Ники Комедвенска
Паноптикум на самотата

Тя обръща в градината сенки на голото лято.

Не че нещо ще сее, домът й отдавна е пуст.

Тя е тъжна жена, изоставена майка, в която

всяка обич от много лета е горчива на вкус.

 

Как се моли в ръцете й тънката права лопата и

обръща пръстта, и разравя хиляда вини.

Като сляпа мадона докосва я с пръсти земята —

две жени си говорят, две страшно самотни жени.

 

С уморени очи ги целува червеният залез,

от небето луната тежи като сребърен грош,

а със траурен вой в дракалаците тъжни чакали

възвестяват, че слиза отгоре най-дългата нощ.

 

Тя оставя лопатата, същата страшна лопата, със

която ще ровят за гроб подир няколко дни, и

подвива нозе, и целува смирено земята — две жени се

сбогуват, две страшно самотни жени.

 

А когато последният лъч зад баира залезе и животът

замлъкне зад четири слепи стени, милостивият

Господ по лунна пътека ще слезе да целуне жената,

най-свята от всички жени.