Милка Пиналска
Къде си, бабо

Къде си, бабо, да поседнеш

насред двора, да омесиш

хляба, с пилците да

поговориш?!

Да ошеташ вкъщи, да заври

на огъня чорбата — уханието

мъртвите да връща и мене

пред вратата ти.

Да сметеш до гладко

огорченията и несгодите, да

закъкриш сладкото от

малината, която спомените

ми убоде.

И потече кръв, а ти

превърза пръста на тъгата.

Да се суетиш забързано

като че минаваш под

дъгата.

И все да си си същата, и

оттогава, и сега, съсипана,

когато подир мене се

обръщаш да ме погледаш, или

пък от млякото ми сипваш.

Къде си, бабо?

Пак ли си ми шила риза и

времето тъчеш като платно за

сватба.

И пееш песните на Тракия и

Мизия…

За мен от себе си живота ли

открадваш,

и от капчука — кротост,

затананикала любов

предсънно. Миг, в който много

ми се радваш,

тъй сякаш ще съм твоето

осъмване!

И от мъглата, зашептяла стари

песни,

в съня ми носиш ясното си

провидение,

предрекло ми, че няма да е

лесно.

И аз ти вярвам още,

забравяйки, че си видение.