Емил Савинов
Българински — до последен дъх

„Решил съм — рече той, — да надникна малко оттатък.“ Готов да довърши всичко така, че да не се налага да присъства. Бе си свършил работата и не одобряваше защо трябва да чака повече? Получил всичко, което можеше да вземе от себе си…

Ето националният ни гений си отиде от нашия живот, по повод смъртта на автора си. Решен повече от явно, на злата сиромашия да избегне потъването до шия…

Вече не се интересуваше за безсмъртието. Имаше си толкова проблеми на този свят, за да съзнава бъдещия. Явно бе в края не само на леглото, защото на екран минаха бързо, бързо явления, прегрешения, сътресения, съжаления. Младостта му бе низ от грешки, зрелостта като неорганизирана борба без видим противник, а старостта — едно неадресирано, но реално съжаление.

Отиде си младостта с надеждата, че Бог ще е тояжката на неговата старост. Тъгата му бе по-добра от смеха. Когато е тъжно лицето — сърцето му ставаше по-добро. Не ще се отрече, че бе винаги вежлив и дори когато пращаше някого на майната си, до вечерта му звънеше да види как е пристигнал.

В последно време Геле спря да пуши, пие и псува. Което бе явен признак, че гледа на живота си вече с едно око повече. И дори му предложи среща на по чашка, за изпроводяк. Срещата премина много топло, виното бе добре изстудено. И днес Геле запази мнението за себе си — колко мъдро. Но… понеже го обидиха незаслужено, той се върна и си го заслужи, сочно надзидзан. И макар да не живя още дълго, все му се струваше, че е така. А смъртта му все се страхуваше да не го намери трезвен — като краставичка. Последният ден автобиографията му изоставаше с три питиета, но на финала се изравниха с пръстта. „Роди ме, мамо, с късмет, не получих хал-имунитет.“ Животът го хвана в крачка. И ето го — бяга като за световно.

Остарявайки, виждаше по-лошо, но повече. Вече не се вживяваше в преживяванията си. Само спомените съчиняваха съдбата му. И в безсмислието на мига търсеше свой смисъл. Така и други разбират повече, отколкото разбират…

Имаше само червени кръвни телца, алкохолът отдавна бе унищожил белите. Старецът не помнеше какво е ял на обяд, но помнеше кога е ял пердах! Ако усамотението някога ражда, неговата самота го убиваше сега.

И без място в живота не намираше себе си, за което постоянно се оглеждаше…

В този час просто пробваше що е животът — който не му се отдаваше. И като сложно тройно правило все не се решаваше. Как ще се реши, като не бе словесна задачка.

ЖИВОТЪТ ПРОСТО ВЗЕМАШЕ СВОИТЕ РЕШЕНИЯ.

Като натрошено сирене се топеше в клюна на черна врана, кацнал на перчема чер, омазнено разрошен. Животът му — пламъче за късо време, тлеещо и греещо решение, да не кладе повече у него!

Влезе засукана журналистка и в тези сюблимни моменти го запита:

Какви са ви еротичните фантазии?

Да се наспя във всички пози…

Пред мен лежеше един завършващ текст с човешка неопределеност.

Часът бе 24:29, на 31-ви срещу 1-ви на 21 век…

И днес на паметната плоча на гроба съселяни четат издялания кметски надпис върху черен мрамор:

„Тук тялото на непрежалимия ни кмет, подобно корицата на стара книга с прочетено съдържание, с избелели и омазнени букви — лежи за храна на червеите. Но самата му творба е неизгубена, считайки, че ще се върне в много по-красиво издание, преправено, редактирано и допълнено от автора си — Рангел Рангелов Българински, почиващ тези часове в мир, ведно с извечното си обществено мнение и всенароден прякор — Ганьо“

По безчовечен начин у нас безчовечността изгони човечността от селото в дупка. И днес, минавайки през тунела-село, чуждите туристи се зверят пред паметната плоча на овековечения бивш кмет и народен представител със седем мандата избранник, избирател, гражданин на Р България от селски произход. Оставил отпечатък на зида на кметството не с барелеф, а със собственото си вечно туптящо тук вградено сърце. Оттогава насам селото се разпада от основата до върха, както на Майкъл Джексън носа. Същото това сърце, за учуда на всички, затуптя 7 години след неговата смърт. И най-значимото бе това, че мраморът на барелефа не се напука никога. СЪРЦЕТО СВОЙТА УЧАСТ ЗАСЛУЖАВА.

PS: И до днес оплакват смъртта му, приветствайки безсмъртието му…

Просто ожидаше да живее, докато умре. Нито ден повече или по-малко. И преди да разбере, че по-добрата част от живота му е дошла, тя вече си беше отишла. Нашият нов Ганьо — може би забравен, но… незабравим, не ще умре в битовия мемоар. Днес точно неговият дух се оказа вид геном за народностния етнос…