Елена Костадинова
Там

Там, където синчецът заспива и

тревата за слънцето стене, там,

където дъга се разкрива над дъжда

с пъстрота окрилена…

 

Там, където загубили пътя си се

озъртаме в храм за надежда и,

където тъчеме съдбите си — ние пак

само виждаме прежда.

 

Там, където небето е истина, а

мъглата — изстрадана грешка — в нас

душите бленуват за пристан, че без

пристан съдбата е тежка.

 

Да те зърна за миг ще поискам, с

перуники зад мен ще надничам. И

дланта ти дори да не стисна,

хоризонта след теб ще обичам.