Елена Алекова
Вероятно

На Павел

(написано в часа, когато си е тръгвал)

Погледнато от вътре и от вън, а и от

всяко друго измерение — животът,

казват, е (не)сбъднат сън, театър и

мираж, въображение.

 

Едно и друго как да разбереш, когато

всичко е в мъгла и в облаци?

А може би е само твой копнеж по

нещо — с отражения наоколо.

 

Лети векът. Но идва ден. И час.

Животът с пълна сила, неочаквано се

сблъсква с теб и в профил, и анфас,

реален, зрим — след дългото протакане.

 

Това е просто миг. И в този миг като на

филм пред теб се извъртява какъвто е от

първия ти вик до сетната въздишка.

Неподправен.

 

Но теб те няма. Само дим и прах.

Земя. Небе. Дървета заскрежени.

Откъснато листо. И полет плах.

И тишина. И синкава безбрежност.

 

В която ти стопи се без следа.

И може би… Дано… Отвъд която ще

вкусиш абсолютна свобода.

И себе си ще срещнеш. Вероятно.