Георги Драмбозов
Семейна равносметка

Измина толкоз време… Децата ни — с деца,

нас дявол да ни вземе — с инфарктните сърца!

На хонорар работя, живот на хонорар.

Приличам на робот аз, но мъничко по-стар.

А ти — все толкоз млада и жадна за любов,

по-рядко полудяваш от мъжкия ми зов.

По-сдържана си вече, взискателна към мен —

обичам в теб, човече, поета вдъхновен!…

 

Обичаш го, но искаш да е грижовен мъж

и пестелив, (не стиснат!), да е поне веднъж.

Цигари да не пуши, да пие с мярка днес,

да бачка и да слуша, все за едната чест.

А времето не чака, животът остаря,

стихът ми зрее в мрака и вече май презря.

И кой ще ми напише последния сонет?

Кой ще признае свише, че все пак бях поет?…

За равносметка време ще стигне там, отвъд!

Тук още сме на стреме… Тук още сме на път.