Александър Милчев
Покана

(по истински случай)

Преди време получих

писмо, без клеймо, с

електронната поща.

То не беше и точно писмо,

а покана, помня я още.

 

Немски колега, известен

професор,

вероятно ме беше харесал и

предлагаше, в днешната

криза (тъй и тъй няма нужда

от виза) да отида при него и

там да работя. Може сам, със

семейството може, ако това

ме тревожи.

 

„Ще живееш достойно,

помисли си спокойно и ела!“

„Не, не завинаги“, каза

човека, „за година, за две, да

опитаме нека!

Пък, нали, всичко става, току

виж ти допадне мойта

евродържава!“

 

Да-а, Германия! И порядък, и

сила!

Ала как да оставиме Рила!?

Ами Пирин, Балкана,

Родопа?

А морето? Несебър,

Созопол?

Древната столица с

планинския връх

и от хвърлей по-близо даже?

Хладният, свеж горски дъх

как да прежалим, да се

откажем?

 

Как да смениме със евро

чукарите,

здравеца, люляка? А

минзухарите?

Гледаш и слушаш — дъхът ти

се спира!

От радост и гордост сърцето

примира!

 

Тъй че, приятелю, няма, не

става!

Нашата бедна балканска

държава

ни е хванала здраво и не

пуска — оставаме тука!

Теб желая сполука!

 

Не, недей гледа строго и

прощавай, нали, нищо лично!

Просто, тук, при нас си е

много, ама много и страшно

различно!

Юни, 2012