Уилям Бърнхарт, Лесли Глас, Джини Харцмарк, Джон Каценбах, Джон Лескроарт, Бони Макдъгъл, Филип Марголин, Брад Мелцър, Майкъл Палмър, Лайза Скоталайн, Лорънс Шеймс
Фатални подозрения (6)

Глава 6

Сиси гледаше с див ужас как Люк Харисън затръшва с пета остъклената врата на бутика „Разбий ме“ и спуска транспаранта с куката си.

— Какво, мамка му, си мислиш, че правиш? — попита Доти.

— Затварям магазина — отвърна Харисън.

— Така ли?

Доти се нахвърли върху него, но не улучи лицето му. Харисън отблъсна с шеметна бързина удара й със стоманената кука на сакатата си ръка и я хвана за гърлото.

— Харисън, не я наранявай! — изпищя Сиси.

Харисън носеше черен костюм, черно поло и черен балтон. Той фиксира собственичката на магазина с пробождащ като шило поглед и бавно я пусна. Беше висок към метър и осемдесет, сух и жилест като хрътка. Тъмните му очи, засенчени от периферията на меката шапка, приличаха на горящи въглени.

— Я се разходи, дърто — каза той на Доти.

— Какво?

— Доти, прави каквото ти казва — примоли й се Сиси. — Върни се след половин час. Аз ще наглеждам магазина.

Доти оправи кока си и заотстъпва към вратата, без да сваля очи от Харисън.

— Наречи ме още веднъж дърта, и ще търсиш кой да ти пришие топките обратно — рече тя. — Сиси, искаш ли да извикам ченгетата?

— Доти, той е ченге.

— Хич не се учудвам — рече Доти и затръшна вратата след себе си.

— Божичко, Харисън, нямаше нужда да я малтретираш — каза Сиси.

— Да идем в задната стая. Трябва да обясниш някои неща.

— Хей, по-спокойно, Люки-Уки — загука тя и тикна перфектния си бюст под носа му. — Доти има едно легло отзад. Защо да не се възползваме? Така ще разбереш от първа ръка какво ме прави толкова ценна за Организацията.

Харисън я избута грубо през завесата от мъниста в задната стая.

— Като гледам как си оплела конците — отвърна той, — май единствената организация, за която ще представляваш някаква ценност, ще е Братството на гробищните червеи.

Сиси се обърна към него предизвикателно и рече убедено:

— Не знам за какво говориш.

— Говоря за ръката, която принадлежи на адвоката на Артър Хайтауър и която току-що беше изпратена в кутия на Роб Рътлидж. Това много напомня стила на някого, когото познаваш? — рече той и разклати куката си към нея за по-убедително.

— Стефан е замесен в това? — отвърна тя недоверчиво. — Мислех, че е мъртъв.

— Точно напротив. Той все още щастливо прави другите мъртви и подозирам, че съвсем наскоро е привел в това състояние адвокат Джо Келъг.

Всички в Организацията — в „О“, както я наричаха повечето — знаеха, че Стефан Горс беше отрязал лявата ръка на Харисън, после беше привързал турникет около чуканчето, оставяйки инспектора жив, за да изживее унижението от това, че е бил заловен и осакатен от онзи, когото беше преследвал. Харисън, който беше истинска легенда със своята издръжливост и безкомпромисна честност, се бе заклел да си разчисти сметките с него, но ето че от тогава бяха изминали пет години, а Стефан беше все още в дисекционния бизнес.

„О“ беше свръхсекретно обединение с доста неясен произход и финансиране. Само няколко избрани агенти знаеха за съществуването й. Първоначалната цел на Организацията беше да се бори с международния тероризъм. С годините обаче обединението разшири диапазона на действията си, които вече бяха насочени и срещу едрите наркотрафиканти, търговците на оръжие и понастоящем — срещу тези, които щяха да предизвикат световен финансов хаос.

— Келъг беше мижитурка — каза Сиси. — Започна да ме задява още първия път, когато ме видя.

— Трябваше да приемеш офертата му. Подозирам, че той е бил един от малцината, които са знаели, че Рътлидж и Хайтауър са в дъното на цялата история.

— Излязох със сина на шефа му, за бога. Като говорим за нелоялност.

— Сиси, по мое мнение, ти олицетворяваш това понятие.

— Стига, Харисън. Винаги съм вършила това, което онези клоуни, управляващи Организацията, са искали от мен.

— Даже и повече от това. От теб се искаше само да излезеш с Морган Хайтауър, за да се доближиш до стареца — а не да се омъжваш за него.

Сиси го дари с една престорено свенлива усмивка и завъртя из пръстите си двукаратовия рубинен медальон, провиснал в поразителната цепка на бюста й.

— Той ми направи предложение, на което не можах да откажа.

Абаносовите очи на Харисън припламнаха.

— Сигурността и стабилността на света виси на косъм, а всичко, за което ти мислиш, е как да попълниш колекцията си от бижута. Боже, каква си фльорца! А сега, какво знаеш за Келъг? Той ли е бил връзката между Хайтауър и Рътлидж?

— Келъг е едно претенциозно конте, с повече недостатъци от юго^[1]. Ако са направили толкова уязвим тип своя свръзка, значи не са достатъчно умни, за да сътворят нещо толкова голямо. Келъг може и да е бил запознат отчасти с техния план, но сериозно се съмнявам, че е знаел всичко.

— Е, онази ръка ме кара да смятам, че каквото и да е знаел Келъг, Стефан и работодателите му също са го знаели.

— Какви зверове. Ако имаха поне малко мозък, би трябвало да знаят, че едни умели устни на точното място биха изкопчили много повече от Келъг, отколкото всеки грамаден, комично облечен майстор на изтезанията.

Без всякакво предупреждение Харисън пъхна куката си под брадичката на Сиси, като я принуди да се повдигне на пръсти.

— Сиси, помни ми думата — процеди той през зъби. — Ако разбера, че се опитваш да ни преметнеш, ще имаш нужда от протези за онези места от тялото, за които такива още не са измислени.

Той свали куката и замахна с нея към чатала й. После се извъртя и се изнесе като вихрушка от магазина.

Разтреперена, Сиси се отпусна на ръба на леглото. Като оставеше настрана, че беше изтървал Стефан Горс, Харисън беше най-брилянтният, твърд и непоколебим агент на Организацията — определено беше човек, с когото трябваше да се съобразяваш, и ако е необходимо, да се спогодиш. Трябваше да изминат няколко минути, преди да успее да се съвземе и да стане на крака. Точно тогава се чу силно почукване по вратата на черния вход зад нея.

— Да? — обади се тя.

— Аз съм.

Сиси открехна леко вратата, а после я отвори.

— Къде, по дяволите беше, когато се нуждаех от теб? — рече тя.

 

 

„Светът е странен, мис Макгий… Има много неща, които не знаете… Говорете с репортера… Патрик Розуел… Мисля, че вие двамата трябва да се съберете… Не всеки иска да загубите…“

Дивайн опря крака на бюрото пред себе си и преповтори странните думи на още по-странния Фран. Случаят „Хайтауър“ беше особен още от самото начало. С неограничени финансови средства на разположение и почти предрешено дело срещу нея, Джулия бе пренебрегнала мощните кантори в полза на една млада, работеща сама правистка, с ограничена, всъщност невпечатляваща, практика като криминален адвокат.

Защо?

Джулия никога не беше казвала на Дивайн защо я беше избрала за свой защитник, но впоследствие Джо Келъг, семейният адвокат на Хайтауърови, си беше приписал заслугата, че я е препоръчал. Без да сваля очи от гърдите й, той беше похвалил работата й по защитата на сина на един негов приятел, когото Дивайн беше измъкнала чист от обвинение в нанасяне на телесна повреда. В интерес на истината, тя беше провела брилянтно защитата на хлапето, но дали това беше достатъчно да обясни факта, че съпругата на милионера й се бе доверила? Доста съмнително.

Защо?

А сега, когато делото срещу Джулия беше набрало посока по магистралата „мотив/начин/възможност“, един смахнат гигант с руса перука й беше казал, че в него има нещо, което тя не знае, и че оцеляването на Джулия може би зависи от един репортер на име Розуел.

— Какво, по дяволите, става? — каза Дивайн на глас.

Взимането на телефонния указател от полицата на отсрещната стена означаваше, че трябва да свали краката си от бюрото и да напусне любимото си уютно кътче. Вместо това дръпна телефонната слушалка за кабела и набра справки. Защо не? — помисли си, докато записваше номера на „Газет“. С договор за 20 000 долара в банковата сметка, тя можеше да си позволи да навърта телефони като баровците.

— Тук е „Газет“, какво обичате? — попита секретарката с бруклински акцент. Дивайн почти можеше да чуе как жената плющи с дъвката си.

— Опитвам се да намеря репортер на име Патрик Розуел — каза тя.

— Има един Патрик Розуел, който работи тука, гос’жа, ама той не е репортер. В продажбите е.

— В продажбите?

— Нали се сещате, в рекламата.

Дивайн свали крака на пода.

— Той е рекламен агент?

— Точно така.

— Защо Смахнатия каза, че е репортер? — запита се Дивайн на глас.

— К’во?

— О, съжалявам. Бих ли могла да говоря с мистър Розуел, моля?

— Ако беше тук, може би щяхте да успеете.

На Дивайн й се прииска да се пресегне през телефона и да откъсне езика на секретарката. Нацупена, с лош език и жвакаща дъвка — перфектната комбинация за рецепционист на една компания.

— Казвам се Дивайн Макгий. Бих искала да оставя номера си на мистър Розуел, за да ми се обади.

— Той си има гласова поща. Набери отново и после натисни две-две-седем-четири, вместо нула.

— Вие не можете ли да ме свържете?

— Цъ.

Ама че смотанячка, помисли си Дивайн.

— Е, милиони благодарности — каза тя.

— Я чакай. Дивайн Макгий. Ти да не си адвокатката на жената на Хайтауър?

— Да, аз съм.

— Ами аз гледам туй дело по телевизията, когато мога. Много си добра. Продължавай в тоя дух.

— О, благодаря — каза Дивайн, искрено поласкана, и в този момент смяташе секретарката по-скоро за Мария Кюри, отколкото за смотанячка.

— Ама обаче аз все още смятам, че го е направила тя — каза жената. После затвори.

Дивайн още половин минута слуша сигнала „свободно“, след това се обади на номера на Патрик Розуел и остави съобщение на гласовата му поща.

Не всеки иска да загубиш…

— Дано да си прав, Фран — каза тя.

После изпразни съдържанието на дебелата папка с документите по делото „Хайтауър“ на бюрото си и се зарови в тях за стотен път. Нищо ново не изскочи пред нея.

Повече, отколкото знаеш…

Дивайн сграбчи слушалката и набра имението на Хайтауърови. Джулия беше там и очевидно бе заета с питиетата си. Дивайн знаеше, че може би си устройва финално фанданго със своето най-нашумяло, двеста хиляди доларово дело, но се нуждаеше от няколко отговора, които само нейната впиянчена клиентка можеше да й предостави.

— Изпий няколко кафета, Джулия — рече тя. — Идвам към теб да те попитам за някои неща… Не, не, Джулия. Ще дойда с кола под наем при теб и ще ти задам няколко въпроса. Така че върви да вземеш един леденостуден душ, защото ако не можеш или не искаш да си откровена, ще трябва да си потърсиш друг адвокат.

 

 

Джак Пауъл търкаше с четка за зъби острието на един автоматичен нож за месо, въпреки че въпросният уред, както и всичко останало в малкия ресторант, блестеше от чистота. Той беше откачен на тема чистота до такава степен, че дори Джени понякога се дразнеше от него. Но Джак беше наясно, че нищо не може да затвори по-бързо заведение като тяхното от една мишка, хлебарка или дори полепнала по ножа нечистотия. Той беше чернокож съдържател на закусвалня в преимуществено бял квартал. Имаше хора, които с нетърпение очакваха заведението да пропадне. Е, това нямаше да се случи. Макар че ресторантчето му все още се разработваше, макар че той всеки ден увещаваше по телефона кредиторите си да му дадат още малко време, това нямаше да се случи. Майка му беше изтеглила и малкото, което беше останало в банковата й сметка, за да им помогне да започнат. Сега, когато бебето беше на път, нямаше никакъв шанс да й върнат парите в обозримо бъдеше — или поне нямаше никакъв шанс, докато не го призоваха за съдебен заседател.

Джулия Хайтауър. Когато Джак разбра, че е проучван, за да участва в съдебния състав по нейното дело, сърцето му почти спря. Какво възмездие. Какъв късмет! Той беше отговорил на въпросите на прокурора със същото внимание, с което чистеше и ресторанта си. Когато разбра, че е избран да бъде един от дванайсетте, почти подскочи от радост.

— Добре ли си, Джак? — попита Джени.

Джак се сепна и погледна към бременната си жена, която сгъваше салфетките и подреждаше подправките по съвършено еднакъв начин на всяка маса.

— Ъ? О, разбира се — каза той. — Добре съм. Просто се бях замислил.

— За делото ли?

— Не — излъга Джак, — за бебето. Виж, скъпа, ще изляза малко да се поразходя, да си проветря главата.

— Искаш ли компания?

— Може би по-късно. Ще се върна след половин час. Искаш ли нещо? Сладолед? Или туршия?

— Не, не. Добре съм.

Тя се приближи, обгърна го с ръце и сгуши глава на гърдите му. Той зарови лице в косата й. Ухаеше така съвършено, така чисто.

— Ще имаме прекрасно бебе — прошепна той. — И тя ще има най-добрата майка на света. Ще се върна много бързо.

Той я отблъсна нежно и се отправи към вратата.

— Джак?

— Да?

— Сигурен ли си, че всичко е наред?

— Мила, нещата не могат да са по-добре. Повярвай ми.

Той направи още една крачка.

— Джак?

— Да?

— Имаш ли някакви новини от онзи човек, с… липсващия пръст?

— Не. Но се надявам да имам. Той облече някои от дрехите ми.

— Как мислиш, защо не искаше да отиде в болница?

— Нямам идея. Може би просто се страхува от лекари.

— Може би. Начинът, по който беше отрязан пръстът му, ме кара да мисля, че вече се бе срещнал с лекар.

Пауъл се подсмихна при тази мисъл.

— Иди вътре и си вдигни краката на стол, Джени. На връщане ще се отбия в деликатесния и ще ти взема от онази халва, която обичаш.

Джак измина три пресечки преди да спре пред един уличен телефон. Джени обичаше да се разхожда и сега не беше моментът да го хване. Докато набираше номера, той си представи майка си в двустайния й апартамент на Сто и единадесета улица да чисти, както винаги. Представи си също и по-големия си брат Маршал как шава и гримасничи в инвалидната си количка и гледа някаква глупава анимация или, още по-лошо, някакво противно токшоу. Маршал беше изключително миличък, но ограниченият му коефициент на интелигентност и частичната церебрална парализа безжалостно определяха бъдещето му — майка му щеше да се грижи за него у дома, докато може, а после — някоя институция.

— Хей, мамо, как е? — каза Джак.

— Джаки, какъв е тоя уличен шум? Да не се обаждаш от автомат? Всичко наред ли е? Джени? Бебето?

— Всичко е наред, мамо. Какво прави Маршал?

— Същото, както винаги. Гледа „Бевърли Хилс веселяци“. Наистина си мисля, че това е любимото му шоу.

Джак тъжно поклати глава. Майка Тереза можеше да взима уроци от Лорета Пауъл. На петнадесет години беше родила извънбрачно мозъчно увредено дете. Две момченца — близнаци, също извънбрачни, две години по-късно. Най-накрая се беше взела в ръце, бе завършила гимназия и дори курс за лекарски помощници. Щатът й предложи някакви помощи за слабоумното й дете, но изискването беше то да постъпи в институция, за да може да ги получи. На Лорета обаче не й минаваха такива. Има някакви пари — от бащата на Маршал, казваше тя. Двамата преживяваха от нейната почасова работа като рецепционистка в един лекарски кабинет, от малките суми, които Джак й изпращаше, когато можеше, и от дори по-малките суми, които неговият брат близнак Уин пращаше от време на време. Уин Пауъл беше опитал късмета си като професионален боксьор и се беше провалил; той имаше щастието да се оттегли от ринга с почти незасегнат мозък. Сега работеше в поддръжката на оборудването на една от най-зловонните харлемски тренировъчни зали и като обслужващ персонал на най-големите отрепки в тоя спорт.

— Ти вършиш чудеса с него, мамо — каза Джак.

— А защо не? Той ми е син. Като говорим за това, чувал ли си Уин?

— Не съм от седмица и нещо. Но мисля, че всичко при него е наред.

— Иска ми се да се ожени. Да си намери някоя като твоята Джени.

— Ще си намери, мамо. Ние ще наминем към края на седмицата.

— Довиждане, сине.

Лорета никога не беше казвала друго за бащата на Джак и Уин, освен че бил мил човек, който имал нужда да открие себе си. Тя никога не говореше и за бащата на Маршал, но когато Джак порасна, му стана ясно, че който и да е той, е бил бял. Самоличността му си остана нейна тайна почти двадесет и пет години. После, при една отпуска у дома, когато търсеше на дъното на скрина с дрехи кръщелното си свидетелство, Джак беше попаднал на едно писмо.

Той пусна още двадесет и пет цента в автомата и набра номера на тренировъчната зала.

— Уин, какво стана? — попита, когато неговият брат близнак най-накрая се добра до телефона.

— Не мога да го открия.

— К’во искаш да кажеш? Той нали има офис?

— Да, ама постоянно ми казват, че го няма.

— Ти каза ли си името?

— Разбира се, че го казах. Казах, че звъня за Лорета Пауъл, точно както ми каза.

— По дяволите, Уин. Трябва да говорим с него. Той е изпратил онова писмо. Той ще ни дойде на крака с парите. Продължавай да му звъниш.

— Добре, добре.

— Мама има нужда от тия пари. Маршал също. И мамка му, Уин, ние също.

Преди години, когато откри писмото, Джак се обади на адвоката, който го беше написал, и му поиска пари за майка си. Джо Келъг просто се изсмя.

— Ние имаме документи, синко — рече той. — Документи, подписани от майка ти, след като навърши двайсет и една. Те ще издържат във всеки съд. Изпратихме на Лорета пари за двайсет години и тя няма да получи нито цент повече.

Джак продължи да настоява, като претендираше, че каквото и да беше получила тя, то никак не беше достатъчно, но Келъг не отстъпи.

— Не се осмелявай да ме изнудваш, синко — предупреди го той.

Когато Джак продължи да упорства, Келъг очевидно се беше свързал с Лорета. Той никога нямаше да разбере какво бе казал адвокатът на майка му, но видя страха й. Беше изплашена до смърт, докато настояваше да остави цялата история.

Джак насърчи Уил да продължава с опитите. После затвори слушалката. От писмото не се бе разбрало много, а Лорета твърдо отказваше да говори по въпроса, но с времето бе стигнал до извода, че Артър Хайтауър трябва да е бащата на Маршал. По настояване на майка си, той бе изоставил тази история, или поне временно. После, с убийството на Хайтауър и последвалата кремация, сякаш всяка надежда беше загубена. Но сега в ръцете му беше попаднало оръжието на правосъдието и възмездието — призовката за съдебен заседател.

 

 

„Меса Макгинти“ представляваше огромен склад на крайбрежната страна на уестсайдската магистрала, недалеч от закотвения на вечна стоянка самолетоносач-музей „Дръзки“. Патрик плати на таксито и се приближи до южния вход, така както го беше инструктирал гигантският клоун. Кракът му пулсираше, но идеята, че скоро отново ще бъде цял, потушаваше част от болката. Малко по-късно, след като помогнеше на полицията да открие тялото на Келъг във фризера за месо, той щеше да отиде на една точно определена тясна пресечка на Шестнайсета западна, между Седма и Осма улица, и щеше да открие пръста си в една хладилна чанта зад някакви варели. Тогава щеше да отиде в Клиниката по ортопедична хирургия, за да му го пришият обратно.

Инструкциите на грамадния клоун бяха пределно точни, като включваха и описанието, което Патрик да даде на полицията на човека, който го беше измъчвал и му бе казал къде е тялото на Келъг. Ако той си позволеше някакви отклонения от указанията или се опиташе да изиграе някой номер, щеше отново да бъде посетен от намацотения отмъстител и щеше да се лиши от още една, доста по-съществена телесна част.

Патрик стоеше вече почти десет минути пред вратата на товарния док и зъзнеше на пронизващия вятър. Беше предупреден да не влиза вътре, докато не дойде полицията. Най-накрая чу приближаващите сирени. След няколко секунди се появиха седан и крузър без никаква маркировка. Един разчорлен, смъртноблед мъж в обшита с кожа шуба се представи като детектив Гътман.

— Разбрах, че знаете къде мога да намеря остатъка от Джо Келъг — рече той.

Патрик потръпна от внезапно обзелия го хлад, който нямаше нищо общо с атмосферните условия.

— Остатъкът ли? — попита той.

— Аха — отвърна Гътман. — Досега сме се сдобили само с дясната му ръка. Тя беше изпратена в кутия на Робърт Рътлидж, един баровец от Уолстрийт. Идентифицирахме отпечатъците на Келъг, защото преди няколко години е бил арестуван за неправилно шофиране. Е, къде е тялото?

— Ами, моят… ъ… източник каза, че то е в трета хладилна камера — каза Патрик.

Гътман отвори вратата на склада и пристъпи вътре. Там като че ли нямаше никого.

— Вижте дали ще откриете нещо — нареди той на един от униформените полицаи. — Ти вътре ли беше досега? — попита той Патрик.

— Не.

— Защо куцаш?

— Един тип ме дрогира в един бар и после ми отряза пръста.

— О — отвърна Гътман сухо, очевидно изтощен от всичките тези години в нюйоркската полиция. — И къде го направи, тук?

— Не знам къде, но не беше тук.

— И той ти каза за тялото на Келъг?

— Да.

— Защо ще го прави?

— Не знам. Детективе, не може ли преминем направо към трета камера? Кракът ужасно ме боли.

— Как мислиш, защо тоя тип ти е отрязал само пръста, а не ръката, както на Келъг?

— Нямам никаква идея.

— Познаваш ли Робърт Рътлидж?

— Чувал съм за него. Това е всичко. — Патрик изведнъж беше озарен от видението как пръстът му си стои в хладилната чанта зад някакви кофи за боклук на Шестнайсета западна и го удари на молба: — Моля ви.

— Добре, да идем да видим какво ще открием.

В този момент на вратата зад тях внезапно се появи Джон Уайтчапъл, а зад него един пълничък фотограф на име Дейв Салазар. Патрик ги представи нескопосно. Гътман не обърна никакво внимание на редактора, но даде строги указания на фотографа да снима само това, което му каже. Тримата вестникари и двамата полицаи, които бяха останали зад Гътман, бутнаха вратата на третия фризер. Тръгнаха надолу между редиците замразени животински трупове, после се върнаха обратно. Нищо.

— Сигурен ли си, че е трета камера? — попита Гътман.

— Така ми каза.

Провериха и другите две хладилни отделения. Нищо. Униформеният полицай се върна заедно с управителя на „Макгинти“ — нисък, оплешивяващ мъж, който заекваше много силно. Той изпелтечи, че никога не се отделя от складовите помещения в работно време и че не е видял нищо подозрително през последните два дни.

Гътман посрещна новостите от управителя и липсата на обещания corpus delicti съвсем спокойно, но Джон Уайтчапъл беше вбесен.

— Това беше последната капка, Розуел — развилня се той. — От този момент си отстранен от вестника, докато не ми се явиш с писмо от пълноправен психиатър, което да доказва, че си с всичкия си. И ако се намери някой да ти издаде такова, ще поискам писмо и от неговия психиатър, което да доказва, че и той е с всичкия си!

Без да дочака отговор, Уайтчапъл сграбчи фотографа за ръката и го повлече навън.

— Тц, тц — обади се Гътман. — Ето ти един разочарован зрител. — После поведе антуража си към колите. — Розуел, мисля, че ще трябва да дойдеш с нас в управлението да отговориш на няколко въпроса.

— Не мога.

— Извинявай, но в полицейската академия не са ни учили да приемаме такъв отговор.

— Заради пръста ми. Оня, дето го отряза, каза къде е хладилната чанта, в която го е сложил. Трябва да го взема и да ми го пришият обратно, преди да е станало твърде късно.

— Как изглеждаше тоя тип?

Патрик проведе кратък вътрешен дебат дали да каже истината, или да излъже, както го беше инструктирал клоунът. Този човек го съсипваше съвсем систематично, но едва ли сега беше времето да се бунтува.

— Не му знам името — каза той, — но е висок към метър и осемдесет, слаб, облечен в черно. Има доста тясно лице и о, да, има кука вместо ръка.

— Какво?

— Кука. Лявата му ръка липсва и на нейно място има една от онези метални куки. Може ли сега да вървя, моля ви?

— Ръце, пръсти, куки — измърмори Гътман. — Това наистина започва да става интересно.

— Може ли да тръгвам? — примоли се Патрик.

— Розуел, кога точно тоя с куката ти отряза пръста?

— Не зная. Последното, което си спомням преди да ме дрогират, е, че бях в хотел „Суини“ към девет часа.

— Вечерта?

— Да.

— Това значи преди около шестнайсет часа.

— Предполагам.

— Имам лоша новина за теб, Розуел. Няма начин този пръст да се озове обратно на крака ти.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че ако въобще го правят, хирурзите рядко пришиват пръст на крака, особено кутрето. И със сигурност не го правят, след като са изминали шестнайсет часа. Даже шест часа са вече доста.

— Откъде знаете? — попита Патрик шокиран.

— Не искам да ти казвам колко много телесни части сме тичали да носим в болницата ние, ченгетата. Знам всички правила за реплантация. По-добре да свикнеш да си с девет пръста на краката. Просто бъди благодарен, че не ти е отрязан големият. Кутрето спомага само за баланса. Единственото неудобство, което ще ти причини липсата му, е да се прибираш на зигзаг вкъщи. А сега, какво ще кажеш да започнем да мислим за това като за една хубава малка ампутацийка и да отидем до управлението да си побъбрим.

 

 

Патрик откри номера на „Хамър, Крейн и Рътлидж“ и се обади от автомата във фоайето на полицейското управление. Беше понесъл достатъчно малтретиране от всички. Сега, мамка му, щеше да започне да се съпротивлява. По пътя от „Макгинти“ до управлението Гътман го бе закарал до пресечката на Шестнайсета западна. Там, зад варелите с боклука, имаше малка хладилна чанта точно където трябваше да бъде, само че вместо кутрето му вътре имаше единствено червен, гумен клоунски нос.

Всичко, което си направи труда да каже по телефона на Робърт Рътлидж, беше едно име: Джо Келъг. Две минути по-късно Патрик вече седеше в едно такси на път за центъра на града. Въпреки физическите и емоционални мъки, които беше изстрадал в ръцете на гигантския клоун, той не се реши да подкопае още повече правдоподобността на историята си, като се отрече от описанието на своя нападател, което беше дал на Гътман.

— Звучи като някаква кръстоска между „Мъже в черно“ и „Беглеца“ — беше целият коментар на детектива.

По природа Патрик не беше жесток човек, но сега изпитваше чувството, че е на път да прекрачи границата. Без работа, без поддръжници, без кутре — и без място, където да се завре. Чувстваше се способен на почти всичко. Щеше да разрови до дъно убийството на Хайтауър и да въздаде подобаващо отмъщение на клоуна, дори и това да му костваше живота.

Таксито го стовари пред сияещия Световен търговски център. Пазачът във фоайето го очакваше и го придружи по полирания мраморен под до асансьорите.

— Бутоните са маркирани — рече той. — Като излезете от асансьора, завийте вляво. Служителите вече си тръгнаха, но мистър Рътлидж ви очаква.

Патрик му благодари. Почувства се добре, че се отнасяха с някакъв респект към него.

Робърт Рътлидж изглеждаше логичната стартова точка за контраатаката на Патрик. Всеки от тях имаше информация, която да предложи на другия. Патрик знаеше нещо за мъжа, който беше изпратил ръката на Рътлидж. И ако имаше късмет, финансистът щеше да знае защо го беше направил. Не беше много, но все пак бе някакво начало.

Патрик излезе от асансьора и пристъпи в най-разкошния офис, който беше виждал някога. Зави наляво и тръгна надолу по дълъг просторен коридор, декориран с милиони долари във вид на картини от френски импресионисти. И то не репродукции. Рътлидж беше в кабинета си в самия край на коридора — дребен мъж, застанал с гръб към Патрик, взиращ се към града навън.

— Заповядайте, мистър Розуел — рече той, като бавно се обърна.

Патрик стоеше на вратата и зяпаше магната напълно смаян.

— Благодаря, че ме приехте така бързо — успя да смотолеви той.

— Нещо нередно ли има? — попита Рътлидж. — Гледате ме доста странно.

— О, не, нищо такова. Никога не съм бил на подобно място. Това е всичко.

Патрик се опита да свали очи от мъжа, но само с частичен успех. Това беше поразяващо. Невероятно. Робърт Рътлидж, един от най-богатите, най-могъщите мъже на света, беше абсолютен двойник на Хенри Клотие, борещия се с кръстословиците нощен пазач в „Милър — инструменти и железария“.