Франсоа Мориак
Фарисейката (6)

VI

Щом господин Пюибаро замина, в Ларжюзон настъпиха спокойни дни. Мащехата ми не излизаше от стаята си; непрестанно пишеше и получаваше писма. Най-сетне се заредиха топли дни, ала бурята, която вече не тътнеше сред боровете, бушуваше в не едно сърце. Тази седмица Жан дойде само веднъж с колелото и прекара целия следобед с мен, но това не ме зарадва; усетът към страданието, който никога не ме лъже, ми подсказваше, че не го прави по своя воля, а по предварително начертан с Мишел план.

Тя не дойде с нас при рекичката. Жан се държеше ласкаво с мен, но макар че отдавна жадувах за това, бях безкрайно тъжен; защото неговата ласкавост се коренеше там, отдето извираше моята печал: във влиянието на Мишел над него. Измъчвах се, като гледах как това довчерашно непознато изтерзано дете се обливаше в щастие.

Говорехме малко: той се унасяше в мечти, мен ме глождеха съмнения: навярно се бяха уговорили със сестра ми да се виждат другаде. Почти всеки ден тя излизаше сама с колелото, докато аз учех. Сигурно се срещаха някъде между Балюзак и Ларжюзон… Днес е дошъл само за да ме заблуди… Наблюдавах го как дялка елхова клонка. Обеща да ми направи свирка. Загорялото му лице грееше от щастие.

— Все пак господин Калу е свестен човек. Можеш ли да си представиш — писал на чичото да разреши на мама да ме види… Чичото се съгласил тя да дойде идната седмица и да преспи във Валандро…

— Ах, приятелю, колко се радвам!

Да, радвах се. Значи, обзелото го щастие се дължеше на посещението на майка му; и на Мишел, разбира се, но не само на нея…

— Не познаваш ли майка ми? Да знаеш каква е красавица! — додаде той и цъкна с език. — Прочути художници искаха да нарисуват портрета й. Но ти ще я видиш: тя възнамерява лично да благодари на мащехата ти. Държи да дойде, така ми писа, и ще го стори с радост, а трябва да ти кажа, че обикновено не прави така. Много съм й писал за теб и сестра ти. Сигурен съм, че Мишел ще й хареса. Мама обича непринудените хора, само от едно се боя — да не би Мишел да започне прекалено да се превзема. Нали я знаеш, когато иска да изглежда добре възпитана, как свива уста. Не намираш ли, че не бива да е с прекалено прибрани коси?

Не му отвърнах: говореше на себе си, какво представлявах аз за него? Погледна часовника си, прозя се и внезапно ме прегърна през врата и ме целуна. Преливаше от нежност и до мен достигна една капчица просто защото бях там, но съзнавах, че тази целувка бе за Мишел.

 

 

Този ден те се разделиха с хладно ръкостискане, но когато той възседна колелото си, си размениха няколко думи полугласно. На вечеря мащехата ми заговори за графиня Мирбел и предстоящото й посещение. Според нея със своето изящество и красота тя била най-прелестното творение на този свят. Вярно, предизвикала бе хорските приказки, но безспорно милосърдието ни забранява да вярваме на мълвата и Брижит Пиан изобщо не приемаше тези злословия: докато не си видял с очите си, нямаш право да твърдиш това или онова. Макар и навремето да бе станал голям скандал, трябваше да се признае, че откакто бе овдовяла, Жюлия дьо Мирбел, с изключение на няколкомесечния си престой в Париж при семейство Ла Мирандийоз, живееше съвсем уединено в замъка Ла Дьовиз и се държеше много достойно.

От всички тия приказки излизаше, че дъщерята на имперския префект отдаваше голямо значение на посещението на една жена, чиито родители навремето дори не биха удостоили с поглед нейните. Тази визита бе единственото ласкателство за честолюбието на моята мащеха, което тя все още можеше да изпита, защото безспорно принадлежеше към първенците на града не толкова поради произхода и богатството си, колкото благодарение на откритото си влияние в сферата на възпитанието, както и на блясъка на своята добродетелност. Очевидно само името Мирбел бе отворило за Жан портите на Ларжюзон, въпреки че мащехата ми не се превъзнасяше и у дома продължаваха да го наричат непрокопсаник и „дебела глава“.

 

 

След вечеря луната изгря и Мишел поиска да се разходим из парка. Баща ми се отърси от вцепенението си и повтори дума по дума това, което майка ми винаги казваше в такива случаи: „Наметни си нещо, влажно е край потока…“

Усетих у Мишел същата радост, същото опиянение, което преливаше у Жан следобед. Луната осветяваше лицето й, с леко вирната брадичка и изпъкналата долна устна приличаше на малко лакомо зверче. Всъщност тя си бе такава: не съм срещал друго същество, което още на петнадесет години да изпитва такава жажда за щастие — личеше в начина, по който захапваше плодовете и пъхаше целия си нос в розите, в омайната отдаденост на съня, който я налягаше понякога в тревата до мен. Мишел никога не очакваше бездейно насладата — инстинктът й да се бори и да завоюва я мъчеше и тя го доказа още тази вечер, щом заговори за Жан. Защото това бе целта на нашата разходка. Реши се малко преди да потънем в мъгливите ливади, прегърна ме през рамо с голата си ръка и усетих дъха й в ухото си: имала да ми каже нещо страхотно… нямало да повярвам, тъй чудесно било…

— Да, представи си, сгодени сме… Ами да! Това е сериозно, макар че той още няма седемнадесет години, а аз ще навърша едва петнадесет… Разбира се, никой няма да повярва, ще ни се изсмеят в лицето. Затова няма да го казваме на никого освен на теб, само на теб, наш мъничък Луи… Защо плачеш? Не е ли чудесно!

Чудесно! Друга дума за нея не съществуваше. Сгуших лице на рамото й и тя ме остави да се наплача, без да ме разпитва, свикнала със сълзите, които проливах за щяло и нещяло. Обзе ме дълбоко спокойствие: нямаше вече да си задавам въпроси, всичко се разреши, вече нямаше какво друго да очаквам и на какво да се надявам освен на тази роля на довереник, която ми отреждаха. Вече никога нямаше да заемам първото, единственото място в сърцето на Мишел. Водата тихо и студено ромолеше в долния край на ливадите. Мишел миришеше на топъл карамфил: бършеше очите ми с кърпичката си и продължаваше да ми говори полугласно.

Правилно бях отгатнал: срещали се няколко пъти седмично зад воденицата на господин Дьо Бак. Изпитвали ужас да не ги види мащехата ни. Мишел ме накара да се закълна, че няма да кажа нищо, което би могло да събуди подозрението й. Тогава си спомних как съобщих на Брижит Пиан, че Жан и Мишел се крият от мен. Казах й го без зъл умисъл (наистина ли без зъл умисъл?). Ами ако съм насочил вниманието й към тях?

— Страхувам се от нея, Луи, тя тъй ненавижда щастието на хората! Струва ми се, че я е яд на мене само защото привидно не се измъчвам. Трябва да сме нащрек… Но Жан е тъй непредпазлив!

Заговори ми за него така свободно, както аз никога не бих могъл. Знаела какъв риск поема: той е много по-страшен дори, отколкото си мисли чичо му. Сега се питам защо го намираше тъй страшен, след като сам той ми каза, че за него би било ужасно светотатство да опита нещо повече от една целомъдрена целувка… Може би е знаела, че той няма да остане такова агънце цял живот… Впрочем тя не се боеше от него. Пък и ще се омъжи за него, а не за някой друг, тя го е избрала и той я е избрал, макар да са още деца. И на сто години да стане, за нея друго момче няма да съществува. Решението й е непоклатимо. Той е тъй умен, тъй силен…

— Пък и толкова красив, не намираш ли?

Не, не намирах, че е красив. Какво е красотата за едно дете? То се възхищава на силата, на могъществото. Но навярно този въпрос ми е направил силно впечатление, защото в края на живота още си спомням къде точно на алеята Мишел ме спря и ме попита така за Жан. Дали днес бих могъл да определя по-добре какво наричам красота? Бих ли могъл да кажа по какво я разпознавам независимо дали в някое лице от плът и кръв, в хоризонта, в небето, в някой цвят, в някоя дума или песен? По тази тръпка, която разтърсва тялото, но идва от душата, по тази отчаяна радост, по това безизходно съзерцание, което никаква прегръдка не може да замени…

— Слушай, Мишел, знаеш ли какво казват за Жан в колежа? Че бил негодник…

— Да, възможно е… Но господин Калу не мисли така за него. Пък и ще ти кажа нещо, от което може да се възмутиш: по-добре да си негодник, отколкото да си добродетелен като Брижит Пиан…

— О, Мишел!

— Да, по-добре в ада без нея, отколкото в рая с нея!

— Ох, миличка, та това е богохулство, това ще ти донесе нещастие! — завайках се аз. — Бързо се помоли!

Тя покорно се прекръсти набързо, измърмори нещо като: „Разкайвам се с цялата си душа за сторения грях…“, и изведнъж прихна:

— Знаеш ли какво каза господин Калу на Жан за Брижит? Че е от хората, които избират бога, но които бог навярно не избира…

— Господин Пюибаро намира — отвърнах възмутено, — че господин Калу е прекалено духовит за един свещеник, че има хаплив език и идеите му намирисват на клада.

Мишел не знаеше какво значи да „намирисват на клада“. Но аз не отговорих на въпроса й, защото ме тормозеше друго.

— Слушай, скъпа — попитах я ненадейно, — искам да ми кажеш… Нали няма да ми се разсърдиш? Той целува ли те?

— Разбира се! — каза тя и добави: — И то с каква жар, не можеш да си представиш… Чудесно е! Но иначе нищо, Луи, нищо повече. Абсолютно нищо. Да не си помислиш…

Господи боже! Какво по-лошо можеха да вършат, освен да се целуват? Бузите ми пламнаха. Гледах Мишел, с една година по-голяма от мен, но вече жена, докато аз все още бях дете. Колко стара ми изглеждаше: натрупала опит и грехове!

— Колко си глупав, Луи! Като ти казвам, че сме сгодени…

Тя също търсеше подкрепа — съвестта й не бе спокойна. Но един нов прилив на щастие я заля и тя затананика с още неукрепналия си глас, който на моменти рязко й изневеряваше, арията от Гуно, която майка ми пееше в такива нощи:

Вечерта носи тишина…

Заспах трудно — не че бях по-тъжен от друг път, но ме измъчваха угризения. Опитвах се да си спомня как реагира Брижит, когато й се оплаках, че Жан и Мишел се крият от мен. Познавах я твърде добре и привидното й безразличие не можеше да приспи бдителността ми. Знаех как великолепно се владее и никога не се поддава на поривите си. Потулваше дълбоко яда си и избухваше след седмици, когато вече никой не си спомняше какво го е породило. Правила ми е забележки за поведението ми при дадени обстоятелства миналата година, за което дотогава дума не бе обелвала.

Някои незабележими промени у мащехата ни усилиха безпокойството ми и аз предупредих сестра си. Обърнах й внимание, че госпожа Брижит не се задържа дълго в стаята си и въпреки горещините я заварвахме час по час на стълбището и даже в парка. Влизаше в салона изневиделица, без някое проскърцване да ни извести, че идва. Мишел се опита да ме успокои с това, че мащехата ни нямало с кого да се заяжда — господин Пюибаро си бе отишъл. Но в деня, когато Жан отново дойде в Ларжюзон, разпознах по някои признаци, че той бе влязъл в кръга на заниманията на Брижит. Веднъж на закуска тя с учудване забеляза, че всеки следобед, когато и добитъкът дори си стои в обора, Мишел се скита по пътищата.

Кратки мълнии, които предвещаваха буря. Утешавах се, че страховете ми са напразни и нямам нищо общо с тази беда. Все още не съм разказал за двамата Виньот — управителя на Ларжюзон и съпругата му, наети само преди няколко години. Доведе ги мащехата ми и това несъмнено бе първият повод, който породи между нея и баща ми глухо неразбирателство. Още като младоженка Брижит не понасяше много стария Сентис, роден в имението, неговите откровени приказки, пиянството и разгулния му живот, от които баща ми пък не се дразнеше. Всеки, който отива на село след дълъг живот в града, не закъснява да се скара със селяните и да ги настрои против себе си: това е известна тема и Балзак неведнъж я е разглеждал. Но за разлика от обичайния развой на този вид разправии градската дама победи селяните от Ларжюзон. Веднъж Сентис, пак пиян, се държа така грубо с мащехата ми, че баща ми бе принуден да се раздели с него. Но не можа да прости на втората си жена, че го бе заставила да стори това.

Прие без удоволствие двамата Виньот, които Брижит покровителствуваше — не можеше да понася новия си иконом и съжаляваше за стария Сентис, макар че попийваше и крадеше на дребно.

В едно село, пълно със зли езици, езиците на двамата Виньот бяха по-опасни от другите. Госпожа Виньот с беззъбата си уста и всмуканите навътре устни и бузи, с огромния си клюн, възседнат от очилата, който закриваше цялото й лице и стърчащите лъскавочерни изкуствени букли, никога не пропускаше на връщане да направи на госпожа Брижит донесения, които рядко стигаха до преки обвинения, но бяха пълни с намеци и придружени със сподавени смехове. Странното бе, че тази тъй набожна старица, която цял живот бе прекарала на село, никога не трепваше и не си гълташе езика не само пред изневярата, това не е чак толкова чудно, но и пред кръвосмешението, и говореше за всякакви блудства и дори за содомските извращения с вещина, с усмивка и намигане.

Ако селото бе владение на старицата, горите и полята принадлежаха на чичо Виньот и той господствуваше над тях от високата си двуколка по време на обиколките си из чифлиците. Колко двойки, които си мислеха, че няма кой да ги види в жарките обедни часове или по здрач, попадаха в обсега на ястребовия му поглед! Понякога той не забелязваше самия дивеч, а само два символично опрени един на друг велосипеда, и това бе достатъчно да го изпълни с дива радост. И тъй, веднъж недалеч от една колибка за лов на гривяци той видял до един голям прашен велосипед един мъничък и разпознал в него колелото, което предния ден госпожица Мишел го помолила да смаже… (Като че това било негова работа!)

 

 

Вярна на методите си, Брижит Пиан отначало не обърна внимание на донесението на Виньот. Направи се, че не му вярва, и така го подтикна да усили бдителността си. Колкото повече отказваше да приеме това, в което той я убеждаваше, толкова по-груб ставаше той в обвиненията си и дори започна да твърди, че госпожица Мишел и хлапакът, дето живее при господин Калу… Каза го и се закле с тържествени клетви. Все едно, че го е видял с очите си. Защото, да не ги разправят на чичо им Виньот, че момче като тоя хлапак у господин Калу може да стои ей тъй цял час в една колибка… Хайде де, да не му ги разправят на него. И ние сме били млади, знаем как стават тия работи. Да не би като е госпожица, та… Пък достатъчно е и нея да я погледнеш каква е… Откога още Аблин Виньот я е разбрала и съвсем не се учуди… Аз й казвах: — „Не, Аблин, виж, да се закача, може…“ — „Ами, повтаряше ми тя, я само погледни колко е развита и в ханша, и навсякъде! Жалко все пак! Момиче, което има пред очите си примера на госпожа Брижит!“

Брижит възнамеряваше да изчака посещението на графиня Дьо Мирбел и тогава да вземе решение. Впрочем в много отношения работата бе сериозна и деликатна — господин Пиан обожаваше Мишел и бе трудно да се предвиди реакцията му. Освен това, ако съдя по записките на господин Калу за тази случка, изглежда, че моята мащеха се е въздържала и от известни скрупули (които тогава все още не се бяха превърнали в мания). Смущаваше се, че изпитва открита радост при мисълта за тази беда, вместо да се чувствува угнетена и оскърбена: та нали бе втора майка на Мишел? Ала при такива трудности за Брижит бе важно само едно: да победи скрупулите с помощта на логиката. Трябваше да намери довод, който да оправдае удоволствието й и да го включи в системата на нейното усъвършенствуване.

Този път й помогна едно внезапно просветление — сватосването със семейство Мирбел криеше блестящи перспективи, доста неясни и съмнителни обаче, в които би било лудост да се вкопчиш, особено предвид възрастта на момичето. Но за госпожа Брижит съвсем не бе трудно да отблъсне това изкушение, като по този начин прибави нова слава към предишната и още една нишка към дебелия плащ на своите достойнства. Да, в очите на хората тя, вместо да извлече полза от тази неприятна случка, се отказваше от всичко заради спасението на клетото дете. Голяма беда беше, че малката тъй млада бе стигнала ръба на бездната, но още можеха да се вземат решителни мерки, за да се поправи, и всичко щеше да се изясни: булото щеше да падне от очите на господин Пиан и редът вкъщи да се промени; пък и за Мишел щеше да бъде много полезно да си наложи повече смирение.

Госпожа Брижит грижливо подхранваше у себе си милосърдни чувства към сестра ми, защото милосърдието бе едно от нещата, които тя никога не забравяше. Как да не бъде снизходителна, като знае чия дъщеря е клетото дете? Първата госпожа Пиан бе потънала в небитието от внезапна и ужасна смърт, над която дълго съвсем основателно тегнеше подозрението за самоубийство. Брижит притежаваше документи, които досега само от състрадание не бе показала на заслепения си съпруг. До този момент устояваше въпреки обидните, дори оскърбителни за нея сравнения, които понякога правеше господин Пиан. Голяма добродетел й бе необходима, за да мълчи: добродетел и героизъм, бог й бе свидетел. Но може би наближаваше денят, в който, за да предпази дъщерята, тя трябваше да разстеле пред очите на поругания съпруг и баща писмените доказателства, че жената, която той оплаква, не заслужава сълзите му, ала в замяна на това дъщерята, съгрешила от лекомислие, трябва да получи прошка заради тежката наследственост, която я смазва под бремето си.

Така Брижит Пиан разнообразяваше удоволствието, което предварително изпитваше. Тя бе жена на логиката, вярна на правия, осеян с неоспорими принципи път, по който не правеше нито крачка, без тутакси да й намери оправдание. По-късно тя щеше да се поддаде на неясното безпокойство, което засега без мъка потискаше; да напусне сигурния път и да се залута из гъстия пущинак на непростимите подбуди. Щеше да дойде ден, когато мисълта за безвъзвратно извършеното щеше да започне да я преследва, обръщайки към нея непознато ужасяващо лице. Но това бе още твърде далеч и тази жена щеше да навреди на мнозина още, преди да открие любовта, на която смяташе, че служи, без да я познава.