Франсоа Мориак
Фарисейката (4)

IV

— Сладни — каза Жан, след като гаврътна чашата с бадемов ликьор. — На мен ми трябва нещо по-силничко.

И взе да рови в бюфета. Усещах, че само се перчи, но това ме дразнеше. Дали пък наистина Мирбел беше невъзможно дете? Той вадеше разни полупразни бутилки, отваряше ги, помирисваше ги да разбере какво има в тях.

— Това сигурно е касис или ангелика, или пък орехов ликьор, все женски питиета… А свещеникът не прилича на човек, който пие такива сиропи… Виж, от това вече сигурно яко си сръбва — извика той внезапно и размаха една начената бутилка арманяк. — И то от 1860! — Той цъкна с език. — Годината, в която чичо Адемар е получил страшната си рана при Кастелфидардо…

— Как тъй ще пие следобед, възпротиви се Мишел. Арманяк се пие с десерта.

— Докато настане време за десерта, свещеникът ще дойде.

— Жан, нали няма да направиш това?

— И още как! И то не с ликьорена чашка!

Трудно ми бе да определя до каква степен разиграва комедия. Между мълчаливия ученик в колежа, който винаги стоеше наказан, и тази луда глава нямаше нищо общо. Все още не разбирах, че цялото това перчене бе заради Мишел, защото той й подхвърляше само по някоя дума сегиз-тогиз и й отговаряше с „да“ или „не“.

— Много е, Жан, ще ти стане лошо.

— Ха да видим, че ще го изпия на една глътка.

Той надигна бутилката, ала се задави и се закашля. Мишел го потупа по гърба. В стаята замириса на алкохол.

— Господин Калу ще забележи — казах аз.

— Като сипем малко вода в бутилката, ще помисли, че арманякът му е изветрял.

— Ами миризмата, Жан! Ти вониш на алкохол, а и в цялото абатство мирише…

Чухме как горе изскърца стол и големите обуща на абат Калу затрополиха по стълбите. Щом влезе, той подуши въздуха и ни изгледа.

— Намерили са моя арманяк, шмекерите — каза той весело и се обърна към Жан: — Признай, че не е лош, ти сигурно разбираш от тия работи! Навярно в Ла Дьовиз имате чудесен, та нали това е родината на арманяка!… Луи, защо не заведеш приятеля си на реката? Обича ли да лови риба? Да? Ами тогава му покажи подмолите… Щуките ги опустошават, но все ще намерите нещо…

Той отвори остъклената врата на трапезарията, от която се излизаше направо в задния двор, и ни проследи с поглед. Преминахме през недокоснатата ливада. От честите бури през това дъждовно лято сеното нямаше време да изсъхне. Навлязохме в елшаците. Кафеникави и сини водни кончета известяваха, че невидимият поток е близо. Нагазихме из мочурливите лъки. Следобедът бе влажен и душен. Конякът явно бе вдъхнал смелост на Жан, защото сега вървеше отзад редом с Мишел на разстояние, от което не можех да чуя какво си говорят. Показвах им пътя, обзет от някакво смътно отчаяние, извор на състраданието, което по-късно навлезе в живота ми и го опропасти. Тук не разказвам своя живот и ми се иска неговата нишка да остане скрита в тази гъста плетеница от човешки съдби. Но не мога да премълча за тази рана, която ми нанесоха като дете. Няма нищо по-разпространено от ревността в най-простата й форма. Надявам се обаче, че тази ревност, която започна да ме измъчва още на тринадесет години, докато крачех из влажната трева и надавах ухо, за да доловя разговора между приятеля си и сестра си, не е толкова често срещано явление — иска ми се да е така, защото над човешката раса и без това тегнат достатъчно проклятия.

Не зная дали бе засегната нежната ми обич към Мишел или приятелството, което изпитвах към Жан. Неприятно ми беше, че Мишел му говори поверително със същия приглушен глас, с който дотогава се обръщаше само към мен: тя ми принадлежеше, все още не бях я разделил с никого и ето че отведнъж Жан я отвеждаше настрани, разсмиваше я, да, Жан, момчето, което през последните две седмици с радост си представях по всички пътеки на Ларжюзон, с което очаквах да прекараме цялата ваканция заедно и мечтаех да бъде мое, единствено мое. А ето че и той ми се изплъзваше. Как не предусетих това? „Вземат ме за хлапе, крият се от мен…“ От време на време спирах и ги изчаквах. На един завой ги изгубих от поглед и се върнах. Когато приближих, млъкнаха.

— За какво говорехте?

Те се спогледаха засмени, ала не отвърнаха. Жан дъвчеше една тревичка. Мишел бе леко поруменяла и голямата й сламена шапка я принуждаваше да вдига глава, за да ме види. Настоях: за какво говореха? За неща, които не засягат малките момчета, подчерта Мишел. Жан се наведе и й пошушна нещо на ухото. Този път успях да чуя: „Мислите ли, че е посветен?“ — попита я той.

Да бъдеш „посветен“, на нашия език значеше да познаваш тайната на живота, загадката на зачатието. Бузите ми пламнаха и отново закрачих напред още по-натъжен: криеха се от мен, за да си говорят забранени неща; съучастничеството им още повече ни разделяше.

Мащехата ми ми бе разрешила на следващия ден да поканя Жан на обяд в Ларжюзон. Реших да не му предавам тази покана, на която преди така се радвах, защото вече се боях от този ден, през който Мишел щеше да ми отнеме Жан или Жан да ми отнеме Мишел. По-добре да не го видя! Нека пукне от скука в своето абатство! В крайна сметка чичо му навярно си знае работата, щом е решил да го стяга. В колежа казваха, че Мирбел е „проклетник“ и го търпяха само защото настойникът му бе герой от Кастелфидардо^[1]. Може би в момента разправяше на Мишел разни „мръсни историйки“, както сам ги наричах. Тя не биваше да се вижда с него. Трябваше да предупредя мащехата си. Предпочитах да се откажа от него, да не го видя никога повече, отколкото така да ми пресъхва гърлото, да ми се свива стомахът и да ме измъчва тази болка, тази болест, за която няма лек, защото лекът, недостижим за мен, бе във волята, в сърцата и съкровените мисли на моя приятел и на сестра ми, които се бяха съюзили срещу мен! Срамни терзания! Разбира се, тогава над бързеите на Сирон, облегнат на огромния бор, който бе потопил корените си във водата, аз още не знаех, че тези терзания не бива да се признават, и криех огорчението си само от гордост. Престанах да ги чакам и за да ги заблудя, тръгнах бързо, изтрих сълзите си, поех си дъх, опитах се да изглеждам безразличен. Те се смееха и смехът им долиташе до мен много преди да ги видя. Най-напред над разлюлените папрати забелязах сламената шапка на Мишел; сетне се показа и Жан. Сестра ми питаше как на другия ден Мирбел ще дойде в Ларжюзон, след като нямаше колело.

— Оня дръвник ми го взе — каза той.

„Дръвникът“ бе чичо му. Отвърнах студено, че не мога да му помогна.

— Хрумна ми да му оставя моето — каза Мишел. — А пък тази вечер ще те откарам с твоето, ще се качиш на рамката…

— Осем километра на рамката! Не искам да си съсипвам колелото. Мирбел просто ще дойде пеша до Ларжюзон, щом толкова му се иска: осем километра не са чак толкова много.

— Така и предполагах! — извика гневно Мишел. — Колелото му е свещено! Хайде, не прави номера…

— Няма да прави номера — каза Жан и ме хвана за ръката полуласкаво, полуядно. — Заради мен ще се съгласиш, нали, Луи?

Рязко си дръпнах ръката и седнах малко по-далеч на един пън.

— Сега пък се сърди — каза Мишел. — Край няма…

Не се сърдех, а страдах. Наблюдавах как водните паяци се бореха с течението. Бистрата вода разлюляваше дългия мъх. Наоколо плуваха рибки. Сенките им се очертаваха по пясъчното дъно. Водните растения и изпотъпканата мента ме обгръщаха с ухание, което ще си спомням до последния си дъх, за да се сбогувам с отлетелите прекрасни летни дни, със старата болка, с младата любов. Не се сърдех, страдах, по мъжки страдах. Те двамата навярно седяха на няколко крачки от мен, чувах ги как си шушукат в папратите. Изведнъж Жан нарочно извиси глас, за да го чуя:

— Не се притеснявайте, ще се вразуми. Ако пък се заинати, ще го принудим по друг начин…

Станах и изтичах към него.

— По какъв начин? Я се опитай само, грубиян такъв…

Той ме стисна за китките, заболя ме, ала стиснах зъби, за да не извикам.

— Я повтори, че няма да дадеш колелото на сестра си!

— Пусни ме, че ще ми изкълчиш китките!

— Ще кажеш ли пак, че не искаш да се прибереш на рамката?

Изведнъж ме пусна: Мишел се беше нахвърлила върху моя мъчител и викаше гневно:

— Забранявам ви да докосвате брат ми!

— Какво толкова, няма да ви го счупя!

Те се измерваха враждебно с очи. Обзе ме дълбоко спокойствие. Ето че се спречкаха, станаха противници: Мишел се застъпи за мен и той вече не я обичаше. Заради мен се караха. Гърдите ми приятно се отпуснаха. И както винаги, когато лошото се отдалечава, повярвах, че е отлитнало завинаги. Вече не ги мразех; нежната ми обич към тях отново разцъфна. Разбира се, щяхме да се приберем с моето колело, но не можех да отстъпя веднага. Пък и приятно ми беше да ги гледам как вървят на разстояние един от друг. Сега Мирбел на свой ред крачеше сам пред нас и дъвчеше трева, а ние с Мишел го следвахме и се държахме за ръка; стисках ръката й и гледах Жан пред нас… Ето какво било щастието. Тревата бе мокра. Притъмня внезапно, без никакъв тътен, и бурята надвеси над боровете свъсеното си чело. Мъже и жени се суетяха около каруца, натоварена със сено.

— Голям грубиян е този Мирбел — казах аз.

— И все пак е симпатичен…

— Да, но е грубиян.

— И така да е, важното е да уредим да дойде утре на обяд.

Отново със свито гърло попитах Мишел дали толкова държи на това.

— Мислиш ли, че ми е много весело тази година в Ларжюзон с твоя Пюибаро и с Брижит, която пърха около тая едра какавида!

— О, Мишел!

— Брижит е способна да направи престоя ни в Ларжюзон непоносим за всички, дори за татко! Разбира се, че ще оставя колелото си на Мирбел.

— Тогава ще се прибереш пеш! — извиках ядосано.

Жан се обърна. Ликуваше, че продължавахме да спорим: ето какво стана, като не му позволиха да ме вразуми! Той знаеше как да се разправя с хлапетата…

Когато стигнахме абатството, всички викахме в един глас. Аз протестирах:

— Колелото си е мое, нали?

— Много сте добра да му искате позволение — каза Жан на Мишел. — Възседнете го, без да му дадете време да го вземе. А ако не иска да се качи на рамката, тогава нека бъхти осем километра пеш!

Изпреварих ги и грабнах колелото си, ала Жан не ми позволи да се отдалеча: вкопчи се в кормилото, тури крак в спиците и ме събори. Господин Калу, който навярно ни наблюдаваше, бързо излезе от абатството, изтича към мен и ме вдигна. Имах само една драскотина на ръката.

— Иди в стаята ми и донеси йода и пакета с памук, който е на тоалетната масичка!

Изрече тази заповед с присъщото си спокойствие, ала в гласа му сякаш отекна глух тътен и докато гледаше Мирбел, юмруците му леко се свиха. Другарят ми се подчини чевръсто. Когато слезе, абатът миеше раната ми на помпата. Без да погледне Жан, каза:

— Избърши го с памука, така… Сложи йод, немного. Щипе ли? Сега разкажете какво се случи, Мишел.

Тя заразказва объркано. Според нея и двамата имахме вина: Мирбел се държал грубо, но аз съм направил всичко възможно, за да го ядосам.

— Стиснете си ръка — каза абатът.

Поех ръката на Жан, а той не я отдръпна. Абат Калу заяви, че ще разреши спора ни, нямало да допусне да се приберем двамата на едно колело; на другия ден щял да даде на Жан своето, за да отиде до Ларжюзон, а няколко часа щял да мине без колело, в енорията нямало сериозно болни. Но тъй като все пак можеше да се случи нещо непредвидено, абатът помоли Жан да се върне до четири часа.

— А вие двамата Пиан елате с него. Така ще бъдете цял ден заедно.

В гласа му вече нямаше никаква враждебна нотка. Дъждът се размина: вятърът бе изчистил небето. Свещеникът ни помоли да полеем лехата със салатите и ни посъветва да се събуем, за да не се измокрим. За награда ни позволи да дооберем касиса, от който Мария вече бе сварила сладко.

Щом абатът се прибра, Жан заяви, че не е дошъл тук да работи и няма да позволи да го вземат за слуга. Но видя, че ние с Мишел се събухме, не устоя, махна гуменките си и взе едната лейка от сестра ми. Такова е детството: този ден, в който тичахме боси, с изранени от острия чакъл нозе, и се пръскахме весело, остави у нас спомена за чисто и спокойно щастие; и все пак в радостта ми се прокрадваше тревога, защото Жан пръскаше само Мишел. Тя бе повдигнала полата си до коленете и ту се правеше на сърдита, ту се смееше с остър, непривичен смях. Притъпената в гърдите ми болка можеше да се пробуди всеки миг и аз ги надвиквах, за да я заглуша. Когато слънцето потъна зад боровете, настана време да си ходим. Жан попита кога се обядва в Ларжюзон.

— В дванадесет — каза Мишел. — Но елате колкото може по-рано. Ставаме в осем. Щом вземете колелото на абата…

Възразих, че не бива да оставяме свещеника дълго без колело. Може да го повикат за някой болен… А Жан злорадо отвърна, че „никой няма нужда от свещеник, за да умре“. Мишел като че се стресна и забелязах, че се сбогува с него смутено. Въпреки това два пъти се обърна. Мирбел стоеше босоног и ни махаше с кепето си. Носеше моряшка куртка и фланелка на червени и бели райета. Панталонът му бе пристегнат с ластик на коленете.

 

 

По-късно научих от него как е прекарал първата вечер в абатството. Поразходил се около дома, чудел се какво да прави. Балюзак трудно можеше да се нарече село с малкото си ханче и единственото магазинче — аптеката на Воайо, където свещеникът не му разрешаваше да ходи. Това бе единствената му забрана. Абат Калу му бе споменал и за кабинета си, натъпкан с книги; никой от близките на Жан не подозираше какво място заемат книгите в живота му. По бащина линия той принадлежеше към род, в който това влечение у едно момче се смяташе за обезпокоителен признак. Впрочем настойникът и майка му бяха убедени, че го интересуват само неприличните и неморални книги, а изглежда, че и той бе дал някакво основание за такива подозрения.

Жан не можеше да устоява на желанията си; мисълта, че този дом е пълен с книги, макар и свещенически, го изкушавала по-силно от най-страшните съблазни. Борел се с изкушението, за да покаже на абат Калу, че няма тъй лесно да се справи с Жан дьо Мирбел, не искал сам да влезе в капана. И все пак се качил на първия етаж, като внимавал стълбите да не проскърцат.

Лъхнал го дим от лула. Подвоумил се, пристъпил към вратата, ала гордостта го възпряла. Не се съмнявал, че абатът е дочул хлъзгането на гуменките по пода и навярно го дебне по-зорко, отколкото рибарят пъстървата, която се навърта около мрежата. Господин Калу не се сдържал и открехнал вратата:

— Трябва ли ти нещо, моето момче?

Жан поклатил глава.

— Не искаш ли някоя книга? — добавил абатът.

Момчето проникнало в облак тютюнев дим. Никога не било виждало толкова книги: от пода до тавана, по камината, по столовете, подшити, подвързани; и стълба на колелца, за да достигнеш горните рафтове; и бюро, където можеш да четеш и да пишеш прав! Какви чудеса! Скучни книги несъмнено… Но отде да знаеш; а и за Жан не съществуваше напълно скучна книга.

Свещеникът отново седнал на масата и престанал да му обръща внимание, Жан се качил на стълбата: колко жалко, че го боляла главата; започнало да му се повдига… Прилошавало му от арманяка, а тютюневият дим го довършвал. Слязъл набързо, взел наслуки една книга и прочел заглавието: „Трактат за сластолюбието — Писмо и максими върху комедията — Логиката — Трактат за свободния избор“ от Босюе^[2]. Нима ще повърне и ще припадне в кабинета на свещеника? Трябва на всяка цена да издържи! Решил, че ще му попремине, ако разлисти книгата, и зачел: Жената от „Притчите“, която разпръсква благовония над ложето си и възхвалява мекото ухание в спалнята си, като възкликва: „Да се опияняваме и да се наслаждаваме на желаните прегръдки“, доказва със словата си до какво водят хубавите миризми, създадени да омаломощят душата, да я примамят към плътските удоволствия посредством нещо, което, макар да не накърнява направо свенливостта…

— Пребледнял си, момчето ми, направо си позеленял… Да не ти е лошо?

Жан възразил, че му няма нищо, само малко го болял стомахът…

— Полегни си.

Детето отказало: ще му мине, вече не му е така зле. Отново направил усилие да се съсредоточи над отворената страница… Абатът чул как тялото му тупнало на пода съвсем лекичко, защото се задържал за стълбата. Жан усетил как го вдигнали две яки ръце. Навел се да повърне. Без каквото и да било отвращение свещеникът му подал легена и подкрепил главата му с широката си длан. Момчето отворило очи и помолило да слезе в градината. Яд го било, че тъй неочаквано попаднало във властта на противника.

— И аз ще сляза — рекъл абатът. — Ще почета малко от требника в църквата. Ако искаш, ела с мен. Църквицата е хубава, ще видиш… построена е от Бертран Готски, папа Климент V, наш земляк… Навярно не знаеш това — роден е във Валандро или може би в Юзест, където се намира гробът му… Да имаше повече такива като него…

Жан отвърнал, че старите камъни не го интересуват.

— Ела все пак да навестиш господ-бог…

Най-сетне свещеникът се разкривал! Без да смее да вдигне очи, Жан измърморил, че вече не вярва в тия истории…

— Така ли? — попитал абат Калу без следа от възмущение.

— Това учудва ли ви? — изпъчил се горделиво Мирбел.

— Защо да ме учудва? — рекъл свещеникът. — Учудващото е, че това, в което вярваме, е истина; учудващото е, че истината съществува, че е придобила плът и кръв и аз я държа в плен тук, под тези старинни сводове, които не те интересуват, благодарение на тия две едри ръце, на които се възхищава чичо Адемар! Да, момчето ми, аз самият не мога да дойда на себе си от изумление, толкова нелепо, толкова налудничаво е това, в което вярваме; и все пак е истина!

Подигравал ли се свещеникът? Жан подхвърлил:

— Както и да е, сега всичко ми е безразлично!

И се опитал да предизвика противника, като го гледал в очите: ала погледът му неволно се свеждал.

— Сега да, клетото ми момче… Но ще видим по-нататък.

— Няма да излезете наглава с мен — казал Жан упорито.

— Защо трябва да излизам наглава?… И едва ли бих могъл?

— Че кой друг, ако не вие?… Тук, доколкото знам, сте само вие с Мария.

Свещеникът не отговорил. Друга мисъл го занимавала:

— Я ми кажи как си се оправял в колежа? Там не се шегуват с изповедите и причестяването…

Жан отвърнал самодоволно, че това никога не го затруднявало: всяка събота — изповед: признавал какво да е… Всяка неделя — причестяване: какво от това, че не вярва? Не боли… Напразно чакал свещеникът да избухне.

— Така ли мислиш? — попитал господин Калу.

Жан дръзко издържал тъжния кротък поглед, ала се посмутил.

— Всяка събота? Всяка неделя?… И от колко време? От две години? Господи!

Господин Калу гледал това красиво лице, непокътнатото чело под тъмните коси, в които пламтял един по-светъл кичур. Добавил само:

— Иди да полегнеш малко преди вечеря, иди, детето ми.

И с бързи крачки се запътил към църквата, без да се обръща. Така приведен изглеждал по-дребен.