Франсоа Мориак
Фарисейката (2)

II

По това време извърших първата лоша постъпка през живота си, а именно нещо, от което още изпитвам угризения. Макар че господин Пюибаро не ми заръча нищо друго за писмото, съзнавах, че измежду всичките ми съученици има най-голямо доверие в мен. След време се опитах сам да се убедя, че на тринадесет години не съм си давал сметка колко е рискувал възпитателят. Всъщност много добре разбирах какво става и долавях драматичната нотка в тази история поради положението на моя учител, отчасти подчинен на църквата. Разбира се, той членуваше в светско сдружение (сега вече отдавна разтурено), нещо като третичен орден, където не се даваха обети и не бе изключено някой от „братята“ — това дори нерядко се случваше — да напусне общността със съгласието на висшестоящите и да се ожени. Но господин Пюибаро заемаше особено място. Длъжността му го свързваше с епархийското ръководство на благотворителното дружество и с мнозина от родителите на неговите ученици. Известен бе не само в средите на висшето духовенство и на буржоазията, а и в целия град; познаваха го отдалеч и в най-бедняшките квартали и децата го наобикаляха, щом изникнеше иззад ъгъла, защото винаги им носеше бонбони и сладки. Рединготът и чудатият му щръкнал цилиндър не удивляваха вече никого. Бакенбардите, които достигаха средата на бузите, удължаваха лицето му. Лете държеше цилиндъра си в ръка и бършеше плешивото си чело и дългите редки коприненомеки коси, които се завираха във врата му. Имаше дребни, много хубави черти, но очите му бяха зачервени, а дланите винаги влажни.

Макар и да хвалеше господин Пюибаро за неговите добродетели, мащехата ми строго осъждаше „прекомерно болезнената му чувствителност“. Тъкмо пред нея не биваше да обелвам дума за тайната на това писмо. Ала горях от желание да й разкажа всичко. Надувах се, че зная такава важна тайна, щеше ми се да учудя, да скандализирам някого. Ала не посмях да разкрия нищо пред цялото семейство.

 

 

Спомням си онази вечер. Апартаментът, който баща ми бе склонил да наеме, се намираше на Булеварда на Интендантството, на втория етаж. Дрънченето на файтоните по паважа и звънът на електрическите трамваи, които пуснаха за първи път тая година, пречеше на разговорите ни в летните вечери. Само за две седмици на село баща ми беше възвърнал загара си, а мисълта за наближаващата ваканция го развеселяваше. Това не попречи на жена му да му направи забележка и да го накара да стане от масата, за да си сложи официална вратовръзка и черно сако. Не можеше да търпи небрежното облекло, с което беше свикнал в Ларжюзон.

Защото тя дори и в зной носеше затворена блуза с висока дантелена яка, която стигаше чак до ушите й. Косите й, прибрани в едва забележима мрежичка, се издигаха на вълни над едрото й бузесто матово лице. Черните й очи гледаха втренчено и сурово, ала устата непрекъснато се усмихваше, без да разкрива дългите жълти оголени зъби, покрити с много злато. Двойната гуша й придаваше величествена осанка, която изправената глава, походката и плътният, създаден да заповядва глас още повече подчертаваха.

Веднага се виждаше, че истинското й призвание е било да ръководи религиозна общност. След смъртта на баща си, барон Майар, префектът на Жиронд^[1] по време на Империята, Брижит жертвувала по-голямата част от наследството си, за да купи и възстанови едно манастирче недалеч от Лурд^[2]; искала да събере там момичета от висшето общество и да ги ръководи според някакъв нов канон, вдъхновена донякъде от духовния си наставник абат Маржи. Но се отказали, преди още да довършат строежа.

Брижит Пиан често се съветваше по този въпрос с баща ми, който на младини е бил самоук писар при един адвокат в Бордо и бе добре запознат с мошеничествата. По негови указания се отказа от един процес, който предварително бе загубен за нея, а освен това можеше да предизвика скандал. Тя пък го напътствуваше как да се справи с трудностите, възникнали в семейния му живот, които намериха своята трагична развръзка в смъртта на майка ми.

Ако човек не знаеше причините за тази дълбока близост, която преди време бе възникнала между баща ми и Брижит Майар, трудно би могъл да си представи как две толкова различни същества са могли да свържат живота си. До тази внушителна жена, тази злъчна Ментенон^[3], бедният ми баща изглеждаше жалък с добродушния си вид, с нерешителния си говор и лакомата уста, увисналите мустаци и големите смръщени очи на червендалестото лице на човек, свикнал да си пийва и хапва.

Сякаш отново виждам вечерта, когато избухна скандалът Пюибаро: сестра ми Мишел седеше между двамата съпрузи. Тогава тя беше на четиринадесет години. Твърдяха, че е твърде мургава, с издадена брадичка и ниско чело; но достатъчно бе да погледнеш прекрасните очи и бисерните й зъби, които разкриваше в широка усмивка, за да ти хареса. Ръцете й бяха малко мускулести, ала с краката си се гордееше и ги показваше, макар че мащехата ми вече я труфеше с дълги рокли.

Всъщност Брижит проявяваше голямо търпение към Мишел и почти винаги избягваше сблъсъците с това войнствено момиче. „Мой дълг е — казваше тя — да запазя на всяка цена мира в семейството.“ Ликуваше, че и монахините от „Сакре-Кьор“ не можеха да се справят с Мишел, „такова противоречиво и избухливо дете“, на което баща ми възразяваше: „Съвсем не, скъпа. Винаги драматизираш нещата. Малко е вироглава и кибритлия като клетата ми майка… Но един добър мъж ще я оправи.“

Брижит клатеше глава и въздишаше; тя виждаше нещата от по-голяма висота. Да вижда нещата колкото може по-отвисоко, бе за нея гордост и смисъл на живота й. Скандалът Пюибаро избухна в една съботна вечер. До нас долиташе приглушеният шум на тълпата по тротоарите на Булеварда на Интендантството, където щеше да мине военният парад. Мишел и баща ми се бяха облакътили в единия край на балкона, а аз стоях малко по-далеч, близо до мащехата си. Току над покривите се стрелкаха острокрили лястовици. Движението бе спряно. Нажежените стени още излъчваха зной. Сегиз-тогиз ветрецът довяваше ухание на липи, а над всичко се стелеше дъхът на градовете отпреди появата на колите, напоен с миризма на коне, на влажен калдъръм и огласен от многолюдна тълпа. Все още се борех с изкушението да издам тайната на господин Пюибаро, но чувствувах, че няма да устоя. Мащехата ми методично ме разпитваше за годишните изпити; искаше да знае какви въпроси са ми задали, как съм отговорил. Знаех, че се интересува само по задължение и умът й е другаде. Но ми казваше точно онова, което трябваше: при всякакви житейски обстоятелства и в отношенията си с хората тя никога не се колебаеше за думите и делата си. Най-сетне се реших.

— Майко, иска ми се да ви доверя нещо… Само че не зная дали имам право — додадох лицемерно.

В разсеяните й тъмни очи припламна искрица любопитство.

— Не зная какво имаш да ми довериш, детето ми. Но има едно правило, на което трябва сляпо да се подчиняваш: не бива нищо да скриваш от втората си майка, на която е възложено да те възпитава.

— Дори тайна, която засяга други хора?

— Най-вече ако засяга други хора — отвърна тя живо и ме попита жадно:

— За кого става въпрос? За сестра ти ли?

Мишел беше на четиринадесет години, но тя я подозираше в най-лошото. Поклатих глава: не, не за Мишел, а за господин Пюибаро и Октави Тронш.

Тя едва сподави вика си и ме стисна за рамото:

— Какво? Господин Пюибаро? Октави?

Бях още дете, не знаех нищо за любовта между хората и не можех да забележа, че мащехата ми никога не говореше хладнокръвно за тези неща и винаги изпадаше в захлас. Когато споменах за писмото и написаните на гърба на плика думи, тя ме прекъсна:

— Бързо ми го дай!

— Писмото ли? Ами че аз го пуснах…

Тя се разочарова.

— Сбъркал си, трябваше да ми го дадеш. Аз съм длъжна да се грижа за душата на Октави. Тя заема важна длъжност в църковното училище и се надява да го ръководи един ден. Не само имам правото, но е и мой дълг да съм в течение на всичко, което я засяга… Както и да е, все ще прочета това писмо — заключи тя по-спокойно.

И тогава забеляза смущението ми. Какво ще си помисли господин Пюибаро, който тъй ме обичаше? Мащехата ми намекна, че няма да стане нужда да се споменава името ми — наемаше се да изтръгне признания от Октави.

— Разбери, детето ми, че не подозирам нищо лошо. Трябва да се вярва на човек с такива достойнства като господин Пюибаро. Впрочем той е свободен да се върне към светския живот, ако това му се нрави. Докато не докажем обратното, можем да го виним само в непредпазливост. Винаги съм очаквала, че чувствителността, която съпътствува неговата набожност, ще го доведе до необмислени постъпки; за щастие благодарение на теб ще мога да се намеся навреме…

И процеди полугласно през зъби, обзета внезапно от гняв: „Октави… Като си помисля само! Всички са кучки…“

Духовата музика на военния парад гръмна откъм улица Витал-Карл. Жителите на Бордо се радваха на едно нововъведение: вместо помпони музикантите носеха на фуражките си електрически крушки. Мащехата ми влезе в салона, а аз останах, облакътен над тълпата. Момчетата и момичетата вървяха по петите на войниците, държаха се за ръце и преграждаха улицата с жива ограда от крясъци и смехове. Престанах да се боря със срама и уплахата. Какво ли щеше да се случи на бедния господин Пюибаро? Тогава още не можех да разбера значението на бащинското чувство, което го караше да се навежда над леглото ми в спалнята, да ме завива, да ме целува по челото… Но усещах, че тази вечер бях предал един безпомощен и самотен човек, който търсеше опора в едно тринадесетгодишно дете. Спомних си „Малкият шпионин“ от Алфонс Доде и най-вече думите, които немският войник повтаря на малкия Стен: „Не е хупафо тофа!… Не хупафо!“ Лошо ли постъпих? Мащехата ми ме уверяваше, че съм изпълнил дълга си… Защо тогава изпитвах угризения?

Отидох при нея; седеше до прозореца и се опитваше да чете. (Не палехме заради комарите, а беше твърде топло, за да затворим прозорците.) Неосъзнат инстинкт ме подтикваше да изкупя стореното зло с някоя добра постъпка: заговорих й за Мирбел и я помолих да се застъпи за него пред свещеника в Балюзак. Гледах в сумрака това едро бледо лице; наистина бе прекалено тъмно, за да се чете, и тя седеше неподвижна и изправена както винаги, защото навикът да се държи като монахиня не й позволяваше да се облегне. (Спомням си, че никога не съм я виждал например да кръстоса крака.) Знаех, че ме слуша разсеяно и цялото й съзнание е обсебено от случая Пюибаро-Тронш…

— Свещеникът на Балюзак? — рече тя най-сетне. — Бедният господин Калу! Питам се нарочно ли се прави на людоед… Навярно с тези пари успява да си купи някои книги… Чудя се дали не е мой дълг да разясня на полковника как точно стоят нещата…

Горещо я помолих да не прави това, защото думите й потвърждаваха убеждението ми, че абат Калу не е някой свиреп тъмничар, а най-вече защото не исках да се простя с радостта да прекарам ваканцията с Жан дьо Мирбел. Ала тя веднага добави, че в крайна сметка този малък негодник само ще спечели от компанията на господин Калу и трябва да оставим да се изпълни волята божия.

 

 

През следващата седмица боязливо наблюдавах господин Пюибаро: продължавах да бъда неговият любимец, както ме наричаха другарите ми, отнасяше се към мен със същата благосклонност. Изпитите бяха почти към края си, а жегата бе тъй тежка, че не можеше да се учи. Дори господин Рауш се отпускаше и ни четеше в час. В двора на горните класове дърводелците вдигаха подиума, на който щяха да раздават свидетелствата. Всеки ден репетирахме хора от „Аталия“ на Менделсон:

Целият свят е изпълнен с неговото величие.

Да го боготворим, е нашият дълг.

Без Мишел може би нищо нямаше да науча за първите сътресения в драмата Пюибаро-Тронш. Макар да бе безкрайно открито дете, на което и през ум не му минаваше да подслушва, Мишел бе винаги нащрек с нашата мащеха и я наблюдаваше непрестанно, с неотслабваща бдителност и злонамереност. Освен това Октави Тронш нежно обичаше сестра ми и не устоя дълго на нейните въпроси. Така бях уведомен за злощастните последици от моята недискретност.

 

 

Октави Тронш работеше при мащехата ми в утрините, когато нямаше часове — четвъртък и събота от осем до единадесет. Беше повехнала девойка с редки тъмни коси, но макар очите й да бяха малки и безцветни, прекрасната усмивка на бледите й устни излъчваше голямо обаяние. Децата я обожаваха и с това си обожание събуждаха завистта на другите преподавателки, които я тормозеха и за най-дребното нещо. Блузката й висеше на мършавите рамене, а гърдите й бяха просто незабележими. От кръста надолу обаче женствените й форми бяха по-очертани и монашеската й пола не успяваше да прикрие закръгления ханш и всичко останало. Когато онази сутрин Октави влезе в малкия салон на госпожа Пиан, „госпожа Брижит“ я посрещна с необичайна усмивка.

— Жегата ви изтощава, моето момиче. Вижда се по лицето ви.

Октави я увери, че не се чувствува уморена.

— Забелязвам това не толкова по лицето, момичето ми, колкото по работата ви.

Гласът на Брижит Пиан отведнъж стана строг.

— Направили сте много грешки в адресите при разпращането на последния ни бюлетин. Някои от дамите се оплакаха, че го получили с голямо закъснение.

Октави смутено се извини.

— Това още нищо не е — подзе моята мащеха. — Но циркулярното писмо, което ви продиктувах и от небрежност не прочетох (да, признавам си, небрежност — виждате, че и към себе си съм строга), бе с грешки и пропуски… Някои изречения бяха направо безсмислени…

— Просто не зная де ми е умът в последно време — запъна се Октави.

— Умът или сърцето? — попита Брижит с благ глас, който не отговаряше на строгото й свъсено лице.

— Но, госпожа Брижит… Какво искате да кажете?

— Не ви принуждавам да споделяте тайните си, момичето ми. Не можеш да изискваш доверието на хората…

А когато Октави взе да възразява, че „няма никакви тайни от госпожа Брижит“, тя добави:

— Знаете до каква степен уважавам съвестта на хората. Вие сте отдавна при нас. Осланям се на вас, разбира се, ала не сляпо — дори напротив, — отварям си очите, и то с майчинска загриженост. Всеки от нас има трудни моменти, клето дете…

Октави не можа да издържи повече: падна на колене и зарови глава в скута на Брижит Пиан. А тя гледаше тънкия й врат, открит под опънатите в малко кокче коси, бледата й кожа, изпъкналите прешлени под широката яка. Добре, че бедната девойка не можеше да види отвращението, изписано на лицето на госпожа Брижит, която си мислеше: „И тази ли? Дори и това онеправдано създание ли?“ И го каза гласно, ала с кротост:

— Значи, и вие, клета Октави, и вие вярвате, че ви обичат?

Октави Тронш вдигна глава и възрази:

— Мен да ме обичат? Ах, госпожо, не съм толкова глупава, че да вярвам на това… Няма нищо такова, уверявам ви!

За миг-два смущението озари лицето й с нежна прелест, с прекрасното обаяние на смирението.

— За мен е предостатъчно някой да приеме да живея само за него и за децата, с които всемилостивият бог ще ни дари някога може би…

— Но, разбира се, Октави — рече мащехата ми и стана. Седнете до мен и се успокойте. Макар да мислех, че сте призвана за по-свято дело, ще се радвам, ако създадете християнско семейство. Има ли нещо по-естествено, по-просто. Чудя се на вълнението ви.

— Не, не, госпожо… Не е просто и ако знаехте…

Предполагам, че в този миг мащехата ми изпитваше наслада в пълния смисъл на думата: изпитваше полагащото се единствено богу удовлетворение да познаваш участта на някой, който си мисли, че сам ти я разкрива, и да можеш да я измениш в една или друга посока. Защото тя ни най-малко не се съмняваше във влиянието си над тревожната съвест на господин Пюибаро, а и самата Октави потвърждаваше това. След като изкусно премина от доверчивост към безпокойство, Брижит възкликна: „Вашето смущение смущава и мен!“ — и разтревожено попита клетата девойка дали мъжът не е женен или разведен, но като видя, че обвиняемата сведе глава, за да скрие сълзите си, тя извика ужасено:

— Бедно дете, значи ли това, че въпросната личност е обвързана с оногова, който не търпи раздвоение? Мигар ще оспорвате сърцето на този човек пред самия бог?

— Не, не, госпожо! Той е свободен: висшестоящите са съгласни… Господин Пюибаро (вие правилно отгатнахте, госпожа Брижит) може да напусне колежа още тази седмица и отсега нататък ни е позволено да мислим един за друг…

Мащехата ми стана и рязко я прекъсна:

— Спрете! Не искам да слушам повече. Нека вашите наставници поемат отговорността. По такъв въпрос възгледите ми могат и да не съвпадат с техните…

— Ала господин Пюибаро тъкмо в правото си не е убеден, госпожа Брижит — извика Октави, обляна в сълзи. — Непрекъснато ми повтаря, че само вие можете да го осветлите по този въпрос, че само вие притежавате нужната мъдрост, за да му възвърнете душевния мир. Госпожо, повярвайте ми, съвсем не е това, което навярно предполагате… Погледнете ме само: господин Пюибаро не изпитва скверни желания. Казва ми само, че при мисълта един ден да има момченце като вашия Луи му се плаче от радост…

— Да, да — отвърна мрачно мащехата ми. — Дяволът прибягва до лукавства, за да се всели в благородните и непорочни създания…

— Ах, госпожа Брижит, да не му кажете, че това е хитрост на лукавия?

Тя трескаво сграбчи ръката на моята мащеха, която седеше на обичайното си място зад бюрото, отрупано с писма и папки.

— Нищо няма да му кажа, ако не ме попита, момичето ми. И да ми зададе въпрос, ще отговоря само ако почувствувам, че съм достатъчно наясно по него, ала прямо, без да му спестявам нищо, както съм свикнала.

Октави сплете молитвено ръце и като кротка овчица вдигна очи към това непроницаемо лице:

— Но може би няма нищо грешно в съжалението, че няма деца? Така мисли поне неговият наставник. Господин Пюибаро от години вече полага усилия да победи това чувство! Дали това не е някакъв знак, че призванието му е да се подчини тъкмо на този зов?

Мащехата ми кимна:

— Не бива да отхвърляме това предположение… Макар че, откровено казано, не виждам защо господ ще възвисява една душа, за да я низвергне после. Да приемем, че от господин Пюибаро се иска тъкмо това — да изостави своя пост, да отстъпи и да се върне към по-земен живот. Бих повярвала, ако ни бяха изпратени явни знамения. Защото нищо не бива да смущава нашата вяра.

— Той казва, че е съгрешил от гордост — надценил е силата си и трябва да благодари на провидението, че го предупреждава, преди да е станало твърде късно — настоя Октави умолително.

— Щом е сигурен — прекъсна я сухо мащехата ми, — защо тогава продължава да се рови и ме намесва в този спор?

Октави си призна, че за жалост той съвсем не бил сигурен и непрекъснато променял становището си; и като избухна в сълзи, добави, че явно „мнението на госпожа Брижит е непоклатимо и присъдата ще бъде неумолима“. Моята мащеха побърза да смекчи нещата.

— Не. Октави, не смятайте, че по принцип съм против това, което грешната човешка природа иска от вас. Това засяга само господин Пюибаро; и смятам, че вие поне сте призвана да изпълните дълга си в брака и майчинството. Да — повтори тя, вперила очи в смирената девойка (навярно си представяше издутия корем под престилката и некрасивото й лице, загрозено от бременността), — да, може би господин Пюибаро се отвръща от своето предопределение във ваша полза. Ненадейно ми хрумна, че може би неговото падение е необходимо и ще допринесе за вашето спасение.

Така Брижит Пиан приписваше на бог-отец, който е на небето, криволиците и усложнеността на собствената си душа. Ала Октави Тронш, отново обзета от надежда, като цвете, което разтваря чашката си във водата, вдигна към нея изстрадалото си нежно лице:

— Ах, госпожа Брижит, сега бог говори през вашите уста — извика тя в захлас. — Да, да, заради мен, само заради мен, клетницата, господин Пюибаро се отрича от радостите на един по-възвишен живот, от покоя на този колеж, чиято гордост бе той…

— И вие хладнокръвно приемате тази жертва, момичето ми? — сряза я Брижит Пиан.

Октави се смая.

— Съвсем не твърдя, забележете, че не трябва да я приемете. Просто извън всичко друго този въпрос се поставя в частност и пред вас: ще допуснете ли човек като господин Пюибаро, който безкрайно ви превъзхожда с душевните си качества и с осенилата го милост, да жертвува заради вас плодовете на своето апостолство, своята слава пред бога и честта си пред хората? Защото, нека не се залъгваме, едно такова отстъпление, особено в представите на миряните, отнема престижа на онези, които му се поддават. Защо да си затваряме очите? Всички ще заключат вратите си за него и понеже не познавам по-безпомощен човек от него пред житейските несгоди, бъдете уверена, че ще го въвлечете в тежко и дори бедняшко съществование…

Смирената усмивка отново озари лицето на Октави Тронш:

— О, не се боя от това, госпожа Брижит. Няма защо да се тревожим: здрава съм и докато в мен има и искрица живот, на него нищо няма да му липсва, дори ако трябва да работя от сутрин до вечер. Ще му осигурявам не само най-необходимото, но и повече дори…

— Много добре знаете, че не сте толкова силна. Секретарската длъжност, която изпълнявате тук — а това почти нищо не е, — ви дотежава след задълженията ви в църковното училище. Не мислете, че ви упреквам.

Наистина Октави Тронш не издържаше на безсъние и усилията, които полагаше след часовете да подготви разпродажбата на даренията за благотворителни цели, напълно я изтощаваха. Мащехата ми й повтори, че неин дълг е да погледне нещата и от тази страна, колкото и да е мъчително. А когато Октави плахо предположи, че секретариатът на благотворителното дружество би могъл да плаща на господин Пюибаро, който от години работеше безвъзмездно, Брижит се учуди, че до такава степен й липсва умение и такт. Как е могло и през ум да й мине, че такова нещо е възможно? Това изобщо не се нуждае от обяснения:

— Навярно сте си загубили ума, момичето ми… Да не говорим, че не е редно с парите на бедните да се заплаща труд, който мнозина от духовниците биха вършили с удоволствие, без да броя набожните миряни. Не, ние ще направим каквото може, сиреч, ще препоръчаме господин Пюибаро, доколкото, разбира се, е възможно, без да извършиш непредпазливост, да препоръчаш човек, паднал тъй ниско, и който, доколкото зная, не притежава нито сан, нито диплом…

След като запращаше някое създание в бездна от горест, моята мащеха обичаше да го измъква оттам, подтиквана от напълно безкористно милосърдие. Щом реши, че Октави Тронш не може да падне по-ниско, тя се погрижи да я издигне малко по малко и да й вдъхне някаква надежда. На какво решение се бяха спрели двете, научих по-късно от устата на самия господин Пюибаро в навечерието на раздаването на свидетелствата.

Цял ден се занимавахме с окачването на знамената и се потрудихме да свържем на снопове папските и републиканските флагчета. Господин Пюибаро прекоси двора, а аз се запътих насреща му с предимството, което никой от другарите не ми оспорваше. Той ме накара да седна на стъпалата на подиума и ми обясни, че се намирал на важен кръстопът в живота си. Госпожа Брижит, която „като всички праведни хора крие безкрайна доброта под суровата си външност“, разбрала, че той има нужда от самота и спокойствие, за да размисли и да разбере най-правилния изход; и била тъй добра да го покани тази ваканция в Ларжюзон…

— В Ларжюзон! — възкликнах смаян.

Има места, които не подхождат на някои хора. Не можех да свържа селото, където прекарвах лятната ваканция, с един от учителите ми в колежа. Официалният повод да дойде в Ларжюзон бе да ми преподава латински.

Опитах се да си представя как в някой жарък ден господин Пюибаро се разхожда с редингот и цилиндър из алеите на Ларжюзон. Попитах го дали ще носи същия костюм, а той ми отвърна, че ще се забави именно защото смята да си купи нови дрехи.

Господин Рауш бе напуснал мястото си до тоалетните. Кацнал на една стълба, по риза, въоръжен с чук, той изливаше върху един гвоздей вродената си злоба. Учениците си разменяха адресите за през ваканцията. В празничния салон малкият оркестър репетираше увертюрата на „Пътуване до Китай“. Облегнат по навик на стената, макар че вече не наказваха дори и него, Жан дьо Мирбел стоеше със сведена глава, с ръце в джобовете; омачканият му каскет, както се полага на лош ученик, бе нахлупен накриво върху дългите коси. С лекия мъх по бузите изглеждаше по-възрастен от съучениците си (беше оставал две години). Но от него ни делеше не толкова лошото му поведение, колкото възрастта: бе доплувал безпомощен до този шибан от бурите бряг, бе изоставен, в плен на непонятна орис, която не можеше да сподели с никого.