Франсоа Мориак
Фарисейката (16)

XVI

Тя ни сервира със смирена любезност за разлика от всеки друг път, когато желаеше да ни поучава; може в държането й да бе останала частица от онази възпитателна страст, но още тогава почувствувах преображението в това същество. Хората не се променят, човек не се съмнява в тази истина на моята възраст; но те често се връщат към склонността, която цял живот са се мъчили да победят. Това съвсем не значи, че накрая се покоряват на най-лошото в себе си: Бог е доброто изкушение, на което мнозина се поддават накрая.

С Брижит Пиан беше по-друго: макар че прие съветите на господин Калу, за няколко седмици тя щеше да се откаже от всичките си ръководни дейности и да потърси изворите на една вътрешна вяра. Но в нейните очи религията се състоеше именно в това, което сега изтръгваше от живота си: това, което задоволяваше желанието й да властвува, да наставлява, да не отстъпва на никого по чистота и съвършенство.

Спомням си как стоеше изправена насред грозния салон с две чаши в ръцете. През няколкото мига, в които остана с нас, всичко, което делеше Жан от Мишел и от мен самия, рухна: ние образувахме единен младежки блок срещу тази застаряваща жена. Три звезди на безкрайно разстояние една от друга изглеждат близки в сравнение с четвърта, по-далечна.

Тя ни гледаше с жадно внимание, което тогава не разбрах. „Притиснахме я, ще трябва да се предаде…“ — извика Мишел, щом мащехата ни излезе. Ала нещата съвсем не стояха така. Вярно, Брижит любезно връчи на Жан писмо за майка му и дори предложи той да ни прати вест от Англия, с което явно му разрешаваше да си пише със сестра ми… Това привидно поражение се разкри в истинския си смисъл през следващите две-три години, преди да замина за Париж. През този период Жан изпращаше на Мишел по няколко писма седмично от Кеймбридж. Малко е да се каже, че мащехата ми приемаше това: тя направо дебнеше момичето всеки ден и се мъчеше да отгатне дали е получило писмо, дали то го е зарадвало, или натъжило. Брижит Пиан не пропускаше нито една подробност от тази любов, тази безкрайна буря, за която ще трябва да разкажа някой ден. „Доволна е, че се измъчвам…“ — съскаше Мишел. Не, Брижит не бе доволна, само заинтригувана, но до лудост.

Мишел казваше също: „Сега, като няма кого да тормози, се превърна в шпионка…“ Това вече бе по-вярно. За Брижит интересът на живота се беше изместил. Бе захвърлила плетивото на лъжливото съвършенство и сега имаше време да наблюдава другите, да следи странната им игра, която се нарича любов и от която дълги години бе бягала с ужас, без да се опита да проникне в тайната на тази дума.

Мишел, която съвсем не се трогваше от интереса на мащехата си към нея, й приписваше злонамерени задни мисли и всячески се стараеше да скрива как вървят отношенията й с Жан. Но Брижит гадаеше по настроенията й, тълкуваше някои случайни откровения, най-малката въздишка, мълчанието й дори.

 

 

Тя несъмнено беше безукорна в религиозния си живот и навярно по-честичко прибягваше до причастието, защото съмненията й бяха изчезнали. Но вече водеше двоен живот: щом излезеше от църквата, навлизаше в друг свят, който нямаше нищо общо със света на божието милосърдие. На петдесет години тя преоткри художествената литература и често я сварвах в моята стая да си избира книги. Четеше както се яде, като някое лакомо дете, което тъпче залъците в устата си: наваксваше времето, изгубено по разни глупости, тъй като бе достатъчно умна, за да не ги презира. Спомням си как отваряше шкафа с „хубавите книги“. Вземаше някой том наслуки, зачиташе се, прелистваше по няколко страници, въздъхваше, вдигаше рамене. Сега четеше с еднаква жар „Адолф“^[1], „Лилия в долината“^[2], „Ана Каренина“. Уважаваше вярното пресъздаване на чувствата. Харесваше й всяка любовна история, стига да не преиначава действителността. Така хората, обречени на заседнал живот, се хранят с разкази за пътешествия, но много са взискателни към истинността им.

Тя вече почти не се виждаше с абат Калу. Постъпките й да разрешат на абата да упражнява свещеническа длъжност в „Ла Суи“ не успяха. Вече сред висшето духовенство несправедливо приписваха на бедния свещеник някои злъчни статийки срещу ръководството на епархията, публикувани в „Ла Батай“. Абат Калу бе от онези невинни хора, които невинаги успяват да сдържат някоя шега и са готови да се погубят, но не и да премълчат нещо смешно. За негово нещастие на мястото на кардинал Леко на пресветия престол на аквитанските примати се бе възкачил един ограничен и следователно безмилостен човек. Може би някой ден ще разкажа за голготата на светия абат Калу. Още по това време го заплашваше уволнение и той надълго разказваше на Брижит своите неволи; ала тя ходеше при него, за да говори за себе си, и се връщаше разочарована от своите посещения. А на другия ден ги забравяше, цяла вдадена в любовта на Мишел или потънала в някой роман, който четеше до късно през нощта.

Ала фарисейката в нея не бе мъртва: тя се гордееше с трезвия си ум, който й помогна да се прецени и осъди. Според нея малко християнки бяха способни да признаят на петдесетгодишна възраст, че са вървели по погрешен път. Тя не признаваше пред себе си, че сега й бе приятно да не наставлява никого. Често, при мисълта за отминалите години, я обземаше дълбока носталгия.

Веднъж се връщахме от погребението на моя настойник, господин Малбек. Бяха го намерили при любовницата му със сгърчена уста. Оставяше трудно наследство, защото в пълна тайна бе водил много развратен живот. „Все пак този Малбек поне си е поживял“ — каза ненадейно Брижит в колата, докато се прибирахме. „Това ли значи да живееш“, възразих аз. Мащехата ми сякаш се смути, каза, че не съм я разбрал: на човек му остава само това, че си е живял живота, но с пълни шепи е черпил от него, това искала да каже. Сигурно бе искрена; и все пак прилежният ми живот я учудваше. „Всички мъже са негодници…“ — често ми повтаряше това с усмивка, но с някогашния рязък глас. Отидох в Париж да слушам лекции по политически науки, но през кратките ми завръщания в Бордо бях подлаган на изкусен разпит. За моята мащеха нямаше съмнение, че водя пълен със страсти и истории живот, а писмата й до графиня Мирбел бяха изцяло посветени на Жан и на мен (защото от 1910 ние се събрахме с приятеля ми в столицата). Тук отново се въздържам и няма да разказвам предварително за тези парижки години, за които смятам да напиша отделен роман. Ще спомена само за едно приключение, защото Брижит бе замесена в него и във връзка с тази жена.

Твърде отрано се замислих за женитба: тази мисъл, породена от неясните терзания, в които сърцето ми се заплиташе, ме преследваше още от най-ранна младост, още когато имах такива условия да си опитам късмета, на каквито малцина младежи се радват. По това време думите, с които Ницше с такава дълбочина охарактеризира седемнадесети век във Франция, напълно се отнасяха за мен: „Твърде див и твърде аскетичен, за да успее да запази власт над себе си…“

Щом един приятел ми разказа за своята богата братовчедка, произхождаща от среда на хора на изкуството, и започна да превъзнася нейната прелест, аз веднага налапах въдицата. Близостта с Бога, с който живеех непрестанно, вярата, че във всичко, което ми се случва, има пръст божи и че всеки, който навлезе в живота ми, е донякъде пратеник на безкрая, ме подготвиха да приема тази девойка като ангел освободител. „Те вървят пред мен, светлина струи от очите им…“ Да си кажа право, тази мадона и муза се оказа по-колеблива и неподатлива, отколкото ми се искаше. Преди да реши каквото и да било, тя изяви желание да попътува из Европа. Но любовта ми лесно се нагаждаше към тези разлъки и това двоумене и ги приписваше на стремеж към възвишеност у младото създание.

Не можах да доловя, че под маската на възвишеността тези едри буржоа претегляха всички „за“ и „против“ и ме оценяваха с подозрителни очи. Минавах за богат, но семейството ми бе в провинцията и просто бе почтено, нищо повече. Бях ли сигурен човек, на когото могат да заложат? Те принадлежаха към категорията на обиграните парижани, които знаят, че изкуството и литературата крият за спекулативните умове големи стойности за в бъдеще… Вече рискуваха да си купуват картини от Матис. Не бях ли аз сигурна стойност? И понеже не можеха да решат, а се страхуваха от моето нетърпение, всячески се стремяха да задържат влюбен глупака, който бях тогава. Щом споменавах, че искам да скъсам, те ставаха двойно по-любезни и като разбраха, че мащехата ми получила лоши сведения за здравословното състояние на тяхното семейство, дори ме помолиха да запитам техния лекар, когото уж били освободили от професионална тайна.

Струва ми се, че съм сънувал тези действия, тези смешни и долни постъпки. Сякаш още виждам как седях пред масата срещу студения доктор, готов да отвърне на всички въпроси, които ще благоволя да му задам. Всичко това доведе до една върховна среща, от която излязох сгоден, и до едно възторжено писмо от девойката. Ала на другия ден какъв обрат! Отпъждаше, ме без извинения, без обяснения. Аз самият си изтълкувах нещата по най-лошия за мен начин: реших, че въпреки някои успехи другаде, които доказваха обратното, просто не се харесвам на момичетата. Един такъв неуспех унищожаваше значението на другите благоприятни прояви. В мен навярно имаше нещо, знам ли какво, което бе прогонило ангела. Ах, тази неизличима романтичност на младостта! Как носехме в кръвта си вярата, че трябва да се самоосъждаме, вярата в тази обреченост на самота и отчаяние!

Накратко съобщих на мащехата си за разваления годеж. Очаквах да ми пише съчувствено писмо, но вместо това, за моя най-голяма изненада, тя пристигна. Моето премеждие живо я бе засегнало. Обсипа ме с прекомерно съжаление и ми намекна, че се бояла да не взема някакво отчаяно решение. Нетактичните й утешения ме дразнеха, но ми показваха, че не съм толкова нещастен, колкото си мислех отначало, и че е накърнено най-вече самолюбието ми. Брижит ме отведе в Ларжюзон. Чувствувах, че прекалено разумното ми държане я разочарова. Но през това жарко лято на 1911 година тя трябваше да приеме очевидното: вместо да бъда ранен от любовния си неуспех, той стана причина да търся с настървена възбуда реванш в живота. През това лято прочитът на Балзак ми предостави опасна противоотрова. Един автор сам по себе си не може да бъде морален или неморален: нашата нагласа определя влиянието му над нас. В тогавашното ми настроение Балзак ме връщаше към живота, но подтикваше към грубост детското ми съзнание и аз се възхищавах на пресметливостта и хитростта на неговите млади амбициозни герои.

Тъкмо оттогава Брижит Пиан започна да се отчуждава от мен. Нарушавах представата й за любовта. За нея вече нямаше нещо по-неприятно в човешкото същество от липсата на страст. Не можеше да понесе това, че тъй бързо се утеших. Не посмя да ми го каже направо, но чувствувах ясно, че ме презира за това, че не принадлежа към класата на измъчените. А тогава и аз самият не подозирах до каква степен греши.

През ваканцията на 1911 година Мишел отиде при семейство Мирбел в Ла Дьовиз. И така, на мен и на мащехата ми ни останаха само книгите. Обземаше я все по-голяма тъга. Дори проявяваше небрежност към религиозното си усърдие. Думите й неудържимо се насочваха към темата, която я преследваше: човешката страст. Понякога ми говореше за майка ми с враждебност, в която се примесваха завист и възхищение. Ала най-често стоеше мълчаливо, безжизнена в мрачния вестибюл, и само от време на време кръвта внезапно нахлуваше в главата й и бузите й пламваха.

 

 

Винаги съм се ужасявал от неврастениците: затова тази година почувствувах връщането си в Париж като освобождение. С мащехата ми си разменихме няколко пълни с безразличие писъмца. Мишел, която чакаше Жан да завърши военната си служба, за да се оженят, си живееше на Булеварда на Интендантството. В писмата си намекваше за някаква „невероятна история“ на Брижит, която искаше да ми разкаже лично, като се видим в Париж по време на гостуването й у Ла Мирандийоз.

Невероятна история наистина, дотолкова, че можах само да вдигна рамене. Според мен това, че мащехата ми се е влюбила, и то в своя лекар, който бе преминал шестдесетте, бе чиста измислица от страна на Мишел; но когато отидох в Бордо, трябваше да приема истината. Това съвсем не бе привързаността на стара болнава жена към човека, който се грижи за нея, а една луда, изключителна любов и което е най-странното, щастлива, задоволена. Разбира се, те не вършеха нищо наказуемо: доктор Желис, запален хугенот, чиято клиентела се състоеше от цялото висше протестантско общество на града, бе извън всякакви подозрения; но разделен с жена си, която навремето го бе покрила със срам, преследван от многобройната си челяд — повечето женени, отрудени и свадливи хора, той с наслада откриваше в залеза на живота си щастието да си единствен в мислите на някой по-силен, по-въоръжен от теб; виждаше се всеки ден с нея, не взимаше нито едно решение, без да чуе мнението й. Нито някакъв свян, нито страхът да станат смешни ограничаваха тези двама самотници в словесния изказ на своята привързаност. Нито той, нито тя виждаха старческите черти в окъпаното в нежност лице на другия. Живееха един за друг като двама невинни, заобиколени от разгневените си и подигравателни роднини и шушукащия град.

Това бе през втората година от военната служба на Жан, който трябваше да се ожени през октомври. Двете семейства си дадоха взаимно вечери по случай годежа и брачния договор. Брижит Пиан, която се явяваше в ролята на майката на Мишел, прие това с нежелание. Любовта на заварената й дъщеря бе престанала да я интересува; но съжаляваше най-вече за своите необмислени обещания да направи дарения, с които преди смяташе да изкупи вината си. Личните средства на Брижит бяха по-малко от нашите. Оставаше й само един малък капитал (тя твърде късно осъзна това), който едва стигаше да закупи малко имение в съседство с клиниката на доктор Желис. Според графиня Мирбел това променяше изцяло нещата… В нейните очи половин милион по-малко правеше брака още по-неравен.

Брижит се правеше на глуха и се преструваше, че не усеща намеците, ала избягваше борбата и изобщо всичко, което би могло да наруши странното й дълбоко щастие. От гледна точка на физическите си измерения това щастие представляваше един шкембест късокрак шестдесетгодишен мъж в стегнат редингот, с плешиво теме и боядисана брада, която придаваше на строгото му лице известна прилика с канцлера Мишел дьо Л’Опитал^[3]; говореше много и не слушаше никого освен Брижит; ала тя самата предпочиташе да мълчи, за да не изпусне нито думица от устата на своя любим. В разговорите си засягаха много сериозни теми, дори от областта на теологията. Тя откриваше, че не е чужда на логиката на калвинизма, макар че нито един от двамата не си поставяше за цел да посвети другия в своята вяра — било защото изпитваха взаимно нежно уважение към убежденията на другия, било защото тези проблеми вече не ги вълнуваха тъй дълбоко: възрастта им помагаше да осъзнаят цената на всяка минута, която трябваше да посвещават на единственото важно нещо — своята любов.

От този момент Брижит се отстрани от нашия живот. Отвикнах да наминавам към тях по време на престоите си в Бордо. Стаята ми се пазеше за господин Желис, когато оставаше да спи в града след някоя пиеса или концерт, който бяха посетили с Брижит, защото той й бе предал своята любов към музиката. Докторът нямаше лека кола и се движеше с едно от тези старомодни купета, които от пръв поглед издаваха, че принадлежат на лекар, и му трябваше много време, за да достигне от града в болницата си.

Не всеки старик се влюбва в девойка и не винаги застаряващите жени харесват младежи. Случва се понякога мъж и жена, които са се търсели цял живот, да се срещнат случайно в полумрака на залеза. От това любовта им печели една извисеност над дребните неща, едно безразличие към всичко останало. Тъй малко време им остава! Нека се смеят тези, които не познават дълбините на сърцето. През кратките ми посещения на Булеварда на Интендантството Брижит ме гледаше с известно съжаление: от нас двамата аз бях окаяният. Сегиз-тогиз страшните черти на нейния характер се пробуждаха, когато заговаряше за майка ми или за семейство Пюибаро, за хората, на които вече нямаше за какво да завижда и които не бяха познали като нея сладостите на споделената любов.

Дразнех се, когато виждах как под дебелите сключени вежди на Брижит припламва този жесток поглед: тогава дръзнах да намекна за този вид любов, която никога нямаше да познае. Откривах пукнатина в горделивата й самодоволна страст: страстта е само сянка, ако не се въплъти, подмятах й аз. Докато не се открием и не потънем в любимото създание, колкото и да се опияняваме с думи и жестове, ние никога не ще разберем дали наистина сме го притежавали… Брижит ме сразяваше: „Не знаеш какво говориш… Не ти са ясни тези неща…“ И на лицето й отново се изписваше възмущението, което някога тъй често разкривяваше чертите й, щом пред нея се подхванеше някоя забранена тема.

Изпитвам угризения при мисълта, че с тези слова съм могъл да смутя радостта им, защото по-късно научих от Мишел, че по времето, когато съм подхвърлял тези думи, между Бавкида и Филемон^[4] са се разразявали бури. Дали Брижит е изпитвала известни съжаления, дали е имала някакви изисквания? Не смея да си представя тези жалки опити, този гърч на телата, които не са на възрастта на влюбеното сърце. Страдалческата младост ненавижда презадоволените старци.

Децата и големите му внуци преследваха по петите доктор Желис. Чашата преля, когато Брижит Пиан купи имението до болницата малко преди сватбата на Мишел. Докато един пастор от Бордо се опитваше да вразуми доктора, семейство Желис помоли Мишел да изпрати при своята мащеха някой свещеник, на когото тя има доверие, за да я порицае. Това се разиграваше по времето, когато абат Калу бе лишен от правото си да отслужва литургия. Но тъй като не му бе забранена всякаква друга дейност, сутрин, в параклиса недалеч от Филологическия факултет, по време на причестяването расото му се сливаше с черните рокли на стариците; той заемаше мястото си под любопитните или пълни със съжаление погледи и лицето му бе ангелоподобно.

 

 

Семейство Желис не успя да прибегне до неговата помощ. Както с лекомислена жестокост се изрази графиня Мирбел, нещата се уредиха от само себе си: една вечер близо до клиниката една кола блъснала купето на доктор Желис, който умрял на място. Мащехата ми научи новината на другия ден от вестниците. Из града се разнесоха доста разкрасени версии за пристигането на Брижит Пиан, обезумяла, без шапка, в къщата, където живееха семейство Желис; твърдеше се, че най-големият му син понечил да й препречи пътя към стаята на покойника, ала тя го блъснала и като преодоляла съпротивата на многобройните роднини, се стоварила върху трупа, без вопъл, без сълзи и трябвало със сила да я откъснат от него.

По това време гостувах на приятели в Кап Мартен и реших, че за един тъй неофициален траур не си струва да заминавам. Задоволих се с писмо, което съчиних с мъка и което остана без отговор. И все пак, тъй като Мишел и Жан продължаваха сватбеното си пътешествие, мисълта за Брижит непрестанно ме глождеше. Върнах се в Париж, без да се отбия в Бордо, за да се уверя, че мащехата ми не е полудяла — това просто не зависеше от мен. Отложих тази тежка задача за пролетта.

 

 

Прислужницата, която не ме познаваше, ме накара да почакам в антрето. Чух как мащехата ми възкликна: „Ами да, разбира се, нека влезе!“ С голямо облекчение установих, че в гласа й нямаше нищо особено. Седеше на обичайното си място зад бюрото, което вече бе отрупано с циркулярни писма и покани за благотворителните разпродажби. Не беше остаряла. След миг-два забелязах, че пак носеше старата си прическа: прибраните й коси се спускаха на букли над широките уши и откриваха изваяното чело. На камината, под сянката на люляков букет стоеше снимката на доктор Желис. Нищо у госпожа Брижит не издаваше психическо разстройство или лудост. Строга виолетова вълнена пелерина покриваше раменете й. Когато влязох, тя остави на бюрото броеницата, с която си служеше още като бях дете. Веднага ми се извини, че не е отговорила на писмото ми, и без да се опитва да ме заблуждава, ми призна, че дълго време била в депресия и много трудно се съвзела.

— А сега? — попитах аз.

Тя ме изгледа замислено:

— Ако господин Пюибаро беше тук, щеше да каже, че само ти можеш да разбереш…

Тя спокойно се усмихваше.

— Тайната на всичко е, че не съм го изгубила — поде тя. — Не мога да споделя това с никого… Скъпият господин Желис никога не е бил тъй близо до мен, дори по време на земния си път. Още приживе той начена мисията край мен, но ние сме само тленна плът… Да, телата ни разделяха. Сега вече нищо не ни дели.

Тя говори дълго и отпървом помислих, че това е някаква хитрина, породена от скръбта й, с която иска да изтръгне скъпия господин Желис от смъртта. Но след няколко дни трябваше да призная, че човешката любов съвсем не бе изгряла късно над безплодната съдба на фарисейката и „варосаният гроб“^[5] най-сетне бе разпечатан и отворен. Може би в него все още се валяха няколко кости и нечистотии? Страшните вежди все още навремени се сключваха както някога над две огнени очи. Някоя дълго предъвквана обида пораждаше горчиви слова. Но „скъпият господин Желис“ никога не бе далеч и връщаше госпожа Брижит в лоното на Бога.

 

 

С едно настойчиво писмо графиня Мирбел ме призова в Ла Дьовиз, където Мишел и Жан се бяха прибрали много преди определената дата. Това прибързано връщане ме разтревожи. Заминах незабавно и драмата на тази двойка, за която ще разкажа някой ден, ме помете. Станах неин спътник, тя ме повлече във вихъра на своите борби и сдобрявания и старата жена на Булеварда на Интендантството, която оставих да тъне в посмъртното си обожание към „скъпия господин Желис“, престана да занимава мислите ми. Сполетя ме странната участ да снова безспир между Мишел и Жан и да предотвратявам ударите, които си нанасяха тези двама слепци — странна съдба наистина за един младеж, който също страдаше, но в самота и без да има кой да му помогне.

Мобилизацията на 2 август 1914 година ни разбуди от дрямката. Тази мълния прекъсна хиляди лични драми като нашата. Сгромолясаха се порутените устои и ние изплувахме от потулените си и глупави страсти, ослепени от това безмерно нещастие, несравнимо по-голямо от всичко, което сами си причинявахме. Разделих се с Жан и с Мишел, които вече не можеха да си сторят зло един на друг, след като щяха да се разлъчат, и осъзнах самотата си по това, че не би имало с кого да се сбогувам, ако не беше Брижит Пиан.

Тя се бе смалила, бе отслабнала. Притисна ме до себе си; сълзите й ме учудиха. Нито веднъж не произнесе името на господин Желис и ме заобиколи с грижи като родна майка. По-късно научих, че по това време подпомагала и често навестявала господин Калу, който си бе възвърнал благоволението пред ръководството на епархията, ала наближаваше края си.

На фронта ме обсипваше с колети и с писма, в които най-вече се интересуваше от здравето ми, изпращаше ми необходимите неща. И затова първия си отпуск прекарах при госпожа Брижит. Няколко дни преди това господин Калу бе умрял в ръцете й, за което тя ми разказа едва ли не безстрастно, без да се опитва да ме поучава. Господин Калу, разбира се, не беше изличен, но вече отсъствуваше от този свят, казваше тя. Имал ужасни пристъпи на ангина пекторис, пристъпи, които карат болния да се хвърли през отворения прозорец, толкова е голямо страданието му. Ала щом отново си поемел дъх, той възразявал, че може още да страда. На масичката му стояла снимката, която навремето направих в градината в Балюзак и където Жан и Мишел, босоноги, сбърчили лица на слънцето, държаха двамата една лейка. Брижит добави, че независимо от големите страдания господин Калу не будел съжаление.

Тя се изплъзваше вече, когато намеквах за отминалите събития; ала разбрах, че се бе откъснала от прегрешенията си и бе оставила всичко в ръцете на милосърдието. В заника на своя живот Брижит Пиан най-сетне бе разбрала, че човек не бива да бъде горделив слуга, загрижен да се хареса на господаря си, като му изплати всичко до последния грош, и че Бог-отец не иска от нас да бъдем дребнави изчислители на собствените си заслуги. Сега тя знаеше, че важно е не да заслужиш, а да обичаш.