Франсоа Мориак
Фарисейката (13)

XIII

В думите ми не се прокрадна нито нотка от омразата, която ми вдъхваше. И все пак мащехата ми навярно е почувствувала студения й полъх още от онази вечер, когато вечеряхме сами и чакахме до единадесет часа Мишел да се върне. Този път Брижит Пиан напразно я извика: Мишел се качи на втория етаж, без да спре в малкия салон. Аз отговарях едносрично на забележките на мащехата си, която ми подаде един свещник. Малко след това, докато се канех да протегна крака под ледените чаршафи, видях, че влезе облечена в лилавата си нощница. Но тежката й плитка не блестеше на гърба й: дебела змия, пленена между нощницата и врата.

— Нощта е студена, нося ти грейка — каза ми тя.

Когато я пъхна в леглото, тя докосна краката ми. За първи път идеше да ме завие и да ме целуне.

— Горкото момиче не е посмяло пред нас да признае, че господин Калу съвсем й е отворил очите. Разбирам болката й; не бива да бъдем груби с нея; по-късно ще ми бъде благодарна… Не мислиш ли? — настоя тя и вдигна свещта над мен, за да ме види.

Дрямката ми дойде на помощ. Затворих очи и се притулих в този полусън, както бих се гмурнал под водата. Тя въздъхна:

— Колко си щастлив, че вече спиш!

И се върна в стаята си, в самотата си. През нощта се събудих от проскърцването на пода. Помислих си, че отново предъвква угризенията си и недостойно се зарадвах: тогава не познавах още ужасното изтезание, което сами си налагат божите служители, неподозиращи, че бог е любов.

На сутринта на закуска Мишел, бледа, със зачервени очи, предвари въпросите ми:

— Господин Калу твърди, че това не може да се нарече кражба — каза ми тя. — Абатът е давал на Жан пари назаем при нужда. Този път Жан сам си взел, но е знаел, че семейството му ще възстанови незабавно сумата: оставил бележка в чекмеджето и абатът е сигурен, че ще му се издължи…

Попитах дали Мирбел наистина е разбил ключалката. Сестра ми бе принудена да признае това, но се ядоса от моята гримаса, млъкна и ми обърна гръб. Странното бе, че тази чудовищна за мен постъпка пробуди обичта, която изпитвах към Мирбел: никога нямаше да мога да го отрека или доброволно да се откажа от него и тръпки ме побиваха, че съм тъй свързан със същество, способно да стигне до престъпление.

Много след това, и то съвсем откъслечно, научих всичко за това премеждие не от абат Калу, а от самия Мирбел. И докато старата графиня си спомня понякога за това, когато я посетя, и то без да изпитва ни най-малко смущение: „Това е за вас прекрасен сюжет за роман — ми каза тя завистливо. — Бих могла да го запазя за себе си, но ви го отстъпвам. Аз ще го разваля, не е в моя стил, не е любовна история…“ За нея освен изневярата във висшето общество нищо няма право да се нарича любов.

 

 

В основата на тази кражба и на това бягство, които тъй безмилостно тегнеха над участта на Мирбел, стоеше едно „добро дело“, което абат Калу беше извършил преди години, още през първите седмици в Балюзак.

По онова време от своя живот той изживявал най-тежкото изпитание, което може да сполети един свещеник: увереността, че повечето хора нямат нужда от него и не им пука за Божието царство, но и не знаят какво е Бог и никога не са били осенени от милостта му. За тях просто съществуват организирани ритуали, предвидени за определени обстоятелства в живота, с които се е нагърбило духовенството. Нищо повече. Е, какво друго остава на свещеника, освен да се вглъби и да поддържа в собственото си сърце треперливото пламъче за самия себе си и малцина, докато най-сетне блесне божията промисъл.

Това било душевното състояние на абат Калу, когато след дванадесетте години, прекарани в семинарията, той трябвало да се откаже от катедрата, която ръководел там, заради някакви доноси, които го обвинявали в отклонение от правата вяра. Той смирено приел енорията Балюзак, накрай Ландите, една от най-отбягваните в епархията. По цял ден четял и се молел. Бил готов да отдаде всичките си грижи на малкото паство, което му поверили, без да очаква някакъв резултат. Още първата неделя след пристигането си той говорил колкото може по-простичко, както бил свикнал, на четиридесетината вярващи, ала без да проявява голямо усилие да го разберат. Темата се отнасяла тъкмо до мисията на свещеника: той разсъждавал на глас най-вече за себе си. И ето че на другата сутрин намерил пред прага си анонимно писмо от осем страници: една жена го била слушала, била го разбрала. Това можело да бъде само човек с известна култура. Пишела, че влязла в църквата от любопитство и безсилие, ала излязла разтърсена; но упреквала свещениците, че чакат заблудените овци сами да дойдат при тях и не следват примера на своя господар, който ги гонел, за да ги метне на раменете си и да ги върне в селото. Тя намеквала за срамни неща, които не могат да се признаят, за такова отчаяние, от което никоя душа не би могла да се освободи сама, ако Бог не направи първите стъпки.

Тази сутрин абат Калу повярвал, че му е пратен знак. По природа той бе склонен (като Паскал) да очаква от Бога доловими знаци, веществени доказателства. Този вик, избликнал още от първия ден в затънтеното селце, той изтълкувал като утеха, изпратена му за страха, като ответ на неговото безпокойство, а също и като мек упрек. Грижливо и внимателно подготвил проповедта си за следващата неделя и макар да й придал и по-общо звучене, така претеглил всяка дума, че непознатата да разгадае в нея отговор, отправен към нея. На първия ред, зад една колона, той видял сред слушателите си две вперени в него кафяви очи в едно свежо, но малко отпуснато лице. Още същия ден научил, че това била една от учителките във Валандро, която често идвала в Балюзак заради нещо, което хората уточнявали, ала се смеели и клатели глава. Абат Калу е отбелязал в своите „тетрадки“ какво смущение е трябвало да преодолее, за да довърши проповедта си. Но след това той не пише нищо повече за тази случка или прави някакви неясни намеци, разбираеми само за него: защото учителката се е покаяла и той е бил обвързан с тайната на изповедта.

Ще разкажа това, което зная, колкото може по-дискретно. Младото, още невинно момиче, вече било омаяно от Ортанс Воайо — една от онези амазонки, за които погрешно се счита, че не съществуват на село. Има същества, които плетат мрежите си и могат дълго да чакат да се хване плячката: търпението на порока е безкрайно. Защото една-единствена жертва и една среща им осигуряват спокойно наслаждение. В тези късни септемврийски дни, когато господин Калу станал свещеник на Балюзак, жената на аптекаря привършвала ваканцията си във Виши. Макар да смятала приятелката си за малко трудно за опитомяване момиче, все още измъчвано от скрупули, тя далеч не предполагала, че може да бъде сериозно заплашена, още повече, че на десет мили наоколо не познавала човек, от чието влияние да се страхува. Затова не взела на сериозно писмото, с което една сутрин приятелката и съобщавала, че скъсва с нея, ала все пак побързала да се върне. Щом пристигнала, разбрала кой е противникът и сметнала, че за нея ще бъде детска игра да се справи с него.

И тук верен на обещанието си да не измислям нищо, не бих могъл да опиша една борба, за която нямам никакви точни данни. Изглежда, че играта е била много оспорвана, защото абат Калу, който никога не е искал услуга и се ужасяваше от този род постъпки, най-сетне успял да издействува преместването на своята покаяница. На новото си място момичето не било защитено нито от писмата, нито от честите посещения на жената на аптекаря, която междувременно си купила лека кола — първата в Балюзак. Но един ден, преди да направи второто си посещение, пощальонът й донесъл кратко писмо от Марсилия: момичето й съобщавало, че постъпва като послушница в един мисионерски орден и й давало среща на небето.

Макар да нямал никакви обяснения с жената на аптекаря, абат Калу бързо разбрал, че е събудил в нея омраза, която нямало лесно да угасне. Малко го било грижа за самия него, защото се смятал за неуязвим пред тази жена, ала се тревожел заради нея, защото бил способен да проникне в потайностите на това страдание, колкото и срамно да било. Затова постоянно очаквал непредвидени контраудари — тези незнайни продължения на нашите действия, щом веднъж се намесим, било с най-добро намерение, в съдбата на някого.

Отначало дейността на неприятелката се проявила в единствената област, където можела да го засегне. По онова време антирелигиозните страсти бяха силни: жената на аптекаря, учителят в Балюзак и жена му образували нещо като комитет за пропаганда, който скоро започнал да оказва влияние над целия край. Но в самия Балюзак нападенията й нямаха кой знае какъв ефект, тъй като Ортанс Воайо имаше твърде лоша репутация и в продължение на две-три години свещеникът си мислел, че няма какво повече да се бои от своята неприятелка. И все пак минавал пред аптеката притеснено и ако на някой завой се сблъсквал с Ортанс Воайо, обръщал глава — тъй се смущавал от този безмилостен безцветен поглед.

Тя чакала от години плячката си; но отмъщението дошло по-бързо. Абат Калу съвсем основателно не бил нащрек с една личност, която определено не се интересуваше от млади мъже и поне външно нямаше с какво да ги привлече. Тя често носеше пола-панталон като велосипедистките от онова време; болерото й откриваше широк колан, украсен със сребърна тока, която представляваше преплетените й инициали. Косите й, разделени на път по средата, пригладени, се спускаха над ушите, от които се виждаха крайчетата, и се събираха на тила в огромен жълт кок, пълен с фиби. Лицето бе като проядено от лунички, които обсипваха носа и скулите и се пръскаха чак до клепачите: някои като че бяха потънали в жълтите очи.

 

 

Абат Калу беше решил да използува възстановяването на Жан, за да спечели напълно, или поне така си мислеше. Той се поддаде на една илюзия, която често ни спохожда, въпреки че практиката показва обратното: нищо никога не е веднъж завинаги установено с хората нито в любовта, нито в приятелството. След измяната на майка си, победен от болестта, Жан дьо Мирбел можеше да изпитва временна благодарност и дори обич. Но онази сила, която още от първия ден го настрои против свещеника, живееше в него скрито от господин Калу. Един свещеник никога не ти е безразличен: той или те привлича, или те отблъсква. Мирбел инстинктивно се гнусеше, отвращаваше го професионално целомъдреният човек. Той се бореше с все сили против този инстинкт, но не можеше да си наложи да не мрази дори и миризмата на тази къща без жена. Сърдеше се на господин Калу, че приема като нещо естествено момче на неговата възраст да търпи подобни на неговите лишения; а ядът му бе тъй силен, че духът и сърцето му останаха затворени за чара на благочестието и чистотата, за несравнимата наслада от божията любов — тъй пълна, че тези, които са я изпитали, не допускат, че повечето хора са безчувствени към нея и дори не я познават. Еднообразният затворен живот, който го отегчаваше все повече с възвръщането на силите, борбата със самия себе си, за да не се покаже неблагодарен към един човек, на когото дължеше тъй много — всичко се съюзяваше, за да пробуди у Жан дьо Мирбел заспалите демони. И дори обичта на абат Калу се превърна в коз срещу него; защото природата на Жан бе такава: той се въоръжаваше срещу хората със собствената им обич към него. Колко пъти по-късно съм го чувал да казва: „Ненавиждам да ме обичат.“

С една противоречивост, която Мирбел не се опитваше да си изясни, той се сърдеше на абат Калу, че заради него прави по-гъвкав един морален и религиозен закон, който всъщност му бе противен: абатът затваряше очи за много неща и гледаше да не му досажда за всичко, което се отнасяше до буквата на закона. Вместо да му бъде благодарен, Жан използва тази слабост и започна да скита. Понякога ходеше в кръчмата, но тъй като не бе общителен и изглеждаше горд, не завърза приятелство с никого. В замяна на това се харесваше на момичетата и още в края на зимата започна първата история. Родителите се оплакаха на господин Калу, който се намеси доста неумело. Като повечето целомъдрени мъже той си мислеше, че за един младеж голямата любов е най-добрата защита срещу страстите. От тази страна той не се опасяваше от нищо, защото бе убеден, че Жан не е способен да измени на Мишел. Но ако много момчета са в състояние да останат верни на любимото момиче, то много други като Мирбел не виждат никаква връзка между сърдечната си любов и временните увлечения. За тях съществува само една жена и те се дразнят, че някой смее да сравнява предмета на техния култ с посредствените приключения, които засягат само плътта.

На тази тема избухнала първата свада между абата и Мирбел, който се поддаде на отдавна сдържания гняв. Той веднага спечели предимство, като се присмя на свещеника, че не го съди от гледна точка на християнския морал, а според остарял любовен правилник, в който никой освен семинаристите вече не вярва. Дори му изкрещя, че забранява да му се говори за Мишел, че това е име, което не позволява на никого да произнася пред него. Колкото повече Мирбел се гневеше, толкова по-малко абатът се съпротивяваше; но Жан не се трогна от зле прикритата му мъка. „Той използува като оръжие срещу мен това, че съм твърде слаб отец — е отбелязал абатът в своя бележник същата вечер. — Дори и най-невярващата душа иска да я обичаме заради Бога, заради този Бог, в който тя не вярва.“

 

 

Макар че Мирбел не спомена нищо определено за това, което е казал в гнева си, струва ми се, че тази фраза на господин Калу намеква за много жестоки думи. Осъзнал тази жестокост и въпреки че едната му половина се ужасявала от нея, Жан продължавал и с някакво настървение все повече се оплитал в тази несправедлива злоба. Но не се свързал нарочно с жената на аптекаря, за да нанесе последен удар на своя благодетел. Учителят и жена му го завели при Ортанс Воайо. Когато в дъждовния февруарски ден загърнатият в ученическата си пелерина юноша, когото дебнела от седмици иззад пердето, прекосил най-сетне разкаляния двор и прекрачил прага на аптеката, тя навярно е въздъхнала от облекчение, макар пред отмъщението да оставал още дълъг път.

Жан не знаеше точно какво удоволствие са му доставяли тези разговори на светлината на една лампа, край бумтящата печка, пред бутилка арманяк, която развързвала езиците, до тази бледа жена с малко дрезгав, но мек, почти беззвучен глас. Ако анти-религиозните страсти на учителя, съвпадащи с политическите борби в момента, били съвсем безинтересни за Мирбел, то подигравките на жената на аптекаря намирали в него незабавен ответ; говорела език, който никога не бил чувал и все пак му бил познат.

Още първата вечер тя настояла той да идва по тъмно и да влиза едва когато се увери, че няма кой да го види; защото свещеникът, с когото навремето имала търкания, нямало да одобри тяхната връзка; но било много лесно да я запазят в тайна. Той възразил, че няма никаква причина да взема страна в разправията на своя учител. И още през следващите дни те осъзнали дълбокото си разбирателство.

У тази жена, която нямаше дълбоки познания, но четеше много съвременни романи — от най-хубавите до най-лошите, — всичко бе подчинено на една безкрайна придирчивост и омраза към Бога, чието съществуване отричаше, без да се смущава от своята нелогичност. Тя отправяше към твореца, в който не вярваше, упрека на цялата човешка раса, за която тук, на земята, няма друг път освен саможертвата.

На Мирбел тя очевидно не откри тайната за нанесената й рана. Но ето че момчето, което нямаше никаква определена причина да споделя горчивото озлобление на тази жена, двадесет години по-възрастна от него, също не можеше да се примири с орисията си. И враждебната, упорита сила, която се надигаше в него срещу всички порядки или препятствия пред щастието, изглеждаше още по-странна поради факта, че носеше името Мирбел и бе потомък на благородническо семейство. Ортанс Воайо знаеше кой е източникът на отровната му омраза, но за нищо на света не искаше да го разкрие пред Жан. А спокойно можеше да му го каже. Юношата пък не знаеше защо всичко го отблъсква от радостите на този свят освен едно момиченце, което не се надяваше да види отново, и един свещеник, който олицетворяваше именно това, което го отвращаваше.

Може би Ортанс Воайо не би постигнала така лесно целта си, ако Жан бе само едно обикновено оръдие в ръцете й. Но това разбирателство, това дълбоко съгласие, което ги приобщи още първия ден, улесни много нейната игра. Нямаше нужда да се насилва да проявява симпатия, защото наистина я изпитваше; а и момчето само̀ се хвана в мрежите й и с наслада се оплете в тях. Излишно бе да прибягва до уловки, за да го привлече. Всяка вечер абат Калу отиваше да почете малко от требника пред светото причастие и оставаше там, докато стане време за вечеря. Тогава Жан излизаше от абатството през задната врата и заобикаляше селото. У Ортанс можеше да се влезе и без да се минава през аптеката, като се прескочи оградата на малката зеленчукова градина зад къщата.

Мирбел се вмъкваше отзад не толкова от страх да не се сблъска с някой клиент, колкото на всяка цена да избегне срещата с аптекаря — това дребно старче, което непрестанно загъваше разни лекарства с такова грижливо внимание, сякаш животът на болните зависеше от това, държеше се прекалено смирено, ала усмивката и погледът му го издаваха. И понеже той стопанисваше именията на жена си (това бе основната клауза от тайния им договор — той нямаше права над нея, но можеше да разполага с именията), аптекарят отсъствуваше всеки следобед, а когато се прибираше у дома, никога не влизаше в задната стаичка на аптеката, ако там се бе събрал „кръжецът“, както сам го наричаше.

 

 

Не изминаха и две седмици и господин Калу научи за тези тайни сбирки. Сега той не се поддаде на първия си порив и заговори безстрастно с Мирбел какво да предприеме. Не го упрекна в каквото и да било и дори призна, че самотата не може да бъде нещо привлекателно за осемнадесетгодишно момче: но заяви, че по известни причини, които не може да обясни на Жан, смята, че Ортанс Воайо усилено се мъчи да му навреди. Апелира към лоялността на Жан: връзката му с тази жена, докато живее в абатството, бе равнозначна на измяна към неговия хазяин. Затова, ако Жан чувствува, че не може да живее в Балюзак, без да ходи в аптеката, нека го признае открито, та да може абатът да намери някакъв предлог и да помоли семейството му да си го прибере — нещо, от което Жан най-много се боеше, защото тогава вече нямаше да му се размине интернатът в някой езуитски колеж. Впрочем думите на учителя му го трогнаха. Не можеше да отрече, че Ортанс Воайо желае злото на свещеника: не го нападаше открито пред Жан, той не би понесъл това, ала с всяка дума го клъцваше и когато се връщаше от аптеката в трапезарията на абатството и над вдигащия пара супник трябваше да отвърне на усмивката на абат Калу, на неговия почти детински поглед, момчето потъваше от срам. Затова обеща на абата да прекрати посещенията си в аптеката. По-късно ме увери, че дал това обещание съвсем добросъвестно и бил решил да го изпълни. По онова време именно господин Калу му бе купил коня, за който спомена при срещата ни на улицата, когато ме помоли да уредя кореспонденцията му с Мишел, за чиито неприятни последици вече разказах.

Ако преди запознанството си с Ортанс Воайо Жан, разлъчен от Мишел, лишен дори от нейните писма, страдаше от заточението си в Балюзак, след като вкуси атмосферата на тези беседи и свикна да слуша как учителят чете на глас статиите на Ерве или Жорес (а през това време Ортанс обръщала по мъжки чашка след чашка, палела цигара и говорела с горчиво и пленяващо красноречие, което Мирбел ми хвалеше и след години), му стана непоносимо.

Абат Калу предпочиташе да види някаква проява на съпротива; какво можел да направи срещу тази тъга на затвореното в клетка животно, особено след като игуменката на „Сакре-Кьор“ бе предупредила в едно твърде сухо писмо свещеника на Балюзак да прекрати всякаква преписка с Мишел? Жан престана да чете, претупваше домашните си и по цял ден се скиташе из пущинаците или яздеше. След няколко седмици започна често-често да навестява учителя. Абат Калу си затваряше очите: за него нямаше съмнение, че всеки път момчето намира там писмо от Ортанс Воайо и на свой ред оставя едно за нея. Жан обеща да не се вижда с нея, ала не и да не й пише. Без тази почти ежедневна кореспонденция връзката им най-вероятно нямаше да вземе любовен обрат и навярно романтичният език в писмата на юношата подсказа това на Ортанс Воайо. Тя прозря нещо, което отпървом й се виждаше невъзможно с това момче, което би могло да й бъде син. Отначало предпазливо се придържаше към приятелския тон, с който винаги отлично постигаше целите си, без да изпитва истинско приятелство, защото още в интерната, докато получи свидетелство, приятелството бе за нея само прикритие на страстта. Сега обаче я тласкаше жаждата за мъст. Впрочем тя съвсем не се заблуждаваше в чувствата, които будеше у Мирбел. Без да й бе правил признания, тя знаеше, че той страда, че сърцето му изцяло принадлежи на друга. Но по-опитна от абат Калу, тя надуши у момчето дивия звяр, вече подчинен на своя инстинкт и на един сляп, непреодолим нагон.

 

 

Ортанс долови първо тази страна от неговата природа. Двете или трите нейни писма, които Жан бе запазил и ми показа по-късно, съвсем не бяха сантиментални, а грижливо съчинени тъй, че неусетно да възбудят младото самотно въображение. Една от малкото бележки, които абат Калу е оставил за Ортанс Воайо, показват до каква степен е бил загрижен и обладан от мисълта за тази жена: „Необяснима ловкост за една селянка — пише той. — Така е, защото порокът по своему ни учи. Не всеки може да гледа злото в очите. Жалките ни лични отстъпления, в които виждаме «злото», нямат нищо общо с жаждата да унищожиш някоя душа… Духът на злото, такъв, какъвто е познат и описан през XVIII век в «Опасни връзки»^[1], тлее на няколко крачки от моето абатство, зад капаците на една аптека…“

Пролетта се пукна рано. Макар че наближаваше матурата, Жан често се измъкваше навън. Ортанс знаеше, че може да се срещне с него, щом реши, че е настъпил мигът: достатъчно би било да се поразходи край Сирон. Ала тя не бързаше, не искаше да рискува. Най-напред трябва да вземе ума на момчето, да го накара да закопнее по нея, защото плановете й отиваха вече по-далеч от отмъщението. Не й стигаше, че ще нанесе смъртоносен удар на абат Калу. Откак загуби приятелката си, тя търсеше претекст да се отърве от аптекаря, който не й бе нужен. Пресметна, че малкият Мирбел едновременно ще й помогне и да си отмъсти, и да се освободи, стига да не се бои от скандал; колебаеше се само какъв път да избере.

Щом настъпиха първите ясни дни, както всяка година абат Калу започна обиколките си с колелото из отдалечените махали и чифлици. Трябваше да набере деца за класа по вероучение и да нагледа болните, особено старците, чиито синове често ги уморяваха от глад. Неведнъж заварваше до одъра някоя снаха, която ги кори заради коравия чер хляб, който едва-едва предъвкваха в беззъбите си уста. Хора, строги към себе си, безмилостни към другите, за които всеки свещеник е безделник и тарикат: „Но какво да правиш, и отците са нужни…“ Смътното им усещане за тази необходимост се свързваше всъщност с една представа, на която тогава абат Калу държеше и която се отнасяше за последния урок от забития в земята неподвижен кръст, на който бог е прикован и не може да помръдне: тъй свещеникът, завързан за същия позорен стълб, изложен по същия начин на присмех, представлява за хората една загадка, която те не се опитват да разбулят.

Един следобед, към края на април, свещеникът тъкмо се прибираше малко преди здрачаване, когато Мария го издебна на вратата и го предупреди, че господин Воайо, аптекарят, го чака в салона от половин час и затова решила, че е по-добре да запали камината. Този човек за първи път прекрачваше прага на абатството. Силно озадачен, абат Калу завари госта си да пуши край камината. Стана, щом влезе свещеникът. Специално се бе облякъл за случая. Под тясната черна вратовръзка се виждаше копчето на ризата. Между яката и мършавия врат имаше цяла педя разстояние. Беззъбата уста се разтвори в усмивка.

Извини се много, че никога не бил идвал да почете свещеника, както му е редът. Боял се, че нямало да бъде приет добре. Но се знаело, че не е съгласен с всички идеи на жена си. Когато първата му съпруга била още жива, ходел по празник на църква и дори на деветнадесетгодишна възраст пеел аналоя. Много му се щяло господин свещеникът да не го приема като враг и се надявал, че ще му окаже честта да стане негов клиент: не е много удобно да ходи чак във Валандро за няколко хапчета.

Всичко това изрече на един дъх като предварително заучен урок, а абат Калу все още не можеше да разбере докъде иска да стигне аптекарят. Той отново намекна за принципите на госпожа Воайо, които съвсем не одобрявал. Не му бил много розов животът, нека господин свещеникът му повярва. Пожертвувал се, за да стане като баща на дъщерята на стария си приятел Дестиу, която останала сираче с всичките си имоти на гърба. Според хорските приказки го направил от корист… Ала какво толкоз печелеше от този брак? Само задълженията на стопанина без облагите му, а пък и заради идеите на госпожа Воайо изгубил много клиенти. А ето че тя продължавала да му създава грижи! И малко по малко взе да изплюва камъчето; не му било работа да дава съвети на господин свещеника, но се учудвал, че позволява на ученика си да се вижда с тъй враждебно настроената към църквата личност. Във всеки случай като мъж или по-скоро като баща той се тревожел от тези срещи, за които цял Балюзак говорел… Вярно, че това е само едно „хлапе“, че на възрастта на малкия Мирбел тези неща нямат значение, ала все пак… Когато свещеникът го прекъсна и го увери, че ученикът му вече изобщо не стъпва в аптеката, старецът спомена за някакви срещи в горичката, които сигурно не са за доброто на момчето, пък и на нея зле влияели: ето например приела много зле неговите забележки. И като забрави, че само миг преди това представи брака си като безкористна саможертва, той се разхленчи, че му е мъчно пред прага на старостта, след толкова усилия, да живее под заплахата да изгуби отведнъж плода на своя труд. След като години си се грижил за едно имение, изправил си го на крака, разорал си и си засял запустелите целини, кастрил си дърветата, възстановил си правата си над оспорвания от съседите терен, тежко е, когато всичко вече е наред, да те заплашва уволнение като един никакъв слуга.

Господин Калу припомни, че питомецът му нямаше нищо общо с това. Аптекарят призна, че това наистина не било за вярване, че най-малко за това можел да си помисли, защото трябвало да бъде справедлив с Ортанс — тя никога не ходела с мъже и не можело да я обвиниш, че това я влече… (Старецът хвърли бърз поглед към свещеника и тутакси спусна възпалените си клепачи.)

Абатът хвана машата и се опита да разрови огъня. Каза, че камината е студена, през зимата нито веднъж не я бяха палили. Старецът се закашля от дима, сетне помоли свещеника да каже две-три думи на ученика си. Разбира се, че няма нищо… но защо да оставят хората да злословят? Ортанс навлизаше в неблагодарна възраст…

Машата трепереше в ръцете на свещеника. Той стана и наведе глава, за да погледне госта си:

— Бъдете спокоен, господин Воайо, от утре ученикът ми ще престане да скита из горичките, давам ви дума.

Свещеникът се стори страшен на аптекаря. По-късно той твърдеше, че никога не бил виждал човек дотолкова излязъл извън себе си от гняв и така способен да те унижи. На господин Воайо не му се щяло да бъде на мястото на хлапака, когато се прибере подир малко за вечеря.

 

 

Щом остана сам, господин Калу се качи в стаята си, сипа вода в един леген и потопи лицето си. После коленичи, ала думите не излизаха от устата му, а мислите бушуваха като понесени от вихър листа. В семейството на брат му още казваха: „През лятото на 1880, годината на големия гняв на Ернест…“ Последният от тези изблици забави с една година ръкополагането му в помощник-дякон. Оттогава насетне, с помощта на провидението, той успяваше да се овладее, преди да се е стигнало до най-лошото.

Тази вечер, облакътен на масичката за молитва, той стискаше главата си в ръце. Един вътрешен глас го предупреждаваше: „Опасно е… можеш да му причиниш болка…“ Ала желанието да пипне момчето за врата и го държи на колене, докато помоли за милост, го заглушаваше. Край на шегите: ще се отнася с него, ще бъде така, както искаше чичо Адемар. Щом се подчинява само на силата и се поддава само на страха, свещеникът на Балюзак ще съумее да го пречупи, ще го направи покорен като кученце: „Моли се, печели време…“ — неуморно му повтаряше гласът. И изведнъж — познатите стъпки по стълбището. Отвори вратата:

— Влез, трябва да поговоря с тебе.

А когато другият отвърна: „След малко…“, той настоя: „Не, веднага…“ Жан вдигна рамене и понечи да се изкачи на втория етаж. Но го сграбчиха за яката, усети как го подпряха с коляно в гърба и се намери на леглото, запратен като вързоп сред книгите и брошурите. Седна смаян и току пред лицето си видя два огромни пестника. Едва смотолеви: „Какво ви прихваща?“ Абатът дишаше учестено и избърса с опакото на ръката си потта от челото си. Хайде! Избягна боя, опасността премина.

С безкрайно студен глас, който нито за миг не потрепна, той призна неуспеха си пред своя ученик и го предупреди, че отсега нататък ще го подложи само на външен надзор, докато семейство Мирбел го освободи от поетия ангажимент. Надява се, че момчето няма да го принуди да използува сила в спора помежду им, защото абатът не си знаел своята и имал тежка десница.

След което му нареди да се прибере в стаята си и му каза, че там ще вечеря: „През цялото време, докато ми говореше тези груби думи — писа Жан на Ортанс Воайо, — абатът стоеше със затворени очи. Навярно се молеше, без да помръдне устни — все същият таен изход, през който тези хора ни се изплъзват!“

 

 

Той устоя на думата си и сам държеше Мирбел под око или го затваряше под надзора на Мария, когато службата му го зовеше навън. Жан, разбира се, неведнъж се измъкваше и непрекъснато поддържаше кореспонденцията с Ортанс Воайо благодарение на учителя, който му преподаваше математика. Но въпреки това се чувствуваше подчинен и се преклони пред тази неумолима воля. Впрочем наближаващите изпити и усиленото учение през последните седмици го принудиха да отложи плановете си за съпротива. Допуснаха го на устен, но го скъсаха и той се върна в Балюзак едва през септември, след като прекара един месец в Ла Дьовиз при графинята. За първи път се изправяше лице в лице с майка си след ужасното откритие в Балоз: „Променили са моя Жан — писа графинята на абат Калу. — Беше лошо дете, но не бе циничен. Сега само с една дума да го подканя за нещо или да опитам да събудя съвестта му (това е вечната ми грижа), този нещастник ми се изсмива в лицето. Ще ми позволите, господин свещеник, не да изразя съмнение във вашите методи, но поне да заявя, че те не успяха със сина ми.“

През ваканцията Жан получаваше почти всеки ден по едно писмо от жената на аптекаря, а щом се завърна в абатството, кроежите им започнаха да се оформят. Новият неуспех на октомврийската сесия премахна и последните колебания на Мирбел. Ръкополаганията принудиха господин Калу да замине за няколко дни. Жан бе непрекъснато с Ортанс. Когато се върна и го завари по-спокоен, почти отпуснат, абатът престана да го следи отблизо. Отношенията им бяха като между учител и ученик, които извън уроците не си говорят и избягват разговорите на каквито и да било теми. Свещеникът се отдаваше с възродено доверие на малкото си паство. Някои деца започнаха да разтварят сърцата си за него, обикваха го. Не си даде сметка за новото недоразумение, което възникна между него и питомеца му. С невероятна непоследователност Жан се дразнеше и страдаше от безразличието на господин Калу и това страдание изигра голяма роля за фаталното решение, което Ортанс Воайо съумя да му представи в по-мека светлина.

Постоянно се случва да държим на привързаността на хората, които не обичаме или смятаме, че презираме. Жан за нищо на света не би признал това, а бе напълно неспособен да разбере, че абат Калу все още му отреждаше първото място в сърцето и в мислите си. Свещенослужителите се подчиняват на законите на един особен порядък, който не могат да обяснят на непосветените. Как да се обясни, че свещеникът съвсем не беше спокоен и се смяташе за длъжник на Жан, въпреки че му бе посветил живота си и с всеки изминал ден правеше все нови и нови жертви? Този низ от добри дела, отплата и изкупления на чуждите грехове, с които по божия милост живеят вярващите, бе твърде далеч от материалния свят, в който момчето започваше да осъзнава себе си! То помисли, че е изоставено, отритнато от единствения човек, който познаваше всичките му тайни, който знаеше, че е страдало, и продължава да страда заради майка си и заради Мишел. Щом той го изоставя, какво остава в този ужасен свят, където няма място за него? Разбира се, знаеше, че това с Ортанс няма да трае вечно, че ще бъде кратко дори… Но нещастието го влечеше и именно безизходността, безнадеждността го подтикнаха да се впусне в това приключение, което го измъкваше от тихия пристан и щеше да го запрати в онзи водовъртеж, от който нямаше да изплува.