Франсоа Мориак
Фарисейката (11)

XI

По това време живеех в тясна близост с Брижит Пиан. Малкия салон, където тя работеше или приемаше посетители, се намираше между нейната и моята спалня. Вратата бе винаги открехната затваряше я само когато влизаше някой. Но достатъчно бе да повиши и без това звучния си глас, и аз без усилие чувах разговорите, особено през зимата, когато шумът от улицата долиташе приглушено през затворените прозорци.

Когато разпознавах гласа на господин Пюибаро, понякога си давах труд да ида да му кажа „Добър ден“, ала по-често той, преди да се сбогува, идваше да ме целуне. С промяната в неговото положение и моето отношение към него се бе променило. Този беден хилав човек с изцапани обувки и тънко евтино пардесю, което не го предпазваше от студа, не можеше да ми вдъхне същото страхопочитание, както учителят в редингот, чийто любимец бях.

Все пак за свое оправдание трябва да призная, че видът му будеше в мене жалост или поне онова неудобство, което изпитваме пред чуждото нещастие и сме свикнали да наричаме така. Но когато се замислях над злочестата съдба на господин Пюибаро, не можех да не се съглася с Брижит Пиан и да не го презирам за това, че се бе поддал на една съблазън, която вече бях склонен да приемам с недоверие и отвращение, макар че още не я познавах. Едва ли щях да изпитвам същото омерзение към видимите белези на неговото падение, ако те не изразяваха за мен една духовна реалност и не смятах, че със сватбата си господин Пюибаро съзнателно се бе отказал от своята възвисеност. В това отношение съм се променил: смятам, че цялото нещастие на хората идва от неспособността им да останат целомъдрени и че едно целомъдрено човечество би се освободило от повечето злини, които тегнат не само над нас, но дори над тези, които на пръв поглед нямат пряка връзка с плътските страсти. От малцината, които напълно владееха кръвта и сърцето си, съм видял как на този свят се постига щастие чрез любов и доброта.

Господин Пюибаро идваше два пъти месечно да получи от мащехата ми помощите, с които живееше тяхното семейство. През останалото време напразно обикаляше града да търси работа. Октави беше бременна и застрашена от помятане, трябваше да лежи до своето освобождение и не можеше да върши нищо. Чух, че една сестра от „Успение Богородично“ ходела сутрин да им чисти. Това е всичко, което знаех за нещастната двойка и не се питах много-много как живеят.

При все това забелязвах, че срещите между господин Пюибаро и мащехата ми, макар винаги да завършваха с връчването на плика, неизменно се превръщаха в дълъг спор, който се водеше полугласно, като сегиз-тогиз събеседниците повишаваха глас. Пюибаро шепнеше настойчиво, умолително, а мащехата ми отвръщаше с добре познатата за мен интонация, която издаваше упорито отрицание и отказ. И отведнъж започваше да говори сама, като човек, който диктува закон на някой подчинен, принуден да мълчи. „Знаете, че ще стане така, защото такава е волята ми и някога ще трябва да се решите — извика тя веднъж тъй силно, че всичко чух. — Всъщност зле се изразявам, като казвам волята ми, защото не вършим каквото ние искаме, а каквото Бог желае; не се надявайте, че ще продължа да ви бъда съучастница“.

При което бившият ми учител, въпреки че бе много задължен на мащехата ми и напълно зависим от нея, я упрекна, че следва буквата, а не духа на закона и явно съвсем се самозабрави, защото й каза, че ближният й все пати от нейните съмнения и че изтънчеността и строгостта на съвестта й винаги се обръщат срещу другите. Добави, че нямало да си тръгне, преди да постигне това, за което моли. (През вратата не успях да разбера за какво става дума.) Мащехата ми, извън себе си от гняв, заяви, че щом е така, тогава тя щяла да си тръгне. Чух я как затръшна вратата на салона. Миг след това господин Пюибаро влезе пребледнял в стаята ми. Държеше плика, с който тя навярно го бе замерила в лицето. Панталоните му бяха протрити на коленете. Нямаше маншети. Черната му вратовръзка и колосаният пластрон бяха единствените останки от някогашното му одеяние.

— Чухте ли? — попита ме той. — Мой малък Луи, бъдете ни съдник…

Не зная дали има други деца, които толкова често са били призовавани да отсъждат в споровете на възрастните. Доверието, което вдъхвах на моя учител още от онази вечер, когато ме помоли да пусна писмото до Октави Тронш, го подтикваше и сега да прибягва до моите услуги — съзнателно доверие, което произтичаше от неговото обожание към децата. Според него (той бе имал благоразумието да развие тези схващания пред мен) момчетата между седем и дванадесет години били надарени с особена прозорливост и понякога проявявали невероятна изобретателност, която изчезвала през пубертета. Макар да бях на петнадесет години, според него бях запазил всички предимства на детството. Клетият Пюибаро! Бракът не го беше разхубавил. Почти напълно бе оплешивял. Няколкото руси кичура едва прикриваха темето. Страните му червенееха на безкръвното лице, кашляше.

Както някога в Ларжюзон, когато ми обясняваше някой латински текст, той придърпа стола си към мен.

— Ти поне ме разбираш…

Говореше ми на „ти“ само когато споделяше нещо, когато се обръщаше към детето с непогрешима преценка. Разказа ми, че лекарят се надявал Октави да изкара докрай нормално бременността си само ако запази пълен физически и душевен покой. Затова сметнал, че трябва да спести на жена си най-терзаещите я грижи и да скрие от нея източника на малката сума, която носеше два пъти месечно. Тя не подозирала, че тези пари идват от моята мащеха, и мислела, че мъжът й си изкарва хляба и най-сетне е получил възнаграждение от архиепископството.

— Да, измислих тази лъжа и я повтарям всеки ден — само Бог вижда с цената на какви страдания и срам. Но трябва ли да наричаме лъжа приказките, които сме длъжни да разкажем на болния? Не мога да приема това въпреки всички доводи на госпожа Брижит…

Гледаше втренчено, сякаш чакаше поличба от оракул. Вдигнах рамене:

— Оставете я, нека си приказва, господин Пюибаро. Щом съвестта ви е чиста…

— Не е толкова просто, мой мъничък Луи… Първо, защото Октави се учудва и се безпокои, че госпожа Брижит не я е посетила, откакто е на легло… До днес твоята мащеха отказваше да направи това посещение, „докато не възстановя поруганата истина“, както имаше дързостта да ми пише! Това ме въвлече в обяснения с Октави, които ще ти спестя: защото едната лъжа поражда друга, в това съм съгласен с госпожа Брижит. Това е лабиринт, от който не мога да се измъкна. Както и да е, що-годе успях да закърпя положението… Но ето че сега госпожа Брижит започва да заплашва: твърди, че съвестта не й позволява да остане моя съдружница; иска да открия на Октави отде идват приходите ни… Представяш ли си това?

Представих си го много добре и уверих господин Пюибаро, че дори, напротив, учудвам се, че мащехата ми тъй дълго се е съгласявала да скрива истината от Октави. Не му казах, но му дадох да разбере, че се възхищавам на тази строгост. По това време навлизах в творчеството на Паскал. В очите ми жените от типа на Брижит Пиан изглеждаха възвишени и красиви, защото ги сравнявах с майка Анес, майка Анжелик и изобщо с всички горделивки от Пор Роял^[1]. Представям си какво дете съм бил, седнал край камината пред отрупаната с речници и тетрадки масичка и насреща ми този изчерпан човек, който протягаше към жаравата малките си бели изцапани ръце, а пробитите му обуща димяха. В пламъка кротките му зачервени очи съзираха образа на една жена, изтегната в леглото със застрашеното скъпоценно бреме. Това бе една реалност, която Брижит отказваше да приеме, в която той и мен не можеше да въвлече. Мащехата ми му повтаряше: „Толкова пъти съм ви предупреждавала, няма какво да се сърдите на мен…“ Вярно, че всичко ставаше, както го бе предвидила, и събитията така явно доказваха правотата й, та усилиха вярата й, че всички вдъхновения и просветления са й пратени от бога.

— Отиде си със заплахи и ме предупреди, че още утре привечер ще дойде да види Октави — додаде господин Пюибаро мрачно. — Щяла да ни донесе топло ядене, но иска дотогава да подготвя Октави, за да й разкрия истинското положение. Какво да правя? Иска ми се да спестя на клетата си жена този срам. Знаеш, че нямам самообладание. Няма да мога да сдържа сълзите си…

Попитах го защо не взема ученици. Не може ли да дава уроци? Той поклати глава: нямал необходимите дипломи, пък и след сватбата повечето домове, където можел да проникне, затворили вратите си за него.

— Колко жалко, че нямам нужда от частни уроци — заявих доволно. — По всички предмети съм отличен…

— О, ти — каза ми той с нежно възхищение, — ти знаеш вече колкото мен. Готви се добре за изпитите, момчето ми, пази си дипломите. Нямаш нужда от тях, но знаеш ли… Да бях завършил…

Леонс Пюибаро бил дете от бедно семейство, което бъдещите му колеги отгледали от милосърдие, защото разбрали, че е надарено; като млад учел с лекота и можел да отиде далеч, ако още на осемнадесет години не започнали да го канят да замества, защото в колежа липсвали учители. Той трябвало едновременно и да преподава, и да се самообразова, затова познаваше литературата само от учебниците и от „Избрани произведения“. В замяна на това бе усвоил много по-добре от мнозина висшисти великите гръцки и римски класици. И ето че неговата ерудиция с нищо не можеше да му помогне да припечелва необходимите триста франка на месец.

Исках да си тръгне и запрелиствах речника, за да разбере, че нямам време. Ала той се бе отпуснал и успокоил в топлата и приятна атмосфера край детето, което обичаше, и се питаше по какъв начин да предупреди Октави, без да я развълнува.

— Защо пък вие трябва да й съобщите това? — предложих аз. — Можете да помолите другиго… Например тази монахиня от Успение, която идва у вас всяка сутрин…

— Колко умно, Луи! — извика той и се тупна по мършавите бедра. — Ти единствен виждаш ясно в дадена ситуация. Тази монахиня е малка светица, която Октави обича много, а тя се възхищава от жена ми. Дори е много интересно да видиш тези две създания, всяко от които смята, че стои по-долу от другото. Ще ми се госпожа Брижит да ги види с моите очи… да разбере какво е истинската скромност…

Той млъкна, защото видя, че стиснах устни, и почувствува, че аз съм тъй зависим от госпожа Брижит, както той никога не е бил.

 

 

На другия ден рано следобед Брижит Пиан слезе от една карета пред дома на улица Мирай, където семейство Пюибаро живееше под наем в мебелиран апартамент, избран от самата нея, и чийто наем плащаше тя. Ръцете й бяха тъй отрупани с най-различни пакети, че не можа да повдигне роклята си по ужасната стълба. Помийната вода се стичаше по открита вада. Пиан познаваше тази смрад: ноздрите й на благотворителка бяха свикнали с нея. Градските бордеи винаги се разпознават по миризмата на пържено и на клозет. И отново не искам да се поддавам на изкушението да обърна против Брижит най-хубавите постъпки в живота й. Каквито и да са били дълбоките й подбуди, тя винаги се проявяваше като много щедра, а понякога, при някои тежко болни, бе способна да се раздава. Освен това спазваше принципа, че е по-добре да спасиш малцина злощастници, отколкото да раздадеш на мнозина недостатъчна милостиня. Спомням си, че когато ходехме заедно на пазар, тя купуваше конци, прежда и бакалски продукти в дюкянчета, отдалечени от центъра на града, където бе уредила като продавачи тези, които бе измъкнала от калта, и изпращаше там за покупки и своите познати. Впрочем тя не спестяваше на притеснените търговци нито упреците, нито забележките си и се възмущаваше от неблагодарността на хората, които сякаш нарочно не преуспяват въпреки финансовата помощ, която им оказваше.

Към семейство Пюибаро тя не се отнесе по същия начин и макар да ги хранеше, ги остави сами да се оправят. Дали нарочно? Кой знае? Може би самата тя нямаше понятие. Склонен съм да мисля, че за нея е било добре дошло те да тънат в нищетата, която им бе предрекла, и така явно да бъдат наказани, че не са се съобразили с нейните напътствия. Тя постоянно тържествуваше, че може да държи двамата Пюибаро в пълна зависимост. А ако можеше да осъзнае чувствата си към Октави, самата тя би потръпнала.

 

 

Първата вещ, която се наби в очите на Брижит в стаята на болната, бе едно пиано, поставено перпендикулярно на леглото откъм главата и което заемаше толкова място, че беше трудно да се придвижиш между гардероба, масата и скрина, отрупан с шишенца и мръсни чаши и чинии. (Господин Пюибаро успяваше за кратко време да разруши реда, който малката монахиня оставяше всеки ден след себе си.) Докато си разменяха обичайните учтивости и въпросите и отговорите относно състоянието на Октави, двамата съпрузи с невиждана тревога забелязаха, че пианото вече „бе привлякло погледа“ на госпожа Брижит и тя не след дълго ще започне своето следствие. Фирмата, която им го даде под наем, бе обещала да си го вземе. Ала не удържа на думата си. Тази сутрин Пюибаро отново ги моли. Как да обяснят на Брижит Пиан защо са си позволили тази нелепа прищявка, след като нито той, нито тя знаеха да свирят на пиано, макар че и на двамата им доставяше удоволствие да свирят с един пръст по клавишите познати псалми. Дори и да не живееха в немотия, подобно нещо би било почти непростимо; ала когато си принуден да живееш от подаяния…

Октави побърза да подхване разговор, който да отклони вниманието на госпожа Брижит. Благодари й от все сърце, че не е позволила на Леонс да продължи да лъже за източника на парите, които два пъти месечно донасяше у дома. Той го направил от добро сърце и от жал към нея. Но тя отдавна подозирала измамата и отначало мислела, че това е някаква хитрина на госпожа Брижит, която, кой знае защо, прикриваше добрините си, както други прикриват злините. (Октави не бе напълно лишена от този недостатък, често срещан в средите, където бе израсла и където ласкателството не прави впечатление, щом е отправено към влиятелни личности, от които зависиш.) Тя добави, че разбирала и споделяла принципите на госпожа Брижит, която я слушаше разсеяно и често-често попоглеждаше пианото, а накрая я прекъсна и каза, че съжалявала, ако е натъжила господин Пюибаро и навярно би проявила слабостта да му отстъпи, ако се отнасяше за някои от многобройните обикновени миряни, които не разбират нищо от божите дела. Но сметнала, че една истинска християнка като Октави не може да бъде държана в неведение за последиците от своите дела и за изпитанията, на които провидението иска да я подложи. „Щом то ви е оставило да живеете благодарение на милостта на една приятелка и е допуснало господин Пюибаро да не може да намери на този свят подходяща работа, аз нямам право да ви лиша от този полезен урок.“

В дневника си господин Пюибаро е записал тези думи и ги е нарекъл жестоки, а след това е добавил: „Не мога да се закълна, че съзнателно ги изрече иронично, но бе доволна от възможността да извини с неуязвим от религиозна гледна точка претекст дълбокото си удоволствие, че е излязла толкова права в спора си с нас и че само тънкото пликче, за което трябва да ходя два пъти месечно у тях, дели нашето семейство от най-пълната немотия.“

 

 

— Странно — каза тя, — това пиано не фигурира в описа, който ми връчиха, когато наех това жилище за вас.

— Не — отвърна Октави с треперещ глас. — Това е една лудост, за която вината е единствено моя.

И я погледна с нежната си обезоръжаваща усмивка, на която малцина устояваха; ала челото на благодетелката не се проясни.

— Извинявай, скъпа — прекъсна я господин Пюибаро, — но аз ти го предложих, като мислех колкото за твоето, толкова и за своето удоволствие.

Каква грешка да нарече жена си „скъпа“ пред Брижит Пиан! Тя ненавиждаше липсата на всякакъв свян у двойките, които под предлог, че са законни, издават с дума или жест отвратителната си близост. А при тези двамата това бе буквално непоносимо.

— Трябва ли да разбирам — попита тя с подчертана кротост, — че сте взели под наем това пиано?

Обвиняемите кимнаха.

— Значи, един от двамата може да дава уроци? Аз пък мислех, че нямате представа от солфеж и дори не разпознавате нотите.

Октави отвърна, че сметнали, че могат да си позволят това удоволствие.

— Какво удоволствие? Да свирите с един пръст, както често съм ви виждала да правите в църковното училище с риск да станете за посмешище пред учениците?

И госпожа Брижит, която се смееше много рядко, се изкиска.

Октави сведе глава. Жълтите й безцветни коси падаха на две плитки върху раменете й. Гърдите й се повдигаха бързо под нощницата от грубо платно.

— Вярно, сбъркахме, госпожа Брижит — каза господин Пюибаро. — Но Октави не бива да се вълнува — добави той умолително шепнешком. — Ако искате, ще говорим за това при следващото ми посещение. Ще ви обясня…

— Да — прошушна тя, — простете… Ще говорим на воля за това другаде: ще ми кажете с какви пари сте наели това пиано.

— С вашите, разбира се… Признавам, че когато живееш от подаяния, е непростимо да пилееш по двадесет франка месечно за едно пиано, на което не можеш да свириш. Но да оставим обясненията за друг път…

— Какви обяснения? Няма какво да се обяснява, всичко е ясно — рече Брижит все така полугласно (ала Октави не изпускаше нито дума).

— Струва ми се, няма какво да добавя. Сякаш и двамата не си давате сметка, че сте прекрачили всякакви граници. Не правя въпрос за парите, смятам, че разбирате! Не става въпрос за парите…

Господин Пюибаро я прекъсна и й припомни, че няма какво да се добави, самата тя го каза, и после прегърна Октави, която се задъхваше от ридания. Но Брижит Пиан се раздразни от сълзите на Октави и бе обхваната от един от онези пристъпи на гняв, които не успяваше да спотаи и в които с примирение разпознаваше огнената природа, с която бог я бе дарил. Макар че се опитваше да не повишава глас, ядните, едва сдържани думи свистяха през зъбите й:

— Във всеки случай трябва да помисля и за себе си. Дума да не става! Има граници дори и на добродетелността; трябва да взема мерки и колкото и щедра да съм била към вас, не искам да довеждам добротата до глупост…

— Моля ви да млъкнете или да си идете. Не виждате ли какво причинявате на Октави?

И господин Пюибаро се забрави дотам, че я хвана за ръката и я поведе към вратата.

— Как, приятелю, осмелявате се да ме докосвате?

Благодарение на това посегателство Брижит Пиан отново се издигна във висините на обичайното си съвършенство.

— Недей, Леонс — простена Октави… — Това е нашата благодетелка; ти ми причиняваш мъка, като не се държиш с нея както заслужава.

Ала господин Пюибаро, обзет от гнева на слабите, повиши глас, когато Брижит бе вече на площадката:

— Тук сме си у нас, скъпа.

Тогава високата фигура на моята мащеха се открои в рамката на вратата.

— У вас, така ли?

Триумфът й бе тъй лесен, че отново я обзе божествен покой. Всъщност това затваряше устата на жалкия й противник и тя можеше да не прибавя нито дума повече.

— Да ви пратя ли всички квитанции за наема? Струва ми се, че не са на ваше име.

Господин Пюибаро затръшна вратата и се доближи до леглото, където Октави плачеше, скрила лице в шепите си. Той я взе в обятията си и я притегли към гърдите си.

— Сбърка, Леонс, ние й дължим всичко и е вярно, че това пиано…

— Скъпа, успокой се, на малкото ще му стане лошо…

„Малкото“ наричаха създанието, което още не бе се появило на бял свят, любимото дете, което може би никога нямаше да се роди. И докато господин Пюибаро повтаряше полугласно, все тъй притиснал главата на жена си до гърдите си: „Какво ужасно същество!“, Октави възразяваше:

— Не, Леонс, недей, не е хубаво. И нейният характер си има недостатъци. Видиш ли, характерът е пробен камък за всички нас. Лесно е да се въздържиш от престъпленията, които бог ти пречи да извършиш, но за да побеждаваш природата си всеки ден, е необходима някаква особена милост. На госпожа Брижит й трябва да управлява някой манастир…

— Ами! Ако я бяха пратили в манастир, щеше да започне да го ръководи и цялото братство щеше да трепери от нея, защото тя внимателно подбира жертвите си. Трябва, напротив, да се радваме, че никой не е предаден на властта й тялом и духом в някоя обител. Там Брижит Пиан би се разгърнала в целия си ръст. Ние двамата сме свободни да умрем от глад, но да не я видим повече…

— Съгласна съм с теб, че тя би помогнала на останалите монахини да станат светици — отговори Октави все още обляна в сълзи, но с бледата си усмивка. — Забелязал ли си, че в живота на големите светици винаги има някоя игуменка от рода на госпожа Брижит, която им помага да отидат в рая по най-трънливия, ала най-късия път, защото те не живеят дълго… Не — добави тя, — не е хубаво да говоря така… Тя е нашата благодетелка… Ох! Не е хубаво!

Помълчаха малко. Господин Пюибаро, седнал на леглото, взе един от донесените от Брижит бисквити, изяде го на две-три хапки и попита:

— Какво ще стане с нас?

— Ще идеш да я видиш утре сутрин — каза Октави. — Познавам я: тази нощ ще изпита угризения и първа ще ти се извини. Ако ли не, малкият Луи ще оправи нещата.

На него не му се искаше; не, вече никога нямаше да позволи да се отнасят с него така.

— Трудно е да се унижаваш, скъпи, това е най-трудното на този свят особено за един мъж, за един мъж с твоите качества. Но точно това се иска от теб.

— Ох, най-мъчителното за мен е, че тя си въобразява, че бог й дава право, защото всичките й предсказания се сбъднаха. А ти мислиш ли, че сме наказани?

— Не — възрази тя пламенно, — не, само ни изпитват. Не, не сме сбъркали. Твоето призвание съвпадаше с моето. Госпожа Брижит не разбира, че ни е било предопределено да страдаме заедно.

— Да, и от самото това страдание се ражда нашето щастие.

Тя го прегърна през врата с мършавите си ръце.

— Вярно ли е, че за нищо не съжаляваш?

— Измъчвам се, че не мога да припечелвам хляб за двама ни — въздъхна той, — но ако ни е съдено да се роди малкото… нищо друго няма да има значение пред тази радост.

Тя му прошушна на ухото: „Не мисли за това, не се надявай премного…“

— Какво? Кое те кара да мислиш… да не би лекарят да ти е казал нещо, което аз не зная?

Той я обсипа с въпроси, ала тя клатеше глава: не, лекарят нищо не й е казал, но просто си мислела, че може би и това ще се иска от тях, особено това… „Не!“, повтаряше господин Пюибаро, а тя го увещаваше, че трябва предварително да се примирят с цялото си сърце, както направил Авраам, и може би едва тогава Исаак ще им бъде върнат. Господин Пюибаро продължаваше да казва „не“, но все по-тихо, после се отпусна на колене и зарови глава в чаршафите и взе да приглася глухо на вечерната молитва, която Октави поде.

Щом я прочете, тя млъкна и затвори очи. Тогава господин Пюибаро запали свещ, приближи се до пианото и затърси по лъскавите клавиши най-любимата си мелодия — химна, който децата пееха в деня на първото си причастие, като полугласно повтаряше думите: „Небето /бог навести земята, любими мой, почивай в мен…/“