Франсоа Мориак
Фарисейката (9)

IX

В Ларжюзон пощата пристигаше тъкмо когато цялото семейство се събираше на закуска. Независимо дали слизаше от спалнята, или се връщаше от църква, мащехата ми винаги бе изрядно облечена и закопчана догоре. Сутринта, когато прочетох на глас писмото, в което господин Калу ни уведомяваше, че Мирбел е болен, лицето й бе начумерено и свъсено както в лошите дни: в единадесет часа трябваше да преподава вероучение на децата за първо причастие, които според нея били глупави и подли, нищо не разбирали и само се щипели едно друго. А на всичкото отгоре били мръсни и смрадливи и цапали паркета. Да чакаш от тях благодарност, как не! И на кръст да се разпънеш, родителите първи ще дойдат да те оберат и да те убият.

Когато имаше да преподава вероучение, знаехме, че най-незначителното раздразнение бе достатъчно да възпламени огнената природа, с която небето бе дарило госпожа Пиан.

— Боже господи — извика Мишел, щом привърших писмото, — трябва веднага да отидем в Балюзак. А аз още не съм се облякла…

Мащехата ни извиси глас:

— Да не би да искаш тази сутрин да отидеш в Балюзак?

— Ами да, естествено! Горкият Жан…

— Забранявам ти!

— Защо не тази сутрин?

— Нито тази сутрин, нито довечера — отсече госпожа Брижит, побледняла от гняв.

Ние се спогледахме смаяни. Макар че отношенията й със сестра ми винаги бяха обтегнати, дотогава тя избягваше откритите сблъсъци.

— Какво ви прихваща? — попита Мишел дръзко. — Няма никаква причина да чакаме до утре.

— И утре няма да идеш. Вече никога няма да ходиш в Балюзак — извика тя. — И не се прави на учудена, малка лицемерко.

Баща ми вдигна стреснато глава от списание „Нувелист“.

— Но, Брижит, защо се ядосвате така?

— Много се забавих даже — гласът й стана тържествен.

А когато Мишел попита в какво се е провинила, мащехата ми заяви:

— Не казвам, че си се провинила. Вярвам в злото само като го видя с очите си.

Баща ми стана. Беше облечен във вехтия си кафяв халат. Изпод разкопчаната му риза стърчаха сиви кичури.

— И все пак намеквате…

Тя впери в съпруга си ангелски невинни очи:

— Боли ме, че ще ви причиня мъка. Но трябва да ви кажа: говорят, че се срещала с малкия Мирбел зад воденицата на господин Дьо Бюк.

Мишел твърдо отговори, че е вярно — срещала се е с Жан понякога. Какво лошо има в това?

— Не се прави на наивна, не ти прилича. Видели са те.

— Какво са видели? Не е имало какво да видят.

Баща ми нежно я притегли към себе си.

— Наистина, какво лошо, че са се срещали с малкия Мирбел при воденицата на господин Дьо Бюк? Ти си още дете, но изглеждаш по-голяма, а хората в селото, и особено жените, са страшни усойници.

Брижит го сряза:

— Вярно, че са усойници… И няма защо да закриляте Мишел от мен. Именно за да я спася от злословията и клеветите, се намесвам, преди да е станало твърде късно. Мирбел е изтървано момче. Да ми прости господ, че го приех в дома си! Докъде ли е стигнал? — додаде тя гласно с мрачно и замислено лице. — Там е въпросът.

Колко кротка стана изведнъж! Баща ми я сграбчи за китката:

— Я изплюйте камъчето; какво има?

— Има, че… Първо ме пуснете — извика тя. — Забравяте ли коя съм? Искате да узнаете истината? Ще ви я кажа!

Бясна, мащехата ми обиколи стаята, прикри се зад сребърните прибори и чашите, опря се на облегалката на един стол и като заслони очи с ципестите си клепачи, каза:

— Мишел си пада по мъжете, ето това е.

В мълчанието, което последва тези думи, ние не посмяхме да се спогледаме. Госпожа Брижит, която рязко се опомни, наблюдаваше със страх бащата и дъщерята.

Октав Пиан се беше надигнал. Изглеждаше много висок, такъв, какъвто си го спомнях, преди да умре майка ми. Засегнат в нежната си обич, в това чувство, което бащите изпитват към дъщерите си и в което се примесва толкова уважение и един тъй нараним свян, че никога не прощават на ония, които са го накърнили — той най-сетне се отърси от черната си скръб, изтръгна се от спомена за мъртвата си жена благодарение на другата, която стоеше пред него ужасяващо жива.

— Дете, което няма и петнадесет години? Да вярвам ли на ушите си? Не ви ли е срам?

— От какво да ме е срам? Аз не обвинявам Мишел — подзе мащехата ми, която бе овладяла гласа си. — Повтарям ви, с цялата си душа искам да повярвам в невинността й, в относителната й невинност…

Но имало и самотни майки по на четиринадесет-петнадесет години. Виждало се, че той не навестявал бедните.

Още си спомням как натърти „самотни майки“. Не зная дали с две думи може да се изрази по-голяма погнуса. Попитах полугласно Мишел какво значи самотна майка. Ала тя не ми отвърна (може би не знаеше). Вперила очи в баща ми, тя попита:

— Вярваш ли й?

— Не, разбира се, скъпо дете.

И я прегърна. Мащехата ми попита:

— Да повикам ли тези, които те обвиняват, които твърдят, че с очите си са те видели?

И докато момичето викаше: „Но да, разбира се, и още как!“, баща ми ненадейно се обади успокоен:

— А, досещам се, това са двамата Виньот, знам ги аз тях… Значи, ви е било достатъчно да чуете сплетните на тия хора…

— Кой ви каза, че ми е било достатъчно? Повтарям ви, че никого не обвинявам. Само изпълнявам един мъчителен дълг: съобщавам какво са ми казали. Това е всичко. Ваше задължение е да проверите. Моето задължение свършва там, където започва вашето.

Брижит Пиан скръсти ръце — безпристрастна, неуязвима, предварително намерила оправдание пред Бога и пред ангелите си.

— И какво е вършила Мишел според Виньот?

— Попитайте тях. Да не искате аз да си скверня устата… Ужасно е само да ги чуеш… Но ако се налага, ако настоявате да присъствувам, ще почерпя необходимата за това сила от любовта, която изпитвам към всички и особено към теб, Мишел. Може и да ти е смешно, но никога не съм те обичала, както сега.

Тя проля две-три сълзи и не ги изтри, докато не ги забележим. Баща ми, съвсем спокоен, нареди да повикат Виньот.

 

 

Виньот влезе с каскет в ръка; едното му око, извадено от ловна сачма, бе затворено. Другото се втренчи в нас с безкрайна глупост. Чорлавата му брада ограждаше уста, пълна с гнили зъби. Изуваше налъмите си пред вратата и се промъкваше вътре по чорапи, като тътреше кривите си крака по паркета. Ако стояхме гърбом, той се появяваше изведнъж, без да чуем как е влязъл: угодничав, ухилен, вонящ на пот и чесън.

Още от прага разбра накъде духа вятърът. Баща ми ми нареди да изляза и кротко помоли Мишел да се качи в стаята си и да изчака, докато я извикат. Отидох в салона, но останах край вратата в свръхвъзбудено състояние, в което, спомням си, надделяваше една срамна надежда: да разделят Мишел и Жан. Тогава ще съумея да поделя обичта си между двамата, а те ще общуват само доколкото аз пожелая и под мой надзор. Не осъзнавах всичко това ясно, само го усещах, чувствувах го с невероятна сила. Затова бях изтичал до дома на Виньот като хала и го бях довел бегом — нещо непривично за този предпазлив човек, който ме последва, без дори да успее да наметне шубата, както наричаше сакото си. През вратата до мен долитаха думите му:

— Не казвам това… Каквото съм видял, видял съм… Не, разбира се, не съм влизал в колибата. Колко време стояха така, без да си говорят? И какво правеха, щом не си говореха? И без да надниквам, разбрах… Да не са се гледали в очите?… Както искате… Мене ми е сѐ тая.

Не чух добре какви въпроси му задава баща ми. Не повишаваше глас: говореше провлачено, както обикновено. От време на време употребяваше по някоя диалектна дума, която натъртваше и аз я долавях по-ясно. Той отново бе станал господарят, който не е необходимо да вика и на когото се подчиняват при най-малката извивка на гласа. Прекъсваше мащехата ми, сразяваше я:

— Оставете ме да свърша с Виньот.

Не се караше, не се разправяше, просто отсъждаше. След думите му настъпваше мълчание, в което се чуваше само как Виньот гръмко се секне. После мащехата ми отвори вратата и аз едва успях да отскоча назад. Тя не благоволи да ме погледне. Беше със сламената си шапка, закрепена върху кока, и с бели ръкавици без пръсти. Отиде в преддверието, взе един слънчобран и слезе от терасата по-скоро дълбоко замислена, отколкото ядосана. Малко след това научих от сестра си, че баща ми бе проявил някогашната си решителност, която отдавна бяхме забравили.

Той сякаш се бе съгласил с жена си и забранил на Мишел не само да ходи когато и да било в Балюзак, но и да си пише с Жан. Смаях се, когато научих, че забраната се отнасяше и до мен. За да бъде сигурен, че ще му се подчиним, баща ми ни отнемаше велосипедите до ново решение. Сестра Схоластик, игуменка на църковното училище, се умоляваше през свободното си време да ръководи уроците на Мишел през ваканцията. Всъщност баща ми не подозираше своята дъщеричка и й го казал, като я целунал нежно, ала познаваше злобата на хората в Ларжюзон и искаше да я предпази от техните одумки. Така триумфът на госпожа Брижит щеше да бъде пълен, ако баща ми не бе накарал междувременно семейство Виньот да си потърсят другаде работа. Този удар засегна пряко тяхната покровителка. Тя напразно възразяваше, че е опасно да си създадеш такива врагове, и то тъй силни като тях. Ала баща ми я успокои, че има предимство над двамата Виньот и знаел как да им затвори устата.

 

 

Така тази клевета, която имаше сериозни последствия за повечето от нас, за щастие поне изтръгна баща ми, макар и за малко, уви, от вцепенението, в което живееше от шест години насам. Брижит видя как срещу й се изправи един противник, когото отдавна пренебрегваше. Обичта на мъжа й към Мишел идваше от любовта му към първата госпожа Пиан. Всъщност всичко отново се свеждаше до мъртвата: явно мащехата ми бе разбрала това, иначе не мога да си обясня поведението й през следващите дни.

При всякакви обстоятелства Брижит Пиан искрено желаеше доброто или поне бе убедена, че го желае искрено: това не бива да се забравя, когато човек чете нейните мемоари. Бих могъл да я обрисувам в съвсем друга светлина, която да не я разголва така жестоко. Вярно, че бях свидетел на страданията на нейните жертви; но дори когато описвам най-тъмното й дело, би било несправедливо да се поддам на изкушението да осветля едностранчиво тази опасна душа.

Важно е да припомня, че още преди да се омъжи, Брижит Майар е идвала в Ларжюзон и е била замесена в една съпружеска драма без явни премеждия и основания — от онези, които остават мълчаливи докрай. Баща ми е виждал как любимото му същество, жена му Март, страда пред очите му, страда заради друг, а той не може да направи нищо за нея и само засилва угризенията й със скръбта си. Човек прост и малко склонен към самовглъбяване, той намерил подкрепа в трезвите обяснения на Брижит. С нея го свързваше тясна връзка, която обаче бе обречена да се скъса, щом изчезнат обстоятелствата, които са я породили. Брижит се хвалеше, че го е спасила от самоубийство; вярно е, че в най-тежките мигове му е олеквало благодарение на тази довереница, която го следваше и дори го предхождаше из всички криволици на страшното му изпитание и му помагаше да общува с жена си — нейна братовчедка и приятелка от детинство.

Когато стана втората госпожа Пиан, Брижит съвсем добросъвестно сметна за свой основен дълг да увенчае делото си, като изтръгне съпруга си от влиянието на мъртвата — още повече, че самият той се бе съгласил да се ожени само с надеждата да се излекува. Навярно личната обида и една непризната ревност по-късно са ръководили действията на мащехата ми; ала в началото тя е имала право да вярва в мисията, с която я бе натоварил съпругът й.

Щом видя, че въпреки изминалите месеци Март продължава да властвува благодарение на легендата за своята добродетелност, устояла на такава силна любов, щом забеляза, че в очите на баща ми тя си остава героиня, способна да умре от любов, но не и да престъпи дадената клетва, госпожа Брижит сметна, че е важно най-напред да се увери дали този ореол не е присвоен. Вярваше, че в деня, в който поднесе на мъжа си доказателството, че първата госпожа Пиан е съгрешила и се е правила на добродетелна едва когато любовникът й я е изоставил, а накрая се е самоубила от отчаяние, той най-сетне ще се отърси от това срамно за него обаяние. А много преди да намери това доказателство черно на бяло, съпоставяйки мислено някои откровения, тя не се съмняваше, че Март е виновна; и е твърде възможно да е желала тъй горещо да заеме мястото й само за да го намери, да може свободно да тършува из стаите, да рови из чекмеджетата и заключените шкафове.

Тя се зае с това и постигна голям успех: още през първите седмици от брака си пипна един документ, който надмина очакванията й дотолкова, че й се видя разумно да го пази в тайна. Това доказва, че Брижит е способна да изпитва съжаление, щом е успяла да победи изкушението и да не проговори, докато се увери, че не може да излекува мъжа си, без да му отвори очите.

Ето че той сякаш се излекува, щом отпратихме Виньот. Победена по тази линия, по всички други Брижит бе напълно удовлетворена. Можеше само да се радва на решението, което баща ми взе малко по-късно: да изпрати Мишел на пансион при монахините от „Сакре-Кьор“, където до този момент се учеше като приходяща. (Октав Пиан виждаше това съвсем не като наказание, а като единствения начин да отдели дъщеричката си от опасната й мащеха.)

И така, госпожа Брижит би могла да бъде доволна; нищо подобно: тя знаеше, че в лицето на дъщеря си бащата защищава покойната й майка. Възвръщането на Октав към живота увенчаваше победата не на Брижит, а на Март, мисълта за която щеше да го обладава цял живот. Такава е несъмнено истината, която прозираше в мътното съзнание на моята мащеха и която я подтикна да взриви отдавна скриваната бомба.

 

 

Нас със сестра ми ни държаха изкъсо. За наше нещастие пощаджийката бе под наставничеството на Брижит и навярно бе получила точни указания относно писмата ни. Всички писма от имението се отнасяха вечер в пощата, откъдето на другата сутрин ги вземаше пощальонът; така че от дома ни не можеше да замине нито едно писмо, без мащехата ми да го прегледа.

Мишел можеше да разчита само на мен да занеса някакво послание на Жан. Не че се опитваше да измени на обещанието да не му пише, което бе дала на баща ми, но търсеше начин да му изпрати едно златно сърчице, което носеше на гърдите си и където бяха скрити коси от майка ни. Възмущавах се, че е готова да отстъпи тази реликва на Мирбел, и съвсем не бързах да предприема дългата и уморителна разходка пеш, още повече, че трябваше да заобиколя селото, за да не ме видят и издадат. Впрочем едно тъй дълго отсъствие би се сторило подозрително на Брижит, която ме следеше с удвоено внимание, но без злонамереност; понякога ме притискаше до гърдите си, повдигаше кичурите от челото ми, шепнеше: „Горкото дете!“ — и въздишаше.

Колкото повече Мишел настояваше, толкова по-голямо нежелание изпитвах да се впусна в това приключение. Така с напразни разправии помрачихме последните седмици от ваканцията си. Вече не се наслаждавах на дългите дни, прекарани насаме със сестра си, за които си мечтаех с такава радост. Мислех си, че с Мирбел ще се видим, щом започне учебната година. Още не знаех, че той ще остане цяла година в Балюзак. Не подозирах каква участ ми бе отредена: по-лоша не бих могъл да си представя. Ласкаеше ме мисълта, че в колежа Мирбел ще ми принадлежи изцяло. Разбира се, в мен той щеше да обича преди всичко брата на Мишел. Но те нямаше да се виждат вече, нямаше да могат да си пишат, а аз щях да бъда там — единственият от всички ученици, който ще съществува за него.

 

 

В един септемврийски ден, към четири часа, един свещеник на колело се появи в алеята. Мишел извика: „Абат Калу!“ Брижит Пиан ни нареди да се качим в стаята си, а когато Мишел възрази, баща ни твърдо потвърди тази заповед. Той остана, макар да бе свикнал да се скрива в кабинета си, щом съобщят за нечие посещение. Навярно искаше да е сигурен, че жена му няма да обвини Мишел и да каже нещо повече от онова, което бяха решили. Тъй като не съм бил свидетел на тази среща, ще възпроизведа тук записките, които господин Калу още същата вечер написа в бележника си (колкото и да са сухи и сбити).

„Удивителна жена: истинско чудо на деформацията. За нея привидното зло значи толкова, колкото и същинското, стига да служи на интереса й. Дълбока натура, ала като тези вирове, в които можеш да проследиш лутането на всяка рибка: така у госпожа Брижит дори за невъоръженото око прозират най-спотаените подбуди на действията й. Ако някога стихията й да осъжда се обърне срещу нея, колко ли ще страда!

Възмутена е, че поех защитата на двете деца и очаквам тази първа любов да окаже благотворно влияние върху Жан. Присвива устни и ме нарича селски свещеник. Дръзнах да й кажа да се пази от това смело тълкуване на божията воля, с което злоупотребяват мнозина от благочестивите. Но колко непредпазливо осъдих и някои духовници! Госпожата с лекота ме обори и възрази, че отричам правата на църковното образование; отсега си представям какво изобличително писмо може да изпрати в архиепископството! Госпожа Брижит не се опитва да разбере мислите ни, а търси в тях онова, което според нея може да ни злепостави пред властите и в случай на нужда да ни погуби. Казах й го и се разделихме с много почтителен, но твърде сух поздрав от моя страна и насилено учтив от нейна. Тъкмо се връщах, и ето че близо до портата иззад храстите изскочи Мишел, цялата поруменяла, не смееше да ме погледне. Слязох от колелото.

— Вярвате ли на това, което сигурно са ви разказали? — попита тя.

— Не, Мишел.

— Господин свещеник, искам да знаете, че… ако трябва да ви се изповядам, няма какво да ви кажа за нас двамата с Жан…

Лицето й бе обляно в сълзи. Промълвих: «Бог да ви благослови!»

— Кажете му, че не мога нито да го видя, нито да му пиша и щом започне учебната година, ще ме изпратят в пансион… И ще ме надзирават! Можете да си представите колко строги ще бъдат нарежданията!… Но кажете на Жан, че ще го чакам, колкото трябва… Ще му го кажете, нали!

Опитах се да се пошегувам:

— Странна задача за един стар свещеник, Мишел!

— О, стар свещеник… Само ние с вас го обичаме на този свят. — Тя каза това като нещо, което от само себе си се разбира, като нещо естествено и очевидно. Нямах сили да й отвърна. Дори извърнах глава. А тя ми подаде малко пакетче:

— Заклех се да не му пиша, но не и да не му пратя нещо за спомен. Кажете му, че това е най-скъпото, което имам. Бих искала да го запази, докато се срещнем отново. Кажете му…

Тогава ми направи знак да тръгвам и изчезна в гъсталака. Касинката на сестра Схоластик се мярна сред дърветата.“

Абат Калу завари Жан там, където го бе оставил: в лежащия стол в задния двор, откъм западната страна. На коленете му имаше разтворена книга, но той не я четеше.

— Е, големи бъркотии си причинил в Ларжюзон, момчето ми!

— От Ларжюзон ли идвате?

Мирбел напразно се опитваше да изглежда нехаен, безразличен.

— Да, и леля ти Брижит ги върши пак едни! Можеш ли да си представиш, че Мишел…

Още при първите думи на свещеника Жан не издържа и избухна:

— Тя можеше да ми отговори. Когато човек обича, може да погази забраните, да се реши на всичко…

— Тя е малка, Жан, но е най-смелото момиче, което познавам.

Без да погледне господин Калу, момчето го попита дали е говорил с нея.

— Да, само няколко минути. Добре запомних това, което ме помоли да ти предам: тя не може да те види, нито да ти пише, и ще я пратят на пансион в „Сакре-Кьор“ щом започне учебната година. Но ще те чака с години, ако е необходимо.

Говореше, сякаш разказваше наизуст урока си: така придаваше по-голяма тежест на всяка дума.

— И после? Това ли е всичко?

— Не, помоли ме да ти предам нещо… Това е най-скъпото, което притежава; пази го, докато се срещнете отново.

— Какво е то?

Свещеникът не знаеше. Той остави пакетчето в скута на Жан и влезе в къщата. През открехнатите капаци наблюдаваше детето, което съзерцаваше в дланта си малкото златно сърчице на верижката и го доближаваше до устните си, сякаш пие.

Господин Калу седна на работната си маса, разтвори ръкописа на „Теория за вярата у Декарт“ и препрочете последния параграф. Ала не се сдържа и отново отиде до прозореца. Мирбел бе скрил лице в шепите си и навярно притискаше медальона към устните си.

 

 

От два дни Жан обядваше и вечеряше в трапезарията. Към седем часа той отиде и седна срещу свещеника — мълчалив, както винаги. (Господин Калу бе свикнал да взема някое списание или вестник, докато се храни.) Само че този път, още докато ядяха супата, той забеляза, че Жан скришом го наблюдава. Явно сега мълчеше само от смущение, от свян, защото не знаеше как да започне. Свещеникът пък се боеше, че една-едничка неуместна дума може да провали всичко. Затова не направи нищо. Само както обикновено се опита да накара Жан да хапне нещо: момчето нямаше апетит. Когато се нахраниха и отидоха в задния двор, абатът го попита какво иска да яде утре. Жан отвърна, че нищо не му се ще, но без обичайната си начумереност. И изведнъж попита:

— Наистина ли се интересувате от здравето ми?

— Слушай, Жан!

Той пошепна: „Но сериозно!“ — По детски седна на лежащия стол и улови ръката на свещеника, който стоеше прав до него. Каза, без да го погледне:

— Не се държах добре с вас… А вие… Това, което направихте днес за мен…

Плачеше, както плачат децата, без да се срамуват. Господин Калу приседна до него, без да пуска ръката му.

— Вие не знаете, но… Ако Мишел ме бе изоставила, щях да се самоубия… Не ми ли вярвате?

— Напротив, момчето ми, вярвам ти.

— Наистина ли ми вярвате?

Каква нужда имаше да му имат доверие, да му повярват от една дума!

— Веднага разбрах, че е сериозно.

А когато Жан изрече полугласно:

— Не съм ли сънувал? Наистина ли видях това в Балоз?

Свещеникът го прекъсна:

— Не ми разказвай нищо, ако ти причинява мъка.

— Тя ни бе излъгала, знаете ли? Това, че ще спи във Валандро, бе измама… Бяха наели стая в Балоз, в хотел „Гарбе“.

— Известно е, че всички жени говорят едно, а вършат друго…

— Но тя не беше сама… Беше с един тип. Видях ги посред нощ на прозореца.

Сякаш още бяха пред очите му. Господин Калу взе главата му в ръце и леко я разтърси, сякаш да го събуди.

— Не се опитвай да се вмъкваш в живота на хората против волята им. Не откривай вратата на този втори или трети живот, който само бог познава. Никога не обръщай очи към тайния град, към прокълнатото поселище на другите, ако не искаш да се превърнеш в солен стълб^[1]…

Ала Жан настояваше и със зареян поглед описваше това, което още виждаше и щеше да вижда до последния си дъх:

— С един мъж, почти старец… Познавам го: един тип от Париж, който пише пиеси… С боядисани коси, с шкембе, а устата му каква е… Ох, отвратително…

— Кажи си, че за нея той означава интелекта, гения, изяществото. Да обичаш някого, това значи да си единственият, който вижда у другия някаква невидима за останалите прелест… Да се прибираме — добави той след кратко мълчание. — Сега бързо се смрачава, а ти не си достатъчно облечен.

Мирбел покорно го последва. Абатът го подкрепяше под мишниците, докато стигнат до библиотеката, и му помогна да се изтегне на леглото. Запали лампата и придръпна креслото си.

— А те видяха ли те? — попита той.

— Не, бях се спотаил в тъмното до стената на църквата. Тръгнах си, преди да зазори. Спах в една копа сено. Ако не ме бяхте намерили, сигурно щях да пукна като болно псе. Като си помисля какво направихте…

— Да не искаш да кажеш, че е трябвало да си стоя на топло, докато се върнеш? Възложено ми е да се грижа за теб; нося отговорност. Представяш ли си какви неприятности щях да имам…

— Нали не е за това? Нали не е само за това?

— Глупчо такъв!

— Защото държите мъничко на мен, нали?

— Ако си мислиш, че само един стар свещеник държи на Жан дьо Мирбел!

— Възможно ли е? Не, наистина, мигар е възможно?

— Погледни това златно сърчице… Къде го сложи? Окачил си го на врата си, като нея? На гърдите? Да, там му е мястото, за да го усещаш винаги и в тежките мигове да го докосваш с ръка.

— Тя е още малко момиченце, не ме познава, не знае кой съм и дори да се опитам да й обясня, не би могла да ме разбере, толкова е чиста. Вие също не знаете какво съм вършил…

Господин Калу го поглади по главата:

— Не си праведен, разбира се, не си от праведниците. Ти си от онези, които Христос дойде да намери и спаси. Мишел те обича такъв, какъвто си, както Бог те обича такъв, какъвто те е създал.

— Но мама не ме обича.

— Нейната любов й пречи да усети обичта си към теб… Но тази обич съществува.

— Аз пък я мразя.

Каза това пресилено, с неестествения глас, с който говореше понякога.

— Мислите, че се шегувам? Не, вярно е, че я мразя.

— Разбира се, както се мрази човек, когото обичаш. Господ-бог изисква от нас да обичаме враговете си; често пъти това е по-лесно, отколкото да мразим тези, които обичаме.

— Да — каза Жан, — защото те ни причиняват твърде много мъки.

Облегна глава на рамото на свещеника и добави полугласно:

— Ако знаете колко ми е мъчно… И сега час по час се сещам: сякаш бъркам в отворена рана. Иде ми да крещя, да умра от болка…

— Моето дете, на жените трябва много да се прощава… Още не мога да ти обясня защо. Ще ме разбереш по-късно, защото и ти навярно ще им сториш големи злини… Дори и онези, които на пръв поглед имат всичко, заслужават нашето снизхождение… Не някакво смътно, съучастническо снизхождение, а милостта Христова, милостта на човека и Бога, който знае от каква омърсена глина е замесил своето творение. Но още е рано да ти говоря за тези неща.

— Знаете ли, аз вече не съм дете.

— Вярно е, че си вече мъж: човек остарява не с годините, а с патилата си.

— Ах, вие поне ме разбирате…

Свещеникът и детето още дълго разговаряха, дори след като си легнаха. А когато му се доспа, помоли господин Калу да прочете молитвите си до леглото му и да остане при него, докато заспи.