Франсоа Мориак
Фарисейката (7)

VII

От оня ден, в който графиня Мирбел прекара в Ларжюзон, си спомням ясно само едно: видях Жан в съвсем нова светлина. Преждевременно развито лошо момче, непрокопсаник, когото чичо Адемар и господин Рауш оправяха само с камшика, опасен тип, макар да бе на моменти мил, дори нежен, за мен той бе олицетворение на злото. Обичах го естествено, но без да изпитвам каквото и да било уважение към него. Без да съзнавам, че си противореча, намирах, че сестра ми много изпадна, откакто се привърза към него.

Но до майка си Жан ми се видя съвсем различен: откъсваше очи от нея само за да потърси по лицата ни израз на възхищение. При всяка шега, която се изплъзваше от устните на графинята, той ме поглеждаше със смях, сякаш се боеше да не би да не съм разбрал или да съм безразличен към толкова духовитост. Още в първия миг той с удоволствие забеляза нашата изненада пред това тъй нежно и младо създание, което имаше такъв голям, седемнадесетгодишен син. Днес чудото на възвърнатата младост е често срещано явление, с малко усилия се постига. Но в онези времена бе необичайно да видя една женена жена и майка с фигура на момиче. Затова се смаяхме по-скоро от младежкия вид на графинята, отколкото от красотата й, която бе съвършена, но не биеше на очи.

Тя се боеше от слънцето и се криеше от него със същото настървение, с което днес би подлагала тялото си на неговите лъчи. Въпреки че шапката и лицето й бяха забулени с воалетка, разтваряше гиздавия си слънчобран, щом трябваше да направи две крачки на слънце, и свали наполовина дългите си ръкавици само докато обядвахме. Загрижена да ни направи силно впечатление, тя се държеше с предвзета непринуденост. След като ни поднесоха кафето под дъбравата, Жан поведе майка си из алеята, която обикаляше парка, за да си поговорят с Мишел. През краткото им отсъствие абат Калу и родителите ми си размениха няколко хапливи думи.

— Тази личност е по своему забележителна — каза моята мащеха. — Разбира се, в една област, която съвсем не ме интересува и единствено от гледна точка на миряните. Не намирате ли, че обожанието й към собственото й тяло е придобило направо култов характер, господин свещеник?

Макар че по онова време все още считаше абат Калу за добър, образован свещеник, макар и леко простоват и лишен от амбиции, моята мащеха смяташе, че той има малко странна и неточна преценка за нещата и както казваше, „държеше го под око“; защото бе решила, че има право да надзирава всяко расо, което се движеше в нейния обсег.

— Графиня Мирбел е „литераторка“ — каза свещеникът и избухна в смях, който не отговаряше на тези тъй сериозни думи. — Знаете ли, че пише романи?

— Не ги ли е издала? — попитах аз.

— Не — отвърна саркастично мащехата ми. — Предпочита да ги изживява.

Господи! Злорадствуваше пред дете, което можеше да възмути с това! Една-две нишки от плаща на съвършенството се скъсаха; но Брижит Пиан вече се бе впуснала да поправя грешката — това, което казала, не се знаело със сигурност; съжаляваше, че не бе успяла да се въздържи.

— Давам ви опрощение, госпожо — рече абат Калу.

— Има думи, които един свещеник не бива да произнася току-тъй — отвърна госпожа Брижит и свъси вежди.

 

 

Видяхме отдалеч графинята, която приближаваше, заобиколена от сина си и Мишел. Жан вървеше, обърнал глава към майка си и тревожно се навеждаше да чуе какво отговаря сестра ми. Не ни виждаше: двете му любими същества ни скриваха от неговия поглед. Страдах, но без да изпитвам ревност. Бях развълнуван до сълзи. Жан не бе такъв, за какъвто го мислехме — беше добър по душа, макар понякога да изглеждаше лош. Брижит Пиан наблюдаваше приближаващата се групичка. Едрото й лице с отпуснати ъгълчета на устните бе неразгадаемо като застинала маска. И абат Калу не ги изпускаше от поглед. Изглеждаше загрижен и тъжен. Когато наближиха толкова, че да можем да ги чуем, разбрахме, че майката и синът се карат.

Жан я молеше да му позволи да я изпроводи до Валандро. Тя клатеше глава — трябвало да спазят точно всичко уговорено с чичо Адемар. Разбрали се да вечеря рано в абатството с Жан, после да замине с каляската във Валандро, където щяла да си легне рано, защото на другия ден трябвало да стане в зори — влакът тръгвал в шест часа. Затова щели да се разделят още тази вечер у абат Калу.

Но Жан никога не се отказваше от онова, което желаеше. Доводите на майка му се хлъзнаха покрай него, без да достигнат съзнанието му. За него значение имаше само желанието да прекара част от нощта с майка си. Дори тайничко се надяваше, че няма да си легнат и заедно ще дочакат утрото.

— Помислете си само, цял живот сме разделени, все не мога да ви видя, а вие отказвате да ми дадете една вечер, една нощ, след като това е напълно възможно…

Отново говореше с познатия властен глас и на лицето му се изписа упорството, което вбесяваше господин Рауш. Но майка му отказваше със същата воля, с която той настояваше. Мишел дискретно се отдалечи. Спорът се разгорещи и чухме как графиня Мирбел заключи сухо:

— Казах „не“, и това е! Винаги искаш повече, отколкото може да ти се даде. След такъв хубав ден всичко ще развалиш… Не, да не чувам нито дума повече!

И се приближи до нас с онази усмивка, която я озаряваше цяла, ала се чувствуваше, че е напрегната и раздразнена. Жан я наблюдаваше предизвикателно изпод вежди. След като мащехата ми и Мишел поднесоха касисов и бадемов сироп, графинята поблагодари още веднъж на домакинята и се качи в каляската си, но ни се стори по-надменна и разсеяна, отколкото на идване. Проследих с поглед отдалечаващата се каляска. Жан седеше на страничната седалка. Упоритото му нерадостно лице скоро се скри зад слънчобрана, който графинята бързо разпери.

Нито една подробност от събитията, за които ще разкажа тук, не е измислена, макар Жан много рядко и бегло да е споменавал за тях. Ала абат Калу им е посветил цяла тетрадка.

Щом каляската стигна до главния път, Жан отново започна. Така настървен, той приличаше на хрътка, подушила диря. Ала напразно — майка му се бе заинатила в своя отказ с ядна решителност. Когато изчерпа доводите си, тя се обърна към абат Калу, който мълчаливо ги наблюдаваше.

— Е, господин свещеник, нали се грижите за Жан? Опитайте се да го вразумите.

Той отговори сухо, че днес „й отстъпва това право“. А тя отвърна с едва доловима наглост, че точно сега е моментът да покаже прословутата си строгост. При тези думи Жан стана, побледнял от гняв, възползува се, че конете бяха забавили ход по наклона, скочи от каляската и за малко не попадна под колелата.

Кочияшът дръпна юздите, впрягът спря. Когато графинята и свещеникът стигнаха до Жан, той вече се беше изправил. Нищо му нямаше. На пустия път майката и синът се измериха за миг с очи, без да продумат. Небето бе облачно, слънцето се показваше сегиз-тогиз. Щурците ту замлъкваха, ту отново подемаха протяжната си свиреща песен. Кочияшът с мъка шибаше конете и отпъждаше с камшика плоските мухи, които ги нападаха.

— Не мога да не се съглася с чичо ти. Ти си непоправимо дете.

Ала той отново започна да я увещава. Не бил я виждал от миналия срок. Направила това пътуване специално за него, а ето че искала да го лиши от единствената вечер, която могат да прекарат заедно.

— Жан — каза тя, — скъпо мое дете, обещах на чичо ти, дадох дума… Следващия път ще ти отделя цяла нощ, и то още преди края на ваканцията. Но не бива да настройваме чичо ти против нас. Хайде, качи се, седни между нас двамата. Нали не ви притеснява, господин свещеник? Гушни се в мен… като бебе — добави тя и го прегърна.

Той престана да упорствува, отпусна се. Най-сетне отстъпи. Сенките на боровете се удължаваха, препречваха пътя от край до край. Абат Калу извърна глава.

— По това време щурците се ловят лесно — каза Жан. — Слизат заедно със слънцето по ствола на боровете почти на височината на човешки ръст и пеят.

Графинята въздъхна успокоено. Говореше за друго, отказа се от борбата. Пред абатството тя каза на кочияша, че няма нужда да разпряга, защото щяла да си тръгне преди осем. Но той не искаше и да чуе. Не можел да не нахрани и напои конете, в тая жега трябвало да ги щади. Графинята едва успя да го накара да не им сваля хамутите.

Когато седнаха да вечерят, тя се оплака, че обилният обяд на госпожа Пиан й пречи да отдаде дължимото на пилетата на Мария. Нямаше още седем часа и полегатите слънчеви лъчи озаряваха през спуснатите капаци малката трапезария на абатството.

— Каква прелест! — каза тя. — Тъкмо тъй си представям трапезарията на Жослон.

Едва-едва похапваше и непрестанно се извръщаше към кухнята. Сервираше се бавно, защото Мария нямаше помощник. Свещеникът се надигна на няколко пъти и се върна от кухнята с подносите, ала без радост, без удоволствие, навярно все още смутен от случилото се в каляската. Жан не се учудваше, че той не се поддава на очарованието на майка му. Това си бе в реда на нещата: „Тези двамата не биха могли да се разберат“ — мислеше си той. Пък и тя не скриваше нетърпението да си тръгне. Сама си даде сметка и потърси извинение: кочияшът я плашел, виждал й се зловещ.

— Нямам желание да замръкна насред пътя с този човек…

Жан я прекъсна:

— Ще ви изпратя с колелото, мамо.

Тя прехапа устни.

— Жан! Не започвай отново! Нали ми обеща!

Той сведе глава. Мария поднесе десерта, нейния триумф.

— Такъв не сте яли — каза свещеникът.

Графинята се насили да глътне няколко хапки. Не можеше повече, ала обичаше да се харесва и щеше да й бъде неприятно да остави хората разочаровани. Затова се опита да бъде любезна и нежна с момчето, но свещеникът изглеждаше все така угрижен. Щом свършиха с десерта, той излезе да почете малко от требника. Графинята разбра, че иска да ги остави за миг насаме преди раздялата. Жан също разбра и се приближи до майка си. Можеше съвсем точно да определи какво изпитва тя в момента. Знаеше, че бърза да си тръгне и се срамува да го покаже. Насилваше се да гали момчето по косите, ала честичко поглеждаше крадешком окачения над камината часовник. Когато улови погледа й, Жан я предупреди: „Много избързва…“ Тя възрази, че може да му отдели още малко време, разсеяно му даваше разни заръки. В крайна сметка този абат Калу не бил лош. Жан нямало от какво да е нещастен.

— Не, мамо, не… И дори съм щастлив, много щастлив — добави той свенливо и пламенно.

Тя не забеляза поруменелите му бузи, не видя как потръпна. Предния ден той бе решил да се довери на майка си, надяваше се, че тя няма да му се смее, да му се подиграва, че ще приеме нещата сериозно. Но пропусна сгодния случай, а сега бе много късно да сподели. По-добре да не произнася името на Мишел в последната минута. Сам си изтъкваше тия доводи, за да скрие една по-дълбока причина, която не смееше да си признае: безсмислено бе да си признае, безсмислено бе да разкрива сърцето си пред това далечно отчуждено същество. След години, когато веднъж у нас, на улица Вано в Париж, Жан ми разправяше, седнал пред камината, за най-черните мигове в своя живот, той не забрави този жарък късен следобед в трапезарията на абатството, където седял до любимата си майка, коленете им почти се докосвали и дебнел как тя непрестанно извръща очи към часовника. През остъклената врата гледал свещеникът, който се разхождал напред-назад из зеленчуковата градина и четял требника.

— Ще дойда пак, преди да е свършила ваканцията, миличък, обещавам ти. И този път ще имаш от мен цяла вечер.

Той не отговори. Графинята нареди на кочияша да свали гюрука на каляската.

Жан се качи на стъпалото и докосна с устни врата на майка си.

— Слез! Нали виждаш, че едва удържа конете…

Вдигна се облак прах, после се разсея. Жан изчака каляската да изчезне зад първия завой и се върна в градината. Събу се, взе лейките и се залови да полива кълновете цикория, които бе насадил предния ден. Господин Калу, без да му продума, отиде в църквата да се помоли. Когато се върна, Жан бе вече в леглото и извика сънен „лека нощ“ през вратата. Преди да си легне, свещеникът отново слезе, за да се увери, че е заключил входната врата. Противно на навика си той не окачи ключа на пирона в коридора, а го взе и го пъхна под възглавницата си. После коленичи до леглото и се моли по-дълго от друг път.

 

 

Отначало господин Калу помисли, че вятърът го е събудил: духаше яростно, макар че нощта бе ясна и луната осветяваше пода. Някъде се блъскаха капаци. Когато се наведе през прозореца, свещеникът разбра, че е един от капаците на горната стая, дето спеше Жан. Навярно пантичката се бе откачила. Той навлече расото си, качи се на тавана и открехна колкото може по-внимателно вратата на Жан, за да затвори прозореца. Силно течение събори от масата вазата с изтравничета, набрани от Мишел. От пръв поглед абатът разбра, че леглото е празно. След миг-два си пое дъх, слезе на приземния етаж и провери вратата, където резето си стоеше и ключалката бе непобутната. Навярно тоя лудетина е избягал през прозореца и се е спуснал по улука. Свещеникът отиде да вземе ключа изпод възглавницата и излезе.

Нощта бе лунна и ветровита. Боровете край абатството монотонно шумяха, не като ритмичния накъсан шепот на морето — в зелената шир не се надигат разпенени талази. Свещеникът отиде първо под сайванта, където стояха двете колела (бе наел едно във Валандро за своя питомец), ала намери само своето. На ъгъла на къщата, там, където се спуска улукът, той различи следи на лунната светлина. Вероятно Жан бе скочил отвисоко, защото токовете му се бяха забили дълбоко в пясъка. Абатът се върна под сайванта, взе си колелото, подвоуми се.

Наближаваше полунощ. Детето трябва да бе избягало към единадесет. Твърде късно бе да му попречи. Бедата се бе случила. Каква беда? Защо си внушава? Какво толкова трагично имаше в една остра свада между майката и сина в ханчето на Валандро? И най-вече какво общо имаше с това свещеникът на Балюзак? Вярно, той трябваше да се грижи за момчето, поел бе отговорността за него. Но детето щеше да се прибере призори и най-лесно бе да си затвори очите — трябва да се правиш, че не виждаш някои неща, за да не бъдеш принуден да наложиш неизбежното наказание, което отведнъж ще унищожи всички спечелени предимства. Но тъкмо заради това… Свещеникът се поразходи сред храстите френско грозде, после бутна портата и погледна пустия път, над който бдеше луната.

Нищо не можеше да направи, за да се притече на помощ на детето, за което милееше и което навярно в същия миг изживяваше смъртно изпитание. Майката явно имаше причини да остане сама през нощта. Противопостави се на Жан с упорита, гневна решителност, едва ли не с омраза. Абат Калу се опита да се убеди, че е на крив път… Но как, след като тъй добре познаваше този вид хора: властния характер, който Жан бе наследил, тази полуда, в която бяха готови да стъпчат дори тялото на собствения си син. Дали не преувеличаваше опасността, защото обичаше Жан?

За първи път се привързваше към някой от своите питомци. Досега това не му се бе случвало, откак се бе заел да поправя „трудни характери“. Не се бе заловил с тази работа от немотия. Брат му, чифликчия в Сотерне, комуто бе дал и своята част, му изпращаше всяка година, в зависимост от реколтата, сума, която не превишаваше шест хиляди франка. Като се прибавеше заплатата и някои странични доходи, това му бе предостатъчно, защото се изхранваше от градината и птичарника и от даровете в натура на своите енориаши.

Впрочем, като се бе наел да се занимава с момчета, от които родителите бяха вдигнали ръце, той не се ръководеше от желание за печалба. Просто опъваше мрежите си, търпеливо търсеше, без да се отчайва, с надеждата, че един ден в дома му ще кацне дивата птица, която заслужава грижите му и от която ще направи човек. Смяташе, че шансовете му да я открие се увеличават, ако взема при себе си само непокорни деца. Несъмнено предразположението на господин Калу към „непрокопсаниците“ бе израз на неговата романтичност, останала от годините в семинарията; но то отговаряше на една още по-съкровена, по-спотаена потребност: да помага на младите заплашени или вече засегнати от живота създания, които не се интересуват дали ще бъдат погубени или спасени и за които трябва да поръчителствуваш пред Бога. У него това не бе въпрос на добродетел, а на предпочитание, на склонност.

 

 

Дотогава той търпеше питомците си, защото просто обичаше децата и юношите. Но у всички под преходното обаяние на възрастта се криеше голяма доза вулгарност, глупост и инат. Светлината на нетрайната прелест прикриваше безчувствения и най-обикновен дребен буржоа. Едва с Жан дьо Мирбел Бог възнагради абат Калу. Най-сетне при него дойде дете, което имаше душа.

Ала непристъпна душа. Това бе маловажно. Абатът бе от хората, които още от младини са обречени да бъдат безкористни, като човек в залеза на живота си. Тогава сърцето не иска нищо в замяна на това, което дарява. Най-лошото бе, че Жан не позволяваше нито да го обичат, нито да го закрилят. Абатът не успя дори да предотврати тази опасна нощна среща между майката и сина, макар детето да бе в ръцете му и един чисто физически надзор да бе достатъчен. А какво би станало, ако момчето напусне абатството и тръгне по белия свят? (Защото абатът не можеше да си го представи да води заседнал живот и да вегетира, затворен в някакъв замък в Арманяк.) И все пак, дори и тогава, свещеникът не би се чувствувал освободен от отговорността, която бе поел към малкия. Къде ли бе сега? Къде да го гони? Къде да го търси? Сигурно щеше да се върне призори. Ако ли не, абатът ще иде да го посрещне. А дотогава не му оставаше друго, освен да си свари топло кафе. Върна се в кухнята, разтвори капаците, за да му свети луната, и подпали няколко съчки. Сетне седна на ниското столче на Мария, измъкна от джоба си броеница от маслинени кокички и замря. Лунната светлина обливаше обраслото му теме и както бе облакътен на бедрата си, широките му длани, протегнати напред, изглеждаха огромни и причудливи.