Франсоа Мориак
Фарисейката (15)

XV

Когато на връщане от абат Калу Брижит слезе от влака, тя не взе кола — имаше два часа до вечеря — и сигурна в своето опрощение, тръгна пеш по грозния булевард Сен Жан, потънал в мъгла, без да обръща внимание на притискащата я тълпа, която друг път би я възмутила. Чувствуваше се лека и за пръв път в благородния порив, който я въздигаше към Бога, се примесваше една съвсем смирена, съвсем човешка нежност. Премахнаха болката й; вече не се измъчваше, дишаше спокойно. Само сегиз-тогиз предишното терзание напомняше за себе си — пронизваше я остро безпокойство; наистина ли всичко бе признала? Да, разбира се; впрочем този, който я изслуша, предварително знаеше всичко…

Тя отчетливо си спомняше думите на абат Калу в малката оскъдно мебелирана стаичка с белосани стени, където не гореше огън. Той не се опитваше да я успокои, не я упрекна, че придава такова голямо значение на своите прегрешения, сякаш не знае, че Бог по своя воля разполага с греховете ни. Помоли я дълбоко да осъзнае собственото си нищожество и след като дълго се е лъгала, че е достигнала твърде далеч в съвършенството, да не се мисли сега пък за недостойна грешница. Добави, че тя може да направи много за тези, които бе ощетила: и за мъртвите, разбира се, но най-вече за живите: „Например — увери я той — вие можете много да ми помогнете, като ходатайствувате пред кардинала… (И тя разбра, че го прави заради нея, от милосърдие…) Стремеше се не толкова към възстановяването на своите права, а към позволението да се установи на свои разноски някъде между «Ла Бастид» и «Ла Суи» в най-бедния и най-запуснатия квартал, който познаваше, и да наеме там едно помещение, където да му разрешат да преподава вероучение и да отслужва литургия. Докато крачеше с лекота по навлажнените от мъглата тротоари, Брижит Пиан реши да поеме разноските и вече си представяше новото паство, което щеше да се събере около абат Калу.

Остана й време да се отбие й в катедралата, преди да затворят портите, и поседя известно време неподвижна, сякаш пред очите й бе станало чудо и нямаше думи, после си тръгна и стигна до дома си неусетно, без да разбере отде е минала. В антрето се носеше непривичната миризма на тютюн, която незабавно я върна на земята: кой смееше да пуши в дома й? Разпозна гласа на Мишел, отвръщаше му друг, непознат, но тя веднага разбра кой бе там, в нейния салон, кой бе посмял да влезе там! В писмото си графинята споменаваше пристигането на малкия Мирбел, но Брижит нито за миг не допускаше, че този крадец ще има нахалството да дойде у нас. А ето че го бе сторил! И ние го бяхме поканили да влезе! Зад вратата той свободно разговаряше с Мишел. Брижит Пиан се изправи. В антрето, осветено само от треперливия пламък на газеничето под олющения глобус, тя отново се превърна в жената, подкрепена от божията милост, сигурна в правото си да се намесва в живота на тези, които са в нейна власт. Същевременно в нея бушуваше справедливият гняв, който трудно преодоляваше, когато смееха да нарушат заповедите й и да не изпълняват това, което бе решила и наредила.

Но когато посегна към дръжката на вратата, ръката й още се колебаеше. Въпреки този яд възвърнатият вътрешен мир, този покой в глъбините на съществото й не я беше напуснал. И тези в салона я виняха, че им е сторила зло. Но за това съвестта й не я упрекваше в нищо. Как другояче би могла да постъпи? Като всяка майка предпази Мишел, която бе още дете. Ала абат Калу виждаше нещата в друга светлина, а тя знаеше какво представлява малкият Мирбел за него, макар да не бе произнесъл нито веднъж името му този ден. Но си спомняше неговите думи, навярно вдъхновени от спомена за изгубеното дете. «Всяка човешка съдба — каза той — е особена и може би една от тайните на всемилосърдната справедливост, която ни движи, е, че не съществува всеобщ закон, по който да съдим и осъждаме хората: всеки е жалък потомък, обременен с греховете и добрите дела на своята природа в степен, която убягва от преценка, и е свободен винаги да каже „да“ или „не“, когато божията любов го осени; но кой би посмял да си присвои правото да преценява всичко, което влияе и тегне над този избор?» И господин Калу добави по повод семейство Пюибаро: «Не трябва човек да се изпречва като сляп и глух между две същества, които се обичат, макар и греховно. Важното е да разбере какво означава тяхната среща, защото човешките пътища не се пресичат случайно…»

Брижит Пиан чуваше през вратата развълнуваните гласове: момичешкият — малко потиснат, другият — мъжествен, все още неоформен, с глухи изблици. Брижит седна на сандъка с дърва, вече не ядосана, а разколебана. И малко по-късно отиде в стаята си, за да не помислят, че подслушва (макар че не разбираше какво се говори в салона), и остана дълго там, коленичила в мрака.

Жан дьо Мирбел бе решил да опита да се види с Мишел тъкмо в четвъртък: знаеше, че тя ще бъде свободна още от сутринта. Помоли да се види с мен. Тутакси предупредих Мишел и веднага разбрах, че вече знае за посещението на Жан. Ученическата престилка я загрозяваше. Косите й бяха завързани на опашка с голяма лилава панделка. Във високите ботуши с копчета глезените й изглеждаха малко дебели. Не се полъгах от привидното й спокойствие. И понеже не искахме да даваме повод на мащехата ни да изтълкува злонамерено това посещение, се уговорихме, че дори Жан да ме помоли, ще остана с тях, колкото и да трае посещението му.

След това отидохме в салона. Нямаше още четири часа, но плетените, извезани по края завеси го затъмняваха и трябваше да запалим лампата. Миризливият пламък осветяваше разтегателната маса, боядисаните паравани и проблясваше по позлатата на фотьойлите. Жан бе пораснал и възмъжал, но бе отслабнал в лицето. Носът му, който и преди бе гърбав, но малък, сега изглеждаше огромен между хлътналите бузи. На челото имаше доста бръчки за едно осемнадесетгодишно момче. Беше облечен в нов готов костюм с големи подплънки на раменете.

Тези две същества, които се обичаха още когато телата им не се бяха оформили, сега се гледаха учудено в мълчание, което ми се стори безкрайно. Тези две жалки насекоми трябваше да се върнат мислено през всичките стадии на своята метаморфоза, за да достигнат до детето, което всеки един от тях бе обичал в другия. Навярно първо разпознаха непроменените си очи.

Цялата ми младежка ревност бе изчезнала: искаше ми се само да се оттегля, да стана невидим. Не ми бе трудно: още първите думи изключиха всичко друго освен тях самите. И все пак разговорът не вървеше: тя седеше, той стоеше прав гърбом към светлината и сякаш не знаеха какво да си кажат. Той запали цигара, без да я попита за позволение. В ъгълчето, където се бях свил, не можех да доловя всички реплики, особено на Жан, който раздразнено повтаряше: «Не става въпрос за това… Това съвсем не е важно…» А Мишел подигравателно питаше: «Така ли мислиш?» Разбрах, че намеква за жената на аптекаря. Жан, с ръце в джобовете, вдигнал рамене, се поклащаше от крак на крак: според него от всичко станало ясно само това, че Мишел вече не го иска и използува първия повод, за да го отблъсне; впрочем това било съвсем естествено; как е могъл за миг дори да повярва, че тя държи на него. Мишел го прекъсна, както някога в детските им препирни: «Ти ли ме обвиняваш? И таз добра! Това е вече прекалено! Като че не ти първи…» А Жан ядно подемаше: «Все в тая глупава история се запъваш. Но опитай се да разбереш, че се впуснах в нея само от желание да скъсам всичко, да избягам… Трябваше да се измъкна от това абатство… Заради теб, защото не можех повече да живея така… Ами да, всичко заради теб. Щеше да умреш от смях, ако ни беше видяла с тая жена в хотела в Биариц, където ме взеха за неин син. Тя не посмя да ги поправи. Всъщност не й беше особено неприятно… Уверявам те, съвсем не я интересувах… Но не мога да ти обясня…» А когато Мишел му извика «по-добре не се опитвай…», той заяви, че в тази история единствено свещеникът интересувал госпожа Воайо: «Говореше само за него. По това време сигурно се прибира — казваше ми тя, — навярно вече е узнал… Каква ли ще бъде първата му реакция? Способен ли е да се разплаче? Виждал ли си го да плаче?» Ето такива въпроси ми задаваше! Тя просто искаше да му погоди мръсен номер… или може би да си отмъсти… Но за какво? О, достатъчно бе, че носи расо, за да му желае злото… Във всеки случай аз нямах значение за нея.“ Мишел отвърна, че твърде е възможно тази жена да му се е подиграла: но не можеше да му прости, че той се бе хванал. На този изблик на гняв Жан отвърна с неочаквана кротост, която издаваше най-вече безкрайната му умора: „За какво тогава да се разправяме?“ Знаел, че вече е свършено. Тя нямала представа какво е трябвало да понесе, но не можел всичко да й каже. Уповавал се на нея, на обещанието й да му остане вярна, каквото и да се случи… Но, естествено, разбира, че е надценила силите си: едно момиче не се свързва с човек като Жан дьо Мирбел. Той може да я повлече след себе си и да я погуби.

„Изместваш въпроса“ — настояваше Мишел, която упорито се връщаше все към тази жена, тази Воайо. А Жан стенеше: „Не разбираш…“; само аз, малко встрани от затвореното пространство между тях, прозирах ясно в душите им. Мишел страдаше от същата болест, която измъчваше и мен като дете заради тях. Тя можеше да се усъмни в обичта си към това измършавяло момче, което едва позна, ако не бяха тревогите, които й бе причинил през последните седмици. А той не обръщаше внимание на ревността й и я зовеше от дълбините на своята самота: „Вземи ме такъв, какъвто съм; заеми се с мен, едно изтерзано момче.“ Но тя не чуваше този вик: вече беше жена, една от онези, които не виждат по-далеч от яда на плътта си. Вече жена: практична, положителна. „Наистина си за окайване — повтаряше тя. — Като те слуша човек, ще каже, че си извън закона, ти, Жан дьо Мирбел…“ Той не знаеше какво да отговори или по-скоро не намираше думите, които биха трогнали това упорито момиче. Учудваше се, че тя му говори за предимствата на произхода, на богатството му… Как да я накара да осъзнае това, което носи в себе си — отрицание и властно изискване, които се подчиняваха на един все още неизвестен нему закон?… Каза след дълго мълчание: „Обясни ми, Мишел, защо бях детето, което винаги биеха, което сочеха с пръст, което грубият ми чичо искаше да дресира… Пак ти повтарям, има неща, които не знаеш…“ Тя попита: „Какви неща?“

Той поклати глава не защото отказваше да отговори, както помислих тогава, а за да пропъди едно натрапчиво видение, за което ми разказа много по-късно, когато вече бяхме неразделни: уличката в Балоз, копривите до стената на катедралата, широкоплещестият на прозореца и тази крехка фигура в бяло, която едва успяла да се вмести между него и стената. Помълча и добави: „Трябва да ти върна… Знаеш какво.“ Говореше за медальона. Тя възрази: „Не, не, задръж го.“ Но той вече бе разкопчал ризата си и несръчно се опитваше да свали верижката. Най-сетне се отказа, седна и замълча с наведена глава. Не забелязах веднага, че плаче. Именно сълзите му накараха Мишел да се предаде; не направиха нито крачка един към друг; но тази веществена проява на скръб, чиито причини й убягваха, победи съпротивата на Мишел, която не бе отстъпила по нито една линия. Не бе забравила нито една от обидите си, имаше цял един живот, за да ги възкресява и да прибави към тях тези, които щяха да се породят при други обстоятелства, за да подхранва бъдещите си кавги с него. Но сега той плачеше и тя физически не можеше да понася това. Приближи се до него, наведе се и изтри очите му с кърпичката си. С другата ръка погали Жан по косите.

Стоях гърбом, но ги виждах в огледалото. Забелязах как вратата към антрето се отвори, ала никой не влезе. Жан дьо Мирбел стана. Брижит Пиан се появи с поднос, отрупан с чаши и филии. Разбрах, че бе оставила подноса на сандъка за дърва, за да отвори вратата. Само устата й се усмихваше, а тъмните й очи бяха вперени в нас.