Франсоа Мориак
Фарисейката (10)

X

Събужда ме кукуригане на петел. Съмва ли вече? Драсвам кибрита: няма и пет часа. Решавам да почакам още малко. Тази сутрин сам реших да направя разходката до Балюзак, за която Мишел напразно ме моли. Снощи, след посещението на господин Калу, научих от мащехата си, че тази година Жан нямало да се връща в колежа. Видя ли тя как изтръпнах? Разбра ли какъв удар нанасяше на бледичкото момче, което се правеше на безразлично? Добави, че това променяло плановете й: уговорили се с баща ми да ми потърсят друг пансион, за да ме откъснат от влиянието на онази заблудена овца, но сега не било необходимо. Там нямаше да заваря и господин Пюибаро, затова също се радвала. При моята болезнена чувствителност учител като Пюибаро бил опасен.

Жан в Балюзак, Мишел в пансион… Ами аз? Този ден за първи път се изправих лице в лице с моята стара неприятелка самотата, с която сега добре се разбираме. Вече се познаваме: тя ми нанесе всички възможни удари и вече няма къде да ме удари. Мисля, че не избягнах нито една от нейните клопки. И тя престана да ме изтезава. Сега се греем до огъня един срещу друг през дългите зимни вечери, в които тупването на една шишарка или вопълът на някоя нощна птица е за сърцето ми почти като човешки глас.

Да видя Жан още веднъж на всяка цена… Да се уговорим как да си пишем… За мен бе лесно да му пиша, но той къде да изпраща писмата си? Как се получават писма до поискване? Да го видя още веднъж; да се уверя, че още съществувам за него, че Мишел не ме е изместила напълно от сърцето му. Розите по пердето леко поруменяват: зората изгрява. Обличам се, затаил дъх. Подът не изскърца: само една стена ме отделя от просторната стая, където господин и госпожа Пиан спят на колкото се може по-отдалечени легла.

Отварям вратата съвсем безшумно. Дървените стъпала проскърцват, ала Брижит не спи леко. Ще се измъкна през кухнята за по-сигурно, да не ме чуят. Ключът е окачен в килера.

— Къде си тръгнал толкова рано?

Едва сподавям вика си.

Тя е там на стълбищната площадка, в лилавата си нощница на бледата светлина, която се процежда отгоре. Една дебела плитка, дълга до кръста, се вие по раменете и като огромна лъскава змия с червена панделка на врата.

— Къде искаше да отидеш? Кажи? Отговаряй!

Дори не помислям да излъжа. Тя знае всичко, преди още да съм си отворил устата; а и се чувствувам отмалял от отчаяние. Отчаяние, в което обаче се хвърлям само за да се спася; търся закрила в тази ненормална чувствителност, която плаши най-строгите хора и ги кара да ме успокояват, вместо да ме наказват. Започвам да се давя, да се задъхвам от хълцане, задминавам целта си и не мога да се спра. Брижит ме повдига с яките си ръце и ме отнася до спалнята, където баща ми, стреснат в съня си, мисли, че е жертва на някакъв кошмар.

— Хайде успокой се, няма да те изям. Пийни глътка сироп от портокалов цвят.

Полага ме на леглото си. Аз заеквам:

— Само защото никога вече няма да се видим… Исках да му кажа сбогом…

— Пак заради тоя Мирбел — казва Брижит на Октав. — Виж докъде е стигнал! Питам се дали вече не е твърде късно да се намесим. Каква болезнена чувствителност! Клетото дете — добави тя полугласно, но достатъчно високо, за да се чуе, — каква наследственост!

— Защо говорите пред него за наследственост — попита баща ми по същия начин. — За какво намеквате?

— Да не би да ми е присъщо да намеквам!

— Да не би да ви е присъщо?

Той се смееше, клатеше глава и повтаряше: „И таз добра!“

Никога не бях виждал баща си тъй блед: седеше в леглото, обраслите му с косми крака не достигаха до пода. По стъпалата му с разкривени пръсти се виеха изпъкнали сини вени. От разкопчаната му пижама стърчаха сиви кичури. Бедрата му бяха съвсем мършави, само кожа и кости. Права в епископското си одеяние, с опънати назад коси, които откриваха изпъкналото й чело и се спускаха в тази дебела, лъскава и мазна плитка, Брижит го дебнеше с подозрение и омраза.

Баща ми стана, взе ме на ръце и ме отнесе в моето легло. Аз продължавах да хлипам на гърдите му. Той ме зави. През лилиевите цветове, изрязани в капаците на прозорците, се прокрадваха лъчите на прибуленото слънце. Сякаш чувам с какъв глас повтаряше: „Изтрий очите си, глупчо, обърши си носа и спи.“ И същевременно отметна косите от челото ми и ме погледна тъй, сякаш ме виждаше за пръв път.

 

 

По-добре да не бях научавал никога онова, за което ще разкажа тук (и то с какво смущение, с какъв срам, но се налага…). Не подозирах нищо до края на войната, когато се сдобрих с един от братята на майка си — вуйчо Мулис, — не го бях виждал дотогава заради някаква семейна разправия, която няма нищо общо с този разказ. Той обичаше сестра си Март и искаше да се запознае с мен, преди да умре. Беше градски архитект като дядо ми. Бе запазил „бохемския си артистичен вид“, който Брижит Пиан ненавиждаше — за нея той бе източник на покварата, в която според нея майка ми бе израснала и която я бе погубила. Двадесет години след самото събитие този циничен стар ерген ми разказа за обстоятелствата, съпътствували идването ми на бял свят. Не можеше да ми докаже, че не съм син на Октав Пиан, но смяташе, че е по-вероятно да дължа живота си на някакъв далечен братовчед на майка ми, Алфред Мулис, „красив като зората“, както казваше чичо ми (но снимката, която ми показа, не бе запечатала нищо от обаянието и ми стана някак си неприятно, че може да съм син на къдравия момък с овнешка глава). Още от дете той обожавал братовчедка си, а тя го обичала безмерно. Няма да се впускам надълго в тази неприятна тема и ще разкажа само най-необходимото, което се отнася до документа, намерен от моята мащеха още през първите години на брака й.

Според вуйчо Мулис било нещо като бележка, написана от ръката на майка ми, някаква поредица от изчисления и съпоставяне на дати, от които излизало, че ако съм син на Октав Пиан, значи, съм се родил два месеца преждевременно; че съм бил много дребен и е трябвало да ме увиват в памук: едва са ме отгледали. Какво било предназначението на това листче хартия? Навярно чернова от писмо; вуйчо ми го допускаше, но не беше сигурен.

Ала Октав Пиан си имал своя причина да се съмнява, че съм негов син, и документът само засилил съмненията му. Вуйчо Мулис знаеше това от сестра си… Колко е деликатно да се говори за тези неща, с какви заобикалки трябва да се изразяваш! Доколкото разбрах, Октав бил от онези немалко мъже, които се сковават именно от премного любов: жестоко мъчение, особено когато страстта не е взаимна и тяхното смешно отчаяние се наблюдава със студен или подигравателен поглед…

 

 

Бих искал да се усеща с какво нежелание пиша тези неща и се надявам да е ясно, че в историята няма нищо измислено: защото един романист инстинктивно избягва неприятните сюжети. Ала щом се откажем от художествената измислица и се заловим да преследваме съдбите, които реално са прекосили живота ни, всеки миг се натъкваме на тези любовни злочестия, на тези отклонения или на още по-лошо — на тези недъзи, за които ни е противно да споменаваме, че мнозина от нас са пострадали повече или по-малко от тях. Според Ренан^[1] истината може би е тъжна от философска гледна точка. В човешките си измерения обаче тя не само е тъжна, а и тъй смешна и срамна, че свянът ни пречи да я изразим с думи. Затова тя тъне в мълчание и трябва да започне бракоразводно дело, за да блесне пред очите на обществото.

Когато през октомври се върнах в града с моята мащеха, Октав Пиан остана в Ларжюзон. Съпрузите заживяха разделено, без предварително да се уговарят: стана съвсем естествено. Баща ми, макар още да не бе намерил документа (забравен уж случайно в едно чекмедже в спалнята му, където не след дълго щеше да го открие), бе така добре подготвен и насъскан от Брижит, че не съжаляваше за заминаването ни и предпочете самотата и зимуването на село пред съжителството с тази ненавистна жена и този син, който само с вида си събуждаше спотаената му тревога. Той отново потъна в някакво вцепенение, в дрямката, от която бе излязъл за няколко дни, за да защити Мишел, и това бе последният ми спомен от него. Сигурно още тогава е започнал да пие, но се пропи едва след като заминахме.

Тъй като Мишел бе на пансион в „Сакре-Кьор“, аз останах сам с мащехата ни. Изминаха две мрачни години до матурата, през които се измъчвах далеч по-малко, отколкото бях очаквал и си бях представял. Учех с лекота и Брижит не се боеше от неприятности с мълчаливия ученик, който вечер готвеше уроците и си пишеше домашните, без да е необходим какъвто и да било надзор. През първата година баща ми идваше в града само веднъж месечно — в деня, когато пускаха Мишел да излиза: водеше и двама ни на ресторант. Съвсем ясно си спомням с каква наслада избирах в менюто любимите си ястия: стриди, плешка от заек, фасул с месо. Увереността ми, че Мишел и Жан са разделени, навярно завинаги бе приспала и обичта, и ревността, която изпитвах към тях и които се пробуждаха само на моменти: винаги ми е било необходимо да се измъчвам, за да разбера, че обичам.

 

 

Тук трябва да разкажа две случки, след които съвсем охладнях към Мирбел. Още през първата зима, когато една вечер се върнах от училище, мащехата ми каза, без да вдигне очи от книгата:

— Има писмо за теб.

Не се полъгах от привидното й безразличие. Хвърлих поглед на плика и заявих:

— От Мирбел е.

И веднага попитах невинно с хитростта, с която някои деца се справят и с най-лошите родители:

— Мога ли да го прочета?

Брижит Пиан се поколеба, после остави на мен да реша дали трябва да й го дам. Не ме погледна нито за миг, докато четях писмото, в което Жан дьо Мирбел ми описваше „тъпия живот“, който водел в абатството в Балюзак, такъв живот, че му идело „да си пръсне черепа“, и ме молеше да му пратя някакви вести от сестра ми: „… пък ако може, нека и тя прибави на края на писмото няколко думи. Ще ми бъде много приятно, а така няма да измени на обещанието си. Кажи й, че не може да си представи какво е да живееш в едно гадно затънтено селце, изгубено сред елшаците, само с един стар свещеник, който е свестен човек, не мога да си кривя душата, и прави от мен каквото може. Бедата е там, че аз не съм свестен. Кажи й, че само няколко реда са предостатъчни. Тя може да си представи колко ще ми помогне…“

Спомням си какъв студен гняв ме обзе, докато четях по-нататък писмото, в което нямаше нито дума, отправена към мен самия. Раздразнението ми надделяваше над мъката. Щом е така, по-добре да не мисля повече за това, да излича всичко… Колко често в живота си съм изпитвал желание да скъсам всичко, да изхвърля хората през борда. Протегнах писмото на Брижит, която веднага се запозна със съдържанието, ала без да бърза; а когато го сгъна, конските й зъби се разкриха в усмивка: „Игуменката — каза тя — ми предаде цял куп писма от този господин. Имал е нахалството да пише на сестра ти в самия манастир и представяш ли си, всяко писмо започва с молби към Пресветата майка или към този, който първи разпечата плика, да го склони да го предаде на Мишел. Което показва — добави тя поучително, — че покварата може да върви ръка за ръка с глупостта и че те съвсем не са несъвместими.“ След което захвърли писмото в камината и го предаде на нетрайните пламъци.

Не зная дали втората случка стана по същото време. Струва ми се, че срещата с абат Калу бе като че ли следващата зима. Един четвъртък, тъкмо излизах от дома, някой зад мен ме извика по име. Познах абат Калу, макар да бе много отслабнал. Старото расо висеше на костеливите му рамене. Навярно е чакал да изляза. Казах му, че отивам в книжарницата, и той ме последва.

— Жан ще се зарадва тази вечер, като му разкажа, че сме се видели.

— Как е той? — попитах нехайно.

— Не е добре — отвърна абат Калу. — Съвсем не е добре, горкият.

Очакваше да почна да го разпитвам, ала се излъга: спрях се пред книжарницата и запрелиствах старите книги, изложени отвън. Толкова ли жесток съм бил тогава? Не, защото отчаянието на клетия свещеник, надвесен над мен, съвсем не ми убягваше и днес, след толкова години още изпитвам угризението, което тогава се прокрадна в мен.

— Да ти кажа право, безпокоя се за нашия Жан. Помисли само: тази година не ходи в Ла Дьовиз. Майка му прекара зимата в Египет. Разбира се, учи много, ходи на лов. През октомври двамата ловихме гривяци. Хвана четиридесет и седем. Дори кон му намерих, представи си, от господин Дьо Бюк, една стара кранта, но все пак може да се язди. Но му липсва компания…

— Ами вие? — попитах аз наивно.

— О, аз…

Той махна неопределено, без да добави нито дума. Навярно бе усетил безсилието си — не можеше да направи нищо, за да ощастливи едно момче на тази възраст. Културата му нямала стойност в очите на Жан, а още по-малко нежността му. За това момче, което всяка вечер заварвал свито на плетения стол край камината в кухнята — там, където го бил оставил следобед, разтворило книгата все на същата страница, — той бил само тъмничар и нищо друго. Жан дори не вдигал към абата мрачното си лице. Вече не му било интересно да язди сам тая стара кранта. Когато го нямало в абатството, свещеникът знаел къде да го намери. Тогава още не подозирах за тази тревога на абата. Жан често се отбивал в аптеката при Воайо — отявлена неприятелка на абат Калу. След часовете учителят и жена му се присъединявали към тях. Пиели кафе в задната част на магазинчето и коментирали статиите на Жорес^[2] или на Ерве^[3].

Макар че разбрах какво иска свещеникът, не му помогнах и той трябваше да пристъпи към целта си без повече заобикалки:

— Съжалявам, че размених остри думи с госпожа Пиан — каза ми той. — Впрочем вярвам, че не е способна да бъде злопаметна и съм сигурен, че решението й относно Жан и Мишел е продиктувано от най-висши подбуди. Няма да ги оспорвам, доверявам се на нейната мъдрост. Но, детето ми, не мислиш ли, че Мишел би могла да пише от време на време на свещеника в Балюзак? Какво лошо има в това? Дори без да ме моли да предам нещо на Жан, би могла да ми разкаже за живота си: за твоя приятел това ще бъде огромно утешение. Нещо повече, Луи — прошепна ми той почти на ухото, — бих казал дори спасение… Защото именно за това става дума: да го спасим… разбираш ли ме?

Видях съвсем отблизо умолителния му детски поглед, усетих тежкия му дъх. Не, не го разбирах добре; и все пак този път се трогнах, но удовлетворих желанието му не заради Жан, а заради него самия. Обещах, че ще предам предложението му на Мишел, и дори му спестих неудобството да ме моли да премълча това пред мащехата си: сам го уверих в това. Той ме хвана с голямата си длан за врата и ме притегли към изпоцапаното си расо. Изпроводих го до трамвая. До него хората на задната платформа приличаха на джуджета.

 

 

Кореспонденцията между Мишел и абат Калу, която навярно би предотвратила или забавила много злочестини, бе прекъсната след третото писмо: Мишел непредпазливо го поверила на една приходяща ученичка, а и не могла да се въздържи и цялото писмо било отправено към Жан, макар на плика да бяха написани името и адресът на абат Калу. Писмото било заловено от една монахиня и предадено на Брижит Пиан, която ми разказа за случилото се, избягвайки да вини Мишел: „Самият свещеник я е въвел в изкушение, няма съмнение — каза ми тя. — Колкото и сериозна да е вината й, измолих снизхождение към сестра ти и трябва да кажа, че Светата майка прояви голямо милосърдие. А за свещеника на Балюзак мога да кажа само, че досието му от ден на ден натежава — добави тя с неволно недоволство, — а това писмо е основното обвинение.“

Ето че изказа гласно мислите си пред мен. Обичаше ли ме? Дълго мислех, че в мое лице тя пазеше живото доказателство за греха на първата госпожа Пиан. Днес съм повече склонен да приема, че е проявявала към мен цялата привързаност, на която е била способна, и че съм събуждал у нея слабото майчинско чувство, което тлее и в най-безчувствените жени.