Франсоа Мориак
Пустинята на любовта (9)

IX

За Мария Крос щеше да бъде по-добре, ако това първо посещение на Реймон не й бе оставило чувство за сигурност и невинност. Тя се възхищаваше, че всичко е минало така просто. „Навивах се…“ — мислеше си тя. Вярваше, че изпитва облекчение, но започваше да страда, че е оставила Реймон да си тръгне, без да си определят друга среща. Никога не отсъствуваше в часовете, когато би могъл да дойде. Жалката игра на страстите е толкова проста, че един юноша я овладява още при първата си връзка: никакъв съвет не бе нужен на Реймон за решението „да я остави да се пържи в собственото си масло“.

След четири дни очакване тя бе стигнала дотам, че си отправяше упреци: „Говорих му само за себе си, за Франсоа… Натъжих го… Какъв интерес може да представлява за него този албум? Трябваше да го разпитам за живота му, да го предразположа към доверие… Отегчил се е, взел ме е за досадница… а ако не дойде повторно?“

Ако не дойде повторно? Това безпокойство скоро се превърна в тревога: „Разбира се! Мога да си чакам! Няма повече да дойде… Втори път няма да се хване… На неговата възраст не се прощава на отегчителните хора… Добре, това е то, свършена работа.“ Ярка, жестока очевидност! Никога нямаше да дойде отново. Мария Крос засипваше последния кладенец в своята пустиня. Оставаше само пясък и нищо друго. Какво по-опасно в любовта от бягството на единия от съмишлениците? Присъствието често е пречка: пред Реймон Куреж Мария Крос виждаше главно юношата и си казваше, че би било низост да всее смут в сърцето му; спомняше си от какъв баща бе роден и следите от детството по лицето му й напомняха изгубеното дете. Дори в мисълта си пристъпваше към него с пламенен свян. Но сега, когато го няма и тя се съмнява дали някога ще го види отново, защо да се пази от мътните талази в душата си, от подмолното вълнение? Ако плодът убягва от зажаднелите устни, защо да се лишава от представите за непознатата му сладост? Кому вреди? Какъв укор да очаква от камъка, на който е написано името на Франсоа? Кой я вижда в тази къща без съпруг, без дете, без прислуга? Жалки речи на госпожа Куреж по повод слугинските свади — какво щастие за Мария Крос, ако можеше да запълва с тях мислите си! Къде да отиде? Отвъд задрямалата градина се простира предградието, а по-нататък — каменистият град, където, избухне ли буря, сигурно е, че ще последват девет задушни дни. В изцъкленото небе сънлив див звяр броди, ръмжи, спотайва се. Из градината или из празните стаи Мария Крос също скита, поддава се (какъв друг изход в злочестината) — поддава се малко по малко на притегателната сила на безнадеждната любов, пред която остава само жалкото щастие да осъзнае собствената си личност. Тя с нищо повече не се опита да потуши пожара, не се измъчваше, че е бездейна, изоставена — заета бе с жаравата на чувството си и някакъв незнаен демон й подшушваше: „Умираш, но вече не се отегчаваш.“

Странното в бурята е не грохотът, а тишината, която тя налага на света, безжизнеността. Мария виждаше, долепени до стъклата, неподвижните, сякаш нарисувани лица. Дърветата бяха грохнали по човешки — те като че ли познаваха вцепенението, изумлението, съня. Мария бе стигнала до състоянието, когато страстта се преобразява в присъствие. Тя дразнеше раната, поддържаше огъня си — любовта й се превръщаше в задух, в спазъм, съсредоточен в гърлото и гърдите. Тръпка на отвращение я разтърси от едно писмо на господин Ларусел. Ах, дори само досега с него… не ще бъде възможен занапред. Две седмици до завръщането му… колкото да умре. Опиваше се от Реймон и от спомени, които някога биха я смазали от срам: „Гледах кожата на фуражката му там, където се опира в челото… Търсех мириса на косите му…“ Нежността към лицето му, към шията, към ръцете… Невъобразим отдих сред отчаянието. Понякога й минаваше мисълта, че той е жив, че нищо не е загубено, че може би ще дойде. Но надеждата сякаш я плашеше и тя припряно се връщаше към отказа си от всичко, към покоя на неочакващия нищо човек. Със свирепа наслада дълбаеше пропаст между себе си и онзи, в чиято чистота упорствуваше да вярва: недостижимото дете гореше така далеч от нейната любов, както ловецът Орион. „Аз, една вече изхабена, погубена жена, и той — все още окъпан от детството… Чистотата му е небе между нас, в което дори желанието ми се отказва да си проправя път.“ През всички тези дни западните и южните ветрове влачеха след себе си тъмни грамади — тътнещи легиони, които, малко преди да връхлетят, внезапно се колебаеха, завъртаха се около зашеметените върхове на дърветата, сетне изчезваха и оставяха след себе си прохлада като след дъжд.

 

 

Най-сетне, през нощта срещу събота, дъждът не прекъсна своя шепот. Благодарение на хлорала Мария в покой пое уханното дихание, което градината пропускаше през завесите към разхвърляното легло. Сетне се унесе.

Под грейналото утринно слънце и с отпочинало тяло тя се изненада, че толкова е изстрадала. Каква бе тази лудост? Защо винаги да си представя най-лошото? Момчето бе живо, очакваше само един знак. След кризата Мария отново бе трезва, уравновесена и може би разочарована: „Само това ли било?… Но той ще дойде — мислеше си тя — и за повече сигурност ще му пиша, ще го видя.“ На всяка цена трябваше да съпостави болката си с предмета на тази болка. Налагаше на мисълта си спомена за простодушното безобидно дете и се учудваше, че вече не тръпне от представата за главата му, положена на нейните колене. „Ще пиша на доктора, че съм се запознала със сина му — (знаеше, че няма да пише). — Защо не? Нима вършим нещо лошо?“ Следобед отиде в осеяната с локви градина — бе истински спокойна, прекалено спокойна и чак изпита смътна тревога, защото да чувствува страстта си по-слабо означаваше да чувствува празнотата по-остро. Смалена, любовта й вече не скриваше пустотата. Тя вече съжаляваше, че обиколката из градината е продължила само пет минути, и повторно премина по същите алеи, сетне се забърза, защото тревата мокреше краката й… Щеше да си сложи пантофите, да се изтегне, да пуши, да чете — и какво от това? Нищо интересно не й предстоеше. Ето я обратно пред къщата. Вдигна очи към прозорците на салона и зад тях видя Реймон.

Той бе долепил лице към стъклото и на шега разплескваше носа си. Радост ли бе този прилив в душата й? Изкачи външните стъпала с мисълта за краката, които току-що ги бяха изкатерили, бутна отворената врата и погледна резето заради ръката, отместила го преди малко, прекоси трапезарията по-бавно, придаде си спокойно изражение.

Бедата на Реймон бе, че е дошъл след дните, през които Мария толкова бе мечтала и страдала по него. Тя още от пръв поглед изпита смут, че не може да запълни празнотата между безмерния си трепет и причината, която го пораждаше. Не осъзна, че е разочарована, а беше точно така, за което свидетелствуваше забележката й:

— От бръснарница ли излизате?

Никога не бе го виждала такъв — с твърде къси, лъскави коси… Докосна над слепоочието белезникав белег от рана. Той каза:

— Паднах от люлка на осем години.

Тя го наблюдаваше, опитваше се да нагоди към желанието си, към болката, към копнежа, към себеотричането си това момче — едновременно силно и мършаво — това младо, едро куче. От хилядите избликвали в нея чувства единственото, което можеше да бъде спасено, някак се бе съсредоточило в напрегнатото, пламнало лице. Ала тя не различаваше определен израз в очите и челото — ожесточението на страхливеца, решен да победи, на подлеца, осмелил се да действува. При това той никога не й се бе струвал такова дете като сега и тя повтори с властна нежност думите, които някога тъй често бе казвала на Франсоа:

— Жаден ли сте? След малко, когато няма да сте вир-вода, ще ви дам сироп от френско грозде.

Посочи му кресло, но той седна на лежащия стол, където тя вече се бе изтегнала, и я увери, че не е жаден.

— Във всеки случай не съм жаден за сироп.

Тя издърпа роклята си над пооткрилите се крака, с което заслужи следната любезност:

— Колко жалко!

Тогава промени положението си, седна до младежа, който я запита защо не остане легнала:

— Да не би да се страхувате от мен?

Думи, които разкриха на Мария Крос, че тя действително се страхува: но от какво? Това бе Реймон Куреж, малкият Куреж, синът на доктора.

— Как е скъпият ви баща?

Той повдигна рамене, издаде долната си устна. Тя му предложи цигара, която той отказа, сама запали, опря лакти на коленете си и каза:

— Да, вече ми казахте, че не сте много близки с баща си. По правило е така: родители и деца… Когато Франсоа се гушеше в коленете ми, си мислех: нека му се порадвам, няма вечно да е така.

Мария Крос се заблуждаваше за значението на свитите Реймонови рамене, на нацупените му устни. В тази минута той искаше да отстрани спомена за баща си — не защото го чувствуваше безразличен, а защото, напротив, бе обсебен от мисълта за него, от случилото се между тях два дена по-рано. След вечеря докторът бе настигнал Реймон в алеята с лозите, където той пушеше сам, и мълчаливо бе закрачил до него като човек, който сдържа желанието си да говори. „Какво ли иска от мен?“ — питаше се Реймон, цял отдаден на жестоката наслада да мълчи — насладата от есенните утрини във файтона със стичащи се дъждовни капки по стъклата. Той дори злобно ускори крачка, забелязвайки, че баща му с мъка го следва и изостава. Изведнъж обаче престана да чува тежкото му дишане и се обърна: тъмният силует на доктора бе неподвижен насред алеята с лозите, той с две ръце се бе хванал за гърдите и се олюляваше като пиян. Направи няколко крачки и тежко седна между две лози. Реймон се хвърли на колене; безжизнената глава бе отпусната на рамото му и той съвсем отблизо гледаше лицето със затворени очи, страните с цвят на смачкана среда от хляб. „Ей, татко! Татенце!“ Гласът, едновременно умолителен и властен, пробуди болния, сякаш притежаваше целебна сила. Леко задъхан, той се опитваше да се усмихне с блуждаещ поглед: „Няма нищо, сега ще мине…“ Съзерцаваше разтревоженото лице на детето си и слушаше същия кротък и нежен глас, както когато Реймон бе на осем години: „Опри си главата; нямаш ли чиста кърпа? Моята е мръсна.“ Реймон внимателно бършеше лицето, което се възвръщаше към живота. Наново отворени, очите на бащата виждаха косите на юношата, леко развени от вятъра, зад тях една кичеста лоза, а отвъд — тътнещо небе, наситено със сяра, в което сякаш се изсипваха невидими гальоти. Облегнат на ръката на своя син, докторът се върна към къщата. Топлият дъжд се лееше по раменете и лицата им, но бе невъзможно да вървят по-бързо. Той казваше на Реймон: „Това е лъжлива гръдна жаба, също така болезнена, както и истинската… Един вид отравяне: ще полежа четиридесет и осем часа на водна диета… Нито дума на баба или на майка…“ И тъй като Реймон го прекъсна: „Нали не ме пързаляш? Сигурен ли си, че не е опасно?“, докторът тихо го запита: „Ще ти бъде ли мъчно, ако…“ Реймон не го остави да довърши, обгърна с ръка запъхтяното тяло и му се изплъзна вик: „Какъв си глупав!“ Докторът щеше да си припомня това мило безочие по-нататък, през лошите часове, когато детето му отново щеше да се превърне в чужденец, в противник — глухо сърце, което не откликва. Влязоха в салона заедно, без бащата да посмее да целуне сина си.

 

 

— Хайде да говорим за друго. Знаете ли, не съм дошъл тук, за да говоря за татко! Можем да правим нещо по-приятно… А?

Реймон протегна едра несръчна лапа, която тя улови във въздуха и кротко задържа.

— Не, Реймон, не — не го оценявате, защото живеете непосредствено до него. Най-зле познаваме своите близки… Стигаме дотам, че дори не виждаме това, което ни заобикаля. Ето, в моето семейство винаги са ме смятали за грозна, защото като дете бях леко кривогледа. В лицея, за голямо мое изумление, другарките ми казаха, че съм хубава.

— Точно така, разправяйте ми случки от девическо училище.

Натрапчивата мисъл състаряваше лицето му. Мария не смееше да пусне едрата ръка и я чувствуваше как овлажнява. Изпита известна погнуса: това бе същата ръка, от чийто допир преди десет минути бледнееше. Само досегът с тази ръка, задържана за миг, преди време я караше да притваря очи, да извръща глава. Сега тя бе просто отпусната и лепкава длан.

— Напротив, искам да ви науча да опознаете доктора: твърдоглава съм!

Той я прекъсна, за да я увери, че също бил твърдоглав:

— Ето, зарекъл съм се например, че днес няма да ви оставя да си играете с мен.

Изрече думите толкова тихо, смотолевяйки ги, че тя успя да се престори, че не е чула. Ала увеличи разстоянието между телата им, после стана, отвори прозореца:

— Сякаш не е валяло, толкова е задушно. Впрочем бурята още се чува. Освен ако не е оръдието в Сен Медар.

Сочеше му разпокъсаното валмо на един облак — гъст, тъмен, поръбен от слънце. Ала той я сграбчи с две ръце над лактите и я побутна към лежащия стол. Тя се насили да се засмее: „Хайде, пуснете ме!“ — и колкото повече се дърпаше, толкова повече се смееше, за да покаже, че тази борба е просто игра, че не я разбира другояче: „Лошо хлапе такова, пуснете ме…“ Смехът й се превръщаше в гримаса, тя се препъна в дивана и съвсем отблизо видя хилядите капчици пот по ниското чело, носа, обсипан с черни точки, лъхна я киселият му дъх. Нима този непохватен фавн си въобразяваше, че може с една ръка да удържи китките на младата жена! С един тласък Мария се освободи. Сега между тях се изпречваха лежащият стол, масата, креслото. Тя бе леко задъхана, налагаше си да се смее:

— Е, малкият, значи, мислите, че така се насилва жена?

Той не се смееше — млад, унизен самец, ядосан от поражението си, жегнат в безмерното си вече тщеславие. Цял живот щеше да си спомня мига, в който една жена го бе намерила не само отблъскващ (това би било нищо), но и смешен. Многобройните бъдещи победи, всички покорени и озлочестени жертви никога нямаше да смекчат парливата болка от това първо унижение. Само при спомена за него той дълго щеше да разкървавява устните си със зъби, да хапе възглавницата нощем. Реймон Куреж сподавя яростни ридания и далеч не подозира, че усмивката на Мария Крос е престорена, че тя не се стреми да нарани едно докачливо дете, а не иска с нищо да издаде опустошението в себе си, разрухата. Ах, нека си върви! Нека остане сама!

Преди Реймон се изненадваше, че чувствува достъпна прословутата Мария Крос. Повтаряше си: „Тази толкова обикновена женичка е Мария Крос.“ Трябваше само да протегне ръка — тя бе тук, покорна, отпусната, можеше да я привлече, да я отблъсне, отново да я притегли към себе си — и изведнъж движението на протегнатите му ръце се бе оказало достатъчно, за да отдалечи главоломно Мария. Ах, тя още бе тук, но непогрешим усет му подсказваше, че занапред ще я докосне не повече от някоя звезда. Тогава видя, че е красива: зает да узнае как да откъсне и изяде плода, без нито за миг да се усъмни дали този плод е предназначен за него, той никога не я бе поглеждал — и сега му оставаше само да я поглъща с очи.

Тя повтаряше кротко, от страх да не го раздразни, но с ужасяващо упорство:

— Имам нужда да бъда сама, Реймон… разберете ме… Трябва да ме оставите сама…

Докторът бе страдал, че Мария не желае присъствието му. Реймон изпитваше по-жестока болка — болката от това, че любимото същество вече не спотайва нуждата си да не ни вижда повече и не може повече да я прикрива — то ни отритва, повръща ни. Нашето отсъствие е необходимо за неговия живот, то гори от желание да ни запокити в забрава: „Побързай да излезеш от живота ми…“ Не ни подканва — бои се от съпротивата ни. Мария Крос подаваше на Реймон шапката, открехваше вратата, правеше му път — а той искаше само да изчезне и мънкаше глуповати извинения, обзет от срам, отново превърнал се в юноша, изпълнен с отвращение към себе си. Но едва излязло на пътя и затворило вратата, момчето намери думите, които трябваше да наговори право в лицето на тази уличница… Твърде късно! И години наред го измъчваше мисълта, че си е тръгнал, без да й каже истината в очите.

 

 

Докато пътем сърцето му изливаше всички оскърбления, с които не бе успял да обсипе Мария Крос, младата жена се излегна, след като затвори вратата, а после и прозореца. Отвъд дърветата някаква птичка отправяше от време на време пресеклив зов като неясния говор на заспал човек. Предградието кънтеше от трамваи и сирени, пиянските съботни песни отекваха по пътищата. При все това Мария Крос се задушаваше от тишината — тишина, която не бе извън нея, а се надигаше от глъбините на съществото й, наслояваше се в пустата стая, завладяваше къщата, двора, града, света. И насред тази задушаваща тишина живееше тя, загледана вътре в себе си, в пламъка, останал изведнъж неподхранван и все пак неугасим. От какво се подклаждаше този огън? Тя си спомни, че понякога, когато самотните й бдения клоняха към края си, един последен лъч избликваше в камината от черната, наглед угаснала сгурия. Потърси прекрасното лице на детето от трамвая в шест часа и не го откри. Нищо не съществуваше вече освен едно наежено гаменче, обезумяло от стеснение, което само̀ себе си насъсква — представа толкова различна от истинския Реймон Куреж, колкото и онази, която тя бе разкрасила с любовта си. Ожесточаваше се против този, когото бе преобразила и обожествила: „И заради този мръсен хлапак съм се чувствувала и злочеста, и блажена…“ Не знаеше, че погледът й върху това неоформено дете се бе оказал достатъчен, за да се превърне то в мъж, по чиито уловки много други жени щяха да се подвеждат, да понасят ласките и ударите му. Ако го бе създала с любовта си, то тя завършваше делото си със своето презрение: пускаше сред хората едно момче, чиято мания щеше да бъде да си доказва, че е неустоим, макар че Мария Крос му е устояла. Занапред във всички негови бъдещи връзки щеше да се прокрадва глуха враждебност, желанието да наранява, да изтръгва на воля стонове от пленената сърна и цял живот заради него щяха да се леят по чужди лица сълзите на Мария Крос. Навярно бе роден с ловджийски инстинкт, но ако не бе Мария, все някоя слабост щеше да го смекчава.

„Заради този гамен…“ Колко противно! И все пак неугасимият пламък гореше в нея, без нищо вече да го подхранва. Никое същество на света нямаше да се възползува от светлината, от топлината му. Къде да отиде? При параклиса, където е тялото на Франсоа? Не, не — признай, че край този мъртвец търсеше само алиби. Бе останала тъй неотклонна в посещенията си при детето от гробищата само заради сладостните завръщания с другото, живото дете. Двуличница! Нищо не може да се направи, нищо не може да се каже пред един гроб: тя всеки път се натъкваше на него като на врата без ключалка, зазидана за вечни времена. Все едно да коленичиш в уличния прах… Малки Франсоа, шепичка пепел, ти, който бликаше от смях и сълзи… Чие присъствие да желае до себе си? Докторът?… Този досадник? Не, не досадник… Но къде е смисълът в този стремеж към съвършенство, след като въпреки волята ни нашата съдба е да не се впускаме в нищо, което да не е съмнително? Във всички благородни цели, които Мария си бе поставяла, най-низкото в нея винаги получаваше своя дял.

Тя не желае ничие присъствие и не иска да се намира никъде другаде на света освен в този салон с продупчени завеси. В Сен Клер може би? Детството в Сен Клер… Спомня си парка, където се промъкваше, след като се изнесе вражеското за майка й свещеническо семейство. Природата сякаш го бе изчакала да замине след великденската ваканция, за да разкъса листатото си расо. Папратите се сгъстяваха, шибаха с пенестата си зелена вълна долните клони на дъбовете, но боровете люлееха все същите сиви върхове, сякаш безразлични към пролетта, докато една сутрин и те изтръгнаха от себе си облак прашец — жълтата като сяра необхватност на тяхната любов. Мария откриваше зад завоя на някоя алея счупена кукла, кърпичка, заличила се на тръстиките. Ала днес бе чужденка в тази страна и нямаше да я приюти никой освен пясъкът, на който бе лягала по очи…

Жюстин я уведоми, че вечерята е готова, тя оправи косите си, седна пред димящата супа. Тъй като слугинята и мъжът й бързаха за кино, половин час по-късно тя отново се озова сама пред прозореца на салона. Уханната липа още не ухаеше: алпийските рози под нея вече се тъмнееха. От страх пред нищото и за да си отдъхне, Мария търси да се вкопчи в някоя отломка. „Отстъпих — мисли си тя — пред инстинкта за бягство, който почти всички ние изпитваме пред човешкото лице, загрозено от глад, от нужда. Убеждаваш се, че този грубиян е същество, различно от детето, което ти обожаваше — а той си бе същото дете, но с друго лице. Тъй както бременните жени имат петна от жлъчката, избила по кожата им, по лицата на мъжете, изпълнени с любов, също избива образът — често уродлив и винаги страшен — на звяра, който шава в тях. Това, от което Галатея бяга, е същото, към което отправя своя зов. Мечтаех за дълъг път и неусетно напредвайки по него, щяхме да преминем от умерените към най-жарките области… но този глупчо избърза… Как не се примирих с този порив! Там, а не другаде, щях да намеря немислимия покой — а може би дори повече от покой… Възможно е между хората да няма пропаст, която да не може да се запълни с безмерна любов… Каква любов?“ Тя си спомни, устата й се изкриви, изпусна отвратено възклицание. Обсадиха я всякакви картини — видя как Ларусел се отдръпва с нахлула в лицето кръв и процежда: „Ама какво ти трябва на теб?…“

 

 

А какво й трябваше? Тя бродеше из пустата стая, облакътяваше се на прозореца, мечтаеше за кой знае каква тишина, в която би почувствувала любовта си, без тази любов да трябва да се изрази в думи — и все пак любимият щеше да я чуе, да долови желанието в нея, преди още да се е породило желание. Всяка ласка предполага разстояние между две същества. Ала те щяха да бъдат толкова слети един с друг, че прегръдка не би била необходима — кратката прегръдка, разплетена от срама… Срам? Стори й се, че чува развратния смях на Габи Дюбоа и думите, които тя крещеше един ден: „Не, не, говорете за себе си! Напротив, само това е приятно, само това не носи разочарование… В кучешкия ми живот това бе едничката утеха…“ Откъде иде това отвращение? Има ли то смисъл? Свидетелство ли е за нечия определена воля? Хиляди смътни представи се пробуждаха у Мария, изчезваха сякаш над главата й, в безлюдната синева, сред падащите звезди и чезнещите метеори.

Дали моят закон не е всеобщ закон? — мисли си Мария. Без съпруг, без деца, без приятели — да, по-сам на света човек не може да бъде; но какво е тази самота в сравнение с другата самотност, от която и най-нежното семейство не би я освободило — чувството, че разпознава в себе си белезите на особена разновидност, на почти изчезнала раса и тълкува нейните инстинкти, изисквания и загадъчни стремежи. Ах, стига е изнемогвала в търсене! Небето още светлееше от гаснещата дневна светлина и oт изгряващата луна, но мракът се сгъстяваше под тихите листа. С надвесено към нощта тяло, привлечено и сякаш всмукано от печалната растителност, Мария Крос отстъпваше не толкова на желанието да пие от въздушния поток, препречен от клони, колкото на изкушението да потъне, да се разтвори в него и най-сетне пустинята в нея да се слее с тази на пространството, а безмълвието в душата й да не се различава вече от безмълвието на небесните тела.