Франсоа Мориак
Пустинята на любовта (8)

VIII

— Какво да кажа на градинаря?

В една безлюдна алея на Градския парк Мария Крос се старае да убеди Реймон да дойде в дома й, където вече няма опасност никого да срещне. Настоява и се срамува, че настоява, чувствува се похитителка пряко волята си. Как да не види признак на чиста тревога в странната фобия на момчето, което преди време тъпчеше пред някой магазин, без да посмее да влезе? Ето защо възразява:

— Реймон, в никакъв случай не мислете, че искам… не допускайте, че…

— Неприятно ми е, че трябва да мина пред градинаря.

— Нали ви казвам, че няма градинар. Обитавам празно имение, на което господин Ларусел не може да намери наемател: поставил ме е там наместо пазач.

Реймон избухна в смях:

— Значи, вие сте градинарката!

Младата жена превива рамене, крие лицето си, мълви:

— Отстрани погледнато, всичко е против мене. Никой не е длъжен да знае, че съм била чистосърдечна, приемайки това място. За Франсоа беше нужен чист въздух…

Реймон знае песента и си казва наум: „Като ми пееш…“, сетне я прекъсва:

— Значи, казвате, че няма градинар… а слугите?

Тя го успокои: в неделя освобождавала Жюстин, единствената прислужница, чийто съпруг бил огняр и вечер идвал да преспива, за да има мъж в къщата с не особено здрави ключалки — предградията не били безопасни. Но в неделя следобед Жюстин излизала с него — Реймон просто щял да влезе, да прекоси трапезарията вляво — салонът бил в дъното.

Той замислено рови пясъка с тока на обувката си. Зад кучешкия дрян скърцат люлки, една продавачка им предлага прашни хлебчета, блокчета шоколад, увити в жълта хартия. Реймон казва, че не е закусвал, купува си кифла, парче шоколад с бадеми. В този миг пред момчето, разкъсващо със зъби хляба от закуската си, Мария прозира неумолимата си съдба: нищо порочно няма в нея при зараждането на желанията й и все пак всички нейни постъпки изглеждат чудовищни. Не, тя нямаше зъл умисъл, когато в трамвая това лице започна да се превръща в отмора за очите й — защо да се съпротивява пред една тъй безобидна нежност? Впрочем зажаднялото същество не храни подозрение към изпречилия се на пътя му извор. „Да, искам да го приема у дома си, но само защото на улицата или на някоя пейка в градската градина не бих могла да проникна в тайната му…“ И все пак, отстрани погледнато, впечатлението е едно: двадесет и седем годишна жена, държанка, привлича в къщата си юноша — сина на единствения човек, който някога й е оказвал доверие и се е въздържал да я заклейми… Дори след раздялата им при Кръста на Сен Жьонес тя продължаваше да си мисли: „Искам да дойде не за да прегрешим, не, не за да прегрешим — отвращавам се от подобна мисъл. И все пак той е недоверчив и как не? Всички мои постъпки имат една невинна страна, обърната към мен, и друга — уродлива — обърната към хората. Но може би именно хората виждат истината…“ Тя произнесе едно име, после второ… Презряна бе заради постъпки, в които се бе подвела по чужда воля, но тя си припомни и други — извършени скришом, — които единствено на нея бяха известни…

Тя бутна портата, която Реймон щеше да отвори за пръв път в неделя, пое по тревясалата алея (градинар няма). Небето бе тъй притъмняло, та изглеждаше невероятно как облаците още не са се продънили — небе, сякаш обезсърчено от всемирната жажда. Листата клюмаха залинели. Слугинята не бе затворила капаците: едри мухи се блъскаха в цокъла. Мария намери сили само да захвърли шапката си на пианото. Обувките й изцапаха лежащия стол. Никакво движение не бе по силите й освен да запали цигара. Ах, имаше още нещо: тялото й, морно отпуснато въпреки трескавите представи. Колко следобеди, пропилени на това място, когато чак й се повдигаше от много пушене! Колко скроени и пропаднали планове за бягство и пречистване! Необходимо бе първо да стане, да предприеме действия, да се види с хора… „Но ако се откажа да преобразя външния си живот, не ми остава друго, освен да се въздържам от всичко, в което съвестта би ме упрекнала или би се усъмнила. Например малкият Куреж…“ Решено бе: привличаше го в дома си само заради сладостта, позната вече от трамвая в шест часа — утехата от нечие присъствие, печалното и несмущавано съзерцание, вкусвано тук на воля и по-пълно, отколкото в трамвая. Само това ли? Само това? Когато присъствието на едно същество ни вълнува, ние, без сами да знаем, тръпнем пред възможните продължения, пред неопределените възможности, от които ни обзема смут. „Бързо бих се отегчила да го съзерцавам, ако не бях разбрала, че той отвръща на играта ми и че един ден ще се заговорим… И в този салон не си представям нищо между нас освен размяна на доверчиви думи, на майчински ласки, на кротки целувки… Но имай все пак смелостта да си признаеш, че отвъд това непорочно щастие предугаждаш цял един свят — същевременно достъпен и забранен, — свободно пространство без граници за преодоляване, където постепенно можеш да потънеш; мрак, способен да те погълне сякаш по грешка… И какво от това? Кой забранява това щастие? Не бих ли съумяла да ощастливя това момче?… Ето къде започваш да си кривиш душата: той е син на доктор Куреж, на този свят доктор… Той самият не би допуснал да се поставя подобен въпрос!“ Един ден му бе казала, че нравственият закон вътре в него е също така ярък като звездното небе над главата му…

Мария чуваше капките по листата, колеблив грохот на буря. Затвори очи, вглъби се, съсредоточи мисълта си върху обичното лице на непорочното дете (искаше да вярва в неговата непорочност), докато в същата минута самото то ускорява крачка и си мисли: „Папийон казва, че е по-добре да се действува направо. Вика: «С такива жени само грубост, на тях единствено това им харесва…»“ Детето с недоумение гледа тътнещото небе и изведнъж се затичва, покрило глава с пелерината си, поема по прекия път, прескача един храст, пъргаво като козле.

Бурята се отдалечаваше, но още бе тук и самата тишина я издаваше. Тогава Мария Крос почувствува как в нея се заражда мисъл, от която бе сигурна, че няма основание да се страхува. Стана, седна на масата, написа: „Размислих, не идвайте в неделя — нито в неделя, нито друг път. Само заради Вас приемам тази жертва…“ Тук трябваше да се подпише, но някакъв демон й подшушна да добави още цяла страница: „…Вие бяхте едничката радост в моя мъчителен и опропастен живот. По време на завръщанията ни през тази зима, без да знаете, намирах във Вас покой. Но това лице, което ми предоставяхте, бе само отражение на една душа, която желаех да бъде моя: да знам всичко за Вас, да откликвам на тревогите Ви, да утъпквам пътя пред Вас, да стана за Вас повече от майка, повече от приятелка… Мечтаех за това… но не зависи от мен да бъда друга… Вие въпреки себе си, въпреки мене, вдъхвате зловонния въздух, от който се задушавам…“ Тя писа още дълго. Дъждът се лееше и не се чуваше друг звук освен неговото шумолене. Затвориха прозорците на стаите. Зрънца от градушка звъннаха в камината. Мария Крос взе книга, но беше твърде мрачно, а поради бурята лампите не светнаха. Тогава тя седна пред пианото: свиреше приведена, сякаш ръцете й притегляха главата.

Следващият ден бе петък. Мария изпита смътна радост, че бурята е развалила времето, и прекара деня по пеньоар, в четене, свирене и леност, като се опитваше да си припомни всеки израз от писмото и да си представи как ще реагира малкият Куреж. В събота, след тежко време сутринта, отново заваля и тогава Мария разбра откъде иде удоволствието й — лошото време щеше да бъде основание да не излезе в неделя, както отначало бе възнамерявала и ако, въпреки писмото, малкият Куреж дойдеше на срещата, тя щеше да бъде тук. Поотдалечи се от прозореца, през който гледаше как капките отскачат по алеята, и изрече с твърд глас, сякаш полагаше тържествен обет: „Ще изляза, каквото и да е времето.“

Къде да отиде? Ако Франсоа бе жив, щеше да го заведе на цирк… Понякога ходеше на концерт и заемаше, сама, ложа на балкона или за предпочитане на партера. Публиката обаче скоро я разпознаваше: тя отгатваше името си по движението на устните, биноклите я излагаха на това враждебно общество съвсем отблизо и без защита. Някакъв глас казваше: „Няма що, такива жени знаят как да се обличат.“ — „Не е трудно, като те бие парата.“ — „Пък и те няма за какво друго да мислят освен за тялото си.“ Случваше се някой приятел на господин Ларусел да напусне ложата на клуба и да дойде да я поздрави, полуобърнат към салона, той се смееше гръмогласно, горд, че публично разговаря с Мария Крос.

Ала даже докато Франсоа бе още жив, тя никъде вече не стъпи освен на концерта в „Сент Сесил“ след една случка във „Вариете“, когато разни жени я бяха обсипали с оскърбления. Любовниците на градските първенци я мразеха, защото никога не бе приела да общува с тях. В продължение на няколко дена една-единствена от тях се бе радвала на нейното благоразположение — въпросната Габи Дюбоа, която й се бе сторила „прекрасна душа“ след няколко думи, разменени една вечер в „Червеният лъв“, където Ларусел бе замъкнал Мария. Шампанското до голяма степен бе допринесло за духовния кипеж на тази Габи. Двете млади жени се бяха виждали всеки ден в продължение на две седмици. С яростно търпение Мария Крос напразно се бе опитвала да прекъсне отношенията, които свързваха приятелката й с други същества. На едно дневно представление в „Аполо“, където от прекомерна скука се бе озовала малко след разрива им, както винаги сама, привличаща върху себе си вниманието на целия салон, тя бе дочула как от реда точно пред нейната ложа избликва пронизителният смях на Габи, сетне други смехове и полугласно изречени откъслечни оскърбления: „Тази уличница, която се прави на императрица… тази… която играе на добродетелна при оная работа…“ На Мария й се струваше, че вече не вижда в салона никакъв профил, а само обърнати към нея лица на зверове. Най-сетне, когато в театъра отново настъпи тъмнина и всички погледи се приковаха към някаква гола танцьорка, тя успя да се измъкне.

Вече никъде не пожела да излезе без малкия Франсоа. От година — откакто него го нямаше — единствен той успяваше да я измъкне вън от дома, при камъка, не по-голям от детско телце, макар че, за да го намериш, трябва да следваш алеята с обозначение „Гробници“. Ала бе станало така, че по пътя към мъртвото дете тя бе срещнала другото, живо дете.

 

 

В неделя сутринта бушуваше силен вятър — не повей, леко разлюляващ върхарите на дърветата, а мощен вихър, дошъл от юга и от морето, който с огромно усилие влачеше със себе си цял-целеничък помръкнал къс небе. Един самотен синигер разкриваше на Мария мълчанието на хиляди птички. Какво да се прави, нямаше да излезе: малкият Куреж бе получил писмото й. Достатъчно й бе позната неговата стеснителност, за да бъде сигурна, че ще й се подчини. Дори нищо да не бе му писала, той едва ли щеше да се реши да прекрачи прага й. Тя се усмихна, защото мислено го виждаше как рови с ток алеята и повтаря с израз на твърдоглаво упорство: „А градинарят?“ По време на самотния си обяд остана заслушана в приближаващата буря. Изпълнили задачата си, крилатите коне на вятъра лудешки препускаха и фучаха в клоните. Над реката те навярно бяха довели от далечния разбунен океан предпазливи чайки и гларуси, които не се спускаха на земята. Сякаш чак до това предградие дъхът им обгаряше облаците с мъртвешката бледност на водорасли и обливаше листата с пръски горчива пяна. Надвесена към градината, Мария почувствува върху устните си ледения й вкус. Той нямаше да дойде. Дори да не бе му писала, как би излязъл в подобно време? А тя щеше да тръпне, че няма да дойде. Ах, за предпочитане бе тази безопасност, увереността, че няма да дойде. Но ако нищо в нея не наподобява очакване, защо тогава отваря бюфета в трапезарията, за да се увери, че има още портвайн? Най-сетне дъждът зазвъня, плътен и пронизван от слънчеви лъчи. Мария разтвори книга, зачете, без нищо да разбира, започна страницата отначало, търпеливо и напразно. Седна пред пианото, но не свиреше толкова силно, че да не чуе хлопването на входната врата. За да не й прималее, тя все пак си каза: „Това е вятърът, трябва да е вятърът.“ И все повтаряше: „Вятърът е“, въпреки звука от колебливи стъпки в трапезарията. Силите не й стигнаха, за да стане, и той вече бе там, не знаеше къде да дене шапката си, от която се стичаше вода. Не смееше да пристъпи, а тя не смееше да го привика, с уши, глъхнещи от грохота на страстта, която отприщва бентовете и връхлита за яростно удовлетворение, нахлува за миг, изпълва точно вместимостта на тялото и душата, залива върховете и низините. И все пак тя строго изричаше прости думи:

— Не получихте ли писмото ми?

Той остана смаян. („Това са номера — му бе казал Папийон. — Не я оставяй да те разиграва, отиваш и пет пари не даваш…“) Но пред лицето, което му се стори изпълнено с гняв, Реймон наведе глава като наказано дете. Цяла тръпнеща, сякаш задържаше сплашено сърне между стените на салона, потънал в тъкани, Мария не смееше да се помръдне. Бе дошъл, при все че бе направила невъзможното, за да го отстрани, така че никакво угризение не отравяше щастието й и тя можеше цяла да му се отдаде. На съдбата, която насила й подхвърля детето като плячка, тя възразява, че ще съумее да бъде достойна за подобен дар. От какво се бе страхувала? В този миг у нея няма друго освен най-възвишена любов — доказваха го сподавените ридания при мисълта за Франсоа: само подир няколко години той щеше да е голямо момче като това тук… Не знаеше, че Реймон тълкуваше изкривеното й от сдържани сълзи лице като признак на недоволство, а може би и на гняв. Ала тя казваше:

— Защо не в края на краищата. Добре сторихте, че дойдохте. Хайде, оставете шапката си на някой стол. Нищо, че е мокра: това генуезко кадифе какво ли не е видяло… Малко портвайн? Да, или не? Значи, да.

Докато той пиеше, тя каза:

— Защо ли написах това писмо? Аз самата не знам… Жените си имат приумици… впрочем знаех си, че все пак ще дойдете.

Реймон изтри устни с опакото на ръката.

— Всъщност за малко да не дойда. Казвах си: сигурно е излязла. Щях да изглеждам като глупак.

— Не излизам много, откакто съм в траур… Не съм ли ви говорила за моя малък Франсоа?

Франсоа на пръсти се приближаваше, сякаш бе жив. Ето, така може би майка му би го задържала, за да наруши опасното уединение. В това Реймон виждаше преструвка, за да го държи на разстояние, докато Мария всъщност искаше просто да го успокои и не само не се боеше от него, а смяташе себе си за вдъхваща страх. Впрочем тя не бе прибягнала към намесата на мъртвото дете — момченцето само бе нахълтало, сякаш бе чуло в салона гласа на майка си и бе влязло, без да чука. След като детето е тук, то е знак, че във всичко това има само чистота. Какво те смущаваше, бедна жено? Малкият Франсоа е изправен до креслото ти, усмихва се, не се изчервява.

— Сигурно има малко повече от година от смъртта му? Много добре помня деня на погребението… Мама направи сцена на баща ми…

Той млъкна; искаше му се да си вземе думите обратно.

— Защо сцена? Ах, да, разбирам… Дори в този ден не е имало милост за мен…

Тогава Мария стана, взе един албум и го постави на коленете на Реймон:

— Искам да ви покажа фотографиите му. Баща ви единствен ги знае. Ето го на един месец в ръцете на мъжа ми: на тази възраст не прилича на нищо освен за майката. Вижте го на две годинки, засмян, с топка в ръце. Ето, погледнете, тук сме в Сали: беше вече с крехко здраве. Наложи ми се да изтегля от оскъдния си капитал, за да заплатя курорта. Там имаше един лекар — толкова милосърден, толкова добър… Наричаше се Казамажор… Той държи магаренцето за повода…

Наведена над Реймон, за да отгръща страниците, тя не виждаше гневното лице на момчето, което не можеше да се помръдне, с колене, притиснати от албума. То дишаше тежко, трепереше от сдържани пориви.

— Ето го на шест годинки и половина, два месеца преди смъртта. Беше се пооправил, нали? Все се питам дали не го накарах прекалено много да учи. Баща ви ме уверява в противното. На шест години четеше всичко, каквото му попаднеше подръка, даже това, което не можеше да разбере. Когато живееш с възрастни…

Тя казваше: „Той ми беше другар, приятел…“ — защото в този миг не правеше разлика между това, което Франсоа действително бе представлявал за нея, и онова, което се бе надявала, че ще бъде.

— Вече ми задаваше въпроси. Колко нощи съм прекарала, обзета от тревога, представяйки си, че някой ден ще трябва да му обясня… И ако има мисъл, която днес ми помага да живея, то е, че си отиде, без да узнае… че не узна… че никога не ще узнае…

Беше се изправила с отпуснати ръце. Реймон не смееше да вдигне очи, но чуваше разтърсваното от хлипове тяло. Макар и развълнуван, той се съмняваше в болката й и по-късно, на пътя, щеше да си каже: „Вживява се в играта си… Ама хубаво използува мъртъвците… А сълзите?“ Объркан бе в представата си за нея. За „развалените жени“ юношата си бе изградил библейски образ, плод на внушенията на учителите си, при все че се бе бранил от тяхното въздействие. Мария Крос го обграждаше като строена за сражение войска; гривните на Юдит^[1] и Далила^[2] дрънкаха на глезените й, нямаше коварство или преструвка, на които да смята неспособна жената, от чийто поглед светците са се бояли като от смъртта.

Мария Крос бе казала: „Елате пак, когато поискате, аз винаги съм тук.“ Обляна в сълзи, умиротворена, тя го бе изпратила до вратата, без дори да му определи друга среща. След като той си отиде, тя седна до леглото на Франсоа — полагаше в него болката си като вече заспало в ръцете й дете. Усещаше в душата си покой, който навярно бе разочарование. Не знаеше, че невинаги щеше да намира спасение — мъртвите не спасяват живите. Ние напразно ги призоваваме на ръба на пропастта: мълчанието и отсъствието им приличат на съучастничество.