Франсоа Мориак
Пустинята на любовта (7)

VII

Работа — едничък опиум. Всяка сутрин докторът се пробуждаше излекуван, сякаш опериран от болката, която го разяждаше. Потегляше сам (през пролетта Реймон не използуваше файтона). Духом вече бе в лабораторията и страстта му бе само притъпена болка, за която запазваше смътно съзнание. Пожелаеше ли, би могъл да я пробуди: бе сигурен, че от него ще се изтръгне вик, ако докосне чувствителното място. Но предния ден най-съкровената му хипотеза бе опровергана от един факт, както твърдеше Робенсон, и дълга поредица от проучвания бе под заплаха от провал. Какво тържество за Х…, който бе разгласил пред Дружеството по биология мнимите му технически грешки!

Голямата злочестина на жените е, че нищо не ги отклонява от тайния враг, който ги гризе. Докато над микроскопа докторът забравяше за себе си и за света и се превръщаше в пленник на наблюдавания предмет, тъй както е пленник на плячката си наострилото уши куче в ловна стойка, Мария Крос, полегнала при плътно затворени капаци, очакваше единствено часа на срещата — кратък проблясък в сивия й делник. Но колко разочарования носеше дори този час! Доста бързо им се бе наложило да се откажат от съвместното пътуване до Таланската църква. Мария Крос пресрещаше Реймон недалеч от колежа, в една алея на Градския парк. Той се отпускаше още по-малко, отколкото дори през първия ден и докачливата му непохватност окончателно убеди Мария, че е дете, при все че от време на време някоя усмивка, намек или крадлив поглед биха могли да пробудят съмненията й. Тя обаче държеше на измисления от нея ангел. Пристъпваше към него като към дива и неосквернена птица — на пръсти, безкрайно предпазливо. Всичко затвърждаваше у нея измамната й представа: страните, поруменяващи от нищо и никакво, ученическият жаргон, отпечатъкът на детството, обгърнал силното тяло като лека омара. Бе ужасена от онова, което смяташе, че открива в Реймон, но в действителност то не съществуваше. Трепереше пред невинността на погледа му, упрекваше се, че е пробудила в него смут и безпокойство. Нищо не я предупреждаваше, че в нейно присъствие той мисли единствено за решението, което трябва да вземе — дали да наеме стая? Папийон знаеше някакъв адрес… но не било достатъчно изискано за такава жена. Папийон казваше, че в „Терминюс“ може да се вземе стая за един ден, но Реймон бе сновал напред-назад пред хотела, без да се реши да влезе. Съзираше и други трудности, преувеличаваше ги донемайкъде…

 

 

Без да се осмели да му каже, Мария Крос също мислеше как да го привлече в дома си. Тя обаче дори мислено си забраняваше да осквернява това неопитомено дете — нейната дива птица — и си внушаваше единствено, че в потъналия в тъкани салон, закътан сред задрямалата градина, любовта им най-сетне ще избликне в думи, че бурята ще се излее в дъжд. Не си представяше нищо освен може би тежестта на главата му в скута си. Той щеше да бъде сърне, приласкано с грижи, чиято топла муцунка тя щеше да усеща върху дланите си… Съглеждаше дълъг път, но искаше да види само най-предстоящите, най-целомъдрените ласки и си запрещаваше да мисли за по-нататъшните пламенни моменти от прехода, завършващ с леса, чиито клони любещите се същества открехват, за да потънат в него… Не, не, те нямаше да стигнат толкова далеч, тя нямаше да разруши в детето онова, което разразяваше в нея обожание и боязън. Как да му подскаже, без да го подплаши, че през тази седмица може да дойде в салона, потънал в тъкани, и да се възползува от обиколката на господин Ларусел из белгийските му предприятия?…

 

 

Тази вечер на масата докторът наблюдава Реймон и го гледа как лочи супата си. Вижда не сина си, а мъжа, казал за Мария Крос: „Знам каквото знам…“ Какво ли е разправял Папийон? По дяволите, как да се съмнява, че Мария се занимава с някакъв непознат? „Упорствувам да очаквам писмо, а съвсем ясно е, че тя не желае повече да ме вижда. Това е знак, че се отдава… на кого? Вече няма начин за сближаване с малкия. Ако настоявам да говори, ще се издам…“ В този миг синът му става, излиза през вратата, без да отвърне на майка си, която вика след него: „Къде отиваш?“ — и добавя:

— Сега ходи в Бордо почти всяка вечер. Знам, че е поискал от градинаря ключа от външната врата и се прибира към два часа през прозореца на перачницата. Ако го чуеш как отговаря на забележките ми… Трябва ти да се намесиш, но си толкова мек!

Докторът намира сили само да промълви:

— Най-разумно е да си затваряме очите.

Той чува гласа на Баск: „Ако беше мой син, щях да го стегна аз…“ Докторът на свой ред става, отива в градината. Ако смееше, щеше да изкрещи: „Нищо не съществува за мен освен страданието ми.“ Хората не се замислят, че обикновено страстите на бащите ги разделят от синовете им.

Прибира се, сяда зад бюрото, отваря едно чекмедже, вади снопчето писма и препрочита онези, които Мария му е писала преди шест месеца: „Нищо не ме свързва с живота повече от желанието да стана по-добра… Малко значение има за мен, че то е скрито и хората продължават да ме сочат с пръст. Приемам хулите им…“ Докторът забравя, че навремето цялата тази добродетелност го отчайваше и страдаше, че отношенията им са поставени на възвишена основа. Изобщо той се вбесяваше, че спасява жената, с която би му било тъй сладостно да се погуби. Представя си присмеха на Реймон при прочита на това писмо, негодува пред него, възразява полугласно, сякаш не е сам. „Фасони…“ — „Фасони“ ли? Изразните средства при нея винаги са прекалено книжни… Но нима пред леглото на малкия, умиращ Франсоа пак бе „фасон“ смирената болка, приемането на страданието, като че ли чрез кантианските норми, предъвквани от майка й, до нея достигаше непокътнато цялото древно и мистично наследство?… Пред креватчето, затрупано с лилии (Каква самота около малкия мъртвец! Какво порицание!), тя се самообвиняваше, биеше се в гърдите, стенеше, че така трябвало да бъде, радваше се, че детето не е имало време да изпита срам от нея… Тук човекът на науката се намесваше: „Истина е, че беше искрена, и все пак това величие беше примесено с известно задоволство — да, тя задоволяваше вкуса си към възвишеност.“ Мария Крос винаги се бе стремила към романтични положения: нима не си бе наумила да се види с умиращата госпожа Ларусел? Докторът с голяма мъка й бе обяснил, че подобни срещи са успешни само в театъра. Въпреки това му се бе наложило да се съгласи да защити пред съпругата каузата на любовницата и успя да донесе на Мария уверението, че й е простено.

 

 

Пристъпил към прозореца и надвесен в полумрака, докторът мислено се зае да разчлени нощния шепот: непрестанно стържене на щурци и скакалци, квакащо блато, две жаби, пресекливите трели на някаква птичка, която може би не бе славей, последният трамвай. „Знам каквото знам“ — бе казал Реймон. Кой бе успял да се хареса на Мария Крос? Докторът изговаря имена, отхвърля ги — тя се отвращаваше от тези хора. Но от кого ли не се отвращаваше? „Спомни“ си какво ти довери Ларусел в деня, когато дойде да му премериш кръвното: „Между нас казано, тя не е по онази част… нали ме разбирате? Изтърпява го, когато съм аз, защото все пак съм аз… Щях да падна от смях, когато в началото събирах господата. Те всички се навъртаха около нея. Това и очаквах: когато някой приятел ви представя любовницата си, първото, което си мислим, е как да му я свием, нали така? Казвах си: «Хайде да ви видя…» Тя на бърза ръка ги постави на място. Никой не познава любовните игри по-малко от Мария и не извлича от тях по-малко удоволствие. Щом ви го казвам, значи, знам. Невинна е като младенец, докторе! По-невинна от повечето красиви и почтени дами, които я презират.“ Ларусел бе казал още: „Мария не прилича на никоя друга жена, затова винаги се страхувам, че в мое отсъствие ще вземе някое нелепо решение: по цял ден мечтателствува и излиза само за да ходи на гробищата… Не мислите ли, че е под влиянието на някоя книжка?“

„Да, книга, може би — мисли си докторът, — или не, щях да знам, ако беше така: това беше по моята част! Една книга понякога преобръща живота на мъжа — е, така поне се твърди… но при жената? Хайде де! Дълбоко ни вълнува само това, което живее, само изтъканото от плът и кръв. Книга за прочит ли?“ — Той тръсна глава. „Прочит“ пробуди в съзнанието му връзка с думата „пръч“ и той си представи как козлоного и похотливо същество застава до Мария Крос.

 

 

Котки протяжно скимтяха сред тревите. Чакълът по алеята проскърца под нечии стъпки, някакъв прозорец се отвори: навярно Реймон се прибираше. Сетне докторът чу да се ходи из коридора. На вратата се почука — беше Мадлен.

— Не спиш ли, татко? Идвам заради Катрин: кашля с хрипове… Изведнъж й стана… Страхувам се да не е дифтерит.

— Не, дифтеритът не започва така. Сега идвам.

Малко по-късно, излизайки от стаята на дъщеря си, той почувствува болка отляво, хвана се за сърцето, застана неподвижно до стената на коридора, в мрака. Не извика никого, но с ясно съзнание чуваше разговора на Баскови зад вратата:

— Какво да ти кажа, учен е, то се знае, но от знания е станал скептичен: не вярва вече в лекарствата, а как да се лекува без лекарства?

— Нали ни уверява, че е нищо работа, дори не и псевдокруп.

— Не се бой, на пациентите си все щеше нещо да предпише, но за семейството не се престарава, не си дава много зор. Понякога е досадно, че не можем да се обърнем към другиго.

— Да, но е удобно винаги да ни е подръка нощем. Когато горкия човек вече не ще го има, няма да спя спокойно заради малките.

— Трябваше да се омъжиш за лекар!

Смехът бе сподавен от целувка. Докторът почувствува как ръката, която стискаше сърцето му, се отпусна и той с котешки стъпки се отдалечи. Изтегна се, но не го свърташе да лежи и остана седнал на кревата си, в мрака. Всичко спеше освен шумоленето на листата… „Дали Мария някога е обичала? Помня как се заплесваше по разни… например по малката Габи Дюбоа… Искаше да я накара да скъса с Дюпон-Гюнтер… Но това пак беше страст от възвишен характер… Сигурно сред прадедите й е имало някой проповедник, от когото е наследила склонността да спасява души. По този повод някой ми казваше, че въпросната Габи говорела какво ли не за Мария… Помня и други нейни увлечения… Може би по-особени наклонности определят нейния случай… Забелязал съм, че прекалено възвишените хора… Нима вече се съмва!“

Избута възглавницата, предпазливо се изтегна, без машинарията на тялото му да пострада, и се унесе.