Франсоа Мориак
Пустинята на любовта (6)

VI

Едно прекъсване на тока бе спряло трамваите и те неподвижни се проточваха по булевардите, подобни на шествие от млади гъсеници. Трябваше това премеждие да ги сполети, за да си дадат най-сетне знак Реймон и Мария. Всъщност на другия ден след неделята, когато не се бяха видели, и двамата се бяха измъчвали от тревогата, че никога вече не ще се срещнат, и всеки от тях бе решил да направи първата стъпка. Тя обаче виждаше в него непорочен ученик, който от нищо и никакво се скандализира, той пък не би дръзнал да заговори жена. Реймон отгатна присъствието й сред навалицата, макар че за пръв път бе облечена в светла рокля, а тя, макар и леко късогледа, отдалеч го позна, защото този ден му се бе наложило да облече за някаква церемония униформата на колежа и незавързаната му пелерина бе небрежно метната на раменете (по примера на курсантите от Морското училище). Някои пътници се качваха в трамвая, решени да чакат, други се отдалечаваха на групички. Реймон и Мария се срещнаха при стъпалото. Без да го гледа, за да може той да помисли, че не се обръща към него, тя полугласно каза:

— В края на краищата не ми остава много път…

А той, с леко извърната глава и пламнали бузи, изрече:

— Няма да е неприятно веднъж да се повърви пеша.

Тогава тя се осмели да спре очи на лицето, което никога не бе виждала така отблизо:

— От толкова време се прибираме заедно, че не би трябвало да губим навика.

Направиха няколко крачки в мълчание. Тя скришом гледаше горящата буза, твърде младата плът, разкървавявана от бръснача. С още детинско движение той с две ръце крепеше на хълбока си износена чанта, пълна с учебници, и у Мария се загнезди мисълта, че той е още почти дете. Изпита смътно вълнение, изтъкано от задръжки, срам и сладост. Той се чувствуваше вцепенен от вълнение, скован както някога, когато му се струваше непосилно да прекрачи прага на някое магазинче. Беше смаян, че е по-висок от нея — лилавата сламена шапка затулваше почти изцяло лицето й, но той виждаше голата шия, рамото, леко подало се от роклята. Обзе го ужас, че не намира една-единствена дума, за да наруши мълчанието, че ще пропилее този миг.

— Вярно, вие не живеете далече…

— Да, Таланската църква е на десет минути път от булевардите.

Той измъкна от джоба си кърпа с мастилени петна, изтри чело, видя мастилото и скри кърпата.

— Но вашият път може би е по-дълъг, господине…

— О, не! Слизам малко след църквата.

И той много бързо добави:

— Аз съм синът на Куреж.

— Синът на доктора?

Той каза поривисто:

— Познат е в града, нали?

Тя бе вдигнала глава, за да го погледне, и той видя, че е пребледняла, докато му казваше:

— Светът наистина е малък… в никакъв случай не му споменавайте за мене.

— Никога за нищо не му споменавам — впрочем не знам коя сте.

— По-добре да не знаете.

Тя отново го обгърна с продължителен поглед: синът на доктора! Той можеше да бъде само много простодушен, много набожен колежанин. Щеше с ужас да избяга, когато разбере името й. Как би могъл да не го знае? Допреди година малкият Бертран Ларусел се обучаваше в същия колеж… името на Мария Крос навярно доста бе нашумяло там… Той настояваше не толкова от любопитство, колкото от страх пред мълчанието.

— Напротив, кажете ми името си… Аз как ви казах своето…

Пред едно магазинче пламтяха под хоризонталните лъчи наредени в кошница портокали. Градините бяха като полепнали с прах; един надлез прехвърляше железопътната линия, от която навремето Реймон се вълнуваше, защото по нея влаковете пътуваха за Испания. Мария Крос мислеше: „Да му кажа името си, означава може би да го загубя… но нима не е мой дълг да го отвърна от себе си?“ Тя се измъчваше и се наслаждаваше на вътрешната си борба. Измъчваше се истински, но изпитваше смътно задоволство да си шепне: „Трагично е…“

— Когато узнаете коя съм… (не можа да се възпре от сравнение с легендата за Психея, с „Лоенгрин“).

Той избухна в прекалено шумен смях, но после непринудено каза:

— Все пак ще се срещаме в трамвая… Не сте ли забелязали, че нарочно се качвам в шест часа… Нима не сте? Виж ти! Защото, знаете ли, понякога пристигам достатъчно рано, за да хвана трамвая от без четвърт… обаче нарочно го изпускам заради вас. Даже вчера си тръгнах след четвъртия бик, за да не ви изтърва — а пък точно тогава ви нямаше, а казват, че Фуентес бил невероятен накрая. След като се заприказвахме, какво значение има как ви е името? Преди от нищо не ми пукаше… Откакто знам, че ме гледате…

В този език, който у другиго щеше да се стори на Мария отвратително пошъл, тя откриваше сладостна тръпчивост и всеки път, когато след това пресичаше пътя на това място, щеше да си спомня чувствата, разразили се в душата й от простичките думи на ученика — нежност, щастие…

— Все ще трябва да ми кажете името си… пък и само трябва да запитам татко. Лесно ще бъде — една дама, която винаги слиза при Таланската църква.

— Ще ви го кажа, но трябва да ми се закълнете, че никога няма да говорите за мен на баща си.

Сега вече тя допускаше, че името й няма да го отблъсне, но се престори, че още вярва в застрашаващата я опасност. „Нека съдбата реши“ — си казваше тя, защото в себе си бе сигурна в победата. Малко преди да стигнат при църквата, тя поиска той да продължи сам заради търговците, които щели да я познаят и да се пуснат приказки.

— Добре, но не преди да узная…

Тя бързо изрече, без да го гледа:

— Мария Крос.

— Мария Крос?

Тя започна да рови дупка в пръстта със слънчобрана си и много бързо добави:

— Почакайте да ме опознаете…

Той я гледаше заслепен:

— Мария Крос!

Това бе жената, чието име бе чул да се шепне един летен ден из Алеите Турни, на връщане от борбите с бикове… Тя минаваше в каляска с два коня… някой до него каза: „Какво нещо са тоя род жени!“ Сетне изведнъж си спомни времето, когато заради някакво водолечение трябваше да си тръгва от колежа още в четири часа. По пътя настигаше малкия Бертран Ларусел, още тогава изпълнен с високомерие. Жълтеникави гетри стягаха дългите му крака и го съпровождаше ту прислужник, ту свещеник с черни ръкавици и висока яка. От всички „големи“ Реймон се радваше на най-отвратителна слава пред „средните“ по възраст в училище: набожният и непорочен Бертран пиеше с очи „безсрамника“, когато той минаваше покрай него, без да подозира, че в неговите очи той самият бе загадъчна личност. По това време госпожа Виктор Ларусел още бе жива и нелепи слухове се носеха из града и колежа — говореше се, че Мария Крос искала брак и карала любовника си да остави своите близки без пукната пара; други твърдяха, че чакала госпожа Ларусел да умре от рака си, за да може да се венчае в черква. Неведнъж през прозорците на файтона им Реймон бе съзирал до Бертран бледата, сякаш безкръвна майка, за която госпожите Куреж и Баск казваха: „Настрада се тя! Какво достойнство в мъченичеството! Може да се каже, че земята е нейното чистилище… Аз такъв човек щях да го заплюя с презрение и да го зарежа…“ Един ден Бертран Ларусел излезе сам. Чуваше как „безсрамникът“ си подсвирква зад него и бързаше, но Реймон нагаждаше крачката си към неговата и не откъсваше очи от късото пардесю и от хубавичкия каскет от английски плат. Колко важно му се струваше всичко, свързано с това дете! Малкият Бертран се затича, една тетрадка се плъзна от чантата му и когато се усети, Реймон вече я бе вдигнал. Детето се върна назад, прежълтяло от страх и гняв: „Върнете ми я!“ Но Реймон се подхилваше и полугласно прочете на корицата: „Дневник“.

— Сигурно е много интересен дневникът на малкия Ларусел…

— Върнете ми я.

Реймон тичешком премина през входа на Градския парк и пое по една безлюдна алея. Зад себе си чуваше жалния, задъхан глас: „Върнете ми я! Ще ви обадя!“ Притаен зад един храст, „безсрамникът“ се надсмиваше над малкия Ларусел, който остана без дъх, хвърли се в тревата и силно захлипа:

— Ето ти тетрадката… дневника… глупчо!

Той вдигна детето, изтри очите му, изтупа английското пардесю. Каква неочаквана нежност у този грубиян! Малкият Ларусел изглеждаше трогнат и вече се усмихваше на Реймон, който внезапно не можа да устои на едно пошло хрумване:

— Кажи, виждаш ли понякога Мария Крос?

Аленочервен, Бертран грабна чантата си и хукна, без Реймон да помисли да го гони.

 

 

Мария Крос… Този път тя го пиеше с очи… Беше си я представял по-висока, по-загадъчна… Тази дребна женичка в лилаво беше Мария Крос. Виждайки смущението на Реймон, тя се заблуди и смотолеви:

— Не мислете, че… В никакъв случай не мислете…

Трепереше пред този съдник, когото мислеше за ангел. Не правеше разлика между възраст и поквара, не знаеше, че пролетта често е сезонът на калта и че в този юноша може да има само мръсотия и нищо друго. Не намери сили да понесе презрението, което си представяше у момчето, и побягна след почти нечуто подхвърлени думи за сбогом. Той я настигна:

— До утре вечер, нали? В трамвая, по същото време.

— Нима искате?

Докато се отдалечаваше, тя на два пъти се обърна към него. Неподвижен, той си мислеше: „Мария Крос си пада по мене.“ Повтаряше си, сякаш не можеше да повярва на късмета си: „Мария Крос си пада по мене.“

Той вдъхваше вечерта, сякаш същината на вселената се съдържаше в нея, и се чувствуваше способен да я побере в набъбналото си тяло. Мария Крос си падаше по него… Дали да каже на другарите си? Никой обаче нямаше да му повярва. Вече съглеждаше плътния листат затвор, където членовете на едно и също семейство живееха слети и разделени като световете, образуващи Млечния път. Ах, днес тази клетка беше тясна за тщеславието му. Заобиколи я, потъна в гъсталака на единствената неопасана с ограда борова горичка, наричана Крайбрежната горица. Земята, където легна, бе по-топла от човешко тяло. Боровите иглички издълбаха знаци по дланите му.

 

 

Когато влезе в трапезарията, баща му разрязваше страниците на едно списание и отвръщаше на някаква забележка на жена си:

— Не чета, гледам заглавията.

Никой сякаш не чу поздрава на Реймон освен баба му:

— Я, ето го и моя хубостник.

Когато минаваше покрай стола й, тя го задържа и го привлече към себе си:

— Миришеш на смола.

— Бях в Крайбрежната горица.

Тя снизходително го измери с поглед и промърмори с нежност обидната дума: „Негодник!“

Той лочеше супата си шумно като куче. Колко нищожни му се струваха всички тези хора! Рееше се сред слънчеви лъчи. Бащата единствен му изглеждаше близък — той познаваше Мария Крос! Бе ходил в дома й, бе я лекувал, виждал я бе в леглото, опирал бе глава о гърдите и гърба й… Мария Крос! Мария Крос! Това име го давеше като съсирек кръв — чувствуваше в устата си горещата, солена ласка и накрая топлата вълна на името напря в бузите и му се изплъзна:

— Тази вечер видях Мария Крос.

Докторът тутакси го изгледа втренчено. Запита:

— Как разбра, че е тя?

— Бях с Папийон, който я познава по лице.

— Охо! — провикна се Баск. — Реймон си пуска боята!

Едно от момиченцата повтори:

— Да, да, вуйчо Реймон си пуска боята!

Той промърмори нещо и размърда рамене. Отклонил поглед, баща му зададе още един въпрос:

— Сама ли беше?

Реймон отвърна, че е била сама, и докторът отново заразрязва страниците, а госпожа Куреж каза:

— Любопитно е, че такива жени ви интересуват повече от другите. Какво толкова особено има, че е видял да минава тази особа? По времето, когато е била камериерка, дори нямаше да я погледнете.

Докторът я прекъсна:

— Но, моля те, тя никога не е била камериерка!

— Впрочем — обяви внезапно Мадлен — това с нищо не би я посрамило, напротив!

И тъй като слугинята точно бе излязла, отнасяйки подноса, тя кисело се обърна към майка си:

— Като че ли нарочно настройваш прислугата, обиждаш я. Специално Ирма е много докачлива.

— Просто невероятно… Сега пък трябвало да ги коткам…

— Дръж се със своите прислужници както си щеш, но не прогонвай чуждите… особено когато ги караш да поднасят ястията.

— Ти сигурно много се притесняваш от Жюли… Известно е, че не можеш да задържиш нито една прислужница… Всеки знае, че когато моите ме напускат, то е заради твоите…

Влизането на слугинята прекъсна спора, който се възобнови под сурдинка, щом тя се прибра в кухнята. Реймон снизходително наблюдаваше баща си — дали Мария Крос щеше да съществува за него, ако бе работила като камериерка? Докторът внезапно вдигна глава и без никого да погледне, изрече:

— Люси, Мария Крос е дъщеря на учителката, която ръководеше училището „Сен Клер“ по времето, когато твоят скъп господин Лабрус беше негов свещеник.

— Какво? Онази вещица, която му създаде толкова главоболия? Която бе предпочела да не присъствува на литургия, отколкото да не заема с ученичките си първите редове в централната част на черквата? Е, не се учудвам. Кръвта вода не става.

— Помниш ли — каза старата госпожа Куреж, — бедният господин Лабрус разправяше, че вечерта след изборите, когато маркиз Дьо Люр-Салюс бе победен от някакво адвокатче от Базас, учителката с цялата си сбирщина отишла под прозорците на презвитерския дом, за да му се присмиват, и хвърляла толкова много фишеци в чест на новия депутат, че ръцете й били почернели от барут…

— Хубави хора, няма що.

Но докторът вече не ги слушаше и наместо да се качи в кабинета си както обикновено, последва Реймон в градината.

Тази вечер на бащата и сина им се щеше да се поразговорят. Неизвестно за тях някаква сила ги сближаваше, сякаш съхраняваха една и съща тайна. Така се търсят и разпознават посветените, съучастниците. Всеки от тях откриваше в другия единственото същество, с което можеше да беседва за това, което му лежеше на сърцето. Тъй както две пеперуди, разделени от цели километри, се срещат върху сандъчето, където е затворена изпускащата мирис женска, те бяха следвали пресичащите се пътища на желанията си и кацаха един до друг върху невидимата Мария Крос.

— Имаш ли цигара, Реймон? Забравил съм вкуса на тютюна… Благодаря… Ще се поразходим ли?

Той сам слушаше думите си изумено, като същинска жертва на измамно чудотворно изцеление, пред чиито очи изведнъж се отваря раната, която е смятал за излекувана. Сутринта, в лабораторията, все още изпитваше облекчението, което завладява вярващия след опрощението на греховете му. Търсеше в сърцето си кътчето, завзето от страстта, но вече не го намираше. С какъв тържествен и донякъде пресилено благонравен тон се бе обърнал към Робенсон, който от пролетта занемаряваше понякога работата си заради някаква танцьорка от „Буф“! „Приятелю, ученият, който храни любов към изследователската дейност и се стреми да докаже способностите си, винаги ще счита за изгубено време часовете и минутите, отдавани на страстта…“ Робенсон бе отметнал непокорните си коси и триейки стъклата на очилата си с обгорената от киселини престилка, се осмели да подхвърли:

— Все пак любовта…

— Не, драги, за истинския учен е невъзможно науката да не вземе превес над любовта освен при кратковременни помрачения. Винаги ще таи в душата си горчилка на съжаление към по-възвишените удовлетворения, които би вкусил, ако целият му плам е бил насочен към целта му в науката.

— Вярно е — бе отвърнал Робенсон, — че повечето от големите учени са били сладострастници, но не виждам сред тях истински страстни личности.

Тази вечер докторът разбираше защо се бе изчервил при това твърдение на своя ученик. Едно изречение на Реймон — „Видях Мария Крос“ — се бе оказало достатъчно, за да се размърда в него страстта, за която бе повярвал, че е мъртва. Ах, тя просто дремеше… едно дочуто слово я разбужда, подхранва я — и ето, тя се протяга и се прозява, надига, се. В невъзможността си да прегърне желаното от нея тя ще се засити с думи. Да, каквото и да му струва, докторът ще говори за Мария Крос.

Сближени от желанието в един глас да възхваляват Мария Крос, бащата и синът още с първите си думи престанаха да се чуват един другиго. Реймон поддържаше, че жена от подобна величина може само да ужасява жалките, благочестиви женици; възхищаваше се на дързостта й, на необузданите стремежи, на целия й безпътен живот, който си представяше. Докторът възрази, че Мария Крос далеч не била куртизанка и не трябвало да се вярва на хорските приказки:

— Познавам я аз Мария Крос! Мога да кажа, че докато нейният малък Франсоа беше болен, а и след това, бях най-добрият й приятел… Тя споделяше с мен…

— Горкият ми татко! Какъв ли майтап си е правела с теб! Или не е така?

Докторът с усилие се овладя и разгорещено отвърна:

— Не, моето момче, тя ми се доверяваше с изключително смирение. Ако има на света същество, за което да може да се каже, че делата противоречат на характера му, то това е Мария Крос. Тя се е погубила от неизлечимата си леност. Майка й, учителката от Сен Клер, я готвела за Екол Нормал, но бракът с помощник-интенданта на 144-ти полк прекъснал следването й. През трите години семеен живот тя с нищо не е давала повод за приказки и ако мъжът й бе останал жив, щеше да бъде най-почтена и невзрачна жена. Не е заслужавала никакъв упрек освен за леността, поради която била неспособна да се заинтересува от домакинството. Той мърморел малко, когато се връщал — ми казваше тя, — защото за вечеря имало само юфка, претоплена на спиртника. Предпочитала по цял ден да чете, облечена в прокъсания си пеньоар и по пантофи на бос крак. Ако знаеш колко безразлична е към разкоша тази набедена куртизанка! Ето, неотдавна реши да не използува повече файтона, подарен й от Ларусел, и пътува с трамвая като обикновените хора… Какво се смееш? Не виждам нищо смешно… Ама не се смей така, дразнещо е… Когато останала вдовица с дете и се наложило да работи, можеш да си представиш на какви лишения е била подложена тази „интелектуалка“… За нещастие една приятелка на нейния съпруг й помогнала да постъпи като секретарка при Ларусел. Мария нямала никаква задна мисъл, но докато Ларусел бил безпощаден към служителите си, на нея той никога не правел забележки, макар че тя вечно закъснявала и била мудна в работата. Това било достатъчно, за да й излезе име, и когато се усетила, било невъзможно да го опровергае — за всички била „мадамата на шефа“ и от тяхната враждебност положението й станало непоносимо. Уведомила Ларусел, който само това и чакал. Той предложил на младата жена, докато си намери друга работа, да наглежда извънградското му имение, което не могъл или не искал да даде под наем през тази година…

— И според нея това е било донемайкъде невинно?

— Не, разбира се, тя ясно виждала накъде бие, но бедната жена трябвало да плаща наем, твърде висок за възможностите й. А освен това малкият Франсоа страдал от ентерит и лекарят смятал, че се налага да живее сред природата; пък и вече се чувствувала толкова злепоставена, че не намерила смелост да се откаже от такъв сгоден случай. Отстъпила пред напора му…

— Много точно казано.

— Не знаеш за какъв човек говориш. Тя дълго устоявала. И какво от това? Не можела да попречи на Ларусел да води вечер гости. Признавам, била е малодушна, непоследователна, съгласявайки се да бъде домакиня на тези вечери. Но аз разбрах какво са представлявали прословутите вторнишки приеми, които минават за оргии… Били са възмутителни само защото по това време състоянието на госпожа Ларусел се влошило. Уверявам те, тогава Мария не знаела, че жената на покровителя й била в опасност. „Не осъзнавах, че постъпвам зле — ми каза тя, — господин Ларусел още нищо не бе получил от мен, дори и целувка — нищо, съвсем нищо. Какво осъдително имаше в това да приемам на масата си тези глупаци?… Навярно все пак съм изпитвала известно опиянение да блестя пред тях… играех на «интелектуалка»… чувствувах, че шефът е горд с мен… Беше обещал да се погрижи за малкия…“

— И ти си се хванал на тази въдица!

Какво простодушие у бедния му баща! Но Реймон главно го беше яд на него за това, че снижава Мария Крос до равнището на някаква жалка даскалица, почтена и безволева, и по този начин обезценява завоеванието му.

— Отдала се на Ларусел едва след смъртта на жена му — от умора, от някакво отчаяно безсилие — да, именно това е изразът и тя го намери: „отчаяно безсилие“. Впрочем не си правела никакви илюзии, гледала трезво и не повярвала нито на преструвките му на безутешен вдовец, нито дори на мъглявите му обещания да се ожени за нея някой ден. Казваше, че познава „тези господа“ твърде добре, за да храни някакви илюзии. Като любовница му правела чест — но като съпруга! Знаеш, че Ларусел изпрати малкия Бертран в колежа в Нормандия, за да не бъде изложен на опасността да се срещне някой ден с Мария Крос. Всъщност той не я намира за по-различна от уличниците, с които й изневерява всеки ден. Впрочем плътската им близост съвсем не стига далеч — знам, уверен съм, това със сигурност го заявявам, момчето ми, макар че Ларусел е луд по Мария. Той не е човек да се перчи с нея само „за показ“, както мислят в Бордо. Тя обаче го отблъсква…

— Е, какво? Значи, Мария Крос е светица?

Не се виждаха, но всеки от тях отгатваше враждебността на другия, при все че говореха полугласно. За миг свързани от едно име — Мария Крос, — и ето че пак то ги разделяше отново. Мъжът вървеше с вдигната глава, а юношата гледаше в земята и ядовито подритваше някаква шишарка.

— Намираш, че съм голям глупак. Но от нас двамата, моето момче, наивният си ти. Да вярваш само в злото, означава, че не познаваш хората. Да, ти го каза: у Мария Крос, чиито злочестини са ми известни, се крие светица… Да, може би — светица… Но ти не можеш да разбереш.

— Не ме разсмивай.

— Впрочем ти не я познаваш, а вярваш на клюки. А аз я познавам…

— А пък аз… знам каквото знам.

— Какво знаеш?

Докторът бе спрял насред затъмнената от кестени алея и стискаше Реймон над лакътя.

— Ама пусни ме! Добре, така да бъде: Мария Крос отблъсква Ларусел… но не е само той…

— Лъжец!

Реймон изумено прошепна: „Ха! Как… но…“ Споходи го подозрение, което, едва възникнало, се изличи или по-скоро задряма. Той също не можеше да вмести любовта в образа, който си бе изградил за бащата — несъмнено досаден, но винаги зареян между небето и земята, винаги такъв, какъвто го виждаше с детския си поглед: без страсти, без грехове, недосегаем за злото, неподкупен, превъзхождащ всички останали хора. Чу как той диша тежко в мрака. Тогава докторът си наложи нечовешко усилие и повтори с почти весел, насмешлив глас:

— Да, лъжец! Шегаджия, който иска да ми отнеме илюзиите…

Реймон мълчеше, затова той добави:

— Хайде, разправяй.

— Нищо не знам.

— Преди малко каза: знам каквото знам.

Той отвърна, че просто така си говорел, с тона на човек, решен да мълчи. Докторът повече не настоя. Нямаше никакъв начин да бъде разбран от сина си, макар че той все още бе тук, съвсем близо до него и усещаше топлината му, миризмата на младо животно.

— Аз оставам… Няма ли да поседнеш за малко, Реймон? Най-сетне излезе ветрец.

Реймон го увери, че предпочитал да поспи. Още няколко мига докторът дочуваше как юношата подритва шишарката, сетне остана сам под гъстия провиснал листак, заслушан в пламенния и печален зов, който ливадата отправяше към небето. Да стане, се оказа огромно усилие. Електричеството пак гореше в кабинета му: „Люси сигурно мисли, че работя… Каква загуба на време! Аз съм на петдесет и две — не, на петдесет и три години. Какви ли са клюките, които този Папийон…“ Прокара ръце по един кестенов ствол и си спомни, че на него Реймон и Мадлен бяха издълбали инициалите си. И изведнъж, затворил очи, той го прегърна и долепи буза до гладката кора. После най-сетне се изправи, изтупа ръкави, пипнешком поправи вратовръзката си и се упъти към къщата.

Ала в алеята с лозите Реймон, мушнал ръце в джобовете, все така подритваше шишарката и си мърмореше: „Ама какъв лапнишаран! Няма втори като него!“ Ах, той обаче щеше да се покаже на висота, на него такива нямаше да му минават. Не се замисляше как да продължи щастието си до предела на тегнещата нощ. За нищо не биха му послужили нито звездите, нито мирисът на акациите. Лятната вечер напразно шибаше младия, добре въоръжен самец, уверен в силата си в този миг, уверен в тялото си и безразличен към всичко, което тялото не може да притежава.