Франсоа Мориак
Пустинята на любовта (5)

V

На баща му пръв предстоеше да съзре новия мъж в Реймон. Една неделя през тази привършваща пролет той седна на масата още по-вглъбен от обикновено, така че едва дочуваше отгласите на някаква препирня между зет си и сина си. Ставаше дума за борби с бикове, към които Реймон беше истински пристрастен. Тази неделя той си бе тръгнал след гибелта на четвъртия бик, за да не изпусне трамвая в шест часа. Безполезна жертва: точно този път непознатата я нямаше. „Неделя е, така че това и трябваше да предположа, а заради нея пропуснах два бика…“ Това си мислеше, докато поручик Баск назидаваше:

— Не разбирам как баща ти позволява да присъствуваш на подобно клане.

Отговорът на Реймон: „Направо да се пръснеш от смях от такива офицери, дето се гнусят от кръв“ — отприщи олелията. Докторът изведнъж чу:

— Я хубаво ме погледни!

— Гледам те и виждам само един недозрял младок.

— Недозрял ли? Повтори де!

Бяха скочили на крака. Цялото семейство се втурна да ги разтървава. Мадлен Баск викаше на мъжа си: „Не отговаряй, не си заслужава, неговите приказки нямат значение!“ Докторът умоляваше Реймон да си седне. „Сядай и се храни — да не се занимаваме повече с това.“ Поручикът крещеше, че са го обявили за страхливец, госпожа Куреж твърдеше, че Реймон не искал да каже това. Все пак всички насядаха и по някакво негласно споразумение дружно се постараха да потушат пожара. Духът за семейна солидарност им вдъхваше дълбоко отвращение към всичко, което представляваше заплаха за равновесието, установено между техните характери. Инстинктът за самосъхранение вдъхваше на тези гребци, обречени до живот да се мъчат на една и съща галера, загриженост да не допускат пожар на борда й.

Ето защо сега на масата цареше мълчание. Дъждецът изведнъж спря да барабани по стъпалата и отприщените от него миризми обгърнаха безмълвното семейство. Някой побърза да каже: „Захлади се вече“, на което друг глас отвърна, че дъждът бил нищо и никакъв и прахолякът даже нямало да се слегне. А в това време докторът изумено наблюдаваше израсналия си син, за когото напоследък вече никак не се сещаше, и му беше трудно да го познае. Точно през тази неделя той самият излизаше от дълъг кошмар — беше се мятал в него от далечния вече ден, когато Мария Крос бе пропуснала срещата и го бе оставила насаме с Виктор Ларусел. През този клонящ към края си неделен ден, един от най-мъчителните в живота му, той най-сетне си бе възвърнал свободата или поне така си мислеше. Спасението бе дошло от безкрайната му умора, от неописуемата отмала — да, настрадал се бе той през този ден! Нямаше вече никакво друго желание, освен да задгърби битката и да се затвори в старостта си. Почти два месеца вече от напразното му очакване в салона „разкош и нищета“ на Мария Крос до този мъчителен следобед, когато най-сетне слага оръжие! На масата, вече смълчана, докторът отново забравя сина си и си припомня всяка подробност от тежкия преход, възстановява си го мислено стъпка по стъпка.

Непоносимото му страдание бе започнало на другия ден след провалената среща със следното дълго извинително писмо:

„Грешката отчасти е Ваша, скъпи, добри ми приятелю — казваше Мария Крос в посланието си, четено и препрочитано през двата месеца. — Вие ми внушихте мисълта да се откажа от противния разкош, от който се срамувам, и тъй като вече нямам кола, не бих могла да се връщам навреме, за да Ви приемам в обичайния час. Стигам на гробищата по-късно отпреди, а и на драго сърце се заседявам по-дълго. Не можете да си представите колко спокоен е привечер църковният двор — изпълнен с птички, които пеят над гробовете. Струва ми се, че моето дете одобрява постъпката ми, че е доволно от мен. А каква награда ми е работническият трамвай, с който се прибирам! Ще си помислите, че съм твърде приповдигната — не, щастлива съм там, сред тези бедняци, пред които съм недостойна. Не бих могла да ви опиша колко ми е приятно това завръщане с трамвая. Дори «онзи човек» сега да ме моли на колене да приема отново колата, която «той» ми е дал, не бих се съгласила. Скъпи докторе, какво значение има всъщност, че вече няма да се виждаме? Вашият пример, Вашите напътствия са ми достатъчни; ние сме свързани отвъд всяко присъствие. Както прекрасно е казал Морис Метерлинк^[1]: «Ще дойде време, и то не е далече, когато душите ще се съзират без посредничеството на телата.» Пишете ми: Вашите писма ми стигат, скъпи мой духовни наставнико!

М.К.

P.S. Да продължавам ли да вземам хапчетата? А инжекциите? Остават ми само три ампули: да купя ли нова опаковка?“

Дори да не бе го наранило тъй жестоко, това писмо щеше да подразни доктора със самодоволството и фалшивото смирение, които разкриваше. Посветен в най-печални човешки тайни, докторът гледаше на тях с безгранично снизхождение. Един-единствен порок обаче го вбесяваше: умението на пропадналите създания да разкрасяват падението си. Това бе върховното духовно осакатяване, до което може да стигне човек — когато собствената му кал го заслепява като диамант. Не че Мария Крос имаше навик да прибягва към подобна измама. В началото тя дори се бе харесала на доктора със стремежа ясно да прозира в себе си и да не украсява нищо. Тя даже на драго сърце изтъкваше благородството на майка си, овдовяла много млада, която била бедна учителка в околийския град и й дала — както сама Мария казваше — възхитителен пример: „Мама изнемогваше от работа, за да плаща разноските по образованието ми в лицея, и вече ме виждаше студентка в Педагогическия институт. Преди смъртта си изпита радостта да ме види омъжена далеч по-добре, отколкото можехме да се надяваме. Вашият зет Баск добре познаваше съпруга ми, помощник-интендант в неговия полк. Той ме обожаваше, бях щастлива с него. След смъртта му с малкия едва имахме от какво да живеем, но бих могла да се справя: погуби ме не нуждата, а може би най-низкото от всички чувства — желанието за добро обществено положение, увереността, че ще стана съпруга… А сега при «него» ме задържа все още страхът пред борбата, която ще трябва отново да водя, пред работата, пред зле заплатения труд…“ След тези първи признания докторът често я бе чувал да се самоунижава, да се осъжда безпощадно. Защо изведнъж се бе появила тази противна склонност сама да се величае? И все пак в писмото не тя го засягаше най-жестоко: укоряваше я за нея, защото сам себе си лъжеше и не смееше да разчопли другата дълбока и единствена непоносима за него рана — Мария вече не желаеше да го вижда и гледаше отдалеко на раздялата им. Ах, тези думи на Метерлинк за душите, съзиращи се без посредничеството на телата, колко пъти се вслушваше той в душата си, за да ги чуе, докато пациентът описваше своя случай с безкрайни подробности или докато при изпит мънкаше някой объркан студент, който не знаеше какво е хемоптое! Наистина, луд бе да повярва, че една млада жена може осезателно да се радва на присъствието му. Луд! Луд! Но нима има разсъждения, способни да ни предпазят от тази нетърпима болка — че обожаваното същество, чиято близост е насъщна дори за физическото ни съществуване, се примирява с равнодушно (а може би и доволно) сърце с окончателното ни отсъствие? Човек е нищо за тази, която е всичко за него.

 

 

През този период докторът се помъчи да се пребори със себе си. „Пак го сварих пред огледалото — повтаряше госпожа Куреж, — нещо го гложди.“ При вида на измъченото си петдесетгодишно лице докторът разбираше, че никаква гледка не можеше повече да го предразположи да търси покой и дълбокия мир на пълното отчаяние. Да мисли за Мария само като за покойница и сам той да чака смъртта и да работи за двама — да, точно така, да се съсипе, да се погуби, да достигне до избавлението чрез опиума на изнурителния труд. Ала той, който се възмущаваше, че другите се самозаблуждават, отново се самозалъга: „Тя още има нужда от мен, аз имам дълг пред нея, както пред всеки друг болен…“ Писа й, че счита за необходимо да следи здравето й, че тя, разбира се, е права да използува трамвая — но защо да излиза всеки ден? Молеше я да го уведоми кога ще си остане у дома — щял да се освободи, за да я посети в обичайния час.

В продължение на седмица очакваше отговор. Всяка сутрин единствен поглед върху купчинката проспекти и вестници му бе достатъчен, за да си каже: „Още не ми е писала.“ Правеше сметки: „Пуснах писмото в събота, в неделя разнасят пощата само веднъж, така че го е получила едва в понеделник; ако е изчакала ден-два, преди да пише… да получа отговор днес, би било дори учудващо. От утре вече ще имам основание да се притеснявам.“

Една вечер, връщайки се изтощен, намери писмото:

„… Посещението на гробищата за мен е свещен дълг. Решена съм да не пропускам това поклонение, каквото и да е времето. Надвечер се чувствувам най-близо до нашето ангелче. Струва ми се, че то знае часа на идването ми и ме чака. Нелепо е, знам: но сърцето има свои основания, както казва Паскал^[2]. Когато след това вземам трамвая в шест часа, изпитвам щастие и умиротворение.

Знаете ли, че там пътуват само работници? Но това не ме плаши — чувствувам се свързана с народа и ако привидно съм се отдалечила от него, нима в друго отношение не съм му станала по-близка? Гледам тези хора и те ми изглеждат също тъй самотни като мен — как да ви обясня? Също тъй изкоренени, отритнати от обществото. Домът ми е по-разкошен от техните, но той все пак си остава мобилирано жилище. Нямам нищо свое, както и те нямат… Дори тялото… Защо някой път не наминете много късно, преди да се приберете вкъщи? Зная, че не обичате да се срещате с господин Ларусел, но ще го предупредя, че трябва да Ви видя насаме. Достатъчно ще бъде след прегледа просто от учтивост да размените с него няколко думи. Забравихте да ми отговорите за хапчетата и инжекциите.“

Отначало докторът накъса писмото и хвърли парченцата. Сетне на колене ги събра и мъчително се изправи. Нима не знаеше тя, че той не може да понася близостта на Ларусел? В този човек нямаше нищо, което да не му се струва противно — ах, той бе точно от рода на Баск… бърните под боядисаните мустаци, пълните, увиснали бузи, масивните плещи бяха крещящо свидетелство за непоклатимо самодоволство. Ларусел мамеше Мария Крос с разни долнопробни уличници, затова в Бордо се говореше, че Мария Крос му била „за фасон“. Докторът бе едва ли не единственият, който знаеше, че Мария си остава голямата страст на градския големец, тайното поражение, заради което се пръскаше от яд. И все пак този глупак я бе купил, единствен той я притежаваше! Когато остана вдовец, може би щеше да се ожени за нея, ако не бе синът му, единствен наследник на предприятията Ларусел, подготвян за владетелските си съдбини от цяла армия бавачки, частни учители и свещеници. Невъзможно бе детето да бъде изложено на досега с тази жена, нито да наследи името, принизено от неравен брак. „Как да ви кажа, татко — повтаряше Баск, който се прекланяше пред градските величия, — намирам, че тези чувства са твърде благородни. Ларусел е от сой, във всичко проявява страхотна изисканост, джентълмен е: това знам аз.“

Мария познаваше отвращението на доктора от този човек и все пак се осмеляваше да му определя среща точно по времето, когато той неминуемо щеше да се сблъска с обекта на своята ненавист. Той стигна дотам да си внуши, че тя бе нагласила тази среща, за да се отърве от него. След като в продължение на няколко седмици й писа най-яростни и безумни писма, които сетне накъсваше, той накрая й изпрати едно, кратко и сухо, в което й казваше, че щом не можела да се реши да остане у дома поне един следобед, то вероятно била в цветущо здраве и вече нямала нужда той да полага грижи за нея. С обратна поща тя му изпрати четири страници извинения и оправдания и го уведоми, че щяла да го чака неотлъчно вдругиден, неделя:

„Господин Ларусел ще присъствува на борбите с бикове. Както знаете, аз нямам вкус към подобни зрелища. Елате да споделим следобедната закуска. Ще Ви чакам до пет и половина.“

Докторът никога не бе получавал от нея толкова невъзвишено писмо, в което при това не се говореше за здраве и лечение. Препрочете го многократно и често го попипваше в джоба си, убеден, че тази среща не ще бъде като всички останали и ще може да изкаже страстта си. Ала тъй като този човек на науката неведнъж бе установявал, че предчувствията му не се сбъдват, си повтаряше: „Не, не… Не е предчувствие… В това очакване няма нищо нелогично: написах й огорчено писмо, на което тя отвърна дружелюбно. Значи, от мен зависи първите думи да придадат на разговора ни по-интимно, по-поверително звучене…“

В колата си по пътя от лабораторията до болницата той си представяше срещата и не му омръзваше сам да поставя въпроси и да им отговаря. Докторът бе от хората, надарени с въображение, които никога не четат романи, защото никаква измислица не струва за тях колкото собствените им представи, в които те играят главната роля. Едва написал рецептата, още по стълбата на пациента, той като куче, намиращо заровения от него кокал, се връщаше към въображаемите сцени, от които понякога се срамуваше, ала където този свит човек вкусваше радостта да подчинява хората и предметите на всемогъщата си воля. Изпълнен със задръжки в ежедневието, в мечтите си той не признаваше никакви прегради, не се спираше пред най-жестоки кръвопролития и даже мислено премахваше цялото си семейство, за да си изгради различно съществуване.

Ако през двата дни, предшествували срещата с Мария Крос, той не се и опита да отхвърля подобни помисли, то бе, защото при тази сцена, която си измисляше за собствено удоволствие, не бе необходимо никого да премахва, а просто, както бе сторил един негов събрат, да скъса с жена си, без никаква други причина освен тягостната скука, изпитвана от живота с нея. На петдесет и две години все още има време да се вкусят няколко години щастие, макар и вгорчено може би от угризения. Но защо онзи, който нищо не е получил от живота, да се противи дори пред беглото видение на щастието? Присъствието му даже не ощастливяваше горестната му съпруга… Дъщерята, синът? Отдавна се бе отказал да спечели обичта им. Синовната привързаност — ах, разбрал бе колко струва тя още след годежа на Мадлен! Колкото до Реймон, недостижимото не заслужава да се жертвуваш за него.

 

 

Докторът ясно чувствуваше, че въображаемите сцени, от които черпеше наслада, са твърде различни от обичайните му мечтания. Дори когато с един замах премахваше цялото си семейство, той несъмнено изпитваше известен срам, но никакви угризения — по-скоро се чувствуваше смешен. Това бе повърхностна игра, в която съкровената му същност не участвуваше. Не, той никога не се бе смятал за чудовище и не мислеше, че е различен от другите мъже, които според него до един подлудяват, щом останат сами със себе си, без външен контрол.

Но в продължение на четиридесет и осемте часа, изживени в очакване на тази неделя, той ясно почувствува как с всички сили се вкопчва в мечтата си и тази мечта се превръща в надежда. Слушаше как сърцето му се оглася от предстоящия разговор с жената и бе стигнал дотам, че не можеше да си представи да бъдат изречени други думи освен измислените от него. Неспирно поправяше сценария, чиято същност се състоеше в следния диалог: „Ние и двамата сме в задънена улица, Мария. Нищо не ни остава, освен да умрем пред стената на безизходицата или да живеем, връщайки се назад. Не бихте могли да ме обичате — вие, която никога не сте обичали. Остава да се отдадете изцяло на единствения мъж, способен нищо да не иска от вас в замяна на обичта си.“

Тук той сякаш чуваше възраженията на Мария:

„Вие сте луд! А жена ви? Децата?“

„Те нямат нужда от мен. Един жив погребан има право, ако може, да повдигне притискащия го камък. Не бихте могли да обхванете пустинята, разделяща ме от жена ми, от дъщеря ми, от сина ми. Думите, които им отправям, вече дори не достигат до тях. Животните прогонват малките си, когато те порастат. Впрочем мъжкарите най-често дори не ги познават. Чувствата, които уж надживяват физиологическия акт, са чиста измислица. Това бе известно на Христос, който пожела да бъде предпочетен пред всички майки и бащи и дръзна да извлече слава, задето бе дошъл да раздели съпруга от съпругата и децата — от тези, които са им дали живот.“

„Но вие не твърдите, че сте бог.“

„Нима за вас не съм неговият образ? Нима не ми дължите жаждата си към известно съвършенство? (Тук докторът сам се прекъсваше: «Не, не, да не намесвам метафизиката!»)“

„А работата, болните ви? Цялото съществуване на благодетелен човек… помислете какъв скандал…“

„Ако умра, пак ще се наложи да минат без мен. Та кой ли е незаменим? А именно да умра е въпросът, Мария: да умра за този жалък, затворнически, отруден живот, за да се възродя с вас. Жена ми ще запази богатството, което й принадлежи. Не ще имам трудности да ви издържам: предлагат ми преподавателско място в Алжир, друго в Сантяго… Ще оставя на децата си скътаното до днес…“

На това място от въображаемата сцена колата спираше пред болницата и докторът прекрачваше прага й с все още отсъствуващ вид, с очи на човек, напуснал незнайна, вълшебна страна. След визитацията, изпълнен със стаен копнеж, той се връщаше към мечтите и си повтаряше: „Луд съм… и все пак…“ Познаваше сред колегите си хора, осъществили красивия си блян. Истина бе, че разпуснатият им живот бе подготвил общественото мнение за скандала, докато за доктор Куреж целият град изповядваше убеждението, че е светец. Е, та какво! Именно защото не му се полагаше подобна слава, какво облекчение би било да не мъкне вече незаслуженото й бреме! Ах, да бъде най-сетне презиран! Тогава би съумял да отправи към Мария Крос думи, различни от насърчения за добри дела и поучителни съвети — щеше да бъде мъж, който обича една жена и я покорява със сила.

 

 

Неделното слънце най-сетне изгря. През този ден докторът имаше обичай да прави само най-неотложни посещения при болни, без да минава през градския си кабинет, който използуваше само три пъти седмично въпреки постоянната му обсада от пациенти. Ненавиждаше това помещение в приземния етаж на една сграда, изцяло заета от канцеларии, и твърдеше, че там не е в състояние да прочете или напише дори един ред. Тъй както в Лурд^[3] и за най-жалките дарения се намира място, докторът бе събрал между тези четири стени всичко, с което го бе отрупала признателната му клиентела. След омразата, изпитвана към бронзовите фигурки, австрийските глинени статуетки, амурчетата от пресован мраморен прах, матовия порцелан и барометрите-календари, той бе придобил известен вкус към този уродлив музей и се радваше при получаването на някое особено грозно „произведение на изкуството“. „В никакъв случай старинни предмети!“ — си казваха едни на други пациентите в стремежа си да доставят удоволствие на доктор Куреж.

През тази неделя, когато си бе внушил, че срещата с Мария Крос ще промени съдбата му, той бе склонил да приеме към три часа в кабинета си някакъв страдащ от неврастения търговец, който през седмицата не разполагаше дори с един свободен час. Докторът се бе примирил с положението: щеше да излезе веднага след привършването на обеда и да използува докрай миговете преди жадно очакваната минута, от която се боеше. Не поръча да докарат колата му, нито се опита да се качи в претъпканите трамваи: гроздове от хора висяха на стъпалата, защото имаше мач по ръгби и щеше да се състои първата „корида“ за годината — имената на Алгабено и Фуентес се открояваха върху жълто-червените афиши. При все че борбите с бикове щяха да започнат едва в четири часа, по унилите неделни улици със затворени магазини тълпата се стичаше към арените. Младежите носеха гарсонетки с цветни лентички или светлосиви плъстени шапки, каквито според тях бяха испанските, и се смееха сред облак дим от долнокачествен тютюн. Кафенетата изпускаха на улицата свеж дъх на абсент. Докторът не помнеше така да се е скитал сред навалицата без друга грижа, освен да убие часовете, които го деляха от определен час. Колко странно бе това бездействие за него, претрупания с работа човек! Той не умееше да не прави нищо и се помъчи да помисли върху започнатия опит, но в себе си съзря само полегналата с книга в ръка Мария Крос.

Изведнъж слънцето се скри и хората тревожно погледнаха тежкия облак на небето. Някой заяви, че му е капнало, но слънцето отново заля града. Не, бурята нямаше да се разрази, преди и последният бик да издъхне.

Докторът си мислеше, че нещата може би нямаше да се развият точно според представите му, но сигурното — математически сигурно — бе, че няма да се раздели с Мария Крос, без тя да узнае неговата тайна! Най-сетне въпросът щеше да бъде поставен. Два и половина… Още един час трябваше да убие преди прегледа. Попипа на дъното на джоба си ключа от лабораторията. Не, едва щеше да стигне дотам и трябваше да си тръгва. Тълпата се развълнува сякаш под внезапен повей на вятър. Разнесоха се викове: „Ето ги!“ Във вехти каляски, карани от мърляви и горделиви кочияши, се появиха искрящите матадори със своите „quadrillas“^[4]. Докторът бе изненадан, че не открива нищо пошло в суровите им, изпити лица: странно духовенство в червено и златно, във виолетово и сърма! Нов облак погуби светлината и те вдигнаха мършавите си лица към помръкналия лазур. Докторът се вряза в тълпата и пое по тесни, безлюдни улички. Хлад на подземие цареше в кабинета, където глинени и алабастрови жени се усмихваха върху малахитовите си подставки. Стенният часовник в старинен стил тиктакаше по-бавно в сравнение с будилничето от фалшив делфтски порцелан, поставено насред голямата маса, където жена в стил сецесион притискаше книжата със задника си, положен върху кристален блок. Всички фигури, дори бикът от имитация на бронз, допрял муцуна до своята юница, сякаш дружно напяваха „Ей, че хубаво!“ — наименованието на ревюто, чиито афиши докторът току-що бе разчел по всички градски кръстовища. Докторът обгърна сбирката си с възхитен поглед и изрече полугласно: „Най-презряното време на човешкия род.“ Бутна капаците и пропусна огнен лъч с играещи в него прашинки. Обиколи помещението, като потриваше ръце и си казваше: „Никакви уводи, нека първите думи бъдат намек за отчаянието ми от мисълта, че не желае повече да ме вижда. Ще се изненада, а аз ще я уверя, че вече не мога да живея без нея и тогава може би, може би…“

Чу звънеца и отиде сам да отвори. Въведе пациента си. Ах, той поне нямаше да прекъсне мечтанието му — просто трябваше да го остави да си говори. Този неврастеник като че ли не изискваше от лекарите нищо друго, освен търпението да го изслушват. Навярно имаше за тях някаква мистична представа, защото не се спираше пред никакво признание, излагаше най-скритите си рани. Духом докторът се бе върнал при Мария Крос: „Аз съм човек, Мария, беден човек от плът и кръв като другите. Не може да се живее без щастие. Твърде късно го разбирам, но не е твърде късно, за да склоните да ме последвате, нали?“ Пациентът бе свършил да говори и докторът, с израза на достойнство и благородство, от който всички се възхищаваха, изрече:

— Преди всичко трябва да имате вяра във волята си. С нищо не мога да ви помогна, ако вие сам не се считате свободен. Цялото наше изкуство е безсилно пред една заблуда. Ако смятате, че сте безпомощна жертва на наследствеността си, какво тогава очаквате от мен? Преди да продължим лечението, изисквам от вас упование в способността ви да усмирите в душата си звяра, който няма нищо общо с вас.

Човекът отривисто го прекъсна, а докторът стана и се приближи към прозореца, давайки си вид, че разглежда пустата улица през открехнатите капаци. Тъй както до нас достига светлината на някоя угаснала от векове звезда, така и той долавяше с душата си отгласа на изгубената си вяра. Върна се към масата, забеляза, че часовникът от фалшив делфтски порцелан показва четири часа, и отпрати пациента.

„Имам достатъчно време“ — си казваше докторът, който почти тичаше по тротоара. Стигайки до площад Комеди, видя трамвая, обсаден от тълпата, която кината бълваха. Нито един файтон. Наложи се да застане на опашката и непрестанно поглеждаше часовника си; свикнал с файтона, не си беше премерил времето добре. Опитваше се да се самоуспокои — в най-лошия случай щеше да закъснее половин час, а за един лекар това е нищо. Мария винаги го бе изчаквала… Да, но в писмото бе писала: до пет и половина… Пет часът вече… „Ей, я не се блъскайте така!“ — му викна някаква пълна и разярена дама с перо на шапката, което го гъделичкаше по носа. В претъпкания и задушен трамвай той съжали, че е облякъл жакет, и плувнал в пот, се уплаши, че ще бъде с нечисто лице и ще лъха на спарено.

Още не бе ударил шест часът, когато слезе пред Таланската църква. Отначало забърза крачка, сетне, притеснен до полуда, се затича, макар че усети бодежи в сърцето. Буреносен облак помрачаваше небето. Кръвта на последния бик навярно изтичаше под притъмнялото небе. Между решетестите огради на градинките прашните люлякови клони очакваха дъжда като протегнати ръце. Докторът бягаше под топлите, нарядко падащи капки, към жената, която вече му се привиждаше на лежащия стол, неоткъсваща веднага очи от отворената книга… Ала наближавайки портата, той изведнъж я видя да излиза. Спряха се. Тя се задъхваше: бе тичала като него.

Тя каза с едва доловимо разочарование:

— Бях ви писала пет и половина.

Той я обгърна с изпитателен поглед:

— Свалили сте траура.

Тя погледна лятната си рокля и отвърна:

— Значи, лилавото не е полутраур, така ли?

Колко различно бе всичко от самото начало в сравнение с това, което си бе представял! Безкрайно малодушие му подшушна следните думи:

— Щом вече не сте разчитали, че ще дойда и може би някъде ви чакат, нека остане за друг път.

Тя отвърна остро:

— Кой ще ме чака? Странен сте, докторе.

Тя се връщаше обратно към къщата и той я последва. Оставяше роклята си от лилава тафта да се влачи в прахоляка и бе навела глава, така че докторът виждаше шията й. Мислеше си, че ако бе определила среща на доктора в неделя, то бе заради убеждението, че в този ден непознатото дете няма да вземе трамвая в шест часа. И все пак, луда от радост и надежда, защото докторът не бе дошъл в уречения час, тя за всеки случай се бе устремила, казвайки си:

„Дори едно на хиляда да е възможността да е взел обичайния трамвай заради мене… Ах, нека не пропусна тази радост…“ — Уви, тя никога нямаше да узнае дали тази неделя непознатото дете се е почувствувало тъжно, че не я вижда в трамвая от шест часа. Тежкият дъжд шибаше стъпалата на пруста и тя чу как старецът зад нея тежко диша. Ах, каква досада изпитваме от съществата, които не вълнуват сърцето ни, когато ние сме избрани от тях, а не те от нас — тъй чужди нам същества, за които нищо не желаем да знаем, а смъртта им ще ни бъде тъй безразлична, както животът им… и все пак именно те изпълват съществуването ни.

Прекосиха трапезарията, тя отвори капаците в салона, свали шапката си, излегна се, усмихна се на доктора, който отчаяно търсеше някой откъслек от подготвените фрази. Каза му:

— Запъхтян сте… Накарах ви да вървите прекалено бързо.

— Не съм толкова стар.

Както винаги той вдигна очи към огледалото над лежащия стол. Е, още ли не се познаваше? Защо всеки път сърцето му се свиваше и той изпитваше отчаяно изумление, сякаш бе очаквал да види лика на усмихнатата си младост? И вече питаше: „Как сте със здравето?“ — с бащинския и малко строг тон, с който винаги се обръщаше към Мария Крос. Тя никога не се бе чувствувала толкова добре и съобщавайки това на доктора, изпита удоволствие, което изкупваше разочарованието й. Не, днес, неделя, непознатото дете едва ли бе в трамвая. Но утре, утре несъмнено щеше да бъде там и тя вече цяла бе устремена към тази предстояща радост, към всекидневно излъганата и възраждаща се надежда, че може би нещо ще се случи, че то най-сетне ще я заговори.

— Можете спокойно да прекратите инжекциите… (Той наблюдаваше в огледалото оредялата си брада, съсухреното чело и си спомни пламенните думи, които бе подготвил.)

— Спя добре и вече не се отегчавам, знаете ли, докторе — и все пак нищо не ми се чете. Няма да мога да привърша „Пътешествие в Спарта“ — можете да си го вземете.

— Все така ли не се виждате с никого?

— Мислите ли, че съм жена, способна изведнъж да се сближи с любовниците на онези господа — аз, която досега съм бягала от тях като от чума? В Бордо съм единствена по рода си, нали знаете — с никого не мога да общувам.

Да, тя често го бе казвала, но като оплакване — никога с това спокойно и щастливо изражение. Докторът осъзнаваше, че източеният пламък на чувствата й вече не се протягаше към небето, че вече не гореше напразно, а бе намерил съвсем близо до земята неизвестна нему храна. Не се сдържа и предизвикателно каза, че дори да не се вижда с „онези дами“, понякога се вижда с господата им. Почувствува, че се изчервява, и съзря как разговорът може да приеме жадувания от него обрат. И наистина Мария запита със смях:

— Ах, докторе, да не би да ревнувате? Ами че това е сцена на ревност!… Не, не, бъдете спокоен, шегувам се — добави тя веднага. — Знам какъв сте.

Нима можеше да има съмнение, че тя действително се бе пошегувала и дори не би могла да си представи, че докторът изпитва чувства от подобен род? Наблюдаваше го обезпокоена:

— Нали не ви нараних?

— Напротив, Мария, наранихте ме.

Тя обаче не разбра каква рана имаше предвид той, увери го, че го почита, че благоговее пред него. Нима не се бе принизил той в отношенията си с нея? Нима не бе благоволявал понякога да я възвиси до себе си? С жест, така фалшив, както и думите й, тя грабна ръката на доктора и я доближи към устните си. Той рязко я отдръпна. Мария Крос докачено стана, отиде към прозореца и се загледа в градината, окъпана от дъжда. Докторът също стана и без да се обръща, тя му каза:

— Изчакайте да спре пороят.

Той остана прав в мрачния салон. Като последователен човек използуваше тази мъчителна минута, за да изтръгне от себе си всякакво желание, всякаква надежда. Значи, свършено беше. Всичко свързано с тази жена вече не го засягаше — той беше извън играта. Ръката му описа в пространството движение, сякаш помиташе нещо. Мария се обърна и му подвикна:

— Вече не вали.

Той остана неподвижен, затова тя добави, че не го гонела, но щял да стори добре, ако не пропусне затишието. Предложи му чадър, който той първо прие, сетне отказа, защото се ядоса от споходилата го мисъл: „Ще трябва да й го донеса — ето случай да дойда отново.“

 

 

Не страдаше. Наслаждаваше се на стихващата буря, а за себе си, или по-скоро за една частица от себе си, мислеше като за приятел, чиято смърт приемаме заради утехата, че вече не се мъчи. Партията бе изиграна и изгубена. Нямаше какво повече да му мисли. Нищо вече не биваше да има значение за него освен работата. Предишния ден от лабораторията му бяха телефонирали, че кучето не е издържало отстраняването на панкреаса. Дали Робенсон щеше да успее да набави друго от кучкарника? Трамваите минаваха, натоварени с изтощена, пееща тълпа, но той бе доволен от разходката в окиченото с люляци предградие, която поради бурята и здрача миришеше досущ като поле. Край на страданието, край на яростните пристъпи срещу стените на тъмницата. Отново си присвояваше всемогъщата сила, която още от детството му се бе изливала извън него — той я бе раздавал при досега с толкова много човешки същества, но занапред щеше да я съхранява в най-съкровеното кътче на душата си. Отказ от всичко. Въпреки рекламните плакати, лъсналите релси и колоездачите, превити над кормилата с привързани към тях увехнали люляци, предградието се преобразяваше в селце, баровете се превръщаха в странноприемници, пълни с мулетари, готови да поемат отново пътя си, когато луната изгрее, и цяла нощ да се возят, легнали като мъртъвци в каруците, с лица, обърнати към звездите. Деца, на вид почти селянчета, играеха на праговете със зашеметени майски бръмбари. Не, той няма да се хвърля повече срещу стената. От колко ли години се похабяваше в мрачно настъпление? Отново се видя потънал в сълзи — преди близо половин век — край леглото на майка си една сутрин след започване на училище. Тя го хокаше: „Не те ли е срам да плачеш, мързелан, глупчо такъв!“ — и не знаеше, че в душата му нямаше друго чувство освен отчаянието от раздялата с нея. А след това… Ръката му отново загатна движение, сякаш помита, разчиства… „Е — каза си, — утре заран…“ — и като инжекция с морфин си впръска ежедневните грижи — кучето бе умряло… всичко трябваше да се повтори. Но нима не би трябвало досега да е описал достатъчно факти в подкрепа на своята хипотеза? Колко загубено време! Какъв срам! Той, за когото нямаше съмнение, че човешкият род се интересува от всяко негово действие в лабораторията, бе пропилял толкова дни! Науката изисква всеотдайна служба и не търпи никаква подялба! „Ах, винаги ще си остана половинчат учен!“ Между клоните му се привидя огнено кълбо — беше изгряващата луна. Изникнаха дърветата, затулващи къщата — в нея бяха събрани хората, които той имаше право да нарича „свои близки“. Колко ли пъти вече бе изменял на обета, който в сърцето си отново се зарече да удържи? „От тази вечер ще правя всичко, за да бъде Люси щастлива.“ И той ускори крачка, нетърпелив да си докаже, че този път ще съумее да не прояви слабост. Опита се да мисли за първата им среща преди двадесет и пет години сред градинката в Аркашон — среща, уредена от един негов събрат. Но в себе си откри не годеницата от онези далечни времена — бледа, изличена фотография, — а млада жена в полутраур, луда от радост заради закъснението му, която бърза да отиде при някой друг… кой ли? Прониза го остра болка и докторът внезапно се затича, за да увеличи разстоянието между себе си и съществото, обичано от Мария Крос. Той действително почувствува облекчение, като че ли всяка крачка не го приближаваше, без той да знае, към неизвестния съперник… Всъщност именно тази вечер, едва прекрачил прага на трапезарията, в мига, когато се бяха спречкали зет му и Реймон, той осъзна разцъфтяването и внезапната пролет, настъпила у непознатия, комуто бе дал живот.

 

 

Бяха станали от масата. Децата поднасяха чела към разсеяните устни на възрастните. Прибираха се по стаите си, съпровождани от майката, от бабата, от прабабата. Реймон бе отишъл до остъклената врата. Докторът остана поразен от движенията, с които той взе цигара от кожената си табакера, почука я и я запали. Розова пъпка бе втъкната в петлика му, ръбът на панталона му падаше както подобава. Докторът си помисли: „Учудващо е колко прилича на бедния ми баща…“ Да, той бе същински двойник на този хирург, който почти до седемдесет години бе прахосвал по жени състоянието, спечелено от упражняване на лекарското изкуство. Той пръв бе въвел в Бордо благотворните антисептични методи и никога не бе обръщал и най-малко внимание на сина си, когото наричаше „малкият“, сякаш не помнеше името му. Някаква жена го бе довела една вечер с пяна на изкривената му уста: не намериха нито часовника му, нито портфейла, нито пръстена с брилянти, който носеше на малкия си пръст. „От него съм наследил само сърцето, способно на страсти, но не и дарбата да се харесвам… Тя ще остане за внука му.“

Докторът гледаше обърнатия към градината Реймон — този мъж, който бе негов син. След трескавия ден би искал да се довери или по-скоро да се разнежи, да запита детето си: „Защо никога не си говорим? Мислиш ли, че не бих могъл да те разбера? Та какво са двадесет и петте лета, които ни делят? Сърцето ми е същото като на двадесет години и ти си произлязъл от мене — много възможно е да имаме общи наклонности, отвращения, изкушения… кой от двама ни пръв ще наруши мълчанието?“ Колкото и отчуждени да са един от друг, мъжът и жената се сливат в прегръдката си. Майката все пак може да привлече главата на отрасналия си син и да го целуне по косите, ала бащата не може нищо, освен като доктор Куреж да положи ръка на рамото на Реймон, който трепна и се обърна. Бащата отбягна погледа му и запита:

— Още ли вали?

Прав на прага, Реймон протегна ръка към нощта:

— Не, вече не вали.

Добави, без да обърне глава: „Лека нощ…“ — и стъпките му заглъхнаха.

 

 

Тогава госпожа Куреж остана изумена, защото нейният мъж й предложи да се поразходят из градината. Тя каза, че ще отиде да си вземе шала. Той чу как тя необичайно забързано се качва, а после слиза.

— Хвани ме под ръка, Люси, луната се е скрила и нищичко не се вижда…

— Но алеята е светла.

Докато тя леко се опираше на него, той забеляза, че плътта на Люси е запазила мириса си от времето, когато бяха годеници и оставаха седнали на някоя пейка през дългите юнски нощи… Този мирис на плът и мрак бе самото ухание на годеничеството му.

Запита я дали не е забелязала голямата промяна в сина им. Не, тя го намираше все така мрачен, намусен и вироглав. Той настоя — Реймон бе станал по-малко небрежен, повече се владееше и ако не друго, то поне грижите, които полагаше за външността си, бяха нещо ново.

— Ах, да, няма що — Жюли вчера мърмореше, че я карал да му глади панталоните два пъти седмично.

— Опитай се да вразумиш Жюли — тя познава Реймон, откак се е родил…

— Жюли е предана, но и предаността има граници. Каквото и да говори Мадлен, нейните прислужници нищо не вършат. Жюли има лош характер, съгласна съм, но разбирам, че се ядосва, задето трябва да чисти черното стълбище и част от парадното.

Някакво пестеливо славейче отрони само три ноти. Те вървяха сред уханието на горчиви бадеми от един глогов храст. Докторът отново поде полугласно:

— Нашият малък Реймон…

— Няма да намерим равна на Жюли, това трябва да си знаем. Ще ми кажеш, че прогонва всички готвачки — много често обаче тя е правата… Например с Леони…

Той примирено попита:

— Коя Леони?

— Знаеш я, дебеланата… не, не последната… онази, която остана само три месеца — не искаше да чисти трапезарията. А това не е работа на Жюли…

Той каза:

— Сегашните прислужници не са като навремето.

Чувствуваше как нещо се утаява в него — отлив, който повличаше със себе си откровенията, признанията, разнежването, сълзите.

— По-добре да се прибираме…

— … Мадлен все ми повтаря, че готвачката й се цупела! Но това не е заради Жюли. Тази жена иска да й се увеличи заплатата. Тук нямат толкова сметка, колкото в града, макар че пазаруваме в много големи количества — иначе нямаше да остават при нас.

— Ще се прибирам.

— Вече?

Тя почувствува, че го е разочаровала, че е трябвало да изчака, да го остави да говори, и прошепна:

— Не разговаряме толкова често…

Отвъд жалките думи, които неволно й се изплъзваха, отвъд стената, издигана ден след ден от търпеливата й простащина, Люси Куреж долавяше сподавения призив на живия погребан — да, тя дочуваше този вик на затрупан миньор и в нея също, от незнайните дълбини на душата й, един глас отвръщаше на този глас и се обаждаше някаква нежност.

Тя понечи да склони глава на рамото на своя съпруг, отгатна как тялото му се отдръпна и лицето му се затвори, вдигна очи към къщата, не можа да се сдържи и отбеляза:

— Пак си оставил електричеството да гори в стаята ти.

Веднага съжали за думите си. Той ускори крачка, за да се отдалечи от нея, бързо изкачи стъпалата, въздъхна облекчено, защото салонът бе пуст и успя да стигне до кабинета си, без никого да срещне. Най-сетне се озова там, седна пред бюрото, стисна с две ръце изнуреното си лице, сетне отново махна с ръка, сякаш помиташе нещо… Неприятно бе, че кучето е умряло — не беше толкова лесно да се набави второ. Но, от друга страна, покрай тези глупави истории не бе следил нещата достатъчно отблизо. „Твърде много се осланях на Робенсон… Сигурно е объркал датата на последната инжекция. По-добре всичко да се повтори наново.“ Отсега нататък щеше да бъде предостатъчно Робенсон да измерва температурата на животното, да взима проби от урината и да ги изследва.