Франсоа Мориак
Пустинята на любовта (4)

IV

През една вечер като всяка друга, в края на януари, когато по тези места зимата вече преваля, Реймон се изненада от жената, седнала срещу него в работническия трамвай. Той далеч не страдаше, че всяка вечер се слива с човешкия му товар — напротив, приятно му бе да си представя, че пътува сред множество преселници, на борда на параход, който цепи мрака. Дърветата бяха коралови рифове, а минувачите и колите — незнайни обитатели на морските глъбини. Твърде кратко пътешествие, през което нямаше да изпитва унижение: тук всяко тяло бе също така занемарено и зле поддържано като неговото. Когато понякога погледът му срещаше друг поглед, той не четеше в него никакъв присмех — все пак бельото му беше по-чисто от срещаните тук размъкнати ризи върху космати, животински гърди. Чувствуваше се удобно сред тези хора и далеч не подозираше, че една думичка бе достатъчна, за да изникне изведнъж пустинята, която разделя класите, както разделя и отделните личности. Върховната възможна близост навярно беше в този досег, в това съвместно гмуркане в мрака с трамвая, който пореше вечерния град. Реймон, тъй груб в колежа, тук не отместваше от рамото си клюмналата глава на някой капнал от умора свой връстник, при когото сънят разкършваше тялото, развързваше го като китка цветя.

Ала тази вечер той видя срещу себе си тази жена — тази дама. Тя седеше между двама мъже в дрехи, изцапани с машинно масло. Бе облечена в черно, с открито лице. По-късно Реймон се запита защо под погледа й не бе изпитал отначало срама, пробуждан в него и от последната слугиня. Не, никакъв срам, никакво притеснение — може би защото в трамвая се чувствуваше безименен и не си представяше никакви обстоятелства, способни да го свържат с непознатата. Освен това той не разчиташе в чертите й нищо подобно на любопитство, на присмех, на пренебрежение. И все пак как го наблюдаваше тя! Съсредоточено и последователно, като жена, която навярно си е казала: „Това лице ще ми бъде утеха през тягостните мигове, които ще трябва да прекарам сред тълпата, в трамвая. Изличавам света около това мрачно ангелско лице. Нищо не може да ме засегне: съзерцанието дава свобода. Той е пред мен като непозната страна, клепачите му са подровени морски брегове, две мъгливи езера дремят на ръба на ресниците. Мастилото по пръстите, сивкавите яка и маншети, липсващото копче са само белег на земното, осквернило изневиделица капналия от клона непокътнат плод, който ти вдигаш с предпазлива ръка.“

А и Реймон, изпълнен със сигурност, тъй като нямаше защо да се бои от думите на непознатата и никакви нишки не го свързваха с нея, я съзерцаваше със спокойна настойчивост, с която очите се взират в небесно светило… (Колко гладко е останало челото й! Тази вечер Куреж скришом го гледа — то е окъпано от светлина, която иде не от грейналия бар, а от лъчите на проникновението, тъй рядко озаряващи женско лице — но колко поразителни са те тогава и как ни помагат да проумеем, че Мисъл, Идея, Мъдрост са думи от женски род!)

Пред Таланската църква младата жена стана и остави на задгърбените от нея хора само мириса си, ала и това ухание се разнесе, преди Реймон да слезе. Студът не бе силен в януарската вечер и юношата не мислеше да тича. В мъглата вече се носеше стаената мекота на наближаващата пролет. Земята бе гола, но вече не спеше.

 

 

Погълнат от мислите си, през тази вечер Реймон нищо не видя на масата, събрала семейството, макар че баща му никога не се бе появявал с толкова изтерзано лице. Дори госпожа Куреж остана безмълвна: не бивало да рискуват да го „стреснат“, както каза тя на Баскови, след като докторът се качи с майка си на горния етаж. Тя обаче щяла на своя глава тайно да се посъветва с Дюлак. Вонящата пура на поручика вмирисваше стаята, а той повтаряше, изправен до печката: „Няма грешка, майко, има му нещо.“ Речта му, едновременно кратка и завалена, звучеше като заповед. Мадлен се противопостави на майка си:

— Може би е просто криза…

Поручикът я прекъсна:

— Не, не, Мадлен, случаят е сериозен. Майка ти е права.

Младата жена се осмели да възрази и той кресна:

— Нали ти казвам, че майка ти е права! Това не ти ли стига!

 

 

На първия етаж старата госпожа Куреж леко потропа на вратата на сина си, който седеше пред разтворените книги. Не му зададе никакъв въпрос и мълком заплете. Ако той не издържаше да мълчи и да преглъща мъката си, ако имаше нужда да поговори, тя бе насреща, готова да чуе всичко, но един непогрешим, сигурен усет я спираше да предизвика признанията му. За миг му мина през ума да не сподавя вопъла, който го стискаше за гърлото, ала трябваше да се върне толкова далеч назад, да проследи цялата верига на терзанията си до таз вечерното… А как да обясни несъответствието между болката си и това, от което бе породена? Защото не се бе случило нищо повече от следното: в определения час докторът се бе устремил към дома на Мария Крос, прислужницата го бе осведомила, че госпожата още не се е прибрала, и това бе първата му болка. Приел бе да чака в пустия салон, където стенният часовник биеше по-бавно от сърцето му. Една лампа осветяваше предвзето стилните греди на тавана, на ниската масичка до дивана имаше куп угарки в пепелник. „Твърде много пуши… трови се.“ Колко много книги! И нито една с разрязани докрай страници. Погледът му проследи прокъсаните дипли на богатите завеси от излиняла коприна. Той повтори: „Разкош и нищета, нищета и разкош…“, погледна стенния, сетне ръчния си часовник и реши, че ще си тръгне след четвърт час. Тогава времето сякаш полетя. За да не му се стори твърде кратко, докторът се зарече да не мисли за лабораторията, за прекъснатия опит. Стана, доближи се до лежащия стол и коленичи, после плахо погледна към вратата и зарови глава във възглавничките… На ставане лявото му коляно изпука както обикновено. Той застана пред едно огледало, докосна с пръст изпъкналата кост на слепоочието и изказа мисъл, която би накарала всеки случаен свидетел на този миг да го помисли за луд. Съгласно привичката си на учен, свеждащ всичко до формули, той заяви: „Остане ли човек сам, се преобразява в безумец. Да, контролът, който ние сами си налагаме, действува единствено когато се опира на контрола, упражняван от другите.“ Уви, това размишление изчерпа четвъртинката час, която по милост си бе отредил…

Как да обясни на майката, застинала в напрегнато очакване той да сподели мъката си, отчаянието на мига, в който си бе наложил да се лиши от ежедневното печално щастие на разговора с Мария Крос? Работата не е в желанието да се довериш, нито дори да имаш до себе си душеприказчик, пък бил той и собствената ти майка. Кой от нас владее изкуството да побере в няколко думи целия си вътрешен мир? Как да отсееш от течащия му поток едно, а не друго усещане? Няма смисъл да се говори, ако не може всичко да се изкаже докрай. Впрочем какво би разбрала старата жена от дълбоката музика, звучаща у сина й, от покъртителните й дисонанси? Синът й е от друга раса, защото е от друг пол… Дори само от пола си ние сме раздалечени повече, отколкото една планета от друга… Пред майката докторът си припомня болката, но не я описва. Той отново вижда как точно посягаше към шапката си, сломен от копнеж по Мария Крос, когато стъпки отекнаха в преддверието и животът му сякаш замря. Вратата се отвори, но се появи не очакваната жена, а Виктор Ларусел.

— Твърде много глезите Мария, докторе.

Никакво подозрение в гласа. Докторът се усмихна на безукорно облечения в бежово сангвиник, преливащ от любезност и доволство.

— Неврастениците, мнимите болни са добра плячка за вас, лекарите, а? Не, шегувам се — вашата безкористност е всеизвестна… Във всеки случай голям късмет имам, че Мария попадна на рядка птица като вас. Знаете ли защо още я няма? Госпожата се отказа от колата си: това е последната й приумица. Между нас казано, мисля, че е малко откачена, но за една хубава жена това е допълнителен чар, нали? Вие как мислите, докторе? Ей, пустият му Куреж! Радвам се, че ви виждам. Я останете на вечеря! Мария ще се радва — тя просто ви боготвори. Не? Поне я изчакайте да се върне. Само с вас мога да говоря за нея.

„Само с вас мога да говоря за нея…“ Кратка, покъртителна фраза, изпусната изневиделица от едрия, наперен мъж. „Неговата страст — каза си докторът в колата, която го отвеждаше у дома — възмущава града, а всъщност е единственото благородно чувство у този глупак. На петдесет години той открива, че е способен да страда заради една жена. При това той обладава тялото й, но това не му стига. Напук на средата му, на доходните сделки, на расовите коне, за него вече съществува извън този свят един върховен първоизточник на страдание… Не всичко може би е безумие в романтичното схващане за страстите. Мария Крос! Мария! Болка, болката, че не я видях — но как показателно е всъщност, че дори не се е сетила да ме предупреди! Колко ли малко значение имам в живота й, щом се отказва да ме види, без дори да се спре на тази мисъл… Аз влагам безкрая в минутите, които за нея са нищо…“

Докторът се пробужда от думи: майка му не е издържала на дългото мълчание. Тя също е проследила веригата на стаените си грижи и вече не разсъждава за неизвестната рана на своя син. Връща се към натрапчивата мисъл за отношенията със снахата:

— Кротувам си, винаги отвръщам само: „Добре, дъще, както ви е удобно… както искате!“ Не й противореча. Откакто Люси ми подметна, че богатството било нейно… Слава богу, ти печелиш достатъчно пари. Когато се ожени за нея, имаше бъдеще, но нищо повече, така си е, а пък тя беше от рода Буласие д’Елбьоф! Знам, че тогава фабриките им не бяха каквито са сега, но все пак можеше да се задоми по-богато. „Пари при пари отиват“, както ми каза тя един ден по повод Мадлен. Е, да не се оплакваме: ако не беше прислугата, нещата щяха да вървят.

— Бедна мамо, страшното в живота е да държиш в една кухня прислужници с различни господари…

Той докосна с устни челото на майка си, остави вратата открехната, за да може тя да вижда, и машинално повтаряше: „Страшното в живота…“

 

 

На другия ден приумицата на Мария Крос по отношение на екипажа още продължаваше, тъй като в трамвая Реймон отново видя непознатата, седнала на същото място, и спокойните й очи отново обсебваха момчешкото лице, кръжаха около клепачите, проследяваха по границата й тъмата на косите, поспираха се върху проблясъка на зъбите между устните. Той си спомни, че не се е бръснал от два дена, попипа с пръст мършавата си буза, сетне засрамено скри ръце под пелерината. Непознатата сведе очи и той не забеляза веднага, че по липса на жартиери единият от чорапите му се бе свлякъл и оголваше крака: Не смееше да го изопне, но промени положението си. Ала не се измъчваше: това, което Реймон бе ненавиждал у другите, бе смехът, усмивката, дори и сдържана. Долавяше и най-лекото потръпване на крайчеца на устата, известно му бе какво значи прехапаната долна устна… Но тази жена го наблюдаваше със странно изражение, едновременно разумно и животинско — да, изражение на приказна твар, безучастна, непознаваща смеха. Той не знаеше, че баща му често бе подкачал Мария Крос за умението й да надява на лицето си смеха като маска, която се свлича изведнъж, без погледът да изгуби нещо от невъзмутимата си печал.

Когато тя слезе при Таланската църква и пред погледа му остана само кожената седалка, леко хлътнала там, където бе седяла, Реймон вече не се съмняваше, че ще я види на другия ден. Не би могъл да подкрепи надеждата си с никакво разумно основание: просто вярата бе в душата му. По-късно, след вечеря, качи в стаята си две кани гореща вода, свали от стената големия леген, а на сутринта се събуди половин час по-рано, защото бе решил занапред да се бръсне всеки ден.

Курежови биха могли с часове да наблюдават наболия кълн на някой кестен, без нищичко да разберат от тайнството на цъфтежа. По същия начин те не осъзнаха чудото, на което бяха свидетели — тъй както първият удар на кирката оголва фрагмент от съвършена статуя, първият поглед на Мария Крос бе разкрил ново същество в мръсния колежанин. Под топлото съзерцание на тази жена запуснатото тяло наподоби младите грапави стволове във вековна гора, където изневиделица се размърдва задрямала богиня. Курежови не видяха чудото, защото членовете на твърде неразделните семейства престават да се забелязват едни други. От седмици вече Реймон беше младеж, загрижен за външността си, привърженик на водните процедури, осъзнал, че е харесван и сам зает да запленява, а майка му все още гледаше на него като на нечистоплътен ученик. Една жена, без дума да изрече, с едничката власт на погледа си, преобразяваше детето им, извайваше го наново, без Курежови да открият в него следите от това незнайно чародейство.

В трамвая, вече неосветен по времето, когато дните се удължават, Реймон всеки път се осмеляваше да стори нещо ново: прехвърляше крак връз крак, откриваше спретнати и обтегнати чорапи, обувки с огледален блясък (при Кръста на Сен Жьонес имаше ваксаджия), вече нямаше причина да крие маншетите си, започна да носи и ръкавици. Един ден ги свали и младата жена не можа да сдържи усмивката си пред тези прекалено розови нокти, които бяха отворили много работа на маникюристката, но след толкова години на гризане биха спечелили, ако още не привличаха вниманието. Всичко това бе само външната страна на незримо възраждане. Мъглата, напластена в тази душа, малко по малко се разсейваше под въздействието на сериозното внимание на жената — все така безмълвно, но вече по-познато поради създалата се привичка. Може би не беше изрод и също като другите младежи притежаваше властта да привлече погледа на една жена — а може би и нещо повече от погледа й! Въпреки мълчанието самото време тъчеше между тях канава, която никаква дума и никакъв жест не биха могли да заздравят повече. Те чувствуваха, че бе близък часът, когато щяха да разменят първите си думи, но Реймон не правеше нищо, за да ускори настъпването му: той бе плах каторжник, комуто бе достатъчно да не чувствува вече оковите си и за момента му стигаше радостта, че отведнъж е станал друг. Дали наистина е бил само противен ученик, преди непознатата да го погледне? Всички ние неведнъж сме били моделирани отново и отново от хората, които са ни обичали, и стига тези хора да са проявили упорство, превръщали са ни в свое творение — творение, което впрочем не признават, защото никога не е мечтаното от тях. Няма любов, няма приятелство, преминали през съдбата ни, без да са вложили в нея своя принос за цял живот. Тазвечерният Реймон Куреж от малкия бар на улица Дюфо, този тридесет и пет годишен мъж, щеше да бъде друг човек, ако през 19… в последния клас на класическата гимназия, на връщане с трамвая, не бе видял да сяда срещу него Мария Крос.