Франсоа Мориак
Пустинята на любовта (3)

III

Лятото дойде и през него Реймон навърши седемнадесет години. В спомена му то е жарко, безводно и с небивала оттогава сила тегнеше с непоносимото си небе над каменистия град. Той помни летата в Бордо: хълмовете бранеха града от северния вятър, а боровете и пясъкът съсредоточаваха и трупаха топлина, обсаждаха го чак до портите. Бордо бе град, беден откъм дървета освен в градската градина, където на изнемогващите от жажда деца им се струваше, че зад високите тържествени решетки на оградите прегаря сетната зеленина на света.

Но в спомена на Куреж може би се сливат небесният огън през тази година и вътрешният пламък, който опустошаваме него и шестдесетте му връстници в ограденото пространство, отделено от останалите дворове с редица клозети. Двама надзиратели бяха необходими, за да обуздават орляка умиращи деца и зараждащи се мъже. Под напора на мъчително покълване младата жива гора за няколко месеца се източваше, хилава и болнава. Но докато обществото със своите обичаи подкастряше почти всички издънки на добри семейства, Реймон Куреж безсрамно раздухваше пожара в себе си. Учителите се плашеха, отвращаваха се от него и доколкото можеха, отлъчваха от множеството това момче с насечено лице (детинската му плът зле понасяше бръснача). В очите на добрите ученици той беше безсрамник, за когото се говореше, че криел в портфейла си фотографии на жени и четял в параклиса „Афродита“^[1] под обложката на молитвеник. „Изгубил е вярата в бога…“ Тези думи всяваха ужас в колежа, подобно на разнесъл се в лудница слух, че най-буйният от питомците е разкъсал усмирителната си риза и гол-голеничък се скита из градината. Известно бе, че през редките недели, когато не бе наказан да остава в клас, Реймон Куреж захвърляше униформата и фуражката, украсена с монограма на Светата дева, обличаше пардесю конфекция, купено от „Тиери и Сигран“, нахлупваше смешно бомбе като на цивилен полицай и обикаляше съмнителните бараки на панаира: видели го бяха в „манежа-салон“ с някаква уличница на неопределена възраст.

Когато в деня на тържественото връчване на наградите публиката, затъпяла от жега под вече прегорелите листа, бе уведомена, че ученикът Куреж окончателно е издържал с оценка „среден“, той единствен знаеше причината на усилията, в които бе постоянствувал, за да не пропадне на изпита въпреки привидно разпуснатия си живот. Преследваше го една мисъл, която го бе откъснала от чувството, че е незаслужено набеден, и бе съкратила часовете, когато стоеше наказан пред варосаната стена на вътрешния двор: мисълта да отпътува, да поеме в някое лятно утро по шосето за Испания, което минаваше пред имението на Курежови — внушителен път с огромни каменни плочи, възраждащи спомена за императора, за неговите оръдия и ешелони. Предвкусваше опиянението от всяка крачка, отдалечаваща го все повече от колежа и от безрадостното семейство! Бяха се споразумели, че ако Реймон издържи матурата, баща му и баба му ще му дадат по сто франка; той вече имаше осемстотин, така че щеше да притежава хилядарката, с която се надяваше да поскита по света и да проточи между себе си и близките безкраен друм. Ето защо той учеше през часовете, когато бе наказан да остава в клас, той учеше, без да го смущава играта на другите. Понякога затваряше учебника и жадно се връщаше към мечтанията си: щурци свирукаха край боровете на бъдните пътища, хладна и сумрачна бе странноприемницата в безименното селце, където изнурен присядаше, лунната светлина разбуждаше петлите и момчето отново потегляше по хладина, запазило в устата си вкуса на хляба. Понякога спеше под купа сено, една сламка му затулваше някоя звезда и мократа ръка на утрото го пробуждаше…

И все пак то не бе избягало, момчето, за което учители и роднини бяха единодушни в преценката си, че е способно на всичко. Без сами да знаят, враговете му бяха надделели: поражението на един юноша произтича от склонността му да се поддаде на уверенията за своето нищожество. Случва се на седемнадесет години и най-непокорното момче да приеме доброволно образа, който другите му налагат. Реймон Куреж бе красив, а не се и съмняваше, че е чудовищно грозен и нечистоплътен; не съзираше правилните черти на лицето си и бе сигурен, че в околните може да буди само отвращение. Беше противен сам на себе си и смяташе, че никога не ще успее да се отплати на света с неприязън, равна на поражданата от него. И затова по-остър от желанието му за бягство бе стремежът да се притаи, да затули лицето си, да не понася омразата на непознати. Този набеден блудник, с когото децата от католическото училище се бояха да се ръкуват, също като тях не познаваше жените и не би допуснал, че е достоен да се хареса и на най-окаяната продажница. Срамуваше се от тялото си. В неговото перчене с безредието и мръсотията нито родители, нито учители съумяха да съзрат жалкото му предизвикателство да ги убеди, че е жалък по своя воля: това бе печална горделивост на възрастта, отчаяно смирение.

Наместо да ознаменува бягството му, тази ваканция след последната година по риторика бе време на стаена страхливост: скован от срам, той смяташе, че чете презрение в очите на слугинята, която чистеше стаята му, не смееше да срещне погледа, с който докторът понякога дълго го обгръщаше. Баскови прекарваха месец август в Аркашон, така че не му оставаха дори гъвкавите като растения детински телца, с които обичаше буйно да играе.

Откак семейство Баск бе отпътувало, госпожа Куреж охотно повтаряше: „Приятно е все пак да се почувствуваш господар в дома си.“ С това тя си отмъщаваше за една забележка на дъщеря си: „Гастон и аз наистина имаме нужда от малко почивка насаме.“ В действителност бедната жена всеки ден живееше в очакване на писмо и не се случваше да прогърми, без тя да си представи Баскови в пълен състав на борда на някоя подмятана от вълните рибарска черупка. Къщата й вече бе само наполовина пълна и й ставаше болно от празните стаи. А какво да очаква от такъв син, който все се скита по пътищата, връща се потен и пълен със злъч и се нахвърля на храната като звяр?

— Казват ми: „Имате мъжа си…“ Как не!

— Клета дъще, не забравяйте колко зает е Пол.

— Вече няма лекции, майко. А по-голямата част от клиентелата му е на бани.

— Бедняшката му клиентела не пътува. Пък и лабораторията, болницата, статиите му…

Огорчената съпруга свеждаше чело, тя добре знаеше, че за тази дейност на доктора храна никога не ще липсва; че никога, чак до смъртта, този човек не ще разполага с промеждутък за отдих, когато, свободен и безделен, би й посветил изцяло няколко мига. Тя не вярваше, че това е възможно, не знаеше, че и в най-запълнените съществования любовта винаги си намира кътче, че даже претрупаният с важни дела държавник спира хода на събитията с приближаването на часа, когато го очаква любовницата му. Това неведение я възпираше да страда. При все че познаваше онзи вид любов, състоящ се в преследване на недостижимо същество, което никога не се обръща назад, самата й неспособност да извоюва от него един-единствен съсредоточен поглед й бе попречила да си представи, че докторът може да бъде различен с друга жена. Не, тя не би искала да повярва, че съществува жена, способна да подмами доктора извън неразбираемия свят, където се изготвят статистики и наблюдения и се съхраняват капки кръв или гной между две стъкълца, и щеше да живее години, без да открие, че през много вечери лабораторията бе оставала пуста, болните напразно бяха чакали човека, способен да ги облекчи, докато той бе предпочел да седи неподвижен в един сумрачен салон, потънал в тъкани, с лице, обърнато към излегналата се там жена.

За да си осигури през натоварените дни подобни тайни промеждутъци, докторът трябваше да работи за двама. Той разчистваше затрупания си път, за да се добере най-сетне до времето на съзерцание и влюбено мълчание, когато един продължителен поглед задоволяваше желанието му. Понякога, когато очакваният час съвсем бе наближил, той получаваше бележка от Мария Крос: вече не била свободна, мъжът, от когото зависела, устройвал прекарване в някакъв крайградски ресторант. Докторът вече не би имал сили да живее, ако в края на писъмцето Мария Крос не предлагаше друг ден. По мигновено чудо цялото му съществуване се подреждаше около тази нова среща и при все че всичките му часове бяха запълнени, той като умел шахматист съзираше възможните ходове и необходимите премествания, за да се намери в уречената минута, неподвижен и безделен, сред потъналия в тъкани салон, с лице, обърнато към излегнатата жена. А отминеше ли часът, когато би трябвало да я посети, ако тя не бе отменила срещата, той се радваше при мисълта: „Щеше вече да е свършило, докато сега цялото това щастие тепърва ми предстои…“ Имаше с какво да запълни дните, които го деляха от него: главно лабораторията бе негово убежище, там той губеше съзнанието за любовта си, проучванията заличаваха времето, поглъщаха часовете и ето че изведнъж настъпваше мигът да бутне портата на имението зад Таланската църква, в което живееше Мария Крос.

 

 

Ала разкъсван от чувствата си, той по-малко наблюдаваше сина си през това лято. Пазител на толкова много срамни тайни, докторът често повтаряше: „Ние винаги си мислим, че «нещастните случаи» не ни засягат, че убийствата, самоубийствата, позорът са участ на другите, а всъщност…“ А всъщност той така и не узна, че през този гибелен август синът му за малко не бе извършил непоправимото. Реймон искаше да избяга и в същото време да се скрие, да не го виждат. Не смееше да влезе в кафене, в магазин. Случваше му се по десет пъти да мине покрай някоя врата, без да се реши да я отвори. Тази фобия правеше невъзможно всякакво бягство, а вкъщи той се задушаваше. Доста вѐчери смъртта му се привиждаше като най-простия изход. Веднъж отвори чекмеджето на бюрото, където баща му криеше стар модел револвер: бог не пожела да намери патроните. Един следобед прекоси задрямалите лозя, спусна се към рибния развъдник при склона на спечената ливада: надяваше се водораслите и мъховете да обгърнат краката му и да не може да се изтръгне от блатните води, устата и очите му да се изпълнят с тиня и никой повече да не го види, а и той да не види как другите го виждат. Комари танцуваха над водата, жабите размътваха като камъни подвижния мрак. Заплетено в растенията, се белееше някакво умряло животно. Не страхът, а погнусата спаси Реймон този ден.

За щастие той не бе често сам, тъй като игрището за тенис на Курежови привличаше младежите от съседните имения. Госпожа Куреж упрекваше Баскови, че са я накарали да се охарчи за това игрище, а са заминали, когато биха могли да играят. Само чуждите хора се възползували от него. Младежи, облечени в бяло, с ракети в ръка, пристъпваха безшумно с беззвучните си гуменки и изникваха в салона по време на следобедната почивка. Поздравяваха дамите, с половин уста се осведомяваха за Реймон, сетне навлизаха в светлината, която скоро се огласяше от техните „play“, „out“ и от смеха им. „Не си правят труда да затварят вратата след себе си“ — вайкаше се старата госпожа Куреж, преследвана от натрапчивата мисъл да не нахлуе жегата. Реймон навярно би склонил да играе, но го пропъждаше присъствието на девойките, и то особено на госпожиците Косруж: Мари-Терез, Мари-Луиз и Маргьорит-Мари — три руси дебелани с излишък от коси, които им причиняваха мигрена и които те бяха обречени да крепят на главите си във вид на огромни постройки от жълти плитки, нескопосно закрепени с гребени и винаги застрашени от срутване. Реймон ги ненавиждаше: какво толкова се смееха през цялото време? Превиваха се от кикот и все намираха, че другите „щели да ги накарат да се пръснат от смях“. Всъщност те не се смееха на Реймон повече, отколкото на когото и да било другиго, но негова болезнена слабост бе да мисли, че е прицел на всеобщия присмех. Впрочем той имаше определена причина да ги мрази: в деня преди заминаването на Баскови Реймон не бе посмял да се отметне пред зет си от обещанието да поязди един огромен кон, който поручикът оставяше в обора. На онази възраст, щом възседнеше кон, на Реймон му се завиваше свят, така че бе възможно най-смешният ездач. Една сутрин госпожиците Косруж го бяха изненадали на една горска просека — беше се вкопчил в седлото, но конят грубо го метна на земята. Той не можеше да ги види, без да си спомни шумния им кикот, а при всяка среща те обичаха да припомнят подробностите около падането му.

Каква буря поражда и най-невинната закачка в една младежка душа насред пролетното й равноденствие! Реймон не различаваше една от друга младите Косруж и в омразата си ги възприемаше като едно цяло — някакво тлъсто чудовище с три кока, винаги запотено и разкикотено под неподвижните дървеса на августовските следобеди през 19…

Понякога взимаше влака, прекосяваше нажежения като пещ Бордо и стигаше до пристанищните докове — в мъртвата вода бензинови и маслени петна грееха с цветовете на дъгата, лудуваха тела, разядени от нищета и скрофули. Те се смееха, гонеха се, босите им крака шляпаха по плочите и оставяха мокри, нетрайни следи.

Дойде октомври: преходът бе приключил, Реймон бе преминал опасния завой в живота си. Щеше да бъде спасен, беше вече спасен със започване на училището, където новите учебници, чиято миризма открай време обичаше, му предлагаха през тази година на навлизане във философската наука: синоптична таблица на всички човешки мечтания и учения. Щеше да бъде спасен — не само със собствени сили. Ала близко бе времето, свързано с появата на една жена — същата, която тази вечер в малкия бар го гледа през дима и танцуващите двойки, а широкото й, спокойно чело е останало ненакърнено от времето.

Той преживя зимните месеци преди тази среща в плен на дълбоко вцепенение, обезоръжен от притъпените си усещания. Безвреден, той престана да бъде вечната жертва. След ваканцията, през която се бе измъчвал от двойната натрапчива мисъл за бягство и смърт, той на драго сърце изпълняваше предписаните действия и дисциплината му помагаше да живее. Чрез нея по-добре вкусваше сладостта на ежедневното прибиране, вечерния преход от едно предградие в друго. Когато излизаше от вратите на колежа, той навлизаше в тайните на влажното пътче ту с лъх на мъгла, ту с дихание на сух студ. Познаваше и всички небеса — тъмни, избистрени и проядени от звезди или затулени от облаци, които невидимата за него луна осветяваше отвътре. Следваше прелезът, трамваят, винаги обсаден от грохнала, мръсна и кротка тълпа. Големият жълт правоъгълник потъваше в полуселска местност, по-осветен от „Титаник“, и се плъзгаше между печални градинки, потънали в недрата на зимата и нощта.

 

 

У дома той вече не се чувствуваше предмет на постоянно проучване. Всеобщото внимание се бе пренесло върху доктора.

— Тревожа се за него — казваше госпожа Куреж на свекърва си. — Добре сте вие, дето не се тровите. Завиждам на хора, устроени като вас.

— Пол е малко преуморен, прекалено много работи, така е, но по природа е здрав и съм спокойна за него…

Снахата свиваше рамене и не се опитваше да разбере какво си мърмори старицата: „Не е болен, но е истина, че страда.“

Госпожа Куреж повтаряше: „Няма други, които така да не се лекуват като лекарите.“ На масата го дебнеше. Той вдигаше към нея изопнато лице.

— Петък е: защо има котлети?

— Трябва ти силна храна.

— Откъде знаеш?

— Защо не се посъветваш с Дюлак? Един лекар не може сам да се лекува.

— Ама, скъпа Люси, защо изобщо мислиш, че съм болен?

— Не се виждаш на какво приличаш. Ужасно изглеждаш, всички го забелязват. Вчера пак някой ме попита: „Но какво му е на вашия мъж?“ Би трябвало да взимаш холеин… Сигурна съм, че е от черния дроб…

— Защо черният дроб, а не друг орган?

Тя заявяваше безпрекословно:

— Такова чувство имам.

Люси имаше съвсем ясното чувство, че е от черния дроб, и нищо не би могло да я разубеди. Тя обсипваше доктора със забележки, по-досадни от мухи:

— Вече си изпил две чаши кафе, ще кажа в кухнята да не пълнят повече кафеника. Това е третата ти цигара от обяд. Не възразявай, угарките са в пепелника.

— Той си знае, че е болен — каза тя един ден на свекърва си, — ето например вчера го заварих пред огледалото. Той, дето никога не се е занимавал с външността си, съвсем отблизо се взираше в лицето си, прокарваше пръсти по него, като че искаше да изглади бръчките по челото, по слепоочията. Даже отвори уста и огледа зъбите си.

Старата госпожа Куреж наблюдаваше снаха си над очилата, сякаш се страхуваше да не разчете по недоверчивото й лице нещо повече от тревога: подозрение. Старицата чувствуваше, че вечерната целувка на сина й е по-продължителна отпреди и може би знаеше какво означава тежестта на тази мъжка глава, обронена за миг: от юношеството на своя син тя бе свикнала да отгатва раните, способни да бъдат излекувани от едно-единствено същество на света — това, което ги е причинило. Съпругата обаче, макар и от години уязвявана в обичта си, вярваше само във физическата болка и всеки път, когато докторът сядаше срещу нея и притискаше сключени ръце към измъченото си лице, тя повтаряше:

— Всички сме на това мнение: би трябвало да се посъветваш с Дюлак.

— Дюлак няма да ми каже нищо ново.

— Ти можеш ли сам да се преслушаш?

Докторът не отговаряше, съсредоточен в тръпката на свитото си сърце, сякаш обхванато и леко стиснато от някаква ръка. Ах, той положително щеше по-добре да изброи неговите удари, отколкото би го сторил над чужди гърди! Още бе задъхан от играта пред Мария Крос: колко трудно е да се вмъкне някоя по-нежна дума, някой любовен намек в бъбренето с почтителна жена, която налага на лекаря си качество на неприкосновеност и му прикачва духовно бащинство!

Докторът отново преживяваше подробностите около посещението: бе оставил колата на главния път пред Таланската църква и бе изминал пеш осеяната с локви пътека. Здрачът се спускаше толкова бързо, че бе вече тъмно, когато премина през портата. В дъното на неподдържана алея лампата обагряше в червено прозорците на приземния етаж от ниската постройка. Не бе позвънил, никакъв прислужник не го бе предшествувал през трапезарията и той бе влязъл, без да почука, в салона, където полегналата Мария Крос не стана: в продължение на няколко секунди тя даже продължи да чете. Сетне каза:

— Ето, докторе, на ваше разположение съм.

Протягаше му двете си ръце, отместваше леко крака си, за да може той да седне на шезлонга: „Не сядайте на този стол, счупен е. Тук е разкош и нищета, нали знаете…“

Господин Ларусел бе настанил Мария Крос в тази селска къща, където посетителят се препъваше в продраните килими, а диплите на завесите прикриваха дупките им. Понякога Мария Крос замълчаваше, но за да може докторът да поведе разговора, благоприятствуващ признанието, което бе решил да направи, би трябвало огледалото над лежащия стол да не отразява обраслото му с косми лице, очите, кръвясали и похабени от микроскопа, челото — олисяло още по времето, когато Пол Куреж подготвяше изпита по вътрешни болести. Все пак щеше да си опита късмета: малката ръка бе отпусната и почти докосваше килима. Той я грабна в своята и каза полугласно: „Мария…“ Тя не отдръпна доверчивата си ръка: „Не, докторе, нямам температура.“ И тъй като винаги говореше само за себе си, добави:

— Приятелю, направих нещо, което ще одобрите: казах на господин Ларусел, че файтонът вече не ми е необходим, така че може да продаде екипажа и да освободи Фирмен. Нали знаете какъв е — човек, неспособен да проумее възвишените чувства. Разсмя се и заяви, че заради някаква кратковременна прищявка не си заслужавало „тук всичко да се обръща нагоре с краката“. Аз държа на своето и при всякакво време използувам само трамвая — дори и днес, на връщане от гробищата. Помислих си, че ще бъдете доволен от мен. Чувствувам се по-малко недостойна за нашия малък покойник, чувствувам се по-малко… по-малко… държанка.

Последната дума бе изречена едва чуто. Хубавите, плувнали в сълзи очи се вдигнаха към доктора, смирено просеха одобрение. Със сериозен и студен глас той начаса го даде на жената, която неспирно го призоваваше на помощ: „Вие сте тъй възвишен… вие сте най-благородният човек, когото познавам… само това, че съществувате, ми стига, за да повярвам в доброто…“ Той се опита да възрази:

— Не съм какъвто мислите, Мария. Аз съм просто окаян човек, разкъсван от желания като другите хора…

— Нямаше да бъдете светец, какъвто сте си — отвръщаше тя, — ако не се презирахте.

— Не, не, Мария — не светец!… Да знаехте…

Тя се вглеждаше в него с прилежно възхищение, но никога не й се случваше да се обезпокои като Люси Куреж или поне да забележи колко зле изглежда той. Принудителното преклонение, с което го обграждаше тази жена, отчайваше любовта му. Желанието му бе зазидано от възхищението й. Далеч от Мария Крос несретникът се убеждаваше, че няма прегради, непреодолими за любов като неговата, но щом се намереше пред почтителната млада жена в очакване на думите й, той признаваше очевидността на непоправимата си злочестина. Нищо на света не можеше да измести техните отношения на друга плоскост: тя бе не любовница, а ученичка, той бе не любовник, а духовен наставник. Да протегне ръце към полегналото тяло, да го привлече към себе си, щеше да бъде толкова безумен жест, колкото ако счупи огледалото. При това той не подозираше, че тя с нетърпение го очаква да си тръгне. Беше горда, че докторът се интересува от нея, и в падението на живота си ценеше твърде високо отношенията си с тази видна личност: но колко силно се отегчаваше от него! Без да се догажда, че за Мария посещенията му са бреме, той с всеки ден чувствуваше по-ясно, че тайната му се изплъзва, и само с върховното й безразличие към него можеше да се обясни, че тя не я забелязва. Ако Мария изпитваше поне наченки на обич, любовта на доктора щеше да й се набие на очи. Уви, колко далеч може да бъде една жена от мъж, който я отегчава, макар, от друга страна, да го цени и дори боготвори, а връзките с него да са гордост за нея. За това докторът се досещаше отчасти — достатъчно, за да бъде съкрушен.

Беше станал, прекъсвайки Мария Крос насред изречението.

— Ах — каза му тя, — винаги си тръгвате изневиделица! Но вашите клети пациенти ви чакат… Не искам да проявявам егоизъм и да ви обсебвам.

Той отново прекоси безлюдната трапезария, вдъхна лъха на заскрежената градина и на връщане с колата, при мисълта за внимателното и печално лице на Люси, навярно разтревожена и очакваща го на тръни, си повтори: „Поне да не причинявам страдания; достатъчно е, че аз страдам, нека не причинявам страдания на другите…“

 

 

— Тази вечер изглеждаш по-зле. Какво чакаш, за да отидеш при Дюлак? Ако не за себе си, поне за нас го направи. Като че ли само теб засяга: за всички ни е от значение.

Госпожа Куреж призоваваше Баскови за свидетели и те прекратиха полугласната си беседа, за да се присъединят към нейната молба:

— Ами да, татко, на всички ни се иска колкото се може по-дълго да останете сред нас.

Само при звука на омразния глас докторът изпитваше срам от чувствата, които се надигаха в него против зет му: „Всъщност е добро момче… непростимо е от моя страна…“ Но как да забрави причините за ненавистта си? Години наред една-единствена страна от семейния живот се бе покривала изцяло с предварителните представи на доктора: до голямото брачно легло се намираше тясното креватче, където всяка вечер жена му и той гледаха как спи Мадлен, първородното им дете. Не се долавяше никакво дихание, невинно краче бе избутало завивките, между преградите висеше отпусната прекрасна ръчица. Тя бе тъй кротко дете, че можеха да я глезят безнаказано, и слабостта на баща й към нея толкова я ласкаеше, че прекарваше часове, играейки безшумно в кабинета на доктора. „Казвате, че не е особено умна — повтаряше той, — но тя е нещо повече от умна.“ По-късно той, който винаги бе мразил да излиза с госпожа Куреж, обичаше да го срещат с младото момиче: „Мислят, че си ми жена!“ По онова време за нея бе избрал измежду всички свои студенти Фред Робинсон, единствения, у когото чувствуваше разбиране. Докторът вече го наричаше свой син и чакаше Мадлен да навърши осемнадесет години, да се сключи бракът, когато в края на първата зима след появата й в светските среди девойката уведоми баща си, че се е сгодила за поручик Баск. Яростната съпротива на доктора продължи месеци и не бе разбрана нито от семейството му, нито от обществото. Как можеше той пред богатия офицер с влиятелни роднини и голямо бъдеще да предпочита някакво студентче без състояние, при това бог знае от какъв род… „Егоизъм на учен“ — казваха хората.

Основанията на доктора бяха твърде лични, за да може да ги изложи пред околните си. Още при първото възражение бе почувствувал как става враг на любимата си дъщеря. Той дори си внуши, че тя ще се радва на смъртта му, че в очите й той вече е само стар зид, който трябва да бъде сринат, за да се събере тя със зовящия я самец. От желание да прозре истината, бе упорствувал до краен предел, за да измери омразата на любимото си дете. Дори възрастната му майка бе против него и съдействуваше на младите. Хиляди интриги се плетяха в старата къща, за да могат годениците да се виждат без негово знание. Когато най-сетне отстъпи, получи от дъщеря си целувка по бузата, а той леко повдигна косите й като някога, за да докосне челото й с устни. Край него все така говореха: „Мадлен обожава баща си, тя открай време му е любимка.“ Навярно до смъртта си щеше да чува как девойката го нарича „милото ми татенце“.

А междувременно трябваше да понася общуването с този Баск. Антипатията на доктора към него излизаше наяве въпреки огромните му усилия. „Учудващо е — казваше госпожа Куреж, — Пол има зет, който по всички въпроси мисли като него, а пък не го обича.“ Именно това докторът не можеше да прости на момъка: неговата изопачаваща мисъл отразяваше карикатурата на собствените му най-съкровени възгледи. Поручикът бе от хората, чието одобрение съкрушава и тласка към съмнение в истини, за които човек би пролял кръвта си.

 

 

— Ами да, татко, лекувайте се заради децата си, приемете те да ви бранят от самия вас.

Докторът напусна стаята, без да отговори. По-късно Баскови потърсиха убежище в спалнята си — свещена територия, за която госпожа Куреж казваше: „Никога не стъпвам там. Мадлен ми намекна, че не й е приятно, а това са неща, които не е нужно да ми се повтарят — мога да ги подразбирам от половин дума.“ Събличаха се мълчаливо. Коленичил за молитва, с лице, заровено в леглото, поручик Баск внезапно се обърна и запита жена си:

— Имението семейна придобивка ли е?

— …

— Искам да кажа, след брака ли е купено от родителите ти?

Мадлен мислеше, че е така, но не беше сигурна.

— Интересно би било да се знае, защото в случай че бедният ти баща… ще имаме право на половината.

Той отново замълча, сетне внезапно попита за възрастта на Реймон и, изглежда, му стана неприятно, че е едва на седемнадесет години.

— Какво те засяга? Защо питаш?

— Просто така…

Той може би мислеше, че един малолетен родственик винаги води до усложнения при встъпване в наследство, защото, докато ставаше, каза:

— Колкото до мен, надявам се, че бедният ти баща няма да ни напусне, преди да минат години.

В полумрака огромният, оправен за спане креват мамеше съпрузите. Лягаха в него, както сядаха да се хранят в дванадесет и в осем часа — време, когато е редно да изпитваш глад.

През същите тези нощи Реймон понякога се пробуждаше: нещо топло и блудкаво се стичаше по лицето му, изливаше се в гърлото и ръката му пипнешком търсеше клечка кибрит. Тогава виждаше как кръвта блика от лявата му ноздра, цапа нощницата, чаршафите. Ставаше и премръзнал гледаше в огледалото длъгнестото тяло, опръскано с пурпур, триеше в гърдите си лепкавите от кръв пръсти, забавляваше се с оплесканото лице, представяше си, че е едновременно и убиец, и убит.