Франсоа Мориак
Пустинята на любовта (2)

II

Между колежа — там редовно го гонеха от час, а той, мръсният хлапак, се мъкнеше покрай стените на коридорите — и семейния дом в предградието се вместваше отрязъкът от време, който му носеше свобода — дългото пътуване на връщане с трамвая. Тогава, сред равнодушните, безоки същества, той най-сетне се чувствуваше сам — особено през зимата, тъй като мракът, едва разкъсван тук-таме от уличните фенери или от прозорците на някой бар, го отделяше от света, усамотяваше го сред мириса на влажна вълна на работните дрехи. Угаснала цигара висеше от отпуснати устни, сънят отмяташе лица с бръчки, набити с въглищен прах, вестник се изплъзваше от натежали ръце, една гологлава жена обръщаше към лампите роман в подлистник и устните й се движеха като за молитва. Ала накрая, малко след Таланската църква, той трябваше да слиза.

Като подвижен бенгалски огън трамваят за миг осветяваше тисовете и алеята с оголели габъри на някакво имение, сетне детето слушаше как грохотът на колелата и на токоприемателния прът заглъхва по осеяния с локви път с мирис на гнило дърво и на листа. После поемаше по пътеката, виеща се край градината на Курежови, бутваше открехнатия вратник към стопанските постройки. Лампата в трапезарията огряваше лехата край къщата — там през пролетта засаждаха обички, които вирееха на сянка. Челото на Реймон отсега се изопваше, както в колежа, веждите му се сключваха и образуваха една-единствена бухлата черта над очите, а дясното крайче на устните леко увисваше. Той влизаше в салона, подхвърляше едно общо „добър вечер“ на хората, скупчени край пестеливо запалената лампа. Майка му го питаше колко пъти трябва да му повтаря да почиства подметките си на стъргалката и дали възнамерява да седне на масата „с тези ръце“. Старата госпожа Куреж полугласно подхвърляше на снаха си: „Нали знаете какво казва Пол: не трябва излишно да изнервяме малкия.“ Така още с появата си той даваше повод за остри думи.

Сядаше в сянка. Приведена над бродерията си, Мадлен Баск, сестра му, дори не вдигаше глава при влизането на брат си. От него се интересуваше по-малко — мислеше си той, — отколкото от кучето. Реймон бе „болното място на рода“ и тя на драго сърце повтаряше, че от него щял да излезе голям непрокопсаник, а мъжът й, Гастон Баск, допълваше: „Особено с такъв слабохарактерен баща.“

Мадлен вдигаше глава, заслушваше се за миг, казваше: „Ето го Гастон“ — и оставяше ръкоделието. „Нищо не чувам“ — отвръщаше госпожа Куреж. „Ами да, ето го“ — и при все че никакъв звук не бе доловим за друго ухо освен за нейното, Мадлен ставаше, затичваше се към пруста и изчезваше в градината, водена от непогрешим усет, сякаш принадлежеше към вид, различен от другите твари, при който самецът, а не женската, изпуска миризма, за да привлече съмишленицата си през мрака. Скоро Курежови дочуваха мъжки глас, угодническия и покорен смях на Мадлен и знаеха, че двойката няма да мине през салона, а ще се качи през страничната врата към етажа със спалните и ще слезе едва при втория звънец.

Край масата, под висящата лампа, се събираха старата госпожа Куреж, снаха й Люси Куреж, младото семейство и четири момиченца, възрижи като Гастон Баск: с еднакви роклички, еднакви коси, еднакви лунички, те се притискаха едно към друго като опитомени птичета, накацали на прът. „И никой да не ги заговаря — постановяваше поручик Баск. — Ако някой ги заговори, ще бъдат наказани те, да си знаете.“

Мястото на доктора дълго оставаше празно, дори ако си беше у дома; той влизаше посред вечеря с куп списания. Жена му го питаше дали е чул звънеца и заявяваше, че при такава липса на ред нямало как прислугата да се задържи. Докторът тръсваше глава, сякаш за да пропъди муха, и разгръщаше някое списание. Не си придаваше важност — просто пестеше време като претоварен от работа човек, който знае цената на минутата. В края на масата Баскови се уединяваха, равнодушни към всичко, което не засягаше тях или малките. Гастон полугласно описваше постъпките, предприети в негова полза, за да не напусне Бордо: полковникът писал в министерството… Жена му го слушаше, без да изпуска от очи децата и без да спира да ги наставлява: „Не отопявай чинията си. Не умееш ли да си служиш с ножа? Не се изхлузвай така от стола. Ръцете на масата — ръцете, не лактите… Няма да получиш друга филия, предупреждавам те. Стига толкова си пила…“

Баскови образуваха островче от подозрителност и потайност. „Нищо не ми казват.“ Всички упреци, които госпожа Куреж вътрешно отправяше към дъщеря си, се съдържаха в думите: „Нищо не ми казват.“ Подозираше Мадлен, че е бременна, оглеждаше корема й, тълкуваше неразположенията й. Слугите винаги били осведомени преди нея. Смяташе, че Гастон е сключил застраховка за живот, но на каква стойност? Не знаеше колко точно бяха получили след смъртта на стария Баск.

В салона, след вечеря, Реймон не отвръщаше на майката, която мърмореше: „Е, нямаш ли уроци? Нито съчинение?“ Той грабваше някое от момиченцата и сякаш го мачкаше със силните си ръце, издигаше го право над главата си, за да пипне то тавана, описваше кръгове с гъвкавото телце, докато Мадлен Баск — настръхнала и тревожна като квачка, макар и обезоръжена от ликуването на малката — викаше:

— Внимавай, ще я осакатиш!… Толкова е груб…

Тогава баба Куреж оставяше плетивото, качваше очилата си на челото, лицето й се набръчкваше от усмивка и тя жадно попиваше доказателството в полза на Реймон:

— Ето на̀, не може да му се отрече, че умира за деца: само малките се радват на благоразположението му.

И старицата поддържаше, че нямало да ги обича, ако не бил добър по душа:

— Достатъчно е човек да го види заедно с племенниците си, за да се увери, че не е лош хубостникът.

Дали обичаше деца? Той търсеше досег с всичко свежо, топло и живо, с което да се брани от хората, наричани от него трупове. Реймон тръшваше на канапето малкото телце, спускаше се към вратата, тичаше устремно по засипаните с листа алеи, а небето — светлеещо се между клоните — направляваше неговия бяг. Зад стъклото на първия етаж гореше лампата на доктор Куреж. Дали и тази вечер Реймон щеше да си легне, без да целуне баща си? Ах, достатъчен бе сутрешният три четвърти час на враждебно мълчание, когато още в зори файтонът на доктора откарваше сина и бащата. Реймон слизаше на прелеза Сен Жьонес и по булевардите отиваше до колежа, а докторът продължаваше пътя си до болницата. Те оставаха три четвърти час един до друг, в сандъка, който вонеше на стара кожа, между прозорците със стичащи се дъждовни капки. Лекарят, който няколко мига по-късно щеше обстойно и властно да говори на персонала и студентите, от месеци вече напразно търсеше думичката, способна да достигне до това излязло от него същество. Как да си проправи път до настръхналото от защитни бодли сърце? Когато доволен смяташе, че е открил допирната точка и отправяше към Реймон дълго обмисляни думи, той сам не ги разпознаваше и му изменяше дори гласът — язвителен и сух пряко волята му. Вечното му терзание бе в неспособността да изрази какво да е чувство.

Добротата на доктор Куреж бе всеизвестна само защото делата му свидетелствуваха за нея; те единствени бяха проява на тази стаена в него, жива погребана доброта. Да приеме благодарствена дума без мърморене или свиване на рамене, бе невъзможно да се постигне от него. Колко ли пъти той въпросително се бе вглеждал в това отбягващо го лице, докато през дъждовните утрини колата го тръскаше до сина му! Лекарят неволно тълкуваше следите по това лице на зъл ангел — привидната благост на очите, подкопани от твърде дълбоки сенки. „Бедното дете мисли, че съм негов враг — си казваше бащата, — грешката е моя, не негова.“ Той не се съобразяваше с вътрешния усет на юношите, чрез който те разбират кой ги обича. Реймон чуваше повика, но си правеше оглушки. Впрочем той сам не би знаел какво да каже на смутения си баща, който действително беше смутен и това още повече го сковаваше като мраз.

И все пак на доктора му се случваше да не може да избегне някоя забележка, макар че винаги я отправяше с възможно най-мек тон и се стараеше да се отнася с Реймон като с другар:

— Директорът ми писа за теб. Ще подлудиш бедния абат Фарж! По всичко личало, че ти си занесъл учебника по акушерство, който в час сте си прехвърляли от ръка на ръка… Сигурно си го задигнал от библиотеката ми. Признавам, че негодуванието на абат Фарж ми се струва прекалено: вие сте на възраст да познавате живота и в края на краищата е по-добре да се прибягва до сериозни трудове… В този смисъл и писах на директора… Но освен това в шкафа за книги в занималнята открили и един брой на списание „Волни нрави“ и естествено подозират теб — набеждават те във всички грехове на Израиля… Внимавай, моето момче, накрая ще те изгонят шест месеца преди изпитите…

— Няма.

— Защо не?

— Защото повтарям класа, така че има големи шансове този път да не ме скъсат. Познавам ги аз! Ако мислиш, че ще изпуснат дори един от нашите, който може да изкара! Знаят, че ако ме изпъдят, ще ме лапнат езуитите. Предпочитат да сея зараза сред останалите, както те казват, отколкото да изгубят един зрелостник за статистиките си. Нали я знаещ тържествуващата мутра на Фарж, когато раздават наградите: тридесет явили се кандидати, двадесет и осем издържали и двама остават за устен изпит! Гръм от ръкопляскания!… Мръсници такива!

— Ама не, момчето ми…

Докторът натъртваше на „момчето ми“. Ето мига може би, когато щеше да проникне в това отхвърлящо го сърце. Отдавна синът не бе допускал да се стига до каквото и да било подобие на разнеженост. През тези цинични думи се процеждаше искрица доверие.

С какви слова да си послужи, та да не докачи детето и да го убеди, че има хора, неприбягващи до сметки и уловки? Че често изпеченият хитрец е подобен на Макиавели — посветен на възвишено дело, той наранява в желанието си да стори добро… Докторът търсеше най-убедителния израз, а в ясното и печално утро пътят от предградието вече се бе преобразил в улица, задръстена от каручките на млекарите. Още няколко минути до прелеза за събиране на бача^[1] край Кръста на Сен Жьонес, при който някога се стичали поклонниците на свети Жан Компостелски, а днес там се облягаха само контрольорите на омнибусите. Не намирайки думи, бащата пое топлата ръка в своята, повтори полугласно: „Момчето ми…“ — и тогава видя, че опрял глава на стъклото, Реймон спеше или по-скоро се правеше на заспал. Юношата бе затворил очите, които може би щяха неволно да издадат слабост, желание да отстъпи. Лицето му бе съвършено непроницаемо, костеливо, сякаш издялано от кремък, и в него не бе останало нищо, изразяващо чувства, освен двойната сянка на клепачите… Детето неусетно бе освободило ръката си.

 

 

Дали преди тази сцена в колата, или по-късно навлезе в живота му седналата тук, на канапето, жена, от която го дели само една маса и която би могла да го чуе, без той да повишава глас? Сега тя изглежда успокоена, отпива от чашата и вече не се бои, че Реймон ще я познае. На моменти обръща очи към него, но тутакси ги отклонява. Той различава гласа й, който внезапно се издига над глъчката: „Ето я Гладис.“ Току-що влязлата двойка се разположи между нея и кавалера й и всички едновременно заговориха:

— Безкрайно чакахме на гардероба…

— Все ние идваме първи…

— Е, нали сте тук, това е важното.

Не, навярно имаше повече от година преди сцената в колата между Реймон и баща му, когато един път на вечеря (трябва да бе краят на пролетта — лампата в трапезарията не бе запалена) старата госпожа Куреж каза на снаха си:

— Люси, знам за кого е спуснат в църквата белият креп, който сте видели.

Реймон помисли, че започва един от безкрайните разговори, чиито многобройни и празнословни фрази замираха, достигайки до доктора. Това обикновено бяха спорове около домакинството; всяка от жените защищаваше собствената си прислуга — жалка „Илиада“, в която слугинските дрязги развихряха една срещу друга богините-покровителки в Олимпа на трапезарията. А често семействата си оспорваха някоя надничарка:

— Извиках Травайот за следващата седмица — казваше например госпожа Куреж на Мадлен Баск. Младата жена възразяваше, че цялото бельо на децата трябвало да се изкърпи.

— Винаги ти вземаш Травайот.

— Ами тогава извикай Мария със счупения нос.

— Мария със счупения нос работи много по-бавно и освен това ме кара да й плащам трамвая.

Тази вечер обаче забележката за траурния креп в църквата породи по-сериозен спор. Старата госпожа Куреж добави:

— За момченцето на Мария Крос — починало е от менингит. Тя поръчала тържествена служба.

— Колко неуместно!

При възклицанието на жена си докторът, който ядеше супата си и четеше някакво списание, вдигна очи. Тогава съпругата както винаги сведе поглед, но с гневен тон заговори колко жалко било, че свещеникът не призовал към повече благоприличие тази известна на целия град държанка, която излагала на показ безсрамния си разкош: коне, файтони и тям подобни. Докторът вдигна ръка:

— Нека не съдим. Не оскърбява нас.

— Ами скандалът? Той няма ли значение?

От мимиката на доктора тя разбра, че той вътрешно се удивява на простащината й и се помъчи да смекчи тона, ала само секунди по-късно отново се развика, че се отвращавала от такива жени… Имението, в което толкова дълго живяла старата й приятелка, госпожа Буфар, тъщата на Виктор Ларусел, сега било обитавано от някаква хубостница… Всеки път, когато минавала пред портата, й се късало сърцето…

Със спокоен, почти тих глас докторът я прекъсна, за да каже, че тази вечер в къщата има просто една майка до леглото на мъртвото си дете. Тогава, тържествено и с насочен нагоре показалец, госпожа Куреж изрече:

— Божията справедливост!

Децата чуха как докторът рязко отмести стола. Той сложи списанията в джоба си и без повече приказки се добра до вратата, стараейки се да забавя крачката си, но наострилото уши семейство го чу да се изкачва по стълбата тичешком.

— Какво толкова казах?

Госпожа Куреж отправи въпросителен поглед към свекърва си, към младото семейство, към децата, към прислужницата. Не се чу друг звук освен тракането на ножовете и вилиците и гласът на Мадлен:

— Не отхапвай направо от хляба… Остави този кокал…

След като се вгледа в свекърва си, госпожа Куреж допълни:

— Това си е жива болест.

Забила поглед в чинията си, старата дама сякаш не я чу. Тогава Реймон избухна в смях.

— Върви да се смееш навън и се върни, когато ти мине…

Реймон захвърли салфетката си. Колко спокойна бе градината! Да, сигурно бе в края на пролетта, защото си спомняше бръмбарите рогачи, които прехвърчаха с жужене, а за десерт бяха поднесли ягоди. Той седна насред моравата, върху топлия камък на едно фонтанче, от което никога никой не бе виждал да блика вода. На първия етаж сянката на баща му бродеше от прозорец на прозорец. В прашния тежък здрач, паднал в предградието на Бордо, камбаната биеше нарядко, защото бе умряло детето на същата жена, която в тази минута допива чашата си — тъй близо до Реймон, че той почти би могъл да я докосне, ако протегне ръка. Откакто пие шампанско, Мария Крос гледа младия мъж по-свободно, сякаш не се страхува, че той ще я познае. Малко е да се каже, че не е остаряла: косите й са къси, по нея няма нищо в разрез с тазгодишната мода, ала тялото й е запазило пищните форми, харесвани през 19… Млада е, но с младост, разцъфнала и застинала преди петнадесет години — младост, каквато вече не се среща. Сенките около очите едва ли изглеждат по-дълбоки, отколкото по времето, когато казваше на Реймон:

— Имаме братски очи.

 

 

Реймон си спомня, че на другия ден след вечерта, когато баща му бе напуснал масата, още призори беше в трапезарията пред чаша какао. Прозорците бяха отворени, през тях нахлуваше мъгла и той леко потреперваше сред мириса на прясно смляно кафе. Чакълът по алеята проскърца под колелата на стария файтон: тази сутрин докторът бе закъснял. Облечена във виолетов пеньоар, с прибрани и още сплетени за спане коси, госпожа Куреж целуна по челото ученика, който не прекъсна закуската си.

— Баща ти не е ли слязъл?

Добави, че имала да му дава писма за пускане. Реймон обаче отгатваше причината за ранното й присъствие. Когато живеят накуп, членовете на едно семейство се стремят да не се доверяват на другите и същевременно да проникват в тайните на близките си. Майката казваше за снахата: „Тя никога нищо не ми казва, но аз я познавам издъно.“ Всеки смяташе, че познава останалите издъно и единствен остава неразгадаем. Реймон мислеше, че знае защо майка му е дошла. „Иска да замаже положението.“ След сцена като тази от предишната вечер тя се навърташе около мъжа си, опитвайки се да си възвърне благоразположението му. Бедната жена винаги откриваше твърде късно, че думите й непогрешимо успяваха да докачат доктора. Както в някои мъчителни сънища, всяко усилие да се сближи с мъжа си я отдалечаваше от него — невъзможно бе да стори или да каже нещо, което да не го отблъсне. Скована от непохватна нежност, тя се движеше сякаш пипнешком, но с протегнатите си ръце съумяваше само да го нарани.

Когато чу вратата на доктора да се затваря на първия етаж, госпожа Куреж наля в чашата горещото кафе. Усмивка огря лицето й, посърнало от безсъние, подкопано от тихия дъжд на отрудените, еднообразни делници, но тази усмивка помръкна при появата на доктора, когото жената тутакси заизмерва с поглед.

— Сложил си цилиндъра и редингота?

— Както виждаш.

— На венчавка ли отиваш?

— …

— На погребение?

— Да.

— Кой е умрял?

— Някой, когото не познаваш, Люси.

— Кажи ми все пак.

— Малкият Крос.

— Синът на Мария Крос? Познаваш ли я? Не си ми казвал, ти нищо не ми казваш. При това от колко време говорим на масата за тази хубостница…

Докторът пиеше кафето си на крак. Той отвърна с най-кроткия си глас, който при него бе знак за върховно, но обуздано раздразнение:

— След двадесет и пет години още ли не си разбрала, че говоря за пациентите си колкото се може по-малко?

Не, тя не разбираше и упорствуваше да намира за изумително, че случайно, на гости, научавала как еди-коя си дама се лекувала при доктор Куреж:

— Няма що, много ми е приятно, когато хората се учудват: „Как, нима не знаехте?“ — и трябва да отговарям, че ти нямаш никакво доверие в мен и никога нищо не ми казваш… Малкия ли си лекувал? От какво е умрял? Все пак можеш да ми кажеш, аз нищо не разправям, пък и то няма значение, щом се отнася за такива хора…

Сякаш не бе чул, сякаш не я виждаше, докторът облече пардесюто си и извика на Реймон:

— Побързай, седем отдавна удари.

Госпожа Куреж подтичваше след тях:

— Какво пак казах? Ти веднага се наежваш.

Вратата на файтона се хлопна, храстите на чашкодряна вече закриваха старата кола, слънцето разкъсваше мъглата. Брътвейки сама на себе си несвързани думи, госпожа Куреж се упъти към къщата.

В колата ученикът с пламенно любопитство наблюдаваше бащата, в желанието си да научи нещо поверително. Ето може би минутата, когато навярно имаше възможност да се сближат. Ала тогава докторът бе духом твърде далеч от момчето, което тъй често бе желал да заплени. Сега младата плячка сама му се предлагаше, а той дори не подозираше. Мърмореше под носа си, сякаш бе сам: „Трябваше да повикам хирург… Винаги може да се опита трепанация…“ Бутна назад вирнатия цилиндър, свали стъклото, протегна обраслото си с косми лице към пълния с каручки път. На прелеза бащата разсеяно повтори: „Ще се видим довечера“, но не проследи с очи Реймон.