Франсоа Мориак
Пустинята на любовта (12)

XII

Както някога по пътя в предградието, във файтона, по чиито стъкла се стичаше дъжд, докторът и Реймон пътуваха в таксито без отначало да разменят повече думи, отколкото през онези забравени утрини. Но мълчанието не бе същото: Реймон държеше ръката на стареца, леко клюмнал до него, и каза:

— Не знаех, че се е омъжила.

— Никого не уведомиха, поне така мисля, така се надявам… Във всеки случай аз не бях уведомен.

Говорело се, че младият Бертран държал връзката да се узакони. Докторът цитира следния израз на Виктор Ларусел: „Сключвам морганатичен брак.“ Реймон прошепна: „Това вече е прекалено!“ Крадешком наблюдаваше в просветляващото утро образа на мъченик до себе си, видя как мърдат безцветните устни. Застиналите черти и каменната маска му вдъхнаха страх и той потърси да каже първото, което му дойде на ума:

— Как е семейството?

Всички били добре. Особено Мадлен заслужавала възхищение, казваше докторът — живеела само за дъщерите си, водела ги в обществото, прикривала сълзите си — изобщо показвала се достойна за героя, когото загубила. (Докторът не пропускаше случай да възхвалява зет си, убит в Гиз, да изтъква заслугите му и се обвиняваше, че не го е дооценил: на война толкова хора срещат неподобаваща за тях смърт! Катрин, най-голямата от дъщерите на Мадлен, била сгодена за третия син на Мишонови и очаквали той да навърши двадесет и две години, за да обявят годежа.

— Само да не кажеш на някого.

Той отправи тази заръка с тона на жена си и Реймон се възпря да отговори: „Мислиш ли, че тук някой се интересува от това?“ Докторът млъкна, сякаш обзет от остра болка. Младият мъж правеше сметки: „Той е на шестдесет и девет или седемдесет години… Може ли на тази възраст още да се страда, и то след като толкова време е изтекло?“ Тогава почувствува собствената си рана, спомни си какво повтаряше една от неговите любовници: „Когато страдам от любов, затварям се в себе си и чакам. Сигурна съм, че мъжът, заради когото искам да умра, утре може би няма да представлява нищо за мен. Предметът на толкова страдания няма да заслужава дори един мой поглед. Страшно е да обичаш и срамно — да не обичаш вече…“ И все пак ето вече седемнадесет години, откакто кърви раната на този старец: в подобни порядъчни съществования — съществования, посветени на дълга — страстта се запазва, концентрира се; тя от нищо не се похабява, от никакъв повей не се изпарява, трупа се, гние, разлага се, трови и разяжда живата тиня, в която е заключена. Заобикалят Триумфалната арка; между хилавите дръвчета по Шанз-Елизе черното платно тече като Ереб^[1].

— Мисля, че вече няма да се занимавам с какво ли не. Предлагат ми място в една фабрика: предприятие за производство на цикория. След година ще ми предоставят ръководството й.

Докторът отвърна разсеяно:

— Много се радвам, моето момче… — И внезапно добави: — Откъде се познавате?

— С кого?

— Знаеш добре кого имам предвид.

— Познатия, който ми предлага мястото?

— Не, не — Мария Крос.

— От едно време — когато бях зрелостник, разменяхме по няколко думи в трамвая, поне така ми се струва.

— Не си ми казвал. Помня, че един-единствен път ми разправи как някакъв приятел ти я посочил на улицата.

— Възможно е… След седемнадесет години вече не си спомням добре… Ах, да — на другия ден след тази среща тя ме заговори, и то точно за да ме пита как си. Познаваше ме по лице. Впрочем мисля, че тази вечер, ако не беше мъжът й да дойде при мен, щеше да ми се прави на важна.

Докторът, изглежда, се успокои, отдръпна се в ъгъла. Прошепна: „Е, всъщност какво значение има за мен? Какво значение?“ Направи движение, сякаш нещо помита с ръка, притисна двете си ръце към лицето, изправи се и леко извърнат към Реймон, мъчейки се да избяга от себе си, да мисли само за своето дете, каза:

— След като си създадеш положение, ожени се, момчето ми.

И тъй като Реймон се смееше и възразяваше, старецът отново се позова на себе си, върна се към себе си:

— Не можеш да си представиш колко хубаво е да живееш тясно обграден от семейството… да, да! Поемаш върху себе си хилядите грижи на другите и от тези хиляди убождания кръвта нахлува в кожата, разбираш ли? Те ни отвличат от скритата наша рана, от дълбоката вътрешна рана и стават насъщни за нас… Виждаш ли — исках да изчакам края на конгреса. Но не мога да се преборя със себе си — тази сутрин ще се върна с влака в осем часа… Важното в живота е да си създадеш убежище. В края, както и в началото му, ни трябва жена, за да ни крепи.

Реймон промърмори:

— Благодаря! По-добре да пукна… — И се загледа в смаления, прояден от червеи старец.

— Не можеш да си представиш каква закрила намерих сред вас. Жена, деца — всичко това ни обгръща, притиска ни, защитава ни от множеството желани неща. Ти, който не разговаряше твърде с мен — не е упрек, мили мой, — ти никога не ще узнаеш колко пъти в мига, когато щях да отстъпя пред сладостен и може би греховен порив, съм чувствувал ръката ти на рамото си и ти кротко ме връщаше назад.

Реймон изръмжа:

— Каква лудост е било да се вярва, че съществуват забранени удоволствия! Ах, ние не сме от един и същ вид — аз на бърза ръка щях да разпердушиня гнездото си.

— Мислиш ли, че заради мен майка ти не е страдала? Ние не сме чак толкова различни: да знаеш колко пъти съм разпердушинвал мислено гнездото си!… Не възразявай: няколко изневери щяха може би повече да спомогнат за семейното щастие, отколкото тази измяна към копнежите, в която съм се провинявал тридесет години. Трябва да знаеш, Реймон, че трудно можеш да бъдеш по-лош съпруг, отколкото бях аз… Да, да! Аз пък мечтаех за блудство… по-добре ли е, отколкото да го изживееш? А виж как майка ти си отмъщава днес — с излишък от грижи; нищо не е по-необходимо за мен от нейното натрапничество; тя толкова се старае… ден и нощ бди над мен като квачка — ах, лека ще бъде смъртта ми! Знаеш ли, вече нямаме прислуга; както тя казва, днес слугите не са като едно време, така че не взехме никого на мястото на Жюли — помниш ли Жюли? Оттегли се в родния си край. Е, майка ти се нагърбва с всичко и трябва да я мъмря — не се спира пред нищо, сама мете, сама лъска паркета…

Той млъкна и изведнъж каза умолително:

— Не оставай сам.

Реймон не успя да отговори: таксито спираше пред „Грандхотел“; трябваше да слязат, да потърсят дребни пари. Докторът имаше време колкото да си приготви багажа.

 

 

Този час — часът на метачите и градинарите — бе познат на Реймон Куреж. Той дълбоко си пое дъх, изпълни се с чувства, свързани със завръщанията призори, и ги разпозна: радост на изтощено и заситено животно, устремено единствено към своята бърлога и към съня, в който ще потъне. Какво щастие, че баща му пожела да се разделят в преддверието на „Грандхотел“! Колко остарял бе той! Какъв упадък! „Никога не ще бъдат твърде много километрите между човек и семейството му — казва си той, — никога близките не ще се намират достатъчно далеч.“ Съзнаваше, че не мисли за Мария, спомни си, че днес му предстоят много занимания, взе бележника си, потърси страницата, изуми се как денят му сякаш бе нараснал — или да вярва ли, че това, което уж щеше да го запълни, някак се е смалило? Сутринта? — пустиня; следобедът? — две срещи. Нямаше да отиде. Взираше се в деня като дете в кладенец: нямаше какво да хвърли в него освен няколко камъчета. Как да запълни тази яма? Само едно би заличило празнотата — да позвъни на вратата на Мария, да известят за посещението му, да бъде приет, да седне в стаята, където тя щеше да седи, да й отправи какви да е думи; даже по-малко от това би стигнало, за да уплътни тези свободни часове и още много други: да има уговорена среща с Мария, макар и за далечна дата — с какво търпение на ловец в засада би убивал дните, разделящи го от този ден! Реймон би се утешил дори ако тя отложи срещата, стига само да му насрочи друга и тази нова надежда би заличила безбрежната празнота в неговия живот. Животът му занапред ще бъде само отсъствие, което трябва да се уравновеси с очакване. „Да размисля — казва си той, — нека започна от възможното — да се свържа отново с Бертран Ларусел, да навляза в живота му? Никакви общи вкусове, никакви общи познати — къде, в кой параклис да срещна този клисар?“ Тогава Реймон мислено се прехвърля над всички прегради, изпречени между него и Мария — пропастта е преодоляна и той придържа загадъчната й глава в чупката на дясната си ръка, чувствува върху мускула си остригания тил, подобен на момчешка буза, а лицето й идва към него, приближава се, нараства, също така недействително — уви! — като на прожекционен екран… Реймон се учудва, че първите минувачи не се обръщат, не забелязват лудостта му. Тръшва се на една пейка срещу Ла Мадлен. Нещастието е, че отново я срещна; не трябваше да я среща — без негово знание, от седемнадесет години всичките му страсти се разгаряха срещу Мария — тъй както селяните от Ландите палят „противоогън“… Но той я бе видял и пожарът си оставаше по-мощният, засилваше се от пламъците, които уж трябваше да го потушат. Маниите му в сладострастието, навиците, всички познания в похотта — търпеливо придобити и развивани — се превръщаха в съучастници на пожара, който сега тътнеше, напредваше с пращене, безпределно се разгръщаше в широчина.

„Затворѝ се в себе си — повтаря си той, — няма да продължи дълго; докато ти мине, се упойвай, остави се на течението.“ И все пак баща му ще страда до смъртта си — ала що за живот е неговият! Работата е да знаеш дали развратът би те освободил от страстта. Всичко подпомага страстта: гладът я изостря, наситата я засилва; добродетелта я държи будна, дразни я и тя ни ужасява и зашеметява; но ако й се поддадем, малодушието ни никога не ще бъде равностойно на нейните изисквания… Ах, свирепа страст! Трябваше да пита баща си как е живял с този неизлечим тумор. Какво се таи в дъното на добродетелния живот? Какви отдушници има в него? С какво бог може да помогне?

Вляво от себе си Реймон се мъчеше да засече движението на голямата стрелка на пневматичния часовник и си помисли, че баща му навярно вече е напуснал хотела. Изпита желание да прегърне стареца още веднъж — обикновено синовно желание, но между тях сега се установява друга, по-скрита кръвна връзка: те са роднини по линия на Мария Крос. Реймон припряно се спусна към Сена, при все че имаше още време до тръгването на влака: може би се поддаваше на лудостта, която заставя да тичат хората, чиито дрехи са в пламъци. Непоносима увереност, че Мария Крос никога не ще бъде негова, че ще умре, без тя да бъде негова. Това, което бе постигнал, нямаше значение; цена имаше само онова, което никога нямаше да постигне.

Тази Мария! Бе смаян, че едно същество неволно може да натежи с такава сила в съдбата на друго същество. Никога не бе помислял за дарбите, които се излъчват от нас, и често, без наше знание, упражняват въздействие в други сърца и на големи разстояния. По този тротоар между двореца Тюйлери и Сена болката за пръв път го заставяше да спре мисълта си на въпроси, по които никога не бе разсъждавал. Без съмнение пред прага на този ден той се чувствува лишен от стремежи, от намерения, от развлечения и нищо не го разсейва от мисълта за изтеклия му живот. По липса на бъдеще в него цялото минало изведнъж загъмжава — колко създания, за които близостта му е била пагубна! При това той не знае на колко съществования е дал насока или ги е накарал да я изгубят. Не знае, че заради него една жена е убила зародиша в утробата си, че една девойка е мъртва, а един негов другар е постъпил в семинарията и че всяка от тези драми до безкрайност е пораждала други. На ръба на страшната пустота в този ден без Мария, който ще бъде последван от толкова други дни без нея, той открива едновременно зависимостта и самотата: наложено му е най-тясно сливане с жена, която обаче е сигурен, че никога не ще достигне; достатъчно бе тя да види светлина, за да остане Реймон в мрак — докога? И ако иска да се измъкне на всяка цена, ако иска да се изплъзне от тази притегателна сила, какви други проходи ще се открият пред него извън тези на вцепенението и съня?… Освен ако на неговия небосклон това светило изведнъж помръкне, както помръква всяка любов. Ала Реймон носи в себе си налудничавата страст, наследена от бащата — всемогъща страст, способна да ражда до смъртта други живи светове, други Марии Крос, на които той поред ще става жалък сателит… Би трябвало преди смъртта им да се разкрие най-сетне пред бащата и сина Онзи, който без тяхно знание призовава и привлича от глъбините на съществото им този парещ прилив на чувства.

Прекоси пустата Сена, погледна часовника на гарата — бащата навярно бе вече във влака. Реймон слезе на перона, откъдето влакът щеше да потегли, премина покрай композицията. Не се наложи да търси дълго: зад един прозорец се открояваше мъртвото лице. Клепачите бяха затворени, ръцете — сключени върху разгърнатия вестник, главата — леко отметната, с полуотворена уста. Реймон почука с пръст, трупът отвори очи, разпозна този, който бе потропал, усмихна се и с препъване се упъти към него по коридора. Ала цялото му щастие бе отровено от детинския страх, че влакът ще тръгне, без Реймон да успее да слезе.

— Сега, след като те видях и знам, че си поискал пак да ме видиш, си тръгвай, мили мой. Затварят вратите.

Младият човек напразно го уверяваше, че остават още пет минути, а, така или иначе, влакът спирал на гара Аустерлиц — старецът се успокои едва когато синът му отново се намери на перона. Тогава спусна стъклото и обгърна младежа с нежен поглед.

Реймон разпитваше пътника дали нещо не му липсва. Искал ли друг вестник, книга? Запазил ли си е място във вагон-ресторанта? Докторът отвръщаше: „Да, да…“ — и с копнеж се взираше в момчето си — мъжа, тъй различен от него и тъй подобен на него, — част от неговото същество, която за кратко щеше да го надживее и която той никога нямаше да види отново.