Франсоа Мориак
Пустинята на любовта (11)

XI

Въртящата се врата на малкия бар не спираше. Около танцуващите двойки кръгът от маси се стесняваше и под краката им дансингът се свиваше като шагренова кожа, очертанията му все повече намаляваха и танците се разгръщаха само вертикално. Жените по канапетата се смееха при вида на алените следи от неволни ласки върху притиснатите едни към други рамене. Дамата на име Гладис и кавалерът й се загръщаха в кожените си палта.

— Е, няма ли да дойдете?

Ларусел ги увери, че си тръгвали точно когато започвало да става забавно. Мушна ръце в джобовете, изпъчи се предизвикателно и като поклащаше плещите си, отиде да приседне на едно от високите столчета пред тезгяха. С приказките си разсмя бармана и разни младежи, пред които се похвали, че знаел тайната на някакъв възбудителен коктейл. Сама на масата, Мария отпи още глътка шампанско и остави чашата. Усмихваше се в пространството, изцяло погълната от кой знае каква страст, безразлична към присъствието на Реймон, защитена от него, откъсната от него чрез всичко, което се натрупва в едно съществуване за седемнадесет години. Като зашеметен и заслепен водолаз, изплувал от глъбините на мъртвите години, Реймон се издигаше на повърхността. Ала единственото, което лично му принадлежеше от смътното минало, бе тесният път, бързо изминат сред гъст мрак. Като куче, надушило плячка, той бе следвал нейната диря, пренебрегвайки всички останали, изпречили се на пътя му… Но сега не е време да се унася в мисли: през цигарения дим и танцуващите двойки Мария Крос му хвърля поглед и бързо го отклонява. Защо поне не й се усмихна? Реймон е слисан, че след толкова години под погледа на тази жена оживява някогашният юноша — стеснителен, скован от лукави желания. Известният с дързостта си Куреж тази вечер тръпне, защото всеки миг Мария Крос може да стане, да изчезне. Няма ли да опита някаква уловка? Той е жертва на неизбежността, осъждаща ни на безусловния и непоклатим избор, чрез който една жена отсява от нас някои черти и завинаги пренебрегва всички останали. Нищо не може да се направи против законите на тази химия: всяка личност, навлязла в живота ни, разкрива в нас все една и съща страна, която обикновено бихме желали да прикрием. Нашата болка е да виждаме как любимото същество създава пред очите ни своята представа за нас, заличава най-ценните ни качества и излага на показ слабостите, смешните черти, пороците… Така то ни налага изградения от него образ и докато ни гледа, ни принуждава да се нагаждаме към ограниченото му виждане. И никога не ще узнае, че в очите на друго създание, чиято обич за нас няма никаква стойност, добродетелите ни са ослепителни, талантите — ярки, силата ни изглежда свръхестествена, а лицето — божествено.

Отново преобразен в боязлив юноша пред погледа на Мария Крос, Куреж вече не искаше да си отмъщава: смиреното му желание бе тази жена да узнае за кариерата му в любовта и за всички негови победи след прокуждането от Таланс, когато една американка буквално го похити, прибра го при себе си в хотел „Риц“ и го издържа в продължение на шест месеца (семейството мислеше, че е в Париж, за да се подготвя за приемните изпити в Екол Сантрал). Струва му се обаче, че е невъзможно именно това: да се покаже пред Мария Крос по-различен, отколкото бе в потъналия в тъкани салон „разкош и нищета“ в деня, когато тя повтаряше, отвърнала лице: „Имам нужда да бъда сама, Реймон, разберете ме — трябва да остана сама.“

Настъпи часът, когато притокът от хора се отлива и оставаха обичайните посетители на малкия бар, които едновременно с връхните си дрехи смъкваха от себе си и всекидневните болки. Ето, младата жена в червено радостно се носеше във вихъра на танца, протегнала ръцете си като криле, а партньорът й я придържаше за хълбоците: колко щастливи бяха тези две еднодневки, слети в своя полет! Американец с ниско остригана по момчешки глава над исполински плещи се вслушваше в наставленията на някакъв свой вътрешен бог и сам си измисляше танцови стъпки, непристойни може би. Изръкопляскаха му и той неловко се поклони с щастлива детинска усмивка.

Виктор Ларусел отново бе заел мястото си срещу Мария и от време на време се обръщаше, взираше се в Реймон. Широкото му лице, виненочервено, с изключение на сивкавите торбички под очите, сякаш просеше за поздрав. Мария напразно го умоляваше да гледа другаде: това, което Ларусел не можеше да понася в Париж, бяха безбройните непознати за него физиономии. В собствения му град почти нямаше лица, които да не го подсещат за името или родствените си връзки и да не може от пръв поглед да им отреди място било вдясно на себе си, сред хората, заслужаващи да им засвидетелствува любезност, било вляво — при низвергнатите, които човек познава, но не поздравява. Нищо не е по-широко разпространено от подобна памет за лица, чието преимущество историците приписват на великите хора: Ларусел помнеше Реймон, тъй като навремето го бе виждал във файтона на баща му и при случай го бе потупвал по бузата. Пред Интендантството в Бордо с нищо не би показал, че го познава, но тук, освен че не можеше да свикне с унижението да не е известен никому, тайното му желание бе Мария да не остава сама, докато той се занася с двете момичета, които си бе набелязал. Съсредоточен в движенията на Мария, Реймон предполага, че тя разубеждава Ларусел да го заговори; внушава си, че след седемнадесет години все още вижда в него непохватен и плах грубиянин. Младият човек чува как неговият съгражданин изръмжава: „И изобщо така искам, ясно ли е? Това трябва да ти е достатъчно.“ Усмивка прикри злото лице на мъжа, който се упъти към Реймон със самоувереността на хората, убедени, че ръкостискането им е благоволение. Не греши, нали? Това е синът на добрия доктор Куреж. Жена му много добре си спомняла, че познавала Реймон като малък по времето, когато докторът я лекувал… Без да се допита до младия мъж, той взе чашата му и го настани до Мария Крос, която бързо отдръпна неохотно протегнатата си ръка. Ларусел седна за миг, после стана и нахално заяви:

— Ще ме извините, нали?… За минутка…

Той вече се бе присъединил към двете момичета на бара. Макар че всеки миг можеше да се върне и за Реймон нямаше нищо по-неотложно от това да се възползува от минутата, младият човек мълчеше. Мария бе извърнала глава, той усещаше мириса на късите й коси и с дълбоко вълнение видя, че няколко от тях бяха бели. Няколко ли? Хиляди може би… В месестите, плътни устни — плод, запазил се непокътнат по чудо — се съсредоточаваше цялата чувственост на тялото й, а от очите и от откритото чело се излъчваше единствено чистота. Ах, нима имаше значение, че вълните на времето са се разбивали в шията и в гръдта й и бавно са ги подкопавали! Без да гледа младия мъж, тя каза:

— Мъжът ми е толкова неделикатен, наистина…

Недосетлив като осемнадесетгодишно момче, Реймон изрази изумлението си, че е омъжена.

— Не знаехте ли? Ами че цял Бордо знае!

Тя бе решила да противопостави на Реймон ледено мълчание, но остана смаяна, че на света съществува човек — при това от Бордо, — който да не знае, че сега тя се нарича госпожа Виктор Ларусел. Той се оправда с довода, че от години не живеел в Бордо. Тогава тя не можа да устои и престъпи обета си да мълчи: господин Ларусел се решил в годината след края на войната… Дотогава се колебаел заради сина си…

— Едва демобилизиран, самият Бертран ни замоли да сключим брак. Аз никак не държах, отстъпих от твърде възвишени съображения…

Добави, че би живяла в Бордо:

— … но Бертран е в Политехниката, а господин Ларусел прекарва тук две седмици от месеца — така малкият има дом.

Тя внезапно се засрами, че се е разприказвала, разкрила се е, и отново отчуждена, запита:

— А скъпият доктор? Животът ни разделя с най-добрите приятели…

Каква радост щяло да бъде да го види отново! Ала тъй като Реймон се хвана за думите й и каза: „Баща ми точно сега е в Париж, ще бъде във възторг…“, тя се престори на разсеяна и си направи оглушки. В нетърпението си да я раздразни, да разбуди гнева й, той най-сетне събра храброст и се осмели да засегне най-парливия въпрос:

— Нали вече не ми се сърдите за неуместното държане? Бях просто недодялано дете, при това тъй наивно всъщност. Кажете, нали вече не ми се сърдите?

— Да ви се сърдя?

Тя се престори, че не разбира, после каза:

— Ах, намеквате за онази нелепа сцена… та аз няма за какво да ви прощавам — наистина ми се струва, че по това време съм била луда. Да приема на сериозно такова дете като вас! Днес това ми изглежда тъй безинтересно! Не можете да си представите колко далечно го чувствувам.

Той положително я бе подразнил, но не така, както си бе мислил. Всичко, което й напомняше предишната Мария Крос, будеше в нея отвращение, но приключението с Реймон тя намираше просто смешно. В плен на опасения, се питаше дали той знае, че може би е пожелала да умре… Не, щеше да е по-наперен, нямаше да изглежда така смирен. Реймон бе предвидил всичко освен най-лошото — освен това безразличие.

— По онова време живеех затворена в себе си. Влагах всеобхватни чувства в празни мечтания. Говорите ми сякаш за друга жена.

Реймон знаеше, че гневът и омразата са продължения на любовта и ако бе успял да ги пробуди в Мария Крос, задачата му не би била безнадеждна — ала той не поражда у тази жена нищо освен раздразнение, срам, че някога се е разкривала пред тъй жалък поглед, в тъй посредствено общество. Тя хапливо добави:

— Значи, мислехте, че тези глупости могат да имат значение в живота ми?

Той процеди, че в неговия са имали — признание, което никога не бе правил пред себе си, но то най-сетне му се изплъзваше. Не се съмняваше, че цялата му съдба е била повлияна от тази жалка юношеска история. Измъчваше се, чуваше спокойния глас на Мария Крос:

— Бертран е напълно прав, като казва, че започваме истинския си живот едва след двадесет и пет или тридесетгодишна възраст.

Той смътно чувствуваше, че това не е истина и че в края на юношеството всичко, което предстои да се случи, вече е предначертано. На прага на младостта залагането е приключило и рулетката вече се върти; а може би това е станало още през детството — една или друга наклонност, погазена в плътта ни, преди още да покълне, расне заедно с нас, съчетава се с чистотата на юношеството и когато станем мъже, внезапно се разпуква в уродливи цветове.

Объркан край тази недостижима жена, Реймон си спомня всичко, което тъй пламенно бе желал да разкаже на Мария Крос, и при все че, докато говореше, у него все повече се затвърждаваше увереността, че думите му са възможно най-неуместни, заяви, че, разбира се, тази любов не му е попречила да познае любовта… и как още! Несъмнено бе имал връзки с повече жени, отколкото всеки друг младеж на неговата възраст — жени от значение, не говорел за уличниците… Общо взето, Мария Крос му била донесла щастие. Тя отметна глава и присвила очи, го запита с отвратен израз от какво тогава се оплаква…

— … След като за вас несъмнено само тези мръсотии имат значение.

Тя запали цигара, опря на стената остригания си тил, проследи през дима въртежа на трите двойки. Джазовият оркестър спря, за да си поеме дъх, мъжете се откъснаха от жените и запляскаха с ръце, сетне ги протегнаха към негрите с умолително движение, сякаш животът им зависеше от тяхната шумотевица. Тогава състрадателните тъмнокожи се разпалиха и понесени от вихъра, сплетени, еднодневките литнаха наново.

Ала Реймон с ненавист оглеждаше жената, която спокойно пушеше. Мария Крос. Потърси и най-сетне намери думите, способни да я изкарат от релси:

— Все пак сте тук.

Тя разбра, че той иска да каже: човек винаги се връща към първата си любов. Той изпита удоволствие да види как лицето й поаленява и веждите сурово се сключват:

— Винаги съм ненавиждала подобни места. Явно ме познавате твърде зле. Баща ви навярно помни какво мъчение бе за мен, когато господин Ларусел ме мъкнеше в „Червеният лъв“. Никакъв смисъл не би имало да казвам, че съм тук от дълг — да, от дълг… Но какво може да разбере човек като вас от моите задръжки? Бертран сам ме съветва да отстъпвам в разумни граници пред вкусовете на моя съпруг. Ако искам да запазя известно влияние върху него, не трябва да го държа прекалено изкъсо. Знаете ли, Бертран има много широки разбирания — замоли ме да не се противопоставям на баща му, който искаше да си отрежа косите…

Достатъчно е Мария само да произнесе името на Бертран, за да се отпусне, успокои, разнежи. Реймон мислено вижда безлюдната алея в Градския парк на Бордо към четири часа и едно запъхтяно дете, което го гони; чува задавения му от сълзи глас: „Върнете ми тетрадката…“ Какъв ли мъж е излязъл от слабичкото дете? Реймон се опитва да я засегне:

— Ето ви сега с голям син…

Не, тя не се обижда, усмихва се щастливо:

— Вярно, вие го знаете от колежа…

Реймон изведнъж започва да съществува в нейните очи: той е бивш съученик на Бертран.

— Голям син, наистина, ала син, който същевременно е и приятел, и наставник. Не можете да си представите колко много му дължа…

— Да, казахте ми — вашата женитба…

— Действително, женитбата — но това би било нищо. Той ми разкри… но не, вие не можете да разберете. Все пак точно се сетих, че сте били в едно училище. Бих искала да узная какво дете е бил. Често съм разпитвала мъжа си — невероятно е, че един баща не намира какво да каже за детството на сина си. „Мило дете като всички други“ — повтаря той. Всъщност няма основание да сте съумели по-добре да го опознаете. Първо, вие сте толкова по-голям от него!

Реймон мърмори:

— Четири години — нищо работа. — После добавя: — Помня някакво хлапе с вид на момиче.

Тя не се разсърди, а отвърна със спокойно пренебрежение, че напълно ясно й било, че не могат да имат общ език. Реймон разбра, че в очите на Мария завареният й син се извисява несравнимо над него. Тя мислеше за Бертран, бе пила шампанско, усмихваше се унесено и подобно на разделените еднодневки също запляска с ръце, та музиката още повече да допринесе за захласа й. Какво бе останало в паметта на Реймон от жените, които бе обладавал? Едва би познал някои от тях. Ала почти няма ден през тези седемнадесет години, когато да не е извиквал в представите си, да не е оскърбявал или милвал лицето, чийто профил вижда съвсем отблизо тази вечер. Тя бе така далеч от него в този миг, че това му се стори непоносимо, и за да превъзмогне отчуждението на всяка цена, отново изрече името на Бертран:

— Скоро ли ще завърши Политехниката?

Тя благосклонно отговори, че бил в последния курс; изгубил четири години заради войната. Имала големи надежди, че ще се нареди сред първите по успех. Реймон добави, че без съмнение Бертран ще поеме сделките на баща си, но Мария възрази, че щели да го оставят да размисли. Впрочем била сигурна, че той ще се изяви където и да е. Реймон не можел да разбере колко прекрасна била душата му.

— Неговото излъчване въздействува на всички в Политехниката… Но не знам защо ви говоря тези неща…

Тя сякаш престана да витае из облаците и запита:

— А вие? С какво се занимавате?

— Сделки… Едно-друго…

Неговият живот изведнъж му се видя жалък. Тя едва го бе изслушала — дори не го презираше, той просто не съществуваше в нейните очи. Понадигнала се от стола, Мария правеше знаци на Ларусел. Той все така бъбреше на високото столче и извика:

— Само минутка!

Тя каза полугласно:

— Колко е зачервен! Пие твърде много…

Негрите покриваха инструментите си, като че бяха заспали деца. Само пианото сякаш не можеше да спре: една двойка продължаваше да кръжи, останалите бяха рухнали, без да се пускат. Беше часът, на който Реймон Куреж често се бе наслаждавал — часът, когато ноктите се прибират, очите се изпълват с нежност, гласовете са приглушени, а ръцете посягат крадливо. Навремето се усмихваше при мисълта за това, което щеше да последва — призори мъжът излиза от спалнята, отдалечава се с подсвиркване и оставя зад себе си проснато на леглото, морно и сякаш умъртвено тяло… Ах, той положително не би напуснал така Мария Крос! Цял живот не би му стигнал, за да се насити на тази жена. Тя е толкова безразлична, че не забелязва как той е приближил коляното си към нейното; дори не чувствува допира му; той няма власт над нея и все пак тя бе достъпна за него през онези отминали години, въобразявала си е, че го обича. Тогава той не знаеше, беше просто дете, тя трябваше да го предупреди какво изисква от него. Никаква прищявка нямаше да го отблъсне, щеше да напредва толкова бавно, колкото тя би пожелала — умееше да смекчава своята необузданост… Тя щеше да й се наслади с радост… Сега е твърде късно: векове ли би трябвало да чака, за да се възстанови между техните съдби връзката, съществувала в трамвая от шест часа? Той вдигна очи, зърна в огледалото своята разпадаща се младост, видя как избиват признаците на разрухата: отминало е времето да бъдеш обичан, сега е време да обичаш, ако си достоен за това. Положи ръка върху ръката на Мария Крос:

— Помните ли трамвая?

Тя сви рамене и без да се обърне към него, не се посвени да запита: „Какъв трамвай?“, после, за да не му остави време да отговори, каза:

— Нали ще бъдете така добър да доведете господин Ларусел и да поискате дрехите от гардероба… иначе никога няма да си тръгнем.

Той сякаш не чуваше. Тя нарочно бе казала: „Какъв трамвай?“ Искаше му се да възрази, че нищо в живота му не е имало значение освен минутите, когато седяха един срещу друг сред бедняците, които в съня си отмятаха почернени от сажди лица; вестник се изплъзваше от натежали ръце; гологлавата жена обръщаше към лампата романа в подлистник и устните й мърдаха като за молитва. Буреносни капки риеха праха по пътчето зад Таланската църква; работник на велосипед ги изпреварва, приведен над кормилото, преметнал през рамо платнена торба, от която се подава бутилка. Напрашените листа зад решетестите огради изглеждаха като ръце, протегнати за вода.

— Моля ви, бъдете любезен, доведете мъжа ми. Не е свикнал да пие толкова, трябваше да го спра. Силният алкохол не му понася.

Реймон стана от мястото си и отново се отврати от отражението си в огледалата. Какъв смисъл има да си още млад? Разбира се, можеш пак да бъдеш обичан, но вече не избираш. Всичко е възможно за този, който владее мимолетното великолепие на пролетта от човешкото съществуване… С пет по-малко да бяха годините му — и Реймон мисли, че не би се обезсърчил: той по-добре от всеки друг знаеше как първата младост на мъжа може да надделее над неохотата, предпочитанията, задръжките, угризенията на една похабена жена, как тя пробужда любопитство и желания. Сега смяташе, че е обезоръжен, и гледаше тялото си като прекършен меч в навечерието на битка.

— Ако не се решавате, аз сама ще отида. Карат го да пие… Как ще го прибера?… Какъв срам!

— Какво ще каже вашият Бертран, ако види как вие седите тук, при мен, а баща му е там?…

— Всичко ще разбере — той всичко разбира.

 

 

Точно тогава откъм тезгяха отекна шум от едро, строполяващо се тяло. Реймон се втурна и с помощта на бармана се опита да вдигне Виктор Ларусел, чиито крака бяха затиснати от съборения стол, а сгърчената му, окървавена ръка стискаше счупената бутилка. Разтреперана, Мария хвърли шубата върху раменете на Бертрановия баща, вдигна яката му, за да скрие моравото лице. Барманът казваше на Реймон, който уреждаше сметката, че никога не се знаело дали не е мозъчен удар, и толкова го беше страх човекът „да не хвърли топа“, преди да е излязъл от заведението, че почти на ръце го отнесе до таксито.

Мария и Реймон се настаниха на допълнителните седалки, за да крепят легналия пияница; кървавото петно се просмукваше върху кърпичката от ранената му ръка. Мария стенеше: „Никога не му се случва… трябваше да си спомня, че само виното му понася… Заклевате ли се да запазите тайна?“ Реймон ликуваше, прекланяше се с безкрайна радост пред щастието, което отново му се усмихваше. Не, тази вечер нищо не можеше да го раздели от Мария Крос. Каква лудост бе да се усъмни в щастливата си звезда! При все че бе краят на зимата, нощта бе студена; на лунната светлина площад Конкорд се белееше под слой суграшица. В дъното на колата Реймон придържаше туловището, което сипеше нечленоразделна реч, оригвания. Мария бе отворила шишенце със соли и Реймон примря от удоволствие при резливия мирис. Грееше се от огъня на любимото тяло до себе си, използуваше кратките припламвания на всеки уличен фенер, за да плакне очите си с красивото, унизено лице. За миг тя пое в ръцете си тежката, страшна на вид старческа глава и заприлича на Юдит.

Повече от всичко й се искаше вратарят нищо да не забележи и остана предоволна да приеме услугата на Реймон, който примъкна болния до подемника. Те едва го бяха положили на леглото, когато видяха, че ръката му обилно кърви и се вижда само бялото на очите му. Непохватна и обзета от паника, Мария бе неспособна да се погрижи за него, както би сторила всяка друга жена… Трябваше ли да иде да събуди прислугата на седмия етаж? Ала какъв скандал! Реши да телефонира на своя лекар, който навярно бе изключил телефона, защото никой не се обади. Тя избухна в сълзи. Тогава Реймон си спомни, че баща му е в Париж, хрумна му да го извика, изказа предложението си на Мария. Без да му поблагодари, тя вече търсеше в указателя номера на „Грандхотел“.

 

 

— Само да се облече, да намери такси и баща ми ще дойде.

Този път Мария пое ръката му, отвори една врата, светна лампата:

— Постойте тук, това е стаята на Бертран.

Каза, че болният повърнал и бил по-добре, но раната му още я тревожела. Когато тя се оттегли, Реймон седна, закопча шубата си: радиаторът не грееше. Още чуваше у себе си сънения глас на бащата, който сякаш идваше от много далече. Не бяха се виждали от три години, от смъртта на баба Куреж. По това време Реймон имаше големи парични затруднения. Навярно бе поискал полагащата му се част от имуществото с твърде резки думи, но главно едно бе жегнало младежа и ускорило прекъсването на отношенията: укорите на бащата относно средствата му за съществуване, от които този плашлив човек се ужасяваше. Животът на комисионер, на посредник, му се струваше недостоен за един Куреж и той си бе въобразил, че може да изиска от Реймон да се посвети на някаква постоянна работа… Той ще бъде тук след няколко мига — ще трябва ли да го целуне, или само да му протегне ръка?

Реймон си задава въпроси, но един предмет го привлича, приковава вниманието му: леглото на Бертран Ларусел, легло тъй тясно, тъй целомъдрено под памучната покривка на цветенца, че Реймон го напушва смях — легло на стара мома или на семинарист. Стените са голи с изключение на една, от горе до долу запълнена с книги, работната маса е подредена като чиста съвест. „Ако Мария дойде в дома ми, ще намери голяма разлика…“ Тя щеше да види дивана — толкова нисък, че се слива с килимите: всяко създание, осмелило се да проникне в този полумрак, се чувствува опасно откъснато от света и вкусва изкушението да се поддаде на постъпки, привидно не по-обвързващи, отколкото тези, които би дръзнало да извърши на чужда планета или пък насън — оневинени от недействителността… Но в стаята, където тази вечер Реймон чакаше, никакво перде не прикриваше заледените от зимната нощ стъкла: нейният обитател несъмнено искаше зората да го пробужда още преди първия камбанен звън. Реймон не открива признаци за непорочен живот; тази стая, създадена за молитви, му вдъхва мисълта, че в любовта отказът и отричането са изкусни отсрочки, които са от полза за насладата. Разчете няколко заглавия на книги, изсумтя: „Ама че глупак!“ Нищо не му бе по-чуждо, нито го отвращаваше повече от подобни разкази за някакъв измислен свят. Колко се бавеше баща му! Би искал да не е вече сам, чувствуваше как тази стая му се надсмива. Отвори прозореца и се загледа в покривите под залязващата луна.

 

 

— Баща ви е тук.

Той затвори прозореца, последва Мария в стаята на Виктор Ларусел, забеляза сянката, надвесена над леглото, разпозна върху един стол огромното бомбе на баща си, бастуна му с дръжка от слонова кост (някогашното конче от детските му години), но когато докторът стана, не го позна. И все пак знаеше, че този старец, който му се усмихваше и го привличаше към себе си, е неговият баща.

— Никакъв тютюн, никакъв алкохол, никакво кафе; пилешко или телешко на обяд, постна храна на вечеря и ще живеете до сто години… Това е!

Лекарят повтори „Това е“ с провлечен глас, както когато мислите са другаде. Очите му не се откъсваха от Мария Крос, която видя, че той не се помръдва, предугади намеренията му, затова отвори вратата и каза:

— Мисля, че сега всички имаме нужда от сън.

Докторът я последва в преддверието; повтаряше плахо:

— Все пак е късмет, че се видяхме отново.

Когато преди малко се бе обличал припряно и после, в таксито, той бе решил, че при това кратко изречение Мария Крос ще го прекъсне и ще възкликне: „Сега ви пипнах, докторе, и вече няма да ви пусна.“ Но не така му бе отвърнала тя, когато още на прага бе побързал да й каже: „Все пак е късмет…“ Ето че за четвърти път повтаряше подготвените думи, сякаш при повече настойчивост щеше да избликне очакваният отговор. Но не. Мария му държеше палтото, не се дразнеше, при все че той не улучваше ръкава; казваше кратко:

— Светът наистина е малък — ето на̀, срещнахме се тази вечер. Възможно е пак да се видим.

Тя се направи, че не чува забележката на доктора: „Може би трябва да подпомогнем съдбата…“ — и той повиши глас:

— Не мислите ли, госпожо, че би трябвало малко да подпомогнем съдбата…

Колко затруднения биха ни създавали мъртвите, ако се връщаха! А те се връщат понякога, запазили за нас представа, която ние страстно бихме, желали да разрушим, изпълнени със спомени, които ревностно желаем да забравим. За всеки жив са пречка тези удавници, изхвърлени от течението.

— Не съм вече ленивката, която познавахте, докторе. Ще отида да си легна, защото трябва да ставам още в седем часа.

Тя се засегна, че той не й противоречи. Досадно й бе да чувствува как този старец я пие с очи и повтаря:

— Значи, не мислите, че можем да подпомогнем съдбата? Не?

Тя отвърна с малко рязка вежливост, че знаел адреса й:

— Аз никак не ходя в Бордо… Но може би вие…

Толкова любезен бил, че си е направил труда да дойде!

— Ако лампата на стълбището угасне, ето къде е ключът.

Той не помръдваше, упорствуваше. Не чувствувала ли последствия от падането? Реймон излезе от сянката и запита: „Какво падане?“ Вбесена, тя поклати глава и с голямо усилие на волята каза:

— Знаете ли какво би било приятно, докторе? Бихме могли да си пишем… Вече не съм толкова ревностна в писането на писма, но заради вас…

Той отвърна:

— Да се пише, е нищо — защо да си пишем, ако не се виждаме?

— Именно защото не се виждаме!

— Не, не — мислите ли, че хората, които са сигурни, че никога вече не ще се видят отново, желаят приятелството им да продължи чрез изкуствения живот на писмата? Особено когато единият забелязва, че за другия те са тегоба… Със старостта човек става малодушен, Мария, получил си е полагаемото и се страхува от допълнителна мъка.

Никога не й бе казвал толкова много — щеше ли тя най-сетне да разбере? В този миг бе разсеяна, защото Ларусел я викаше, беше пет часът и бързаше да се отърве от Курежови.

— Е, тогава ще ви пиша аз, докторе — на вас ще се падне тегобата да ми отговаряте.

Ала по-късно, след като бе затворила вратата и пуснала резето, тя се върна в стаята, мъжът й я чу да се смее и я запита за причината.

— Знаеш ли какво си мисля? Няма ли да ми се подиграваш? Не бих се изненадала, ако в Бордо докторът е бил леко влюбен в мен…

С език, който се плетеше, Виктор Ларусел отвърна, че не бил ревнив, и си припомни една от старите си шеги: „И тоя е узрял за студения камък.“ Добави, че бедният човек навярно е получил лек удар; много от пациентите му, които не смеели да го зарежат, тайно се съветвали с други лекари.

— Вече не ти ли се повдига? Не чувствуваш ли болка в ръката?

Не, не го боляло.

— Дано не се разбере в Бордо тазвечерната ми история… Може би чрез малкия Куреж?

— Той никога не ходи там. Спи… ще угася лампата.

Тя седна в мрака и повече не се помръдна, докато не се чу спокойно хъркане. Тогава излезе, за да се прибере в стаята си, поколеба се пред открехнатата врата на Бертран, не можа да устои, бутна я и едва прекрачила прага, разярена подуши миризма на тютюн — човешка миризма: „Трябва да съм си изгубила ума, за да въведа тук този…“ Отвори на утринния вятър, коленичи за миг пред леглото, устните й се раздвижиха и тя притисна очи към възглавницата.