Франсоа Мориак
Пустинята на любовта (10)

X

След като пътем изля всички оскърбления, с които не бе обсипал Мария Крос, Реймон Куреж почувствува нужда още повече да я очерни, така че още със завръщането си поиска да види баща си. Както бе заявил пред него, докторът бе решил да остане на легло четиридесет и осем часа без храна и само на вода за най-голяма радост на майка си и на жена си. Не би предприел това единствено заради лъжливата гръдна жаба, ала си каза думата любопитството да изследва върху себе си резултатите от това лечение. Робенсон вече бе идвал предния ден. „Бих предпочела Дюлак — казваше госпожа Куреж, — но в края на краищата Робенсон все пак е лекар — може да преслушва.“

Робенсон се промъкваше покрай стените и крадешком изкачваше стълбите в непрекъсната тревога да не се натъкне на Мадлен, при все че до годеж така и не бяха стигнали. Със затворени очи, празна глава и странно ясен разсъдък, с отпуснато под леките завивки тяло, защитен от дневната светлина, докторът без усилие следваше дирята на своите мисли и по тези дири, които се губеха, отново изникваха, преплитаха се, духът му бродеше като куче, което тършува из храсталаците, отминавани от господаря му, излязъл на разходка, а не на лов. Той неуморно съчиняваше статии, които само му оставаше да напише, отговаряше точка по точка на критиките, предизвикани от последния му доклад пред Дружеството по биология. Приятно му бе присъствието на майка му, а също и на жена му — приятно му бе и да осъзнава това чувство на удоволствие. Най-сетне бе спрял и след изтощително преследване се оставяше да бъде настигнат от Люси. Възхищаваше се как майка му се държи настрана, за да избегне всякакви сблъсъци: двете жени си поделяха без пререкания тази плячка, временно изтръгната от професията, от научните занимания, от неизвестната любов — плячка, която не се съпротивяваше, вслушваше се във всяка от думите им, а вселената й се стесняваше до размерите на тяхната. Ето че той искаше да узнае дали Жюли окончателно напуска, или има надежда да се спогоди със слугинята на Мадлен. Ала независимо дали на челото си усещаше ръката на майката или на съпругата, докторът си възвръщаше чувството за сигурност, познато от времето, когато бе боледувал като дете. Радваше се, че няма да умре сам, и си мислеше, че в стаята с познатите махагонови мебели, където майката и съпругата насила се усмихват и подслаждат вкуса на сетния миг, както и на всяко друго горчиво лекарство, смъртта би била най-простото нещо. Да, нека си отиде, цял обгърнат с тази лъжа, нека съумее да се поддаде на тази измама…

Поток от светлина нахлу в стаята. Реймон влезе, промърмори: „Нищичко не се вижда“, приближи се към легналия човек, единствения, пред когото можеше тази вечер да омърси Мария Крос, и вече чувствуваше в устата си вкуса на това, което щеше да избълва. Болният му каза: „Целуни ме“, и жадно гледаше сина, който две вечери по-рано, в алеята с лозите, бе изтрил лицето му. Ала дошъл от дневната светлина в сумрака, юношата зле различаваше чертите на баща си и го запита троснато:

— Помниш ли разговора ни за Мария Крос?

— Да — и какво?

В този миг Реймон, надвесен над легналото тяло, сякаш за да го целуне или да го намушка с нож, откри две изпълнени с тревога очи, приковани към устните му. Разбра, че този човек също страда. „Знаех си — мисли си той, — знаех си още от вечерта, когато ме нарече лъжец…“ Никаква ревност у Реймон, неспособен да си представи, че баща му е могъл някога да бъде любовник; никаква ревност, но и странно желание да си поплаче, примесено с раздразнение и присмех: клети сиви страни под рядката брада! И задавен глас, който умолява:

— Е, какво? Какво знаеш? Казвай бързо.

— Бяха ме излъгали, татко. Само ти познаваш добре Мария Крос, държах да ти го кажа. А сега си почивай. Колко си блед! Сигурен ли си, че тази диета е полезна за теб?

Реймон изумено слуша собствените си думи — противоположни на тези, които би желал да изкрещи. Полага на съсухреното, печално чело ръка — същата, която Мария Крос държеше преди малко. Докторът намира, че тази ръка е прохладна и се бои тя да не се отдръпне.

— Мнението ми за Мария Крос отдавна е изградено…

Той сложи пръст на устните си, тъй като госпожа Куреж тъкмо влизаше в стаята. Реймон безшумно се оттегли.

Майката на доктора донесе газена лампа, защото той бе толкова изнемощял, че от електрическия блясък щяха да го заболят очите, постави я върху скрина и я засенчи с абажура. Този кръг светлина — едновремешна светлина — възроди загадъчния свят на несъществуващите вече стаи, където светилникът се бори с гъстия мрак, изпълнен с наполовина потънали в него мебели. Докторът обичаше Мария, но се бе откъснал от нея: обичаше я, както навярно се обича мъртвец. Тя се нареждаше до всички други, които бе обичал още от юношеството си… Следвайки тази диря, докторът осъзна, че година след година го бяха изпълвали чувства, досущ подобни на това, от което едва бе престанал да страда. Можеше да проследи еднообразния им низ, да изброи имената, свързани със страстите си, които почти всички бяха останали също толкова напразни… А беше млад… Значи, не само възрастта го разделяше от Мария Крос: на двадесет и пет години не би преодолял по-успешно пустинята между себе си и тази жена. Помнеше, че едва завършил колежа, на сегашната възраст на Реймон, бе обичал без искрица надежда… Закон на природата му бе да не може да достигне тези, за които копнее, и никога не бе осъзнавал това по-ясно, отколкото при половинчатите си успехи, когато притегляше към себе си тъй жадуваното същество — внезапно обезценено, обезличено и толкова несъответствуващо на всичко, което докторът бе изпитвал и изстрадал заради него. Не, нямаше защо да търси в огледалото причината на самотата, в която щеше да умре. Други мъже, какъвто бе баща му, какъвто навярно щеше да стане Реймон, чак до старостта следват свои закони, подчиняват се на призванието си на любовници, а той дори в младостта се бе подчинявал на самотническата си участ.

 

 

Жените бяха слезли за вечеря и той дочу познати от детството шумове като тракането на лъжиците по чиниите, ала по-близко до ушите и сърцето му бе шумоленето на листата в тъмнината, щурците, жабата, доволна, че е валяло. Сетне жените отново се качиха. Казваха:

— Сигурно си много отпаднал…

— Не бих могъл да се държа на крака.

Ала тъй като диетата беше лек, те се радваха на слабостта му.

— Навярно изпитваш нужда да хапнеш…

Тази отпадналост му помагаше отново да се почувствува като дете. Двете жени разговаряха полугласно. Докторът дочу някакво име, запита ги:

— Тя не беше ли Малишек по баща?

— Слушаш ли ни? Мислех, че спиш… Не, Малишек е снаха й… А тя е от рода Мартен.

Докторът обаче спеше, когато дойдоха Баскови, и отвори очи едва след като чу вратите на стаите им да се затварят. После майка му сгъна плетивото си, стана тежко, целуна го по челото, по очите, по врата и каза: „Не си топъл…“ Той остана сам с госпожа Куреж, която простена:

— Реймон пак взе последния трамвай за Бордо: бог знае по кое време ще се върне! Такъв вид имаше тази вечер, направо да се уплашиш… Когато привърши парите, които му бяха подарък, за Нова година, ще вземе да прави дългове… Ако вече не е започнал…

Докторът каза полугласно:

— Нашият малък Реймон… деветнадесета година кара вече…

И изтръпна при мисълта за безлюдните улици на Бордо нощем, припомни си моряка с лице и гърди, изцапани с вино и кръв, в чието проснато тяло се беше препънал една вечер. На горния етаж отново се провлачиха стъпки… някакво куче яростно излая откъм стопанските постройки. Госпожа Куреж наостри уши.

— Чувам някой да ходи… Не може вече да е Реймон, кучето щеше да млъкне.

Някой идваше към къщата, но без да проявява предпазливост — напротив, подчертаваше, че не се крие. Капаците на остъклената врата се разтресоха от удари. Госпожа Куреж се надвеси през прозореца:

— Кой е?

— Търсим доктора по спешност.

— Нали знаете, че нощем докторът не обича да го разкарват. Идете в селото при доктор Ларю.

Човекът, който държеше в ръка фенер, настояваше. Още сънен, докторът извика на жена си:

— Кажи му да не си прави труда… Нали живея извън града именно за да не ме безпокоят през нощта…

— Невъзможно, господине: мъжът ми не преглежда… Впрочем, той е поел към доктор Ларю задължението…

— Но, госпожо, става дума за негова клиентка — съседка… Когато узнае името й, ще дойде. Госпожа Крос, госпожа Мария Крос паднала и си ударила главата.

— Мария Крос? Откъде-накъде за нея ще се разкарва повече, отколкото за когото и да е другиго?

Ала чувайки името, докторът стана, леко избута жена си и се надвеси в мрака:

— Вие ли сте, Маро? Не познах гласа ви… Какво се е случило с госпожата?

— Паднала на главата си, господине… Бълнува, вика господин доктора.

— Само пет минути… колкото да се облека…

Той затвори прозореца, потърси дрехите си.

— Да не би да отиваш?

Той не отвърна, питайки се полугласно: „Къде ли са ми чорапите?“ Жена му се противеше: та нали току-що бе заявил, че в никакъв случай не се разкарвал нощем при болни? Каква е тази промяна? Не се държал на краката си, щяло да му прилошее от слабост.

— Става дума за моя пациентка — разбираш, че няма място за колебание.

Тя повтори язвително:

— Да, разбирам, досега не ми беше ясно, но сега разбирам.

В този миг госпожа Куреж още не подозираше мъжа си и само искаше да го засегне. Той обаче, сигурен, че се е отчуждил от Мария, че се е отказал от любовта си, не проявяваше предпазливост. След страстта, която го бе измъчвала, нищо не му изглеждаше по-малко греховно, нито по-почтено от нежното безпокойство тази вечер: не се сещаше, че жена му не може като него да сравни предишното и сегашното състояние на любовта му към Мария Крос. Два месеца по-рано не би посмял да покаже тревогата си така, както тази вечер. В разгара на страстта нашите инстинктивни действия я прикриват, но когато сме се отказали от нейните радости и приемем вечните глад и жажда по нея, то поне — мислим си ние — нека престанем с изтощителното й спотайване.

— Не, не, клета Люси, всичко това сега е далеч от мене… Всичко това е напълно приключено. Да, много съм привързан към тази нещастница, но това няма нищо общо…

Той се опря на леглото, прошепна: „Наистина, не съм хапвал…“, и помоли жена си да му приготви шоколад на спиртника.

— Ако си мислиш, че ще намеря мляко по това време! В кухнята вероятно няма дори хляб. Но след като се погрижиш за тази развратница, тя все ще ти приготви лека закуска… Поне заради разкарването…

— Каква си глупава, горкичката ми! Да знаеше само…

Тя го улови за ръката и му заговори съвсем отблизо:

— Ти каза: „Всичко това е свършено… всичко това е далеч от мен.“ Значи, е имало нещо между вас? Какво? Имам право да знам. В нищо няма да те упрекна, но искам да знам.

Запъхтян, докторът едва при втория си опит успя да се обуе. Мърмореше:

— Говорех изобщо… Не се отнасяше за Мария Крос… Моля те, Люси, не си ли ме поглеждала на какво приличам.

Ала тя прехвърляше мислено последните изтекли месеци: ах, да, най-сетне бе открила ключа на загадката! Това обясняваше всичко, всичко й изглеждаше ясно.

— Пол, не отивай при тази жена. Никога за нищо не съм те молила… Все пак можеш да направиш това за мене.

Той кротко възразяваше, че не зависело от него. Имал дълг пред болен пациент, може би на умиране. От удар по главата било възможно да последва смърт.

— Ако ми попречиш да изляза, ще носиш отговорност за тази смърт.

Тя го пусна, не намирайки какво да отговори. Мълвеше, докато той се отдалечаваше: „Може би всичко е нагласено, наговорили са се…“, после си спомни, че докторът не е поел никаква храна от предния ден. Седнала на един стол, тя се вслушваше в шепота на долитащите от градината гласове.

— Да, паднала от прозореца… не може да е друго освен нещастен случай — ако е искала да се самоубие, нямаше да избере прозореца на салона, на полуетажа… Да, бълнува. Оплаква се от главоболие… нищо не си спомня.

Госпожа Куреж чу как мъжът й нарежда на човека да отиде и да потърси лед в селото: щял да намери в странноприемницата или в месарницата. Трябвало също да вземе от аптеката сироп с бром.

— Ще мина през Крайбрежната горица. Ще се забавя по-малко, отколкото докато впрегнат конете.

— Няма да имате нужда от фенер — при тази луна се вижда като посред бял ден.

Докторът едва бе преминал през вратичката към стопанските постройки, когато чу да се тича след него; задъхан глас го викаше по име. Тогава разпозна жена си, по пеньоар, със сплетени за през нощта коси. Останала без дъх и неспособна да говори, тя му подаваше къшей хляб и блокче готварски шоколад.

 

 

Той прекоси Крайбрежната горица, където по полянките луната хвърляше светли петна, но сиянието й не проникваше през листата, макар че огряваше пътя и се лееше по него като в русло, изровено за блясъка й. Хлябът и шоколадът имаха вкуса на ученическите му закуски — вкуса на щастието призори, когато тръгваше на училище, краката му се къпеха в росата, а той бе на седемнадесет години. Зашеметен от внезапната вест, той едва започваше да чувствува болка: „Ако Мария Крос умре… Заради кого бе пожелала да умре? Но дали бе пожелала? Нищо не помнела. Ах, колко досадни са тези жертви на сътресение, които никога нищо не си спомнят и обгръщат в мрак основния миг от съществованието си! Ала не бива да я разпитвам: в началото мозъкът й трябва да работи колкото се може по-малко… Помни, ти си просто лекар до леглото й. Не, не е самоубийство: когато искаш да умреш, не избираш прозорец на полуетаж. Доколкото знам, не взема упойващи средства… Наистина една вечер стаята й миришеше на етер… но тогава тя страдаше от мигрена…“

Отвъд задавящата го тревога, на границата на съзнанието му тътнеше друга буря, готова да избухне, когато й дойде времето: „Горката Люси ревнува! Каква беда! По-късно ще имам време да помисля за това. Ето, пристигнах… В лунната светлина градината прилича на театрална сцена… Плоско е като декори на «Вертер» Не чувам да се вика.“ Докторът по навик се упъти към безлюдния салон, върна се по стъпките си, изкачи се на етажа. Жюстин отвори вратата на стаята. Той се приближи към леглото, където стенеща Мария Крос отместваше с ръка компреса, поставен на челото й. Не видя под прилепналия към него чаршаф тялото, което тъй често бе разсъбличал мислено. Не видя нито разпуснатите коси, нито ръката, разголена до под мишницата — интересуваше го само това, че го бе разпознала, че само откъслечно бълнува. Тя повтаряше: „Какво се е случило, докторе? Какво е станало?“ — „Амнезия“ — отбеляза той в себе си. А сега, приведен над голата гръд, от чийто тих, забулен живот някога тръпнеше, той слуша сърцето, сетне леко докосва с пръст засегнатото чело и очертава границите на раната: „Боли ли ви тук?… А тук?“ Измъчваше я и тазът — той внимателно отметна завивката, оголи само неголямото натъртено място, после отново го закри. С очи, приковани в часовника си, брои ударите на пулса. Това тяло му бе предоставено, за да го излекува, а не за да го обладае. Очите му знаят, че трябва не да се захласват, а да наблюдават; той гледа тялото страстно, с целия си разум — трезвата му мисъл препречва пътя на печалната любов.

Тя стенеше: „Боли ме… Много ме боли…“, избутваше компреса, искаше нов, който слугинята потапяше в чайника. Огнярят се върна с кофа лед, но когато докторът поиска да сложи от него на Марииното чело, тя избута гумения мехур, властно поиска топъл компрес и викаше на доктора: „Ама побързайте малко, един час ви трябва, за да изпълните нарежданията ми!“

Докторът силно се интересуваше от симптомите, които бе наблюдавал и при други болни със сътресение. Това тяло тук, този плътски източник на неговите мечтания, на отчаяните му блянове, на сладостните му трепети, поражда в него само настойчиво любопитство и удесеторено внимание. Болната сега говореше, без да бълнува, и докторът се възхищаваше как Мария, чиито изразни средства обикновено бяха оскъдни и тя все търсеше думите си, без винаги да ги намира, изневиделица бе станала почти красноречива, попадаше без усилие на най-точния израз, на книжовното слово. „Каква загадка — мисли си той — е мозъкът, при който едно-единствено сътресение удесеторява възможностите му!“

— Не, докторе, не — не съм искала да умра. Забранявам ви да мислите, че съм имала подобно желание. Нищо не си спомням, но сигурно е, че не съм поискала да умра, а да заспя. Винаги съм жадувала само за отмора. Ако някой се е похвалил, че ме е довел до самоубийство, ви забранявам да му вярвате — разбирате ли? За-бра-ня-вам.

— Да, приятелко… Кълна ви се, никой не се е хвалил… Повдигнете се малко, глътнете това — бром е… Ще ви успокои.

— Нямам нужда да се успокоявам. Боли ме, но съм спокойна. Само отместете лампата. Това е то, изцапах чаршафите. И пак ще разлея цяра ви, ако ми се прииска…

А тъй като докторът я запита дали я боли по-малко, тя отвърна че я боляло неописуемо, но не само от раната, и словоохотлива, отново повиши глас, от което Жюстин изрече следната мисъл: „Госпожата говори като по книга.“ Докторът й каза да отиде да си почине, той сам щял да наглежда болната до сутринта.

— Питам ви, докторе, какъв друг изход има освен съня? Сега всичко ми изглежда толкова ясно! Разбирам това, което не разбирах; съществата, които си мислим, че обичаме… жалкият край на увлеченията… сега знам истината… (Тя избута изстиналия компрес и мокрите й коси останаха слепнати на челото, сякаш от пот.) Не любовни увлечения съществуват у нас, а една-единствена любов — и ние се улавяме за случайни срещи, за случайни очи и устни, за това, което може би ще съответствува на тази любов. Каква лудост е надеждата да достигнеш до предмета й… Помислете, няма друг път между нас и другите същества освен допира, прегръдката… изобщо сладострастието! А ние знаем накъде води този път и защо е бил предначертан: за да се продължи родът, както казвате вие, докторе, и за нищо друго. Да, разбирате ли, ние поемаме в единствената възможна посока, но не съществува път, проправен към това, което търсим…

Отначало докторът само разсеяно бе обърнал внимание на тази реч, която не се опитваше да разбере, и изпитваше любопитство единствено към обърканото красноречие, сякаш физическото сътресение бе достатъчно, за да пробуди отчасти у нея дремещите мисли.

— Докторе, удоволствието би трябвало да се обича. Габи казваше: „Ама не, Мария, това е единственото нещо на света, от което никога не съм се разочаровала, представете си.“ Уви, удоволствието не е достъпно за всекиго. Удоволствието не е по моите сили… А то единствено ни помага да забравим обекта, който търсим, и се превръща в самия обект. Лесно е да се каже: „Не разсъждавай.“

Докторът мисли колко любопитно е, че тя прилага към сладострастието предписанията на Паскал относно вярата. За да я успокои на всяка цена и да я накара да си почине, той й поднася лъжица сироп, но тя я отблъсква и отново изцапва чаршафите.

— Не, не, никакъв бром — свободна съм да го излея на леглото си. Не вие ще ми попречите!

И без преход изрича:

— Между тези, които съм желала да бъдат мои, и мен самата винаги се е простирала тази зловонна местност, това блато, тази кал… А те не разбираха… Мислеха, че съм ги извикала, за да затънем заедно…

Устните й мърдаха. Докторът си въобрази, че тя шепне имена, презимена… Жадно се наведе към нея, но не чу това, което щеше да го разстрои издъно. За няколко мига забрави болната, виждаше пред себе си просто една лъжкиня, процеди:

— Хайде де, и вие сте като другите! И вие като другите търсите само едно — удоволствието… Ами че всички ние търсим само това…

Тя вдигна красивите си ръце, скри лицето си, простена дълго. Докторът прошепна: „Но какво ми става? Аз съм луд!“ Смени компреса, леко придържайки наболялата глава. Мария най-сетне склони да пие и след известно мълчание каза:

— Да, и аз съм същата, и аз. Но нали ви се е случвало, докторе, да видите светкавицата и да чуете гръмотевицата в един и същ миг? Е, за мене удоволствието и погнусата се преплитат както светкавицата и гръмотевицата — те едновременно ме поразяват. Няма промеждутък между удоволствието и отвращението.

Тя се поуспокои, спря да говори. Докторът седна в едно кресло и започна да бди, изпълнен със смътни мисли. Смяташе, че Мария е заспала, но изведнъж внезапно прозвуча замечтаният й, умиротворен глас:

— Същество, което бихме могли да достигнем, да притежаваме — но не телом… и което от своя страна би ни притежавало.

„Пулсът й е спокоен; спи като дете, чието дихание е толкова леко, че ставаш, за да се увериш, че е живо. Кръвта се качва в страните й и ги озарява. Това не е вече страдащо тяло; болката му вече не го отбранява срещу твоето желание. Ще трябва ли изтерзаната ти плът дълго още да бди край тази задрямала плът? Плътско щастие — мисли си докторът. — Рай, достъпен за простодушните… Кой е казал, че любовта е удоволствието на бедняка? Бих могъл да бъда мъжът, който всяка вечер, приключил деня си, ляга до тази жена — но тя вече не би била същата жена… Щеше неведнъж да е познала майчинството… Цялото й тяло щеше да носи следи от употреба, от ежедневно похабяване в унизителен труд. Никакво желание нямаше вече да съществува — само пошли навици… Вече се зазорява! Колко се бави тази слугиня!“

Докторът се бои, че не ще може да извърви пътя до дома си, убеждава се, че е изтощен от глад — и все пак се опасява за сърцето си, чиито удари брои. Физическата тревога го освобождава от любовната печал, но без никакво предупреждение съдбата на Мария Крос вече се отклонява недоловимо от неговата — въжата са прерязани, котвата е вдигната, корабът се поклаща и още не се знае, че се движи, но след час ще бъде вече само точица в морето. Докторът често бе установявал, че в живота няма предварителна подготовка: още през юношеството почти всички негови възлюбени бяха изчезвали изневиделица, било пометени от друга страст, било просто защото се бяха преместили, бяха напуснали града, бяха престанали да му пишат. Не смъртта ни отнема тези, които обичаме — напротив, тя ги съхранява за нас и ги приковава в прекрасната им младост; смъртта е солта на любовта — любовта се разпада от живота. Утре докторът ще лежи болен, жена му ще седи до кревата му. Робенсон ще следи възстановяването на Мария Крос и ще я изпрати на бани в Люшон, защото най-добрият му приятел се е установил там и трябва да му се помогне да си създаде клиентела. През есента господин Ларусел, комуто често се налага да ходи в Париж за сделките си, ще реши да наеме близо до Булонския лес апартамент и ще предложи на Мария Крос да живее в него, тъй като, по собствените й думи, тя би предпочела да умре, отколкото да се върне в Таланската къща с продрани килими и прокъсани пердета и да понася оскърбленията на своите съграждани.

Слугинята влезе в стаята. Дори ако докторът не се чувствуваше толкова отпаднал, та мисълта му вече с нищо не можеше да бъде заета освен с тази отпадналост, дори ако бе изпълнен със сили и живот, никакъв вътрешен глас нямаше да го предупреди дълго да се вгледа в заспалата Мария Крос. Той никога вече нямаше да стъпи в тази къща, а каза на слугинята: „Ще дойда тази вечер… Ако е неспокойна, една лъжица сироп с бром.“ И тъй като се олюляваше и трябваше да се хваща за мебелите, това бе единственият случай, когато, напускайки Мария Крос, той не се обърна.

Надяваше се, че от свежия въздух в шест часа заранта кръвта му ще закипи, но му се наложи да спре след стъпалата на площадката. Зъбите му тракаха. В тази градина, която толкова често бе прекосявал само за няколко секунди, когато летеше към своята любов, сега той гледа портата в далечината и си казва, че не ще има сили да се добере до нея. Тътри се в мъглата, мисли дали да не се върне; в никакъв случай не ще успее да върви до църквата, където може би ще намери помощ. Най-сетне, ето портата; зад оградата чака кола и през спуснатото стъкло той разпознава неподвижното, сякаш мъртво лице на Люси Куреж. Отваря вратата, грохва до жена си, обронва глава на рамото й, загубва съзнание.

 

 

— Не се притеснявай. Робенсон е поел всичко в лабораторията: следи и болните ти… В момента е в Таланс, знаеш къде… Не говори.

От дълбините на бездната от умора докторът наблюдава тревогата на жените, долавя шепот иззад вратата. Не се съмнява, че е тежко болен, и няма никаква вяра в приказките им: „Обикновен грип… само той ти липсваше при състоянието на анемия, в което се намираш…“ Иска да види Реймон, но Реймон все го няма: „Дойде, когато спеше, и не пожела да те събуди.“ В действителност от три дни поручик Баск напразно търсеше Реймон из Бордо — в тайната бе посветен само някакъв любител-детектив: „Само и само да не се разбере…“

След шест дена Реймон влезе една вечер в трапезарията, докато се хранеха — измършавял, с обветрено лице и следа от юмручен удар под дясното око. Ядеше лакомо и дори момиченцата не смееха да го разпитват. Запита баба си къде е баща му.

— Грипав е… нищо особено, но малко се притеснихме заради сърцето му. Робенсон казва, че не трябва да го оставяме сам. Майка ти и аз бдим край него.

Реймон заяви, че тази нощ било негов ред, и тъй като Баск подметна: „По-добре иди да спиш, че ако се видиш на какво приличаш…“, той възрази, че не чувствувал никаква умора и много добре бил спал напоследък:

— Знаете ли, в Бордо не липсват легла.

Това бе подхвърлено с такъв тон, че Баск провеси нос. По-късно, когато докторът отвори очи, видя Реймон изправен до леглото и привличайки го към себе си, прошепна: „Миришеш на мускус… Нямам нужда от нищо, иди да си легнеш.“ Ала към полунощ сноването на Реймон из стаята отново го изтръгна от дрямката. Юношата бе разтворил широко прозореца и надвесен с цяло тяло през него, сумтеше: „Каква задушна нощ!“ Навлязоха пеперуди. Реймон си свали сакото, жилетката, яката и отново седна в креслото; няколко секунди по-късно докторът чу спокойното му дишане. Призори болният се събуди преди този, който бдеше край него, и смаяно се загледа в детето си, обронило глава, бездиханно, сякаш умъртвено от съня. Ръкавът на ризата му бе разкъсан над мускулестата, тъмна като намазана с вакса ръка, с открояваща се на нея татуировка, каквато умеят да правят моряците.