Франсоа Мориак
Пустинята на любовта (1)

I

Години наред Реймон Куреж бе хранил надеждата да срещне отново на пътя си Мария Крос, на която страстно желаеше да отмъсти. Неведнъж бе сподирял по улицата някоя минувачка с мисълта, че тя е търсената от него. Сетне времето така приспа неговата неприязън, че когато съдбата отново го изправи пред тази жена, той отпърво не изпита радостта, примесена с ярост, която подобна среща би трябвало да пробуди у него. Когато влезе в бара на улица Дюфо, беше едва десет часът вечерта и песента на мулата от джазовия оркестър не радваше никого другиго освен внимателно заслушания оберкелнер. В тясното заведение, където към полунощ тъпчеха на място танцуващи двойки, вентилаторът бръмчеше като едра муха. Портиерът с изненада каза:

— Не сме свикнали да виждаме господина толкова рано…

В отговор Реймон само махна с ръка, за да спрат шума. С поверителен шепот портиерът напразно се опита да го убеди, че този нов модел поглъщал дима, без да духа, но Куреж така го изгледа, че човекът отстъпи към гардероба. На тавана обаче вентилаторът стихна като кацнала земна пчела.

Тогава младият мъж разчупи ослепително бялата линия на застланите с покривки маси, разпозна в огледалата израза, присъщ на най-лошите си настроения, и се запита: „Какво не е наред?“ По дяволите, как мразеше пропилените вечери, каквато се очертаваше днешната, и то по вина на това говедо Еди Х… Беше се наложило едва ли не насила да изтръгне младежа от домашното му гнездо, за да го заведе в кабарето. На вечерята, още щом седна на края на стола с нетърпеливо тяло, вече погълнато от някакво предстоящо и близко удоволствие, Еди оправда разсеяността си с мигрена. Веднага след кафето той се измъкна, оживен, с игриви очи, поруменели уши и разширени ноздри. Цял ден Реймон си бе градил очарователна представа за вечерта и нощта, но пред Еди очевидно се откриваха радости, по-примамливи от всякакви поверителни разговори.

Куреж се изненада, че е не само разочарован и унизен, но и тъжен. Смутен бе, че и най-невзрачният от другарите му придобиваше за него стойност. Това като че ли бе сравнително ново в живота му: до тридесет години му липсваше себеотрицанието, изисквано от другарството, пък и беше твърде зает с жени, та презираше всичко, което не му се струваше предмет на обладание, и като лакомо дете би могъл да каже: „Обичам само това, което може да се схруска.“ По онова време другарите му служеха само за свидетели или довереници: за него приятелят бе преди всичко чифт уши. Обичаше също да си доказва, че ги превъзхожда и ръководи: изпитваше страст да упражнява влиянието си над тях и се ласкаеше, че методично ги покварява.

Подобно на дядо си — хирург, на чичо си — езуит, и на баща си — доктор, Реймон Куреж би съумял да си създаде последователи, ако притежаваше способността да подчини апетитите си на някаква кариера и ако вкусовете му не го отклоняваха вечно от преследването на всичко друго освен на непосредственото удовлетворение. Той обаче достигаше възрастта, когато личностите, въздействуващи на душата, единствени могат да установят своята власт, докато Куреж умееше да осигурява на възпитаниците си само най-богат добив на наслади. Ала по-младите предпочитат съмишленици от своето собствено поколение и клиентелата му оредяваше. В областта на любовта дивечът дълго изобилствува, но дружинката на онези, които са започнали живота си заедно нас, намалява с всяка година. Колкото до оцелелите от мрачната сеч на войната — затънали в брака или съсипани от професията си, — когато Куреж виждаше сивеещите им коси, коремчетата им, олиселите им глави, той ги ненавиждаше, че са негови връстници, и ги обвиняваше, че са убийци на младостта и я предават, преди тя да се е отрекла от тях.

Гордееше се, че минава за представител на следвоенната младеж, и тази вечер, в още празния бар, където жужи само една приглушена мандолина (пламъкът на мелодията замира, възражда се, полюшва се), той жадно наблюдава в огледалата отражението на лицето си под гъстите коси — лице, все още пощадено от тридесет и петата година. Помисли си, че преди да подкопае тялото, застаряването подкопава съществуването. При все че тщеславието му се ласкаеше, когато чуваше как жените се питат: „Кой е този висок младеж?“, той знаеше, че двадесетгодишните момчета, по-проницателни, вече не го брояха сред рожбите на мимолетното си племе. Еди например може би имаше по-добро занимание, отколкото до зори да излива душата си сред боботенето на саксофона. А може би това и прави в този час — описва сърдечните си вълнения на някое момче, родено през 1904 година, което непрестанно го прекъсва с „аз също“ или „и при мен е така“…

Нахълтаха младежи, които, за да прекосят залата, си бяха придали самодоволно и високомерно изражение и останаха сконфузени при вида на това мъртвило. Струпаха се около бармана. Куреж обаче никога не приемаше да страда заради някого — любовница или приятел. И така, следвайки своя метод, той се постара да съзре несъответствието между посредствеността на Еди Х… и смута, в който го хвърляше неговото изменничество. Изпита задоволство, когато при опита да отскубне от душата си този плевел на чувствата не усети съпротивата на никакъв корен. В дързостта си стигна дотам, че обмисли как на другия ден ще съумее да изгони младежа и без да трепне, си представи възможността никога вече да не го види. Каза си, и то бодро: „Ще го зарежа…“ Въздъхна облекчено, сетне установи, че в душата му се таи някакъв смут, в чиято основа не бе Еди. Ах, да, писмото, което попипа в джоба на смокинга си… Не бе необходимо да го препрочита: към сина си доктор Куреж неизменно се обръщаше със сбита, лесна за запаметяване реч:

„Отседнал в «Грандхотел» за Конгреса по медицина. На твое разположение, сутрин преди девет, вечер след единадесет. Баща ти

Пол Куреж“

Реймон промърмори: „Има да чакаш…“ — и лицето му несъзнателно прие предизвикателен израз. Ядосваше се на баща си, защото не му бе тъй лесно да го презира, както презираше останалата част от семейството. На тридесет години Реймон напразно бе поискал „зестра“, каквато бе получила омъжената му сестра. След отказа на родителите си прекъсна връзките с тях, но състоянието принадлежеше на госпожа Куреж и Реймон знаеше, че ако имаше права, баща му би проявил щедрост — парите не означаваха нищо за него. Той повтори: „Има да чакаш…“, но неволно долови зов в сухото послание. Не беше толкова сляп, колкото госпожа Куреж, която се дразнеше от студенината и резкостта на съпруга си и имаше навик да повтаря: „Какво от това, че уж бил добър, след като аз не го забелязвам? Помислете само какво би било, ако беше лош.“

Реймон е смутен от повика на този твърде труден за ненавиждане баща. Не, разбира се, няма да му отговори и все пак… По-късно, когато Реймон Куреж възстанови в представите си обстоятелствата от тази нощ, той си спомни горчивината, обзела го на влизане в празния бар, но забрави причините — измяната на един другар, наречен Еди, и бащиното му присъствие в Париж — и реши, че киселото настроение е било породено от предчувствие и че съществува връзка между душевното му състояние през тази вечер и събитието, което наближаваше в живота му. По-късно той неизменно поддържаше, че само Еди или пък доктор Куреж не биха имали властта да го хвърлят в подобно напрежение. Не, още щом седнал пред коктейла си, духът и плътта му инстинктивно доловили приближаването на жената, която в същата минута, в таксито, стигнало вече на улица Дюфо, тършуваше в чантичката си и казваше на своя спътник:

— Колко неприятно, забравила съм си червилото…

А мъжът отговаряше:

— Сигурно имат в тоалетната.

— Какъв ужас! Та да прихвана някоя болест…

— Гладис ще ти заеме своето.

 

 

Жената влезе: шапка с форма на камбанка сякаш отрязваше горната част на лицето и откриваше само брадичката, където времето изписва женската възраст. Четиридесетте години бяха докоснали тук-таме чертите й, бяха изопнали кожата и загатнали увисването на гушата. Под коженото палто тялото навярно бе стегнато. Заслепена, сякаш излязла от сенчест навес насред слънчева арена, тя спря пред прага на искрящия от светлини бар. Спътникът й се бе забавил поради спречкване с шофьора, но когато застана до нея, Куреж си каза, без веднага да го разпознае: „Този го знам отнякъде… от Бордо е.“ И изведнъж едно име му дойде на езика, докато разглеждаше това петдесетгодишно, разплуто от самодоволство лице: Виктор Ларусел… С разтуптяно сърце Реймон отново огледа жената, която, виждайки, че единствена е с шапка, внезапно я махна и разтърси пред огледалото наскоро подстриганите си коси. Откриха се очите, големи и спокойни, сетне челото — широко, макар и ограничено от седемте тъмни кичура на младежката прическа. В горната част на лицето бе съсредоточено всичко, оцеляло от младостта, което се бе съхранило в тази жена. Реймон я позна въпреки подрязаните коси, натежалото тяло и бавната разруха, тръгнала от шията и плъзнала нагоре към устата и страните. Разпозна я, както би познал път от детството, дори ако бяха отсекли засенчващите го дървета. Куреж изчисляваше годините и след две секунди си каза: „На четиридесет и четири години е — аз бях на осемнадесет, а тя — на двадесет и седем.“ Както всички хора, които сливат представите за щастие и младост, той притежаваше смътно, но винаги будно съзнание за изтеклото време. Очите му не спираха да измерват глъбините на мъртвите години, а на всяко същество, играло роля в съдбата му, той незабавно отреждаше полагаемото му се място и при вида на дадено лице си припомняше времето на свързаното с него събитие.

„Дали ще ме познае?“ Но щеше ли тя тъй бързо да се отвърне, ако не го бе познала? Беше се доближила до кавалера си и навярно го умоляваше да не остават тук, защото той гръмогласно отвърна с тон на човек, който обича околните да му се възхищават:

— Ама не, не е тягостно: след четвърт час ще бъде претъпкано като консерва.

Той бутна една маса недалеч от тази, на която Реймон се бе облакътил. Тежко седна и кръвта нахлу в лицето му, на което се изписаха всички белези на склерозата, а също и израз на безоблачно задоволство. Ала тъй като жената остана права, без да помръдва, той й подвикна:

— Е, какво чакаш?

Задоволството в очите и в дебелите, почти морави устни внезапно бе изчезнало. Мислейки, че говори тихо, той добави:

— Естествено, достатъчно е на мен да ми е приятно тук, за да ми правиш фасони…

Тя навярно му каза: „Внимавай, слушат ни“, защото той почти кресна:

— Може би не знам как да се държа, а? Пък дори и да ни слушат!

Жената седна недалеч от Реймон и се поуспокои: младият мъж трябваше да се наведе, за да я види, и от нея зависеше да избегне погледа му. Куреж отгатна безопасността, в която тя се намираше, и изведнъж разбра, и то с ужас, че този случай, желан от него в продължение на седемнадесет години, може да му се изплъзне. След седемнадесет години смяташе, че в душата си ще открие ненакърнен стремежа да унизи тази жена, която го бе унизила, да й покаже, че е от мъжете, на които не им минават женски номера. В продължение на години бе изпитвал удоволствие, представяйки си обстоятелствата, които щяха да ги изправят лице в лице, и уловките, които щеше да приложи, за да подчини и разплаче тази, пред която някога се бе показал тъй жалък… Разбира се, ако тази вечер вместо жената бе срещнал някой друг познайник от времето, когато бе осемнайсетгодишен колежанин, например предпочитания тогава съученик или противния училищен наставник, при вида им той навярно не би открил никаква следа от предпочитанието или ненавистта, изпитвани от някогашното дете. Ала нима пред тази жена отново не ставаше такъв, какъвто бе в онзи четвъртък привечер през юни 19… на прашния път в предградието с дъх на лилии, пред портата, чиято камбанка никога вече нямаше да звънне за него? Мария! Мария Крос! От наежения, плах юноша, какъвто тогава все още беше, тя бе създала новоизлюпен мъж — мъжа, който той щеше да си остане завинаги. Но колко малко се бе променила самата Мария Крос! Все същите питащи очи и сияйно чело. Куреж си казваше, че любимият му приятел от 19… щеше тази вечер да се окаже натежал, вече оплешивял и брадат мъж, докато лицето на някои жени дори в зрелостта си остава окъпано от детството и може би вечното им детство приковава любовта ни и я освобождава от времето. Тя бе тук, съвсем същата след седемнадесет години на неизвестни страсти, подобна на онези черни мадони, чиято усмивка нито пламъците на Реформата, нито на Терора са успели да помрачат. Продължаваше да я издържа същият градски големец, чиято нетърпеливост и недоволство се проявяваха шумно, тъй като очакваните от него хора не идваха.

— Сигурно Гладис пак го е забавила… Аз винаги съм точен и не мога да понасям хората, дето не идват навреме. Чудна работа, за мен е нетърпимо да карам да ме чакат, и това си е. Днес всички са толкова невъзпитани…

Мария Крос докосна рамото му и навярно повтори: „Слушат ни…“, тъй като той изръмжа, че не казвал нищо, което да не е за чужди уши, и немислимо било тя да смята, че може да го учи как да живее.

Самото й присъствие излагаше Куреж на произвола на онова, което вече не съществуваше. Макар неизменно да бе запазвал ясното съзнание за изтеклото време, той мразеше да пробужда определени представи и нищо не го плашеше така, както разбунените привидения. Тази вечер обаче не можеше да се съпротивява на множеството образи, прииждащи в него от присъствието на Мария: чуваше как удря шест часът и как се хлопват капаците на чиновете; не бе валяло дори колкото да се слегне уличният прахоляк; трамваят не бе достатъчно осветен, за да успее да дочете „Афродита“ — трамваят, пълен с работници, на които умората от деня придаваше израз на кротост.