Франсоа Мориак
Родителка (7)

VII

Със спуснат воал въпреки жаркото утро Фелисите Казнав мина през източната врата и стигна до пътя, който следва линията Бордо — Сет. Вървеше с изпъчени гърди и ръце върху корема, а долният край на роклята й събираше боклуци и прах. Продължи по главния път, после зави наляво към гробището. Не пресече прага на покойниците, а почука с показалец по остъклената врата на пазача. Без да дочака въпроса, мрачен глас на човек, който вече не разчита на бакшиш, й извика, че от около шест дена не е виждал тук господин Казнав. Тя си тръгна запъхтяна, но облекчена и си присъди точка в борбата срещу мъртвата. През седмицата след погребението (където унесеният Фернан изглеждаше тъй скръбен, че смая града) той не беше пропуснал нито една сутрин да занесе на жена си нескопосан букет с много къси дръжки, както ги берат децата. Ето че най-подир той се отпускаше! Фелисите си каза: „Това е началото!“ Тя отстъпваше пред нуждата да се успокои. И действително каква умора! Обичайните й оръжия на жена реалистка не струваха срещу един призрак. Тя можеше да се справя само с живите. Тактиката на изчезналата я объркваше: стаена във Фернан, тя се беше окупирала в него като в крепост. Разбира се, Фелисите беше предвидила озлобяването на любимия син, омразата му и дори че нуждата му да я кара да страда ще се удесетори (като дете той подритваше с коляно фотьойла на майка си, докато тя го помолеше за милост). Той обаче не й противопостави своето духовно отсъствие, което разстройваше играта й, пречеше на всеки ход. Докато отваряше източната врата, тя се почувствува изморена и потна в траурните си одежди. Навлезе сред силно ухаещите стари чемшири около устройството за вадене на вода, където магарицата Гризет дремеше права на покритата си с тор пътека. Фелисите с привичен жест бодна с чадъра си старата кожа на животното, което ритна с крак, после потрепери. „Какво значение има — мислеше си тя — дали ще отиде да мечтае на гробището или на полето, ако мислите му са все за другата…“ Тази сутрин, като всяка друга, с леко изкривено рамо, нахлупил старата си сламена шапка, която беше дал да боядисат, той беше излязъл, облечен с вълнена дреха, която намирисваше силно. Когато гладът го прибере и принуди да седне срещу майка си, той ще изглежда най-отдалечен. Нищо вече не му действуваше; не реагираше на неща, които до неотдавна биха го разстроили.

Тя застана до прозореца на кабинета, върху подиума, от който можеше да дебне сина си — стара кралица без кралство. С отпуснато върху корема плетиво, тя не откъсваше очи от малкия портал. Експресът от единадесет часа я подсети, че Фернан няма да закъснее. Всяко завръщане на любимеца се очакваше като оповестяване на края на смъртоносното очакване. „Той ще се върне при мен — си повтаряше майката. — Човек не се променя на петдесет години…“ Дори не й идваше наум, че той в нищо не се бе променил: оставаше си същото онова малко момче, което тупкаше с крак и което тя бе отгледала; той не желаеше Матилд да е мъртва. Самата смърт не смущаваше неговия налудничав свят.

Тя слезе от подиума и тъй като синът още се бавеше, си повтори за стотен път, докато се луташе в стаята: „И тъй, да разсъдим: качих се, почуках на вратата, попитах я дали я боли; тя ми отвърна, че няма нужда от нищо… Да, но като се върна в стаята си, ти потърси думата инфекция в медицинската енциклопедия…“

Бе тъй погълната от мисли, че се стресна от стъпките на Фернан във вестибюла, когато го чу да пита Мари дьо Ладо „дали е сервирано“. Тъй като до обеда оставаше четвърт час, той отиде в градината. Фелисите го дебнеше иззад завесата. Беше се изправил по средата на алеята. Какво гледаше? Майката не се съмняваше, че той си представя онази стая на улица Югри, където един път в месеца го очакваше неговата „привичка“. На прозореца върху едно въженце съхнеха хавлиени кърпи. Тя го наричаше „моя стар скъперник“, понеже нищо не можеше да се направи, за да се изтръгне от него и едно су над определената тарифа. Такъв беше Фернан Казнав в любовта. Той вдигна очи към прозорците на Матилд: „Все пак — помисли си — докато беше бременна, тя можа да види, че я обичах, че я подкрепях срещу майка си. Но е решила, че е заради детето…“ Той напразно се опита да си припомни всички обстоятелства, при които беше проявявал някаква нежност към нея. В тази минута го обладаваше единствено споменът за последното пътуване, което направи с Матилд до Бордо; в какво лошо настроение изпадна заради сумата, изхарчена за дрешки на бебето! „По мое време — мърмореше той — една майка не би поискала да купи нищо. За нея би било въпрос на чест да изплете всичко сама!“ Матилд се тътреше безмълвна, съсипана. Влязоха в един по-добър ресторант от онези, в които той обикновено я водеше: масите бяха украсени с цветя. Тя беше разгънала салфетката си и щастливо се усмихваше, най-сетне отпусната. „Не, господине, поръчва се по листа“ — отговори метрдотелът на Фернан, който искаше обед по фиксирана цена. Тогава, като хвърли яростен поглед на листа, той беше станал и беше поискал палтата. Трябваше отново да прекосят салона, в който клиентите си говореха тихичко, а прислугата се подсмиваше. Продължиха по жаркия тротоар на Але дьо Турни. Фернан се преструваше, че не вижда сълзите й…

 

 

Той се върна. Госпожа Казнав, изправяйки се на отеклите си крака, отиде при него във вестибюла.

— Колко си се сгорещил, бедничкият ми.

Тя понечи да изтрие с кърпичка изпотеното му лице, но той се извърна.

— Целият си вир-вода. Върви се преоблечи. Ще се разболееш.

И тъй като той не отговаряше нищо, тя добави:

— Приготвила съм ти „смяна“ върху леглото.

Непохватна и внезапно вбесена, тя го догони в кабинета:

— Ако се разболееш, кой ще се грижи за тебе? Пак аз.

Най-сетне той я погледна и каза:

— Добре де, и мен ще оставиш да пукна.

Тя се олюля от удара и не съумя да отвърне. Прекосиха кухнята, без да повдигнат както някога капаците на тенджерите, и влязоха в тъмната миризлива трапезария.

— Не се храниш.

Съкрушена, тя повтаряше това „не се храниш“, което в Ландите възвестява болестта и смъртта. Който загуби апетит, загубва вкус към всичко най-хубаво, което има на света. Остава да легне и да чака края. Мари дьо Ладо добави:

— Госпожата също няма апетит.

Това не беше преструвка както навремето, когато, за да принудят Матилд да се откаже от домакинството, майката и синът, сякаш по негласно споразумение, сумтяха пред всяко ястие.

Фелисите се озова сама в кабинета: любимецът не я беше последвал. Ето часа за кафето, когато доскоро, седнали един до друг на черното кожено канапе, синът и майката, с глава на неговото рамо, четяха заедно вестника, кикотейки се като ученици; и когато младата жена отвореше вратата, те се разделяха, като се отдръпваха рязко — преструваха се, че прекъсват на средата на някоя дума. Фелисите сякаш още чува с какъв тон на обидена учителка противницата питаше: „Преча ли ви?“ — „Съвсем не, съвсем не. Ние си казахме, каквото имахме да си казваме.“

Тези схватки бяха радостта на добрата жена, нейният живот. Къде се спотайваше сега любимецът? Изнемощял, сигурно е отишъл да се излегне. Такива разходки го изтощават. Нито дробовете, нито сърцето му биха могли да се преуморяват безнаказано… Останала без занимание, измъчена, на нея й се прииска да изтича при него. Но за какво? Сега той си пускаше резето, сякаш тя е Матилд.

 

 

Слънчев лъч прониква през полуотворените капаци и проблясва върху рамката на една скъпа на Фелисите снимка, поставена на камината: месец след сватбата майката, синът и снахата бяха позирали пред обектива на един пътуващ фотограф. Но две секунди преди изщракването Фернан беше пуснал ръката на жена си, за да хване тази на майка си. И оттогава върху картичката Фелисите и синът се гледаха весело, докато на втори план младата жена, с увиснали ръце, не се усмихваше.

Госпожа Казнав не можа да се въздържи да погледне пак този спомен от щастливите дни. Но като се приближи, се стъписа пред празната рамка. Погледна масата, където блестяха ножиците, с които Фернан си служеше, за да изрязва сентенции, после — кошчето за хартия. Господи! Не бяха ли това собствената й усмивка, вирнатият й нос, коремът й, който се виждаше зад преплетените пръчки? Тя се втурна към снимката, захвърлена на боклука. Клетникът беше отделил от нея образа на Матилд: без съмнение го носеше скътан в портфейла, до сърцето си. Сигурно това беше радостта му, когато е сам — да доближи до него пламенни устни… От две седмици насам старицата безмълвно беше изстрадала всичко, но тази веществена проява на отричане я потресе. Луд гняв трошеше всички прегради в нея, караше деформираните й пръсти да треперят. Тя затропа с крак както в деня, когато беше изкрещяла на Матилд: „Няма да ми вземете сина! Никога няма да го имате!“ Тръгна към вратата. Имаше онова глупаво, напрегнато изражение на жена, която крие под палтото си зареден револвер или шише с витриол^[1]. Може би не съществуват много любови. Може би има само една-единствена любов. Тази старица умира, защото не притежава вече сина си: желание за притежаване, за духовно обладаване, по-остро от онова, което вплита две млади тела, кара ги да проникват едно в друго и да се поглъщат взаимно.

Задушавайки се, майката блъсна капаците на прозореца. Обедното слънце тегнеше над изсушената градина. Между прашните морави пясъкът на алеите имаше цвят на пепел. Пъшкането на един потеглящ влак напомняше притисната от задух гръд. Разярената старица стигна до стълбището, тътрейки крака. Тя се запъхтяваше от стъпало на стъпало, но все пак се изкачи до стаята на неблагодарния си син. Тя беше празна: навсякъде шишенца, миризма на урина. Фелисите се уплаши, като видя в огледалото покритите си с морави петна бузи. Къде да преследва вероломника, ако не в нейната стая! Тя слезе (болните й колене се подгъваха), пое по коридора, пресече тъмния вестибюл, още един коридор и най-после стълбището, което води към всесилната покойница. Майката, останала без сили, постоя няколко секунди пред вратата, както в нощта на агонията. Ослуша се. Но сега Бог не видя както в онази нощ учудване, надежда, след туй една огромна престъпна радост да разцъфтява върху старческото лице, което се ослушваше. Трепереща, тя следеше лекото похъркване, последвано от хлъцване, задушаване, което, разбира се, познаваше прелестната музика на нощите й зад стената, осезаемият признак на обожаваното присъствие. Тогава тя бдеше, надвесена над това дихание, така че нямаше нищо по-сладко за нея от безсъниците й… Но днес мъртвата й отнемаше този сън на скъпия син. Отново я подхвана вълна на гняв, заслепи я; тя отвори вратата.

Трябваше да замижи: през двата широко отворени прозореца проникваха пламъците на този ален юни. Кремовете в двете вази, поставени на масичката, насищаха с миризмата си стаята, сякаш тя беше затворена. Между вазите, в твърде голяма за нея рамка от мидени черупки (спомен от Аркашон), стоеше онази снимка на Матилд, изрязана с благоговение. Пред снимката бяха наредени мъничкият диамант от годежа, халката и чифт бели употребявани ръкавици. И накрая, в подножието на тези реликви — Фернан, с полюшваща се глава, съборен от съня. Една земна пчела се удряше в тавана и огледалата, докато откри отворения прозорец. Тогава бръмченето й се изгуби в небесната огнева.

 

 

Обувките на Фелисите изскърцаха. Фернан се размърда. Тя се спря, после пристъпи към масичката и протегна напред ръце като Полийокт^[2], рушителя на идоли. Да плюе върху този образ, да го накъса, да го стъпче… Не се осмеляваше. Главата на Фернан беше клюмнала върху подгънатата му на масата ръка и майка му виждаше само една голяма настръхнала сива топка. Усети хлад върху изпотеното си чело. Зрението й се замъгли. Кръвта шумеше в ушите й, сякаш слушаше морето в раковина. Искаше й се да каже нещо, но езикът й беше набъбнал. Тя не разбираше дали това, което чува, идва от щурците, мухите или от нейните артерии. Една невидима ръка я тласна към леглото, събори я върху тази постеля, на която Матилд беше страдала и умряла. Старицата се сви като добиче, зачака. Очите й се отвориха отново, гърлото й се поотпусна; мрачната птица беше отлетяла. Пое си въздух. Синът все така спеше и дишаше със задръстено гърло. Близката още опасност я държеше трепереща, обляна в пот. И сега тя се взираше не толкова с ненавистен, колкото с уплашен поглед в олтара, който този унищожен човек обгръщаше.