Франсоа Мориак
Родителка (16)

XVI

Редките минувачи по пътя, който следва линията Бордо — Сет, се спираха да огледат голямата смълчана къща между дърветата, на която, казваха, никой вече не прекрачвал прага. Те още няколко седмици виждаха да се отварят капаците, зад които Фернан Казнав прекарваше безсънни нощи, излегнат върху леглото на Матилд. Но една сутрин, по средата на лятото, те останаха затворени: в това, което Фелисите беше нарекла „крило на противницата“, бе угаснал всякакъв живот. От неделя на неделя за кратко време се пробуждаха прозорците на Фелисите Казнав, после тези на спалнята, където Фернан се надяваше да намери отново съня в детското си легло. Но върху всички тези постели той продължаваше да бъде жалка плячка на безсъницата. И когато дойде есента, по времето около Свети Михаил, и облечени в алени дрипи цигани отседнаха срещу градинската мрежа и запалиха вонящи огньове, спалнята на Фелисите, после и на Фернан, се затвори завинаги. Като в едно голямо тяло, което наближава своя край, животът се оттегли от краищата на къщата и се съсредоточи в кухнята. Леглото на парализираната, все още нагласено в партера, служеше вече на Фернан. Сутрин, набързо измил се, той влизаше в кухнята и там, в ъгъла с камината, намираше фотьойла, в който майка му бе чакала смъртта, поглъщайки го с очи.

Горе, в стаята, където Матилд беше умряла, се трупаше прах. Той помъти стъклото на рамката от миди, зад която се заличаваше едно младо лице без усмивка. Във вазите, които Фернан доскоро украсяваше с горещо усърдие, още стояха увехнали преди месеци кремове. Мари дьо Ладо роптаеше, че не може да върши всичко.

Сега тя прекалено отблизо виждаше стария детрониран кумир, слязъл от пиедестала си и изцяло изоставен на нейните ръце, за да продължи както преди да бъде покорна и трепереща слугиня. Фернан й нареди да спи, както по времето, когато бдеше над господарката си, в един килер до кабинета, за да може нощем да я вика с плачлив глас. Тя беше последното му укритие — тя, която познаваше старите, и чиито сосове, по забравени вече рецепти, изпълваха най-отдалечените стаи с любимата миризма на дедите. Три поколения Пелуйер бяха използували тези ръце на перачка. Но стана така, че съдбата продължи да преследва Фернан Казнав и в това последно убежище и го изгони оттам.

Заедно с дивите патици и гривяците сезонът на гроздобера докара в кухнята и Реймон — внука на Мари, чиито родители беряха грозде в Икем, при господин маркиза. Той беше станал хубаво здраво момче, с големи щръкнали уши и изпечени като грънци плещи. Чистите му боси крачета шляпаха по избелелите плочи; едва прикрит смях се таеше в подобните му на зрънца грозде очи. Отначало Мари дьо Ладо се страхуваше, че той ще додява на господаря; защото детето непрекъснато влизаше и излизаше, оставяше вратата отворена или я хлопаше. Но Фернан не даваше да го хокат. Той следеше този малък хитрец със същия тежък поглед, с който предната година намръщената му майка бе гледала него. Искаше му се да му каже нещо: но какво да каже на едно дете? Понякога той изваждаше от джоба си кръглата кутийка, в която бяха хапчетата против кашлица, и когато Реймон минеше наблизо, подаваше примамката, пошепвайки: „Едно бонбонче?“ Малкият се спираше задъхан и зачервен и докато си взимаше, Фернан го улавяше за ръката и го задържаше. Но той, със синкаво-черната си настръхнала като перушина коса и извърната настрани глава, потръпваше, мъчеше се да отлети…

Когато се увери, че присъствието на внука й не е неприятно на господаря, Мари дьо Ладо започна да действува, за да го оставят за през цялата зима. Фернан не надуши опасността. Фелисите не би отделила време дори да разгледа една такава просба: тя знаеше, че „към тези хора не трябва да се чувствуваме задължени с нищо“. След като отпратеше Мари дьо Ладо при печките й, наричайки я глупачка, тя нямаше да пропусне да повтори на скъпия син: „Ами ако ме нямаше! Щастие е, че съм тук! Без мен щеше да паднеш в клопката. Ти не виждаш по-далеч от носа си. Беззащитен си като бебе. Ако аз не предвиждах опасностите, първият срещнат щеше да те измами…“ Но тя вече не вървеше пред него и не отстраняваше клоните. Той не предусети никаква опасност дори когато родителите на Реймон накараха да ги молят, за да го оставят при господин Казнав, и се престориха, че отстъпват само от състрадание.

Това лакомо хлапе, с напукани от студ и изцапани с мастило ръце, което се интересуваше от мълчаливия господар толкова, колкото от бюфета или часовника, скоро започна да отегчава Фернан, а после го хвърли в ужас, когато забеляза, че Мари дьо Ладо занемарява работата си. Тя пренебрегваше стария болен кумир заради лъчезарното дете, което беше нейна кръв. Не ставаше и дума да се яде супата, преди той да се е върнал. Тропането на дървените му обувки по стълбището обявяваше часа на храненето. Една дребна ангина, която Реймон хвана през декември, беше достатъчна за Мари дьо Ладо, за да напусне килера, където спеше близо до господаря си. Най-лошото беше, че майката на малкия се настани в къщата под предлог, че трябва да се грижи за него. Мари дьо Ладо изпитваше силен страх от това беззъбо черно момиче от Ландите, чиито очи и закривен нос издаваха свирепост на квачка. Бащата, който работеше в една изба, се връщаше вечер — мускулест, грамаден гаронец, но с корем, изскочил над синия панталон, който коланът не побираше вече, — сразен исполин, разяждан отвътре от смъртоносната сладост на сотернското бяло. Въпреки че малкият оздравя, двойката всяка вечер се хранеше в кухнята и на Фернан Казнав трябваше да сервират в трапезарията — вечно ледена въпреки големия огън. Докато се хранеше набързо, той чуваше груби смехове и пищене; но когато Мари дьо Ладо отвореше вратата, за да му сервира — само шушукане на диалект и тракане на вилици и лъжици, докато вратата се затвори и те започнат отново да пищят.

Те не знаеха, че в студения салон, чиято жълтеникава имитация на дърво винаги беше мразил, Фернан Казнав не беше самичък. Когато вдигнеше очи от чинията си, на мястото, от което беше господствувала половин век, пред него се появяваше величествената му, властна майка — още по-внушителна в смъртта — и нейното недосегаемо разгневено лице караше слабия син да се срамува. Е, какво, няма ли да изгони той от къщата тези паразити? Фернан мислено сътворяваше страшната богиня, която само с едно намръщване на веждите си укротяваше подчинени, агенти-посредници, ратаи и всякаква прислуга. Остарелият Еней^[1], наближил края си, протягаше умолително ръце към всемогъщата „родителка“. Победен, той обожаваше тази, която беше най-силната. Неговата възхитителна майка! Защо една дребна присмехулна учителка беше посмяла да застане на пътя й? Матилд, твоят призрак също сядаше на тази маса, далеч от огъня, на течение, както докато беше жива; смъртта вече не те обожествява. Но Фернан си спомняше закръгления гръб, угнетеното лице, жълтеникавите очи на преследвана котка.

Къщата потрепера при минаването на един бърз влак, чийто грохот над Гарона беше заглушен от крясъците в кухнята. Майчината ярост, това изстъпление, което толкова често беше карало масивната сурова жена да тропа с крак, завладя Фернан; той вече ставаше и се отправяше към вратата, когато се появи Мари дьо Ладо с поднос. Тя огледа господаря си и свикнала да издебва върху това лице признаците на бурята, каза със сподавен глас:

— Ще предупредя „дъщерята“, че додява на господина. Треперяща, тя се върна в кухнята. „Дъщерята“ я караше да изпитва този ужас, който всички старци от Ландите изпитват от децата си. (Дъщерята и зетят, след като й обраха до стотинка оскъдните спестявания, я обвиняваха, че имала скрити пари.) Фернан слуша няколко секунди старата, която говореше сама. Но изведнъж дъщерята изрева на диалект с ужасен гърлен глас. Нищо не бе тъй показателно за странното уединение, в което беше живял Фернан Казнав, както това, че не знаеше диалекта. С ухо, долепено до вратата, той разбра, че Мари дьо Ладо се кара с децата си. Но какво искаха те от старицата! „Мусю“ се повтаряше прекалено често в разговора им, за да може да се усъмни, че е предмет на кавгата! Тъй като чуваше лошо, Фернан излезе от трапезарията и мина през вестибюла. Стъпките му пробудиха ехото на огромната стая, където прозорците без капаци отрязваха два светли правоъгълника от ледената нощ; после коридорът го отведе до онази врата на кухнята, която се отваря срещу голямото стълбище. Докато зъзнеше в тъмнината, освен често изричаното „мусю“ той чуваше и „хлапето“. Мари дьо Ладо извика на френски: „Но нали ви казвам, че той нито веднъж не е попитал за хлапето.“ Тя познаваше господина, да не би той да е човек, който ще вземе да се притеснява заради едно хлапе! Детето го беше разсейвало няколко дена. Сега той вече не го искаше. Все пак не можеха да го насилват. Дъщерята, пишейки, я прекъсна: „Ами! Ти би могла да го накараш да направи това, което искаш: той не може без тебе, тази дърта дрипа! Но и ти не обичаш семейството си…“ И те пак започнаха да крещят на диалект.

Фернан изопна високото си тяло. Майка му го тикаше напред; тя беше в него; бе го обладала. Какво чакаше, за да нахълта ненадейно и с един ритник да събори тази маса? Но краката му не го държаха, сърцето му биеше лудо. „Първо да поспя…“ Той се стовари върху полуотворения сандък за дърва. Капакът изтрака и този рязък звук прекъсна надвикванията зад вратата. Той стана и отиде в кабинета, където огънят не беше поддържан. Като легна най-сетне и угаси свещта, той установи, че Мари дьо Ладо е пропуснала да затвори капаците. От леглото той гледаше прозрачната нощ. Тъй като целия ден беше валяло, дърветата се отцеждаха сред една сякаш свръхестествена тишина и на света оставаше само този тих шум на сълзи. Обземаше го успокоение, забрава, като че ли бе предусетил отвъд жестокия си живот, отвъд собствената си безчувственост, едно царство на любов и тишина, в което майка му вече не го притежаваше като вакханка — там Матилд обръщаше към него отпуснатото си, завинаги успокоено лице, щастливо усмихната.

Призори го събуди шуртенето на дъжда. Колко мразеше тези мрачни зимни утрини! Вече не помнеше, че е усещал онова непознато блаженство. Заедно с намръщеното утро в него напираше цялата нечистотия на омразата му. Той сви под завивките старото си тяло, което го измъчваше. Виждаше пред себе си своя ден — пуст песъчлив път през изгорените степи. Затвори очи, за да спечели време, да стигне унесен до оазиса на закуската. Докато Мари Дьо Ладо запалваше огъня и поставяше до леглото му горещото кафе с мляко, обърнал лице към стената, той се престори на заспал.