Иван Вазов
Край реката

О спомени, тук всичко чезне, бега —

еднички вий не бягате от нас.

Кога бе то? Отдавна, ала нега

и днес ми вей от вас.

 

Пред мен шуми реката. Край върбите

стои и пей жена, коя любих —

жена в разцвет. Развява й косите

ветрец гальовен, тих.

 

Любих, и как любих!… Наста разлъка.

Дойде забрава. Тя е днес далеч.

Но що в душа ми тая сладка мъка

по сън погребан веч!