Иван Вазов
Люлека ми замириса

Из съседната градина

люлека ми замириса.

Ум далеч назад замина

и сърцето ми болно сви са:

върнах се в цветуща младост,

сетих трепети и сладост.

        Люлека ми замириса.

 

Сетих всичко, що веч няма,

дето бе и вече скри са:

ний разхождахме се двама

(как душа ми се униса!)

в майска нощ в градина млада

под небесната лампада.

        Люлека ми замириса.

 

Колко думи страстни, нежни

(ах, сърце ми сладко сви са!)

там при картопите снежни!

А зефирът заразниса

мирис люлеков над нази —

от любовен дъх талази.

        Люлека ми замириса.

 

Дълго ходяхме двамина

из заспалата градина.

Моята душа упи са

на живота с аромата,

лунният светлик изписа

сенките ни по земята.

        Люлека ми замириса.