Станислав Стратиев
Живот в небето (3)

— Татко! — бута ме малкият ми син.

— Птиците никога не тъгуват — повтарям аз замислено.

Навън зад прозореца е същата есен. Въртят се във въздуха кафяви листа, бавно падат на земята. Петелът отдавна го няма. Изчезна и никога повече не се върна. Аз седя в стаята и си мисля. Съседите излизат пак, носят чантите. Слагат ги на задната седалка, колата потегля и се изгубва между жълтеещите тополи.

Една оса се завърта покрай прозореца, иска да влезе в стаята, после се отказва и отлита нанякъде. Късното есенно слънце свети в стъклата. До мене седи малкият ми син и плаче.

Иска приказка.

Поглеждам навън, прозрачни паяжини летят в есенния въздух, между листата на тополите се утаява тъга, мека светлина струи…

— Добре — започвам аз. — Куфарът беше нито голям, нито малък, от мукава. Той стоеше в градината под вишната, която отдавна беше оголяла и само на върха й се въртеше врабче. То нямаше какво да прави и от проклетия кълвеше клоните…

На другия ден при мене ужасена пристигна майка му.

— Виж — показа ми тя зеления куфар. — Той го е пробил. На пет места по капака.

— Да дойде тук — казах.

— Само не го бий — помоли майка му. — Не го бий силно.

— Да дойде!…

След малко пристигнаха всички — синът ми, майка му и куфарът.

— Значи така — казах аз, като го гледах в очите. — Пробиваш куфари?

— А откъде да дишам? — попита той.

Всичко ми стана ясно.

— Събираш ли се поне вътре?

— Съвсем малко ми е тесен, но нищо — каза синът ми. — Тръгваме ли?

— Къде? — ужасена попита майка му. — Какво сте намислили?

— В парка — казах аз. — Ще се разхождаме.

Кварталната градина, която наричаме парк, беше пълна с деца. Те тичаха по алеите, ровеха в пясъка, возеха се на блестящи луксозни колички от дуралуминий.

Когато отворих куфара и от него излезе малкият ми син, около нас се събра цялата градина. Той не обърна внимание на никого, пропълзя до пясъка и започна да си играе с кофичка. Поигра си малко, после дойде, влезе в куфара и каза, че иска да отидем на другия край на градината, при пързалките.

Затворих куфара и тръгнах.

След нас се влачеше опашка от деца, които гледаха любопитно и се опитваха да разберат какво ще стане.

Но нищо особено не стана. Синът ми се пързаляше на дървените пързалки, децата го пускаха отгоре, а аз го хващах долу, на края на пързалката. След това се покатери по мраморната коруба на костенурката, падна два пъти от дупката, която беше оставена там, поязди я, после отново влезе в куфара.

— Тръгваме си — заяви той.

И ние триумфално напуснахме градината, съпроводени чак до нейния край от деца, теглещи за ръце своите родители.

На следващия ден в градината пристигнаха трима души с куфари. Те ги отвориха, от тях изпълзяха деца, които веднага се разпръснаха из алпинеума.

Бащите отвориха вестници и зачетоха.

Спортните шотландски колички, френските колички с прозорчета и грациозните като фламинго бебешки колички с ресори, спирачки, завески, чадърчета и какво ли още не високомерно се събраха и започнаха да коментират.

Ние с куфарите неволно започнахме да се поздравяваме с кимване на глава, когато се срещахме при шадравана или люлките, разменяхме си вестниците и се черпехме с цигари.

Количките ни отминаваха презрително и величествено, без да ни обръщат внимание, сякаш не съществувахме.

Към единадесет часа при нас доплува една грациозна количка с атлазени завивки, от която се разнасяше страшен рев.

— Извинете — каза жената. — Може ли да поседи за малко в куфара?

— Заповядайте — посочих куфара аз. — Нека седи колкото иска.

— Иска в куфар — обясни обидена жената. — Скъса се да плаче. Какво му харесва в този куфар, не мога да разбера…

Щом седна в куфара, детето престана да плаче. То ни загледа с ясните си сини очи и явно чакаше още нещо от нас.

Аз прежалих вестника и му направих книжна шапка. Сложих я на главата му за ужас на майката, която примираше, разкъсвана от страшни видения — как микробите и бацилите скачат от куфара и от вестника върху нещастното й дете.

Нещастното дете се засмя, замаха с ръце и нахлупи шапката до носа си.

Тук вече майката не издържа, грабна го и със замах го сложи в количката. Пътем изхвърли със замах книжната шапка. Детето ревна и ние чувахме гласа му още дълго, той се носеше из зелените алеи.

А след няколко дни градината приличаше на гара.

Из алеите, покрай езерото с червените рибки, край пързалките и мраморната костенурка се разхождаха хора с куфари. Децата играеха, лежаха в тях и се грееха на слънцето или пък се мъчеха да се заключат отвън, влачеха куфарите по пясъка, търкаляха ги по тревата. Сред тях като самотни островчета се виждаха блестящи колички, които внимателно се провираха сред куфарите.

— Видя ли какво направи? — казах аз на малкия ми син. — Заслужаваш да си отнесеш един бой.

— Че нали беше приказка — погледна ме той. — Нали приказките винаги свършват добре.

— Все много знаеш — казах му аз. — Влизай вътре!…

Напъхах го в куфара и го понесох към къщи.

Свършваше вече краткият есенен ден, слънцето вече отслабваше.