Станислав Стратиев
Живот в небето (1)

Седя в стаята, гледам навън през прозореца есенните дървета и си мисля за нещо. До мене плаче малкият ми син.

— Есента дойде… — мисля си аз. — Есента…

Синът ми плаче.

Навън, в тихия въздух стоят неподвижно пожълтелите тополи. От входа излиза семейството, което живее до нас. Носят големи кожени куфари, оставят ги в колата и се връщат за чантите. Отиват в чужбина. Всяка есен пътуват, заключват апартамента, натоварват куфарите и изчезват. По два-три месеца ги няма. Оставят котката у приятели, спускат транспарантите, пощата им се препълва от писма.

Самолет минава съвсем ниско над покривите и поклаща криле.

— Добре де! — казвам на сина си. — Защо не хванеш майка си?

Майка му била на работа.

— Като се върне, я хвани — го съветвам. — Тя ще се върне. Още два часа.

Много късно щяло да бъде. Той искал приказка сега.

— Ама че се разхайтихте — казвам аз. — Сега искаш. Ние едно време…

Синът ми продължава да плаче равномерно.

Аз си мисля какво правехме ние едно време. През отворения прозорец идва мек мирис на листа, носи се тъничка жилка дим — едва се усеща сред есенния въздух.

Синът ми плаче.

— Искаш приказка — казвам с укор. — А аз едно време бях отгледан в куфар.

Той престава да плаче.

— Как така в куфар?

— Ами така — казвам му, — в куфар.

— Голям ли? — пита той.

— Среден — казвам.

Синът ми се замисля. Още е много мъничък, като троха.

— Кожен куфар ли? — пита той.

— От мукава — отговарям. — Куфарът беше от мукава. Кожен имаше само един човек в квартала. Той беше много богат — притежаваше варница. Но и за неговия разправяха, че е от изкуствена кожа.

— Какво е „варница“?

— Оттам вадят вар.

— Рудник за вар?

— Не е рудник. Варта е вече извадена, а във варницата само я гасят.

— Кой я гаси? Пожарната?

— Не — казвам му. — Варджията. Това са две или три големи ями, в тях слагат негасената вар, варджията я полива с вода и я бърка с лопата, която има много дълга дръжка.

— А после? — пита синът ми.

— После я продават.

Той се замисля.

— А как така са те отгледали в куфар?

— Нямаше пари за люлка — отговарям. — Всичките пари отидоха за двата бели коня и за пиенето.

— Какви два бели коня? — пита синът ми.

— С тях ме докараха от родилния дом. Файтон с два бели коня. Защото бях момче.

— А мене с колко бели коня ме докарахте? — пита синът ми.

— Тебе те докарахме с такси — отговарям му аз. — Други бяха времената. Тогава, след пиенето в моя чест, нашите взеха мукавения куфар, постлаха отдолу две пеленки и ме сложиха вътре.

Синът ми мръщи вежди. Видял е това от мене. Цялото му чело се набръчква. Мисли.

— А куфарът заключваше ли се? — пита той след една минута.

— Заключваше се — казвам. — Едната ключалка работеше.

— А другата? — пита синът ми.

А другата, как беше с другата ключалка?…

Есента е зад прозореца, кафяви са листата, слънцето грее полека и двете жълти дюли, които още стоят на дръвчето, светят.

— А другата заяждаше… — припомних си аз. — Заяждаше при отваряне…