Естер Перел
Еротична интелигентност (6) (Тайната на желанието в дълготрайните връзки)

Глава 4

Желанието и равенството не играят по едни и същи правила „Никаква харта на сексуалните права не може да се изправи пред беззаконния, неопитомим пейзаж на еротичното въображение.“

Дафне Меркин

Демокрацията срещу горещия секс

Преди няколко години посетих национална конференция, на която един от говорителите представи случай с двойка, която посещавала терапия отчасти поради силно намаляло сексуално желание. В миналото те изигравали фантазии, свързани с подчинение и господство, а сега, след раждането на второто им дете, жената искала по-стандартен секс. Но мъжът бил все още много привързан към стария им стил и така се озовали в безизходица.

Презентаторът предприел подход, в който разрешаването на трудността в сексуално отношение изисквало да се поработи върху емоционалната динамика в брака и новия им статус на родители. В последвалата дискусия обаче публиката се оказа много по-малко заинтересована от общата връзка на двойката, отколкото от смущаващата практика на господство и подчинение в еротичния им живот. Каква патология — попитаха няколко от участниците — може да лежи в основата на потребността на мъжа да счита жена си за сексуален обект и нейното желание да бъде връзвана? Може би — някои хора предположиха, че майчинството е възстановило усещането й за достойнство и затова сега тя отказва да бъде принизявана. Други счетоха, че безизходното им положение отразява дългогодишни различния между половете: мъжете имат склонност да преследват отделяне, власт и контрол, докато жените копнеят за любовна близост и свързаност. Имаше и такива, които бяха сигурни, че подобни двойки имат нужда от повече емпатично свързване, за да преодолеят тенденцията си да се отдават на безспорно зловредни отношения на власт и подчинение. Това, което тези коментари направиха ясно, беше неизказаният подтекст, че подобни практики са един вид неуважителни към жените, подигравка със самата идея за равенство между половете и противоречащи на идеята за добрия здрав брак.

След два часа разговори за секса, групата нито веднъж не спомена удоволствието или еротиката, така че най-накрая се включих и аз. Чудех се дали съм единствената изненадана от този пропуск. Все пак сексът е бил изцяло по взаимно съгласие. Може би жената вече не иска да бъде връзвана от съпруга си, защото сега има бебе, което е постоянно вързано за гърдите й и това я връзва с много по-силни от каквито и да било въжета. Нима хората в публиката нямат своите сексуални предпочитания, за които не чувстват необходимостта да се обясняват или оправдават? Защо автоматично да предполагаме, че трябва да има нещо принизяващо или патологично в еротичната игра на тази двойка? Или по-точно, чудех се дали готовността на една жена да се подчини не е твърде голямо предизвикателство за хората, които искат да бъдат политически коректни? Твърде заплашително ли е да си представим силна и уверена жена, която се наслаждава на това да играе фантазиите си, в които има подчинение? Дали подобно признаване намалява моралния авторитет на жената? Вероятно участниците в тази конференция се страхуват, че ако жените действително разкрият подобни желания, по някакъв начин те биха позволили на мъжете да доминират навсякъде — в бизнеса, професионалния живот, политиката и икономиката. Може би самите идеи за сексуално надмощие и подчинение, покоряване и заробване, агресия и предаване (независимо кой партньор каква роля играе) не могат да бъдат съчетани с идеалите за честност, компромис и равенство, които са основополагащи в брака днес.

В ролята си на донякъде аутсайдер за американското общество подозирах, че поведението, което видях на тази среща отразява дълбоки културни предпоставки. Дали учените в тази зала вярваха, че практиките на тази двойка, макар и по взаимно съгласие и напълно ненасилствени, са твърде диви и извратени и съответно неподходящи и безотговорни за трудната задача да поддържаш брак и да създадеш семейство? Сякаш сексуалните удоволствия и еротиката, заблудени в малко по-непристойни пътеки на фантазията и играта — особено игрите, свързани с агресия и налагане — трябва да се изключат от репертоара на отговорните възрастни в любящите обвързани взаимоотношения.

След конференцията се включих в интензивни разговори с терапевти, които работят с двойки от Южна Америка, Близкия изток и Европа. Осъзнахме, че всички се чувствахме някак непривично с американското отношение, но да сочиш с пръст нещо, в което има културни различния, не е лесно. Да правим обобщения по тема, която изобилства от табута — каквато е темата за изразяването на сексуалността — може да бъде подхлъзващо. Все пак, рискувайки с едно недодялано наблюдение, бих казала, че равенството, прямотата и прагматизмът са характерни за американската култура и неизбежно влияят на начина, по който преживяваме любовта и секса.

Латиноамериканското и европейското отношение от друга страна клони към други културни ценности и е по-вероятно да включва динамиките на съблазняването, да акцентира върху чувствеността и идеята за взаимното допълване (т.е. различни, но равни по значимост), отколкото върху абсолютната еднаквост.

 

 

Политика в спалнята

Някои от най-добрите качества на американците — вярата в демокрацията, равенството, търсенето на консенсус, честността и взаимната толерантност — могат да доведат до скучен секс в случаите, когато педантично се вкарат в спалнята. Сексуалното желание и доброто гражданство не играят по едни и същи правила. И макар че просветеното равенство представя едно от най-значимите достижения на съвременното общество, то може да коства жертви в еротичната сфера.

Елизабет прекарва 20 години, водейки Вито от мачо традициите на Южна Италия към постфеминистичното равенство от предградията на Ню Йорк.

Когато той казва: „Мисля, че си партнираме много по-добре“ с глас като на Дон Вито Корлеоне, знам точно колко голяма културна трансформация се е случила. Елизабет е жена в средата на 40-те и описва себе си като свръхотговорна. Тя е училищен психолог, който се грижи за здравето на повече от 400 деца в начален курс и в допълнение на това е отговорна за повечето неща в дома си. „Винаги съм правила правилните неща. И винаги съм била много насочена към това да отмятам задачите. Правя си списък и го изпълнявам. По някакъв начин винаги се получава. И винаги съм била във връзки, в които аз съм координаторът, знаещата и поела контрола — това ми е била отредената роля. Изглежда не съм имала такова време, когато просто да се оставя на течението, да се чувствам свободна, лекомислена и поне малко безотговорна.“ Елизабет спира за кратко и се усмихва срамежливо.

„Тогава срещнах Вито и открих колко много ме привлича сексуалното подчинение. Може и да не пасва на начина, по който винаги съм мислела за себе си или по който другите мислят за мен, но е истина.“

„Защото сексът е място, където може спокойно да загубиш контрол?“ попитах аз.

„Да.“

„Това е една област, където не е нужно да взимам каквито и да било решения, където няма нужда да се чувствам отговорна за никой друг.“

„За мен е като ваканция“, обяснява тя, „Няма нужда да си слагам грим, няма нужда да отговарям на телефона, няма нужда да държа нещата под контрол. Сякаш съм на чудесен остров, далеч от ежедневния ми живот. Просто мога да изляза от света си и да бъда някоя друга, секси и малко дива.“

Елизабет иска да не бъде щадена и да й бъде нареждано какво да прави — сякаш през еротичната си същност може да възвърне баланса в живота си и да възроди нещо жизненоважно. Тя извлича удоволствие от отказването, което идва вследствие на безпомощността. И аз бих добавила, че също така се зарежда, играейки в забранената зона на неравенството.

„Когато се мята отгоре ми със сила, се чувствам секси. Това засилва напрежението. Като че ме иска толкова силно, че просто не може да се удържи“, казва Елизабет. Вито добавя, забързан да се включи: „И тя не може да се удържи също. Когато ми се отдава, знам, че съм неустоим.“

Грубата реалност на насилието, изнасилванията, сексуалният трафик, детската порнография и престъпленията от омраза изискват да държим изкъсо злоупотребите със сила, които проникват политиката на секса.

Поетиката на секса все пак често е политически некоректна, избуява при игри със силата, смяна на ролите, нечестни предимства, властни изисквания, съблазнителни манипулации и фини жестокости.

Американските мъже и жени, под влияние на феминистките движения и техните идеали за равенство често се оказват предизвикани от тези противоречия. Страхуваме се, че ако си играем с баланса на силата в сексуалната област дори и по взаимно съгласие на зрели възрастни, съществува риск да загубим уважението, което е съществено за човешките взаимоотношения.

В никакъв случай не призовавам за връщане на историята или за някаква антифеминистка програма. Всяка дискусия за съвременните двойки и сексуалност би била изкривено погрешна, ако не признава огромното и силно позитивно влияние на феминизма върху оформянето на американския семеен живот. Женското движение се стремеше да премахне дълбоко вкоренените полови неравенства и да подкопае структурите, които гарантират мъжкото надмощие във всички сфери на живота, включително и в секса. Това предизвиква двойният стандарт, който окуражава мъжките сексуални експерименти, дори ги разглежда като фаза, необходима за развитието, но забранява същото любопитство на жените. Същият двоен стандарт изисква сексуална лоялност от жените, и си затваря очите за свободното реене от страна на мъжете, понеже „мъжете са си такива“ (и до днес има страни, в които мъжете могат да убият невярната си жена без каквито и да било законови последствия. В някои култури да убиеш жената е единственият начин да възстановиш и личната и семейната чест).

Половите различния и свързаните с тях табута и забрани дълго време са били разглеждани като категорични императиви, биологично вкоренени и съответно неотменими, феминизмът показва, че тези неоспорими всеизвестни истини и категоризации са всъщност социално конструирани и засилват дългогодишния полов ред, който очевидно е в полза на мъжете.

Книги като „Вашите тела и ние самите“ и „Женската стая“ имат за цел да възстановят усещането за притежаване на секса от жените както легално, така и психологически, и да ги освободят от ограниченията, които властват над женската сексуалност. Женското сексуално удоволствие не може да бъде освободено, преди жените да се чувстват относително сигурни във връзка с традиционните и съвсем реални опасности, свързани със секса.

Сексуално предаваните болести, изнасилванията, нежеланата бременност предизвикват не само срам, но и разруха, и раждането на дете винаги е носело заплахата от фатален изход.

Ранните феминистки са много по-заинтересовани от темата за сексуалния суверенитет, отколкото от темата за удоволствието. Първо най-важните неща, мислели те. Докато мъжете доминират изцяло в бизнеса и политическия живот, докато жените са икономически зависими от мъжете, докато тежестта по отглеждането на децата пада изцяло върху женските рамене (увличайки и най-равностойните двойки), не може да се говори за освобождаване на женската сексуалност. Не може да се отрече, че американските феминистки постигнаха значителни подобрения във всички аспекти на живота на жените; и никаква истинска свобода — сексуална или друга, не би била възможна без тях.

Но тези подобрения също така допускат някои непредвидени последствия.

Без да подценявам тези исторически значими постижения, вярвам, че акцентът, който се поставя върху равнопоставения и уважителен секс — пречистен от всеки израз на надмощие, агресия и транегресия — е противоположен на еротичното желание както за мъжете, така и за жените.

 

 

Защитеното пространство на еротиката

Елизабет и Вито се трудят много, за да създадат един справедлив брак, но сексът ги отвежда на друго място. Властовото разграничение, което би било неприемливо за нейната емоционална връзка с Вито, е точно това, което възбужда еротично Елизабет. В началото, когато открива своето сексуално пристрастие, тя е засрамена, защото не съответства на представата, която има за себе си като освободена, силна жена. „Борих се да приема това, което ме възбужда. Дълго време ме смущаваха собствените ми фантазии. Подчинението просто не съм аз. Отне ми години да примиря в себе си това, което ме възбужда, с моите политически убеждения. Някъде по средата на брака, децата и кариерата осъзнах, че е време да спра да се крия, да се преструвам и най-вече да спра да се извинявам за това, което съм, и за което бях най-гладна в този свят. Остаряването определено помага. Не мисля, че е нужно да се оправдавам. Може би това означава сексуалното освобождение.“

Много жени намират за трудно да приемат желанието си за сексуално подчинение. Но точно излизането извън себе си е това, което еротиката ни позволява да направим. При ероса погазваме културните си ограничения; забраните, които така яростно браним на светло, често са тези, на които се наслаждаваме в тъмното. Това е едно алтернативно пространство, където безопасно можем да преживеем табутата. Еротичното въображение има силата да преодолява разума, условността и социалните бариери.

Колкото повече обръщам внимание на тези проявления на удоволствието, толкова по-облекчена изглежда Елизабет. Продължавам: „Разбира се, нищо не е по-страшно от това да изгубиш истински контрол над реалността. Но важното във фантазията е, че ти позволява да надскочиш моралните и психологически ограничения на ежедневието.“ В освободеното изразяване на сексуалността ние се отдаваме на непокорните импулси и на отречените, тъмни части от нас. Мордехай Гафни — изследовател на еврейския мистицизъм, обяснява, че фантазиите са като огледала. Държим ги пред себе си, за да видим какво има зад нас. И забелязваме представи за нас самите, които по друг начин са недостижими. Ако обвързването изисква замяна на свободата със сигурността, то еротиката е портата, която води обратно към свободата. В широтата на въображението ние откриваме свобода, която ни позволява да толерираме ограниченията на реалността.

Самата динамика на властта и контрола е такава, че макар да пречи на емоционалното свързване, тя е добре дошла за еротиката. В брънките на еротичния ум ние внасяме най-смущаващите компоненти на любовта — зависимостта, подчинението, ревността, агресията, дори враждебността — и ги трансформираме в буйни извори на въодушевление. Пациентът ми Оскар не може да понася да му се казва какво да прави от властната му жена, но обича тя да го размотава насам-натам сексуално. Когато му заповядва да измие чиниите, преживяването го връща в кухнята на майка му. Но не усеща подобна регресивност щом лампите угаснат. Това, което ненавижда в домакинството, се превръща в негов избор в еротичното.

Максуел, който държи под око многобройните ухажори на красивата си приятелка, често ги привиква в съзнанието си, докато се любят. Това, което представлява заплаха в публичния живот, е повод за очарование в личния.

Той превръща дневните си страхове в среднощни изкушения. И Елизабет, жената, която държи всичко под контрол, обича да си взима почивка, когато Вито я сграбчи. Тя не преживява контрола от негова страна като налагане. Напротив, чувства се обгрижена. И усеща нов вид уважение към него, когато „за разнообразие той поема лидерството.“ Неговият контрол й предлага безопасен контейнер, в който да разтовари себе си. Дисбалансът във властта е едновременно сигурен и секси — едновременно закрилящ и освобождаващ.

 

 

Пагубна власт

Някои биха казали, че желанието на Елизабет за подчинение не е нищо друго, освен възобновяване на мъжкото господство. Биха твърдели, че сексуалните договорки, в които единият партньор доминира и контролира, а другият е пасивен и слаб са по дефиниция йерархични и насилствени и не са нищо повече от сексистко повторение на патриархалността. Само че затворниците рядко имат желание да се преструват на затворници. Само свободният може да избере да си вярва. За мен, да можеш да играеш роли по някакъв начин означава, че не си контролиран от тях. Играта има потенциала да разруши самата престава за полова категоризация.

За Елизабет, да се подложи на сексуален контрол е действие, което й носи мощно усещане за освобождаване.

Същото е вярно и за Маркъс, който е начело на отдела за изследвания и развитие на голяма международна компания за софтуер. Той е класически мъж от тип А: борбен, амбициозен и прекарва повече време във въздуха, отколкото на земята. Неговата упоритост и агресивност са го превърнали в естествен лидер в една силно конкурентна среда. Думата „сила“ се свързва с много от дейностите му и често се появява когато говори. Той прави силови разходки, пие силни питиета, хапва силно на обяд и се презарежда с десетминутни силови дремки. А в свободното си време обича добре да го напляскат. Когато Маркъс се прибира вкъщи при приятелката си, обикновено е след дълъг ден, в който непрестанно се намира в ръководна роля. Със сексуално силна и доминираща жена, той си отдъхва от постоянната задача да контролира. Когато приятелката му взима нещата в свои ръце и влиза в ролята на господарка, той може да се откаже от контрола, защото знае, че тя може да удържи интензивността на копнежите му. Това предаване не просто му харесва сексуално, но и го подхранва емоционално. Подобно на Елизабет, Маркъс също има преживяване с потисната, но жизненоважна част от себе си в еротичното огледало. В нашата култура пасивността се счита за женска черта и за слабост. Съответно създава много емоционални конфликти за мъжете, а и за много жени. Но това не я премахва от психиката и не я прави по-малко желана. Маркъс се страхува да се отдаде точно толкова, колкото и жадува за това. Фантазиите му позволяват една ограничена пасивност, едно безопасно, но всъщност маскирано завръщане в ръцете на майка му. И въпреки че той не се интересува от интелектуални и психологически обяснения на „мотивацията си“, еротичните му пристрастия предизвикват стереотипа за разпределение на силата, който поставя мъжете винаги отгоре.

 

 

Няма любов без омраза

Защитниците на съвременната интимност — с брачните съветници и авторите на книги за самопомощ на първо място — непрекъснато се стремят да неутрализират трънливата тема за властта в обвързаните взаимоотношения. В идеалното партньорство се счита, че има пълно равенство във всеки аспект на връзката, като че ли с везна в ръка можем да измерим количествено властта. Много от нас, потопени в тази идеология на честност и взаимност, не искат нищо по-малко от това.

Факт е обаче, че договарянето на властта е част от всички човешки взаимоотношения. Разпознаваме я по-лесно, когато е явно изразена през авторитет, принуда, насилие, агресия или наказания. Силният раздава наказания или награди в зависимост от нивото на спазване на неговите или нейните желания. Но я има и силата на слабите. Защита, пасивност, въздържание, подмазвачество и моралната неоспорима правота на жертвите са прояви на тяхната мощ. Властта и властовите неравенства са неизбежни. Етел Спектър Пърсън в книгата си „Да се чувстваш силен“ пише, че ние най-наред се учим да разпознаваме разпределението на властта във властовата решетка на семействата ни. „Всички силови взаимоотношения, всички желания или да доминираш, или да се подчиниш имат своите психологически корени във факта, че всички ние сме били някога малки деца с големи родители. И техните екзистенциални корени могат да се открият в нашето чувство за това, че сме малки в един голям свят, над който нямаме контрол и който трябва да можем да опитомим.“ Детството е основният ни тренинг за силовите тактики. Ние имаме нашата воля и нашите родители имат своята. Ние изискваме, те се противят. Ние спорим за това, което искаме, те ни казват какво можем да получим. Учим се да се противопоставяме и се учим да се подчиняваме. В най-добрия случай се учим да балансираме, да посредничим, да разбираме.

Всички тези силови промени препъват интимността ни като възрастни и в случая полът е от значение. Момчетата и момичетата преминават през радикално различно обучение в боравенето с властта. Мъжете стават умели в директното изразяване на сила, жените в индиректно изразяване, и тези различния са отчетливи и в сексуалните ни предначертания.

Като възрастни ние търсим контрол отчасти като защита срещу уязвимостта, присъща на любовта. Като възложим всичките си надежди на един човек, нашата зависимост получава крила. Също както и нашите фрустрации и разочарования. Колкото по-безпомощни се чувстваме, толкова по-опасна е заплахата от унижение. Колкото повече се нуждаем от нещо, толкова по-ядосани сме, ако не го получим. Децата знаят това, любовниците също. Никой не може да ни доведе до точката на избухване толкова бързо, колкото нашият партньор (освен може би нашите родители — истинското място, откъдето произхожда гневът, породен от чувството за зависимост). Любовта винаги е придружена от омраза.

Макар да се страхуваме от дълбочината на нашата зависимост още повече се страхуваме от дълбочината на нашия гняв. Ние прибягваме до най-сложни изкривявания във връзките си, за да държим всичкото това кипене под капак. За съжаление двойките, които най-успешно въвеждат този модел на спокойствие рядко са страстни любовници. Като бъркаме отстояването с агресията, неутрализираме другостта, напасваме копнежите си и се убеждаваме да не сме враждебни, ние събираме спокойствие, което е обнадеждаващо, но не е много вълнуващо. Стивън Мичъл отбелязва, че способността да удържаме агресията е необходимо условие за способността да обичаме. Трябва да интегрираме агресията си, вместо да я унищожаваме. Той обяснява: „Намаляването на романтиката и угасването на желанието се дължи не на заразяването на любовта с агресия, а на неспособността да поддържаме необходимото напрежение между тях.“

 

 

Джед и Корал

Джед е непретенциозен. Гладко избръснат, архитект с меки маниери, бляскав и красноречив. Той е мил, от този тип хора, които никога не биха ти се скарали за нещо. Но сексуално той е друг мъж. Джед открива СМ (садомазохизма) като тийнейджър и години наред е използвал еротиката като пространство за агресия. Той обича кожи, твърди повърхности, белезници и вериги. „Бях срамежлив и ми беше трудно да отстоявам себе си. Но в същото време бях много ядосан и не знаех какво да правя с този гняв. Страхувах се да не нараня хората и го задържах целия вътре в себе си.“

„Мога да разбера защо СМ се е оказал толкова привлекателен за теб“, отвърнах аз. „Може да изискваш, без да те е страх, че ще нараниш някого. Недвусмислените кодове, договарянето преди това са го направили сигурен за теб. В емоционално отношение имаш склонност да поставяш другите хора преди себе си. Сексуалното доминиране за теб е начин да преодолееш преимуществеността на другите хора. Това е един умен отговор на твоята по-типична емоционална подчиненост.“

„Точно така“, казва той. „Но в същото време знаеш, че всичко е за техните нужди. Аз им доставям удоволствие — това е ключов момент Те го искат. Те трябва наистина да са погълнати от това, иначе не се получава за мен.“

Години наред Джед избягвал да влезе в сериозни отношения с жена.

Близостта с друг го карала да се чувства така, сякаш губи себе си.

Преследван от срамежливото малко момче, което някога е бил, той се е ужасявал от възможността отново да се почувства безсилен и зависим.

„Корал беше първата жена, която обичах, без да се чувствам задължен към нея. Не бях постоянно нащрек и не се страхувах, че връзката ще ме погълне.“

Джед е израснал самотен, имал е малко приятели и прекарва голяма част от юношеството си, четейки научна фантастика и слушайки хеви метъл в стаята си. Корал, която израства в същия квартал, почти не си го спомня от гимназията. Тя била харесвана, красива и отворена. Тя редактирала годишника на гимназията. „Не бях сред първенците в групата, но всички ме уважаваха“. И до днес Корал има много приятели. Тя е центърът на социалния си кръг и има много интереси, които допълват успешната й кариера като документален кинорежисьор.

11 години след като завършват гимназия, те се срещат на една сватба. Джед се е научил да прикрива срамежливостта си със саркастичност и Корал е привлечена от неговата чувствителност към детайлите и необичайното му чувство за хумор. Не може да се пренебрегне и фактът, че междувременно той се бил превърнал в наистина хубав мъж. Тя се погрижила да си тръгне, взимайки номера му, защото знаела, че тя ще трябва да направи първата крачка. Започнали да се срещат и днес вече са заедно от 6 години.

Джед и Корал са идеално съвместими в повечето области от живота си, но сексуално имат много различна чувствителност. „Не разбирам откъде идват мотивите му“, казва тя. „Никога не ми се е случвало преди това, а съм била с много мъже и има много ексцентрични неща, които ме възбуждат. Това просто не го разбирам — може би защото израснах в този феминистки свят на политическа коректност и уважение към жените. По някакъв начин се чувствам унизена. Имам усещането, че е евтино, натруфено и се чувствам като…“

„Като кучка?“, питам я аз.

„Не, не мисля, че има нещо лошо в това да си кучка. Била съм кучка дълго време. Просто ме кара да се чувствам по-малко желана. Не мисля, че е за мен. И понеже няма нищо общо с мен, не се чувствам свързана с него или мотивирана от него или заинтересована. Звучи ли смислено?“

„Да, смислено е“, отговаря Джед, „Но за мен това не е като да те забравям или да забравям идентичността ти. За мен е като да те уважавам толкова, че да съм готов да изляза от защитните си доспехи и да кажа: Е, доверявам ти се достатъчно, за да ти покажа това.“

За да продължим нататък, и Джед, и Корал имат нужда от по-силно усещане за перспективата, която всеки от тях има. Правим едно упражнение, в което те разделят едно парче хартия, прокарвайки линия по средата и след това самостоятелно пишат асоциациите си, свързани с думата любов от лявата страна. Давам им насоки: „Като си помисля за любовта, си мисля за…“, „Когато обичам, се чувствам…“, „Когато съм обичан, се чувствам…“. Щом са готови, пишат отговорите си в друг набор от предложения от дясната страна на изречението: „Когато мисля за секс, мисля за…“, „Когато желая, чувствам…“, „Когато ме желаят чувствам…“, „В секса търся…“

Това упражнение, макар и просто, е изключително разкриващо. Първо, защото изтъква начина, по който любовта и желанието се разделят в мислите на двамата партньори — колко са различни и колко са свързани. И второ, защото ми позволява да погледна върху съвместимостта на тези разбирания между партньорите. Както и подозирах, Джед и Корал преживяват секса по различен начин и виждат в секса различни неща. Корал търси интимно свързване чрез секса, и любовта подсилва желанието й. Тя свързва любовта с топлина и сигурност. Да е обичана я кара да се чувства сигурна. Да е желана също. За нея сексът е пълнокръвен, цялостен, луксозен. „Свързвала съм се с всеки, с който съм правила секс. Дори и да е било секс за една нощ, ще си тръгна усмихната, мислейки, че съм влюбена. Трябваше да се науча, че сексът и любовта невинаги са едно и също нещо, и че няма нужда да искам да се омъжа за всеки мъж, с когото съм спала.“

За Джед интимното свързване се появява постфактум и любовта и сексът не се смесват така естествено, както при Корал. Любовта се усеща като сигурна, но също така и ограничаваща. Тя е обшита с конфликти. „Имам усещането, че трябва да ограничавам това, което правя и казвам, за да не я наранявам. Чувствам се уязвим, разголен и объркан. Болезнено е. Мисля си, че може би не я заслужавам, защото не се чувствам достоен за нея. Все още ми е трудно понякога да виждам това, което я вдъхновява да ме обича. Тревожа се.“

Но щом стане дума за секс, той има съвсем друго преживяване. „Сексът винаги ме е очаровал. Това е мястото, в което мога да бъда напълно себе си, където мога да изразя всякакви чувства, които обикновено крия под черупката. Сексът е дълбоко свързан с чувството за власт; а за мен те не са ясно разграничени.“ Агресията е вътрешно присъща за неговата сексуалност. Тя го окуражава. Той няма нужда да се подчинява на женските нужди или чувства, нито пък се губи в тях. „Имам нужда от усещане за надмощие, защото съм се чувствал така безпомощен толкова дълго в живота си. Имам нужда да разделям тези неща.“

„Когато емоционалната връзка е твърде силна, тя спира секса, защото започваш да ограничаваш себе си. Същото ограничаване, което описа в колонката за любовта.“, добавям аз.

„Ако ме е грижа твърде много за нея, не мога да рискувам да изразя агресията си. Грижа ме е какво си мисли тя за мен, разбираш ли? Другата страна не може да ми е твърде близка или ще се чувствам застрашен. Имам нужда от дистанция, за да се възбудя.“

Джед се опитва да направи карта на сексуалността си за Корал. Агресията е първоначалният мотив, но истинското сексуално привличане е в автономността, която агресията му позволява. „Става въпрос за този момент, когато маниерите вече нямат значение. Когато мнението на другите вече е без значение. Достойнството вече няма значение, всичко, което остава, е нуждата, животинското желание. Това е свободата, за която се боря през целия си живот.“

Нека да се изправим пред истината: Джес и Корал не си пасват идеално в сексуално отношение. И е възможно тази част от връзката им никога да не се превърне в „9 седмици и половина“. При все това всеки път, когато обмислят да се разделят те осъзнават, че може и да намерят по-добър сексуален партньор, но не и по-добър партньор в живота.

Ето в каква посока поех. Като се има предвид, че Джед се усеща в силата си най-вече в сексуалното доминиране, аз поръчах на Корал да преживее асертивността на Джед в друга среда, не само в спалнята. „Една от причините да ми е толкова странно това е, че Джед е невероятно пасивен в други аспекти на живота ни. Контрастът е напълно шокиращ. Бих искала да е по-решителен и по-малко почтителен като цяло.“ Насърчавам Джед да започне да изисква и извън сексуалната арена. Той е безмълвна буква в този вид асертивност. Да избира ресторант или филм му е трудно; да й каже, че иска да остане в Ню Йорк за Деня на благодарността (вместо да се срещне с цялото й семейство, както правят всяка година) е почти невъзможно.

Никога не съм предлагала на Джед да преустрои сексуалността си. Но го насърчавам да се научи да използва власт и в други области от живота. За Джед е важно да знае, че исканията му ще бъдат зачетени и извън ритуалите на СМ.

По същия признак той не би имал нищо против, ако Корал пренесе част от категоричната си смелост от редакцията в леглото с балдахина. Джед посочва, че Корал също би могла да внесе малко асертивност в сексуалния им живот „Като приключиш с миенето на зъбите и си сложиш пижамата, и после ме питаш дали ще правим секс тази вечер по този фактологичен, сръчкващ ме начин, нищо не откликва в мен. Имам нужда от повече интензитет. Кажи ми, че ме искаш, разкопчай ми панталона, влез гола в стаята. Нещо, каквото и да е, освен «Ще правим ли секс тази вечер?» Аз го правя за теб. Паля свещи, създавам атмосферата, която обичаш, любя те бавно. Аз се старая, а ти не.“

За Корал — тя може и никога да не хареса сексуалните ексцентричности на Джед, но я окуражавам да се отвори да ги разбере. Като ги разследва, осъжда го и не успява да схване вкусовете на червените фенери, тя е обречена да се чувства принизена. За съжаление тя не успява да види, че всъщност Джед поема огромен риск, като й се доверява и я допуска до скритите, дълбоки нива на еротичното си аз.

 

 

Да балансираме „доминантната“ култура

Повечето привърженици на ексцентричния секс, които съм срещала, са привлечени от еротиката на силата, а не както може и да изглежда отвън — от насилието или болката. Всъщност внимателно обсъжданите договори, които определят какво може и какво не може да бъде правено, от кого, на кого и за колко дълго, са за да се гарантира удоволствие и сигурност. Ти се подчиняваш само толкова, колкото имаш желание; ти доминираш само толкова, колкото ти позволят. В паралелната вселена на секса домогванията до властта стават играчка, експеримент, начин за временно преживяване на отношения, които не сме склонни да имаме в реалния живот. Ако в ежедневието си избягваме да сме зависими, в еротичния ни живот може да го приветстваме. Ако нашата агресия ни кара да потрепваме от неудобство, сексуалното разиграване на роли може да позволи безопасно преживяване на насилието.

Независимо дали в истинския си живот избягваме подчинението, както е при Елизабет, или автономността, както е при Джед, това, което се случва в света на секса, може да предложи катарзис.

Години наред СМ и ДП (доминиране и подчинение) бяха странични поведения, които блуждаеха в покрайнините на общоприетата сексуалност Те бяха основно практикувани сред хомосексуални партньори, които сякаш по-успешно от хетеросексуалните мъже успяваха да изолират сексуалната агресия в името на удоволствието (както посочва социологът Антъни Гидънс). Последните години тези маргинални практики се включват в общия поток. Нарастващ брой граждани в началото на 21-ви век — гей и хетеросексуални, мъже и жени, леви и десни, градски жители и такива от покрайнините — утоляват своите сексуални нужди, изпълнявайки нареждания или заповядвайки. Тези хора са твърде много, за да бъдат окачествени като малцинство с психологически отклонения.

Социалният критик Камил Палия вижда това развитие на доминирането и подчинението като колективна фантазия, която пощипва грубите места на нашата култура на равенството. Струва ми се, че ритуалите на доминиране и подчинение са индиректен начин да се изиграе едно общество, което възхвалява контрола, омаловажава зависимостта и изисква равенство. В култури, в които тези ценности са най-развити — Америка например, откриваме все повече такива хора, които се опитват да се откажат от контрола, наслаждават се на зависимостта и зачитат неравенствата, за които никой не иска да говори. Погледнато в тази светлина, секс клубовете са убежище за приемане на това, което обществото отхвърля. Тази размяна на власт, която протича свободно и в консенсус между едната и другата страна е много далеч от ригидното разделяне на властта, което е превзело нашето общество. В реалния живот властта много по-трудно се договаря и е почти невъзможно да бъде придобита или отказана. Никой не иска да си даде парчето от тортата.

Напълно съм наясно с неравенствата във властта, които превземат обществото ни, и не минава дори ден, без да стана свидетел на факта, че истинско отпадане на интимното насилие няма. Но също така знам, че агресивността като човешка емоция не може да бъде прочистена от човешките взаимодействия, и особено не може между тези, които се обичат. Агресията е сянката на любовта. И също така е вътрешно присъща характеристика на сексуалността, която не може да бъде напълно премахната от сексуалните връзки.

Когато работя с двойки, аз се стремя да разкрия динамиките по отношение на властта. Опитвам се да ги накарам да ги проявят, да изследват напрежението, което пораждат и да приветстват различията. Също така следя хармоничните неравновесия, уникални за всяка двойка. Не всеки дисбаланс е източник на проблеми. Понякога той създава основата, върху която двойката гради своето хармонично взаимодействие. Поради това аз не просто се стремя да неутрализирам стремежа за надмощие; също толкова важно за мен е и умението този стремеж да бъде обуздан. Затова заедно търсим начини за неговото безопасно, творческо, смело и сексуално изразяване.