Естер Перел
Еротична интелигентност (5) (Тайната на желанието в дълготрайните връзки)

Глава 3

„Ние нямаме тайни, казваме си всичко.“

Карли Саймън, „Нямаме тайни“

Капаните на съвременната интимност

Разговорите не са единственият път към близостта.

Когато майка ми говореше за взаимоотношения, тя определено беше лаконична по отношение на темата за интимността. „В брака са ти нужни две неща“, казваше тя. „Воля да го накараш да заработи, и да можеш да правиш компромиси. Лесно е да бъдеш права, но след това ще бъдеш права и сама.“ Баща ми, който не беше така прагматичен като майка ми, беше доста по-изразителен и отворен в изказването на чувствата си. Той открито я обожаваше и я обсипваше с целувки, подаръци и внимание. Но ако го бях попитала дали са имали интимност или не, би ме погледнал объркан, без да разбира за какво всъщност говоря. Той познаваше любовта и познаваше партньорството, а те безусловно включваха и простора на интимността.

На моите родители и на останалите от тяхното поколение съвременният дискурс за интимността би убягнал изцяло. Връзката им съвсем не беше перфектна — биха могли да посещават терапевт по редица причини — но понятието „да работят върху интимността си“ би им било чуждо.

Когато Тевие в „Цигулар на покрива“ казва на съпругата си Голди, че ще позволи на дъщеря си да се омъжи за мъжа, който обича, вместо за този, който той е избрал за нея, той обосновава решението си с разбирането, че „Това е нов свят“. Това е свят, в който хората се женят по любов и е много по-различен от света, в който той се е запознал с Голди в деня на сватбата, а баща му е казал, че с времето ще се научи да я обича. Сега, 25 години по-късно, ставайки свидетел на разцъфващата любов на дъщеря си, той пита съпругата си дали го обича след всички тези години. Голди отговаря с учудващ списък на преживявания, които са споделили в съвместния си живот и прави красиво и лирическо описание на това как „старият свят“ е мислел за любовта и брака. Тя му перяла дрехите, доила кравата, споделяла леглото му, гладувала с него, борила се редом с него, отгледала децата му, чистила къщата, готвила. „Ако това не е любов, то какво е тя?“, пита тя. Знанието, че Голди го обича, не променя нищо, но Тевие завършва песента, признавайки, че „след 25 години е хубаво да се знае.“

Представата на Голди за брака не пасва на това, което днес в западните общества наричаме интимност. По-скоро бихме го нарекли домакинство (в най-добрия случай) и едновремешно потисничество (в най-лошия). В миналото, когато бракът е бил по-прагматична институция, любовта не е била задължителна. Уважението е било най-важно. Мъжете и жените са намирали емоционално свързване на други места, най-вече във връзки с други хора от същия пол. Мъжете са се свързвали чрез работата и развлеченията; жените са се свързвали покрай отглеждането на децата и заемането на захар. Не било изключено с времето любовта да се развие в рамките на брака, но тя определено не била необходимо условие за успеха на семейството. Бракът подсигурявал най-вече икономическата стабилност и партньорството траело до живот. Създаването на двойки днес е въпрос на личен избор и на свободна воля и обвързването се основава на любовта. От страничен резултат в една многогодишна връзка интимността се превръща в задължително условие за връзката. В брака по любов основният пилон на връзката — уважението, е изместен от доверието и привързаността, а интимността безспорно заема централно място в него.

 

 

Възходът на интимността

Фамилният терапевт Лиман Уайн изтъква, че „интимността става разпознаваема като «нужда» само когато стане по-трудна за постигане.“

Настъпването на индустриализацията и съответното нарастване на градския живот води до съществена промяна в социалната структура.

Семейството и работата се разделят и също така ние, хората: ставаме по-откъснати, по-самотни и по-нуждаещи се от смислен контакт. Като контраст, когато хората живеят в тесни социални мрежи, е по-вероятно да търсят пространство, вместо интимен диалог. Когато три поколения живеят под един и същи покрив, всеки знае мястото си; членовете на семейството са по-склонни да спазват формални правила, които гарантират лично пространство и дискретност. Макар че много се споделя, всеки има възможност да заяви нещо свое — личен ъгъл, любима чаша за кафе, място до прозореца, време за тихо четене на книга в тоалетната. От Токио до Джибути и до Куинс, Ню Йорк хората, които живеят в разширени семейства, или които са подложени на тежки икономически затруднения и са принудени да живеят в тесни квартали, обикновено не търсят повече близост. Когато хората живеят един върху друг, няма изолация за преодоляване и съответно са много по-малко заинтересовани да прегърнат идеалите за интимност на средната класа от западните общества. Животът им сам по себе си е достатъчно сложен.

Интимността става върховният антидот срещу живота в нарастваща изолация. Решимостта ни „да се протегнем и да докоснем някого“ достига върха си на религиозен плам. Точно тази сутрин, докато нахвърлях тези мисли, домашният ми телефон звънна, и като не вдигнах, звънна мобилният ми телефон. Веднага след това компютърът ми записука, за да ме уведоми, че съм получила мейл. След като и личната ми линия се включи в какофонията, се отказах и позволих да бъда „докосната“. В нашия свят на мигновена комуникация ние добавяме към връзките си богат асортимент от технологични уреди с надеждата, че всички тези средства ще засилят връзките ни. Тази всеобща запаленост по технологиите всъщност служи да маскира дълбокия ни глад за човешки контакт.

 

 

Разкажи ми за истинските си чувства

Интересно е как докато нуждата ни от интимност става всеобхватна, начинът, по който я разглеждаме, се стеснява. Ние вече не орем земята заедно; днес говорим. Стигнахме дотам да възвеличаваме вербалната комуникация. Говоря, следователно съм. Наивно вярваме, че същността на това, което представляваме, се предава най-точно с думи. Много от пациентите ми са прегърнали това предположение от сърце, когато ми се оплакват: „Ние не сме си близки. Никога не разговаряме.“

В нашата ера на комуникации интимността получава нова дефиниция. Тя престава да бъде онова дълбоко познание и близост, които се развиват с времето и могат да се култивират в тишина. Вместо това ние мислим за интимността като процес на разговаряне, който включва себеразкриване и цялостно споделяне на най-лични и съкровени неща — нашите чувства.

Разбира се, става въпрос както за слушане, така и за изразяване. Този, който получава разкритията трябва да е любящ, приемащ и неосъждащ партньор — „добър слушател“, съпричастен и даващ обратна връзка. Искаме да се чувстваме напълно познати, дълбоко признати и цялостно приети такива, каквито сме. И очакваме на споделянето ни да се отговори със споделяне.

Не е случайно съвпадение, че появата на съвременната интимност с акцента, който поставя върху речта, се поражда паралелно с нарастващата икономическа независимост на жените. Когато жените вече не са финансово обвързани с мъжете си, нито са задължени да понасят нещастни съюзи, те започват да очакват повече от брака.

Безпрекословното слугуване става неприемливо. На негово място идва очакването за взаимно удовлетворяваща емоционална връзка. Ползите се отнасят също и до мъжете, от които вече не се очаква да са единствените, осигуряващи финансите (което само по себе си също е било форма на слугуване.) В съвременния ни модел за дълготрайно обвързване женското влияние е неоспоримо. Във време, в което обществото има нужда от ново средство за свързване, жените внасят своето добре развито умение за общуване. Много мастило е изписано, за да се обяснят по-развитите умения на жените за вербално изразяване в сферата на чувствата. За целите на книгата е достатъчно да кажем, че вековете на ограничен достъп до властта са превърнали нас, жените, в експерти по изграждане на взаимоотношения.

Социализацията на момичетата продължава да акцентира върху развитието на умения за свързване.

Повече от всякога животът, който живеем, изисква огромна адаптивност. Трябва да можем да поддържаме свързващата тъкан на нашите връзки, независимо от натиска на забързаните ни животи, феминизацията на интимността с извеждането на преден план на открития и честен диалог осигурява необходимите ресурси, за да посрещаме нуждите на съвременните връзки.

 

 

И думата не стана плът

Казвайки това, акцентът върху „интимността на говоренето“ е не по-малко проблематичен по редица причини. Хегемонията на казаната дума променя посоката с пристрастие към жените и така отведнъж поставя мъжете в неравностойно положение. Мъжете са учени да изпълняват, да се съревновават, да бъдат безстрашни. Способността им да изразяват чувства не е умение, за което се дават награди в изграждането на американското мъжество. Да посмея ли да кажа, че дори не се счита за желано — или поне все още не. Когато се стигне до любовните отношения, „интимността на говоренето“ неизбежно кара много мъже да се почувстват изгубени. В този режим те страдат от хроничен недостиг на интимност, което има нужда от постоянно поправяне.

Голяма част от мъжката идентичност се основава на самоконтрол и неуязвимост. Наблюдавала съм обаче как същите тези ограничения водят много мъже към други полета на себеизразяване. При липсата на добре развито вербално изразно средство тялото става жизненоважен език и проводник на емоционалната интимност. Макар че много се говори за агресивното изразяване на мъжката сексуалност, не се отчита достатъчно фактът, че еротичното поле предлага на мъжете възможност да възстановят усещането за своята по-нежна страна. Тялото е нашият оригинален майчин език и за много мъже то остава единственият непокътнат език за близост. През секса мъжете могат да уловят чистата наслада от свързването, без да трябва да събират така трудно изразимите нужди в затвора на думите.

Хората, които са привърженици на идеята, че интимността се постига чрез разговори (често, макар и невинаги жени) трудно приемат другите езици на близостта и съответно се чувстват излъгани, когато партньорите им са сдържани и не споделят с тях. „Защо не ми говориш?“, умоляват те. „Би трябвало да можеш да ми казваш всичко. Нима не ми вярваш? Искам да съм ти най-добрият приятел.“ В този сценарий натискът за промяна винаги лежи върху този, който не говори, вместо този, който говори, да е по-гъвкав. Ситуацията принизява значението на невербалната комуникация: да правите приятни неща един за друг, жестове на внимание, споделяне на проекти в духа на сътрудничеството. Безценна усмивка или навременно намигване са израз на съучастничество и синхрон, особено когато думите не са налични.

Еди е дългогодишен мой приятел, който има поредица от случаи, в които жени го зарязват изумени, че той не може или не иска „да се отвори“.

Всички тези жени са единодушни, че Еди има страх от обвързване.

„Каквото и да означава това“, казваше той. Те така и не разбраха какво изпитва той към тях. Той им отвръщаше в своя защита: „Какво имаш предвид? Виждаме се всеки ден, нали? Как може да не знаеш как се чувствам?“ Когато се срещна със съпругата си Норико, тя почти не говореше английски, а той изобщо не говореше японски. Тяхното ухажване беше буквално без думи. 12 години по-късно, с две деца на гръб, той си спомня за тези ранни дни. „Наистина си мисля, че точно защото не бяхме в състояние да говорим, всичко това стана възможно. Поне веднъж нямаше натиск върху мен да споделям. Така Норико и аз можехме да си показваме колко се харесваме по други начини. Готвехме си много, къпехме се заедно, миех й косата, гледахме изкуство. Спомням си, един ден тъкмо бях видял невероятна скулптура на улица Лафайет направена от бездомника Къртис — той беше луд, но брилянтен. Опитай се да обясниш това с пантомима.

Това, което не можехме да кажем, ние показвахме, така че я наметнах с палтото и я заведох за ръка през целия град. Лицето й грейна, като я видя.

Не е като да не сме общували; просто не говорехме.“

 

 

Когато твърде много не е достатъчно

Не съм убедена, че неограниченото разкриване — умението да казваме истината и да не крием нищо — задължително спомага за хармонична и дълбока интимност. Всяка практика може да достигне смешни крайности.

Еди и Норико ни напомнят, че можем да бъдем много близки и без да си говорим непрекъснато. И обратното също е вярно — твърде много себеразкриване пак може да ни остави в покрайнините на интимността.

В чудесния филм „Блаженство“ след една гореща любовна сцена — приглушени светлини, неясни очертания на тела, нарастващи стенания, придружаващи оргазъм — веднага следва друга, в която двойка се намира на терапевтичен сеанс. Терапевтът, актьорът Сполдинг Грей, е привърженик на идеологията за откритост, която съпругът намира за меко казано трудна за следване.

Терапевтът: Как е сексът? Йозеф: Кажи ти първа.

Мери: ОК. Трябва да си призная нещо. Преструвам се, че преживявам оргазъм. Не исках да ти кажа, защото не исках да те нараня.

Йозеф: Никога не си имала оргазъм?

Мери: Не и с теб.

Терапевтът: Йозеф, важно е Мери да може да ти каже как се чувства и ти да можеш да я чуеш. Очевидно да знаем всичко за другия и той да знае всичко за нас невинаги допринася за типа близост, която искаме. Ако думите служат за път към свързване, те също така могат да поставят и непреодолими препятствия.

Сигурно е излишно да казвам, че не защитавам подобно терапевтично отношение.

Изискването за интимност може да прилича на принуда, когато стига до крайност. В работата си се срещам с двойки, които вече не чакат покана от партньора си да влязат в неговия вътрешен свят, а вместо това изискват свободен достъп, като че ли им се полага неограничен режим на влизане в личните мисли на любимия. Интимността става нахлуване вместо близост — интимност по разпореждане. „Трябва да ме слушаш.“ „Грижи се за мен; кажи ми, че ме обичаш.“ Нещо, което трябва да се развие естествено, което е част от мъдростта на любовните взаимоотношения, се налага на партньора, който е по-малко склонен да се изразява с думи. В книгата си „Страстен брак“ Дейвид Шнарх живо описва как желанието за интимност може да доведе човек до това да налага взаимност като начин да отклони заплахата от отхвърляне. Договарянето за взаимност може да звучи по подобен начин: „Ще ти кажа, ако ти ми кажеш, а аз искам, така че трябва да го направиш.“ Не обичаме да бъдем единствените, които разкриват интимните си тайни.

Някои двойки още повече се отдалечаващ като объркват интимността с контрол. Това, което се счита за грижа, е всъщност прикрито следене — търсене на фактите за детайли от живота на партньора ни. Какво хапна за обяд? Кой се обади? За какво си говорехте? Този вид разпитване симулира близост и обърква незначителните детайли с дълбокото усещане за знание. Често се удивлявам как двойките могат да са наясно с най-подробни детайли от живота на партньорите си, без да са имали смислен разговор от години.

Всъщност подобна прозрачност често може да предрече края на любопитството. Сякаш този поток от въпроси замества един по-обмислен и истински дълбок интерес.

Когато импулсът за споделяне стане задължителен, когато личните граници не се уважават, когато само споделеното пространство се признава, а личното пространство се отрича, сливането измества интимността и притежаването измества любовта. Всичко това погубва секса. Без загадка интимността става жестока, защото изключва всяка възможност за ново откритие. Там, където няма нищо за скриване, не е останало и нищо за търсене.

 

 

И телата говорят

Ако едно от последствията на върховенството на говоренето е, че оставя мъжете в неравностойно положение, другото е, че оставя жените в плен на потисната сексуалност. То отрича експресивността на женското тяло и тази идея ме смущава. Да фаворизираме речта като основен път към интимността подсилва представата, че женското сексуално желание е легитимно само когато е част от връзка — само чрез любовта женската чувственост може да бъде освободена.

Исторически погледнато, женската сексуалност и интелект никога не са били интегрирани. Телата на жените са били контролирани, сексуалността им ограничавана, така че да се избегне корумпиращият им ефект върху мъжкото целомъдрие. Женствеността, свързвана с чистота, жертвоготовност и крехкост е била характеристика на морално успешната жена. Нейният зъл близнак — уличницата, проститутката, вещицата, държанката — е била земната, чувствена и открито похотлива жена, която продава уважението си за сексуално изобилие. Силната сексуалност е ексклузивно царство за мъжете. Жените дълго време се опитват да се освободят от това разделяне на добродетел и сладострастие и още се борят с тази несправедливост. Като привилегироваме речта и подценяваме тялото, ние поддържаме заговора, ограничаващ жените.

 

 

Двуезична интимност

Като става дума за това да оставим тялото да говори, Мич и Лаура се намират в двете крайности на спектъра. Те са ограничили сексуалната си идентичност до стереотипи. Лаура описва Мич като класически сексуално пристрастен мъж, който иска своето, независимо от това как се чувства тя.

„Единственото време, в което наистина иска да се доближи до мен е когато иска секс, а той иска секс през цялото време“, казва недоволно тя. Лаура — жена със силна воля и понякога доминираща във всекидневните им взаимодействия — е считана от Мич за сексуално затруднена жена, която постоянно отблъсква неговите пориви поради някакви необясними чувства на отвращение и презрение. „Тя се държи така, сякаш съм някакво грубо животно и се свива всеки път, когато я докосна — кара ме да се чувствам кръгла нула“, казва той и звучи огорчен.

За Лаура сексът е сбор от всички културни и семейни ограничения, които е възприела като дете; тялото й е сборен пункт на множество табута и тревоги. Като много жени от нейното поколение (сега в 50-те си години) тя израства, вярвайки, че може да е умна или красива, но не и двете.

Единствените коментари за външния си вид, които си спомня от баща си, били във връзка с нарастването на гърдите й. А изкривените думи на утеха от страна на майка й били, че за щастие не е твърде красива, понеже момчетата искат едно-единствено нещо. Като възрастна носи дрехи, които прикриват тялото й (поло блузи дори през лятото) и се чувства неудобно при комплименти за начина, по който изглежда. За нея сексуалността събужда страх. Никога не е била в състояние да се радва на екстаза на тялото си.

От друга страна, за Мич сексът е мястото, където се чувства наистина свободен, разкрепостен и в мир. Невинаги е било така. Развил се е по-бавно, бил е тромав и не особено атлетичен. Но той имал две неща, които изпълнили с надежда юношеството му: бил добър танцьор и искрено харесвал момичетата. На 18 се влюбил в Хилъри, абитуриентка в колежа със значителен опит и, благодарение на нея, въвеждането му в света на секса било незабравимо преживяване. За съжаление в брака си започва да се чувства ужасно по отношение на нещо, което винаги е преживявал с увереност и радост. Междувременно Лаура започва да се чувства напълно дефектна, непохватна и виновна.

Насърчавам Лаура и Мич да се слушат един друг с повече емпатия. Мич започва да разбира, че отчуждението на Лаура от тялото й няма нищо общо с него. Това омекотява усещането му за отхвърленост и мъката му, че не може да й достави удоволствие. Макар че за Мич е пределно ясно, че неговото желание се корени в любовта му, той трябва да помогне на Лаура да повярва в искрения му интерес към нея. Далеч от това да иска егоистично разтоварване, той копнее за съюз.

От своя страна Лаура научава нещо жизненоважно за Мич — че когато думите не му достигат както обикновено се случва в света на емоциите, той общува с тялото си. Тя винаги вярвала, че „сърбежът за хоризонтиране“ на Мич няма много общо с нея, че е просто физическо разтоварване. Чувайки го, тя разбира, че Мич има нужда от физическото изразяване, за да даде глас на нежността си и копнежа си за свързване.

Само в секса той се чувства емоционално сигурен. Като го ограничава до нейния нетелесен език и изключва неговия чувствен език, Лаура задушава способността му да й „говори“. Тя си пречи да вижда това, което съпругът й действително е, и в същото време подсилва поведението, срещу което се бунтува. Когато Мич е ограничен да използва окастрения език на думите, романтичният любовник изчезва и се появява тромавият юноша.

Мич и Лаура са пример за двете крайности в разграничението тяло-ум.

Двойките често се конфигурират около двете крайности на това разделение.

Едните са тези, за които тялото е като затвор, в който се чувстват ограничени, стеснителни и самокритични. Тялото е ограничено място, странно и напрегнато. Палавост и откривателство нямат място там. Думите се усещат като по-безопасни от жестовете или движенията, и тези хора търсят подслон в думите. Когато се пресягат към другите, те предпочитат вербалния път. Другите пък са тези, за които тялото е терен за игра, място, където се чувстват свободни и отпуснати. Те запазват детската способност напълно да населяват телата си. Във физическото пространство те могат изцяло да се отпуснат, без да са длъжни да бъдат отговорни. Те често са партньорът във връзката, който иска повече физическа близост. Най-вече правейки любов, те успяват да избягат от вътрешните си странствания. За тях сексът е облекчение, което спира тревожността им, а за техните по-свързани с вербалното изразяване партньори сексът се оказва извор на тревога.

Като терапевт се опитвам да накарам всеки партньор да говори по-добре на езика на другия. Преживяванията на Лаура я ограбват от способността да разпознава речника на тялото. Като много жени и тя се бори с едновремешното потискане на женската сексуалност, което ограничава жените в пасивност и ни прави зависими от мъжете да ни съблазнят и въведат в сексуалността. Макар и икономически и професионално независима, Лаура остава сексуално зависима. Тя оставя на Мич да открие какво точно й се иска. Заедно изследваме мъчителните конфликти между желанието и отричането му, искането и невъзможността да получиш, удоволствието и потискането. Приканвам Лаура да се вгледа във фантазиите си, да се свърже с това, което иска и да поеме отговорност за сексуалното си удовлетворение. Насочвам вниманието й към физическото и я предизвиквам да отслаби бдителността, вината и отхвърлянето, които обграждат нейната сексуалност. Може ли да погледне майка си в очите и да запази усещане за себе си като чувствено същество? Може ли да се потопи в собствената си еротика и да заяви, че „доброто момиче“ вече го няма?

Когато казвам на Мич и Лаура, че са в плен на език, в който има твърде малко въображение, и азбука, която е твърде ограничена, за да поеме техния еротичен живот, Мич избухва в сълзи. „Не съм ядосан“, казва той за всички пъти, в които негова фрустрация го е провокирала да изрича обидни и нараняващи думи. „С разбито сърце съм.“ Помолих Лаура просто да го прегърне и излязох от стаята за няколко минути, за да им осигуря шанса да се свържат през чистотата на физическото докосване.

Като се върнах, те на практика бяха седнали в двата най-отдалечени ъгъла на кушетката със зейнала помежду им пропаст. Като попитах какво се е случило, те веднага се върнаха към обвиненията кой е крив и кой прав, които ги доведоха при мен в началото. „Аз опитах, но той…“ „Не бих, ако тя не беше…“ Осъзнах, че моята намеса беше израз повече на моята надежда, отколкото на някакво намерение от тяхна страна. Те не бяха готови.

Осъзнавайки, че повече разговори ще бъдат излишни в следващите месеци, опитах няколко различни подхода, повечето от които се осланяха на физическо, а не на вербално взаимодействие. Накарах ги да се водят из стаята, опитвайки различни варианти на водене и следване: съдействие, съпротива и пасивност. Карах ги да падат с гръб в очакващите ръце на другия. Карах ги да стоят изправени лице в лице и да се бутат силно с отворени длани. Карах ги огледално да имитират движенията на другия.

Разговорите, които следваха упражненията постепенно ставаха все по-разкриващи, по-малко критични и дори все по-игриви. Давайки физическо, но не сексуално представяне на емоционалната си безизходица, те бяха способни да видят моделите си на съпротива.

„Мога да му позволя да ме доближи“, призна Лаура, „но не твърде близо. Доверявам му се, но очевидно само донякъде. Винаги се въздържам, нали?“

„Когато се съмняваш в собствената си способност да бъдеш желана, е по-трудно да се довериш, че Мич те желае“, обяснявам аз. „Много по-лесно е да видиш вината в него — и ако сме честни, той ти дава много материал в тази посока — отколкото да се изправиш пред дълбочината на съмненията в себе си.“

Мич, който изтъкваше сексуалната пасивност на Лаура години наред, също имаше своите осъзнавания. „Предполагам, че самият аз не съм особено креативен. Като правехме това упражнение, се чувствах неудобно да я поведа. Мразя да си го призная, но най-много ми харесваше пасивната съпротива. Непобедим съм в това.“ Напомних на Мич, че когато е срещнал Хилъри, първата му любов, тя е поела водачеството. „Ти наистина изразяваш себе си с повече красноречие във физически аспект, но ти е нужен силен партньор, който да ти дава усещане за сигурност. Към момента Лаура не е била такава.“

Когато Мич и Лаура дойдоха при мен, имах колебания дали да започнем да работим заедно. Те ме считаха за терапевт от последна инстанция; бях или третият, или петият (не си спомням точно), с който се бяха консултирали в рамките на две десетилетия. Години наред се бяха опитвали да изговорят пътя за излизане от рутината. Очевидно не беше сработило. Вместо това те бяха въвлечени във вербални нападки и отблъскване, отбранявайки се, враждебни и напълно объркани. Имали са много себеразкрития, но са останали далеч от интимността.

Знаех достатъчно, за да не се ограничавам до навиците на лечението чрез говорене — говоренето беше станало грачещо и не беше довело до никъде.

Упражненията предоставиха алтернативна леща, през която да се изследват динамиките между тях. Физическият аспект на техните проблеми ни даде свеж текст, който да четем заедно. Бях достатъчно оригинална, за да ги подразня и да разклатя укреплението им. Те се разполагаха на една нова територия.

В работата си с пациенти подчертавам, че интимността не е монолитна, нито пък е винаги последователна. Тя е пулсираща, на приливи и отливи, дори и в най-добрите връзки, фамилният терапевт Кейт Уайнгартен ни отклонява от това да разглеждаме интимността като статична характеристика на връзките. Тя я разглежда като качество на взаимодействие, което се случва в изолирани моменти и съществува и със, и без дълготрайно обвързване. Съществуват неща като синхрона между танцуващи партньори, неочакваното напасване на непознати в самолет солидарността между свидетели на катастрофа, взаимното зачитане на оцелели след рак, алкохолизъм, терористична атака или развод. Съществува интимност между професионалисти и тези, на които служат — лекари и пациенти, терапевти и техните клиенти, стриптийзьорка и редовни посетители. Макар че имаме очаквания да преживяваме тези дискретни моменти на признание във връзките ни, те не са задължително присъщи на едно преимуществено изразно средство. Могат да са свързани с конкретни обстоятелства, спонтанни и без продължение. Наясно с идеите на Уайнгартен, аз вече не разглеждам връзките като интимни или не. Вместо това проследявам способността на двойките периодично да си отправят интимни предложения.

Понякога емоционалната връзка се изгражда с разговори, но по-често се случва по друг начин. Да направите етажерка за любимия, да смените зимните гуми на колата на съпругата си и да се научите да правите пилешката супа на майка му — всички тези жестове носят обещанието за свързване. Голди в „Цигулар на покрива“ ни напомня, че дори обикновените ежедневни дейности за определен период от време изтъкават богат килим на свързаност. Еди и Норико — майстори на невербалната комуникация, могат да дадат на всички ни урок за алтернативните начини за изразяване на любов. Когато ценим само това, което се разкрива през думите, ние си правим лоша услуга. Във време, в което бихме могли да ползваме почти всяко средство за свързване, трябва да разпознаваме и ценим многото начини, по които можем да се протегнем и да докоснем другия.