Множество институции се грижат за нашите интереси. Религията, правителството, медицината, образованието, медиите, попкултурата — всички те се трудят неуморно да дефинират и регламентират параметрите на сексуалното добруване. Мерките и забраните, които ограждат сладострастието на тялото са майчино мляко за обществото. Много от това, което научаваме за секса идва от улицата, филмите, телевизията и училището. Но преди което и да е да достигне до нас, семейството ни вече ни е обусловило. Ние сме членове на обществото, но сме и деца на нашите родители (това включва баби и дядовци, доведени родители, попечители, приемни родители и всички останали, на които е била поверена грижата за ранното ни добруване.) Няма друга история с по-дълготраен ефект върху нас от тази, която пишем с хората, които първоначално са се грижили за нас.

Археология на желанието

Психологията на нашето желание често е заровена в подробностите на детството ни и разкопките в ранната история на живота ни разкрива неговата археология. Така стигаме до мястото, където сме се учили да обичаме. Научени ли сме да изпитваме удоволствие или не, да се доверяваме на другите или не, да получаваме или да ни отказват? Грижили ли са се нашите родители за потребностите ни или ние сме били тези, които да се грижат за техните? Обръщали ли сме се към тях за подкрепа или сме ги избягвали, за да защитим себе си? Отхвърляли ли са ни?

Унижавали ли са ни? Изоставяли ли са ни? Гушкали ли са ни? Люляли ли са ни? Утешавали ли са ни? Научени ли сме да не очакваме твърде много, да се крием, когато сме разстроени, да се гледаме в очите? В семействата си усещаме кога е прието да сме ненаситни и кога някой може да се засегне от нашата страст за живот. Учим се как да се чувстваме в телата си, какво да мислим за пола си и за сексуалността си. И учим и множество други уроци за това кои сме и какви да бъдем: да се разкриваме или да сме сдържани, да пеем или да шептим, да плачем или да крием сълзите си, да се осмеляваме или да се боим.

Всички тези преживявания оформят вярванията ни за нас самите и очакванията, които имаме за другите. Те са част от зестрата, която всеки мъж или жена привнася в зрялата си любов. Част от тази карта за емоционално оценяване е видима и заявена, но по-голяма част е неизречена и скрита дори от самите нас.

Нашите сексуални предпочитания се раждат от възторзите, предизвикателствата и конфликтите на ранните ни години. Как всички те поддържат прага ни за близост и удоволствие е предметът на нашето изследване. Какво ви възбужда и какво ви отблъсква? Какво ви привлича?

Какво ви е безразлично? Защо? Колко близост можете да понесете? Можете ли да се наслаждавате на удоволствие с човека, когото обичате?

Когато бащата на Стивън изоставя майка му, тя събира остатъците от семейството, отдава се на грижата за децата и се заклева, че никога няма да позволи някой да я нарани отново по този начин. Медицинска сестра в спешно отделение, понастоящем тя има три отгледани и завършили колеж деца. Стивън е изпълнен с възхищение и уважение към майка си и е прекарал една голяма част от живота си, пазейки се да не се превърне в това, което нарича „онзи задник“. Шест години след сватбата си с Рита той започва да избягва нейните желания и обвинения срещу сексуалната му пасивност. Отвъд извиненията Стивън е озадачен както от липсата си на интерес, така и от ерекциите, на които не може да разчита.

Колкото повече обича и уважава жена си, толкова по-трудно е за него да я чука. В съзнанието на Стивън емоционалната сигурност изисква постоянно въздържане от каквито и да било егоистични или агресивни пориви. Това вярване, породено от любовта към майка му, става част от неговата сексуалност. Колкото повече обича Рита и колкото по-зависим става от нея, толкова по-силна става нуждата му да внимава и толкова по-затруднен се чувства в сексуално отношение. Той не знае как да преживява наслада в контекста на емоционалната грижа. Подсъзнанието му е лоялно към миналото.

За Дилън, мениджър продажни на дребно в 20-те си години, емоционалната сигурност като цяло е невъзможна, независимо със или без сексуална възбуда. Майка му, която починала, когато бил на 12 години, била емоционалният стожер в семейството. Когато на погребението й очите му се напълнили със сълзи, баща му казал: „Надявам се, че сега няма да се сгромолясаш върху мен.“ За да остане близък с баща си, е трябвало да унищожи емоционалния си живот. „Всички чувства бяха проява на слабост в нашата къща.“, казва той. В момента, в който Дилън има чувства към някой, той потиска желанието си с нежелание, надявайки се да контролира непоносимата си уязвимост. Решението му? Два пъти в седмицата посещава клубове, в които сваля мъже, които няма да срещне и познае никога повече, и още по-важно — те също няма да го опознаят. В анонимния секс няма чувства и Дилън е защитен от това да повтори униженията, които е търпял в детството си. И в същото време преживява сладката тръпка да желае и да бъде желан от мнозина едновременно.

Един от аспектите на еротичната нагласа, който хвърля светлина върху липсата на рационалност на желанието е, че това, което най-много ни възбужда, често се появява от детските ни наранявания или фрустрации.

Сексуалният терапевт Джак Морин обяснява, че еротичното въображение е гениално в това да развали, трансформира и разгледа наново травмите от миналото ни. С други думи, преживяванията, които са ни причинили най-много болка в детството понякога стават най-големите извори на удоволствие и възбуда в по-късните години.

Нека да разгледаме случая на Мелинда. Баща й бил истински донжуан. Тя съчувства на отчаянието на майка си, но и не иска да бъде на нейно място: разбита, нещастна и лишена от внимание. Вместо това тя става изкусителката — обратното на изоставената съпруга. Мелинда се насочва към най-добрите мъже в тяхната игра. Желанието в съзнанието на Мелинда се подклажда от недостижимостта на другия и веднъж съблазнила някой мъж, той моментално престава да я привлича. За да затвърди усещането си за сила, тя трябва да се прицели в следващия мъж, и следващия след това, и следващия след това. Ако няма предизвикателства за преодоляване, тя няма как да измери стойността си. Почти нищо не е толкова вълнуващо, както да съблазни силен и сдържан мъж; но основната тръпка е в това да го зареже — сигурно доказателство, че е отмъстила на миналото. Безсърдечно зарязвайки тези мъже, Мелинда се стреми да потвърди за себе си, че за разлика от майка си тя е силна и независима, тя е тази, която отброява ударите, прави изборите, одобрява или пренебрегва любовниците според настроението си. Разбира се, така безмилостно отстранявайки уязвимостта от живота си, тя се оказва в крайна сметка точно толкова самотна и необичана като майка си.

Централен елемент в еротиката е човешкото въображение, но за много хора проектът по сексуално себеоткриване е възпрян от посланията на родителите, които внушават страх, вина и недоверие. Нещо, което е било замислено да защитава децата, се оказва извор на много фрустрации в сексуалната им любов като възрастни. Лена израства с цял списък от неща, за които на порядъчната жена е позволено или не да мечтае, и от които й е позволено или не да се възбужда. Като най-голяма дъщеря в едно консервативно и строго религиозно семейство, Лена научава, че почтените жени се придържат към стриктни стандарти за женско поведение, никога не са агресивни или настойчиви и винаги поставят нуждите на другите преди своите. Подобно на майка си (и на поколения жени преди нея) Лена извлича усещането си за себеуважение и стойност от това да дава, вместо да взима. Като се прави на незаменима, тя се надява да се справи с прищевките на любовта. Но именно прекомерната загриженост на Лена действа антивъзбуждащо на мъжа й. Нейният свенлив начин на правене на любов и липсата на сексуална настойчивост го потискат сексуално.

Последните месеци Лена започва да се чуди какъв би бил бракът й, ако угажда на другите по-малко. Тя експериментира с идеята, че може би може да бъде харесвана за това, което е, а не само заради това, което дава. Заедно разгледахме тревогата, вината и себеотричането, наследени от ролята на „доброто момиче“. Лена би искала да стане достатъчно смела, не само за да знае какво й харесва, но и за да се осмелява да го иска. Да си купи бельо заедно със съпруга си от Victoria’s Secret може и да не изглежда кой знае какво, но за Лена беше въздигащо като сутиен Wonderbra.

Вътрешните напрежения, които се прокрадват в сексуалността на Стивън, Дилън, Мелинда и Лена са резултат от конфликти в детството. Детайлите на еротичните ни предпочитания и опасения се оформят през целия ни живот, но често се коренят в преживяванията ни като деца — както добрите, така и не чак толкова добрите. Понякога изисква малко психологическо разузнаване, за да се навърже всичко, но малко от това, което включва сексуалната еротика, е случайно.

„Аз“ в контекста на „ние“

Нашата физическа и емоционална зависимост от родителите ни надвишава чиято и да било друга сред живите организми, както по влияние, така и по продължителност. Тя е толкова цялостна, а нуждата ни да се чувстваме сигурни е толкова дълбока, че бихме направили всичко, само и само да не ги загубим. Ще потискаме желанията си и ще потискаме надълбоко агресията си. Ще поемаме вината за злоупотреби, ще се подчиняваме на контрола, ще ставаме самодостатъчни и ще се отричаме от нуждите си.

Накратко, ще прилагаме широка гама тактики за самосъхранение, всички, от които са с цел да запазим първоначалната си свързаност. Нещата стават още по-заплетени, като имаме предвид, че една от най-силните ни нужди, когато говорим за развитие, е нуждата от автономност. От момента, в който можем да пълзим, ние навигираме по опасните пътеки на раздялата в стремежа си да балансираме основния си подтик към свързване с подтика да се преживяваме като самостоятелни агенти. Имаме нужда родителите ни да се грижат за нас, но имаме нужда и да ни дават достатъчно пространство, за да изградим усещането си за свобода. Искаме едновременно да ни държат, но и да ни оставят да си вървим.

През целия си живот се борим с тази игра между зависимостта и независимостта. Доколко умело примиряваме тези две потребности като възрастни зависи в голяма степен от това как родителите ни са реагирали на упоритата дуалност в нас като деца. Важно е да изтъкнем, че поведението на нашите родители, техните действия, са само едната половина от уравнението. Друга половина е собствената ни интерпретация за тези техни действия. Всяко дете има индивидуална устойчивост към лотарията на живота. Нещо, което едно дете усеща като добро, може да е прекалено за друго. На някои от нас може би ни се иска родителите ни да бяха по-ангажирани с нас, други пък се свиват от спомена за родителската намеса и контрол. Всяко семейство си има предпочитана реакция спрямо изразяването на зависимостта и автономността — кога се награждават и кога се наказват в процеса на даване и получаване. С нашите родители определяме колко свобода е безопасно да преживяваме и до каква степен нашите връзки ще изискват да загърбваме нуждите си. В крайна сметка си изработваме система от вярвания, страхове и очаквания — някои осъзнати, а повечето неосъзнати — за начина, по който работят връзките. Увиваме всичко това в спретната опаковка и го подаваме на любимия. И наричаме това честна търговия.

Неслучайно цялата тази емоционална история се разиграва във физическото изразяване на секса. Тялото е най-чистият, най-основен инструмент, с който разполагаме, за да общуваме. Както е писал Ролан Барт: „Това, което езикът скрива, се казва през тялото ми. Тялото ми е упорито дете; езикът ми е цивилизован възрастен.“ Тялото е майчиният ни език — наш посредник със света много преди да изречем първите си думи. От момента на раждането ни любовта тече от възрастните към децата чувствено — осмелявам се да кажа дори, че тече еротично.

Усещанията на тялото надделяват при първите ни опити за осъзнаване на заобикалящата ни среда и първите ни взаимодействия с хората, които се грижат за нас. Тялото е банка от спомени с чувствени удоволствия през кожата. Много често чувам в офиса си мъже и жени да се умоляват един друг: „Може ли просто да ме прегърнеш?“ Облекчаващите сили на една прегръдка са валидни както когато сме на 40, така и когато сме на 5 години.

Тялото също така е склад за мъката и фрустрацията, които сме преживели, и за мъката, която сме изстрадали. Колко умно, че телата ни помнят неща, които умовете ни може да са избрали да забравят както светли, така и тъмни. Може би точно заради това най-дълбоките ни страхове и най-натрапчивите копнежи се появяват в интимния секс: необятността на нуждите ни, страха от изоставяне, ужасът да не ни погълнат, копнежа за всемогъщество.

Еротичната интимност е акт на щедрост и фокусиране върху себе си, на даване и получаване. Трябва да можем да навлезем в тялото или еротичното пространство на някой друг, без да изпитаме ужаса, че ще ни погълнат и ще загубим себе си. В същото време трябва да можем да навлезем в себе си, да се отдадем на това да сме себепогълнати в присъствието на другия, вярвайки, че другият все още ще е там, когато се върнем, и че той или тя няма да се почувства отхвърлен от временното ни отсъствие. Трябва да можем да се свързваме без страха от заличаване и трябва да можем да преживяваме отделянето си без страха на изоставянето.

Егоизмът на интимните удоволствия

Винаги са ми били интересни хора, които успяват да постигнат баланс между себе си и другите на емоционално ниво, но постоянно се провалят да го постигнат на физическо ниво. Заплахата от сливането при физическия секс и последващата загуба на себе си е толкова интензивна, че те се отбраняват или като блокират сексуално, или като изживяват желанията си на друго място. Психоаналитикът Джесика Бенджамин пише: „Борбата на детето за автономност се случва в рамките на тялото и удоволствията, които то преживява.“ Същото важи и за възрастните.

Когато Джеймс влезе за първи път в офиса ми, той седна и каза: „Стела и аз имаме чудесен брак, но сексът винаги е бил проблем.“ Джеймс се чувства сексуално потиснат със Стела и това, че не си пасват сексуално, го изпълва с напрежение. Каквато и да е била първоначалната му възбуда, когато Стела го доближава, той неизменно се оказва твърде ангажиран със собственото си представяне. „Ще остана ли твърд до края? Ще свърша ли твърде бързо? Стела ще получи ли оргазъм?“

Сексът се превръща в надбягване до финалната линия — може ли да стигне до там, преди да му спадне ерекцията? Способността му да се наслаждава на себе си е крайно скъсена от вторачването му. Той не може да бъде игрив, да пробва нови неща, защото всичко, което се отклонява от рутината, може да провали способността му да издържа до края. Тези тревоги винаги имат ефекта на вълната, и потиснатостта на Джеймс потиска и Стела. Тя усеща липсата му, тъгува поради липсата на внимание и се оплаква горчиво през годините.

„Разкажи ми за майка си“, казвам на Джеймс.

„Майка ми? Не губиш и минута, а? Преди няколко години отидох да се срещна с терапевт и тя също искаше да й разкажа за майка ми. Това не промени нищо. Жена ми няма нищо общо с майка ми.“

„С цялото ми уважение, аз винаги се връщам при извора. Обещавам, че няма да ти кажа, че си се оженил за майка си. Но първото място, на което се учим за любовта и връзките, е в нашето изначално семейство. Никой друг — приятели, гаджета, учители, любовници — не може да има подобен емоционален отклик. Така че разкажи ми за майка си.“

Това, което се появява в разговора ни е, че Джеймс бил силно свързан с настроенията на майка си, понеже тя често била самотна и тъжна. Не обичала шума, бъркотията и се дразнела, когато той или сестрите му били твърде шумни. Тя била добра майка, но много изрядна. „Винаги ми е било трудно да се справям с тези особености на нуждите й. Тя имаше нужда от 72 неща, които да се случат, за да е добре.“ Майката на Джеймс е разчитала на него за подкрепа, компания и разговори (наричала е баща му „Заплатата“). „Когато поотраснах и исках да правя неща за приятелите си, знаех, че тя е разочарована. Казваше ми: «Забавлявай се», но по такъв начин, че ми беше много трудно да се забавлявам.“ Джеймс израства разкъсван между желанието си да не разочарова майка си и нуждата да има свой собствен живот. „Да получа стипендия за Станфорд, на другия край на страната, беше най-доброто, което можеше да ми се случи. Тя нямаше как да ми откаже такава възможност. Тръгнах си, но отнесох и много вина със себе си.“

Когато среща Стела за първи път тя била като видение. „Всичко в нея беше толкова грациозно, искрящо и цветно. Тя беше жена, която не се страхува да се отличава. Цялата сияеше.“ Стела е антитеза на майка му и за първи път той бил в състояние да обича жена, без да се чувства натоварен с отговорност и вина. Всъщност Стела периодично отблъсквала опитите му да й угажда твърде много, обяснявайки, че по този начин се чувства задушена. Смее се, като си спомня колко тревожен се е чувствал всеки път, когато е искал да прави нещо без нея — винаги се е страхувал да не я разочарова. Обикновено питал: „Имаш ли нещо против?“, което я подлудявало. Накрая му заявила: „Виж какво, не съм майка ти. Няма нужда да ми искаш позволение.“ Стела е научила Джеймс, най-вече с личния си пример, че може да си близък с някой — интимен, грижовен и сигурен — без да се жертваш в процеса. Отстоявайки независимостта си, Стела е изразявала отново и отново, че не е крехка и че да се чувства добре не зависи единствено от него. Цената на любовта не трябва да бъде личното заличаване.

В много отношения Джеймс и Стела имат брак за завиждане. Радват се един на друг. Той все още я кара да се смее с глас и тя е най-яростният, но и най-доверен критик на работата му като графичен дизайнер и, както той би добавил, „както и на всичко останало.“ Стела, напълно наясно с позицията си, казва: „Дори когато го мразя, никога не съм била отегчена. Отегча ли се, приключвам с това.“ За 31-та години, в които са били заедно, са отгледали 4 деца, обновили са две къщи, изстрадали са смъртта на родителите си, преживели са рака на гърдата на Стела и са вдигнали наздравица по случай раждането на първия им правнук. Това е светлата страна на историята им.

Но насред тази пасторална картина е минното поле на секса, където се случват най-лошите им спорове. Тя иска, той не иска. Тя иска да говори за това, той не иска. Тя се ядосва. Той се защитава. Сблъскват се, след това чакат прахът да се уталожи. Тази ситуация е хронична и натрапчива и напоследък се е влошила.

Години наред Стела се е възмущавала, че е пазителката на сексуалния им живот „Аз съм тази, която мисли за това, която го иска, която прави така, че да се случва и която се оплаква, когато не се случва. Ако го оставя на Джеймс, еротичният ни живот ще е пустиня.“ Тайничко Джеймс признава, че инициира секс само когато е относително сигурен, че тя няма да откликне; по този начин изглежда, че той спазва своята част от уговорката.

Стела мрази да е тази, „която прави всичко“, но не смее да спре от страх, че нищо няма да се случва, непоносимо нищо. По-добре е да предполага липсата му на интерес, отколкото да я потвърди.

Откакто Стела е навлязла в менопаузата, сексуалното й желание намалява и най-лошите й страхове действително се потвърждават. Липсата на сексуална инициативност в Джеймс, прикривана досега от нейното желание, става явна. Тя се чувства ужасена от перспективата за никакъв секс, която се простира пред нея. „Ние сме като съквартиранти. Този път наистина имам нужда да видя, че полага усилия, но той няма да го направи.“ Посочвам на Стела, че макар да изглежда така, сякаш той не иска да го направи, по-вероятно е да не знае как. Промяната, която води менопаузата, провокира модела, който е бил установен още в ранния етап на връзката. Те скоро ще открият, че това носи със себе си и нови възможности.

Джеймс прибързано представя липсата си на желание с проблеми, свързани с това дали ще се справи. Той предвижда за себе си сексуален провал и тревогата му става самосбъдващо се пророчество. Всеки път, когато се проваля, се чувства маловажен и все по-малко мъж, и страхът му от импотентност го кара да спира дори преди да е започнал. Неочакваната ирония в това е, че Джеймс е толкова зает да го направи по правилния начин, да остане твърд за Стела, че напълно я загубва от поглед. Така че докато си мисли, че изцяло се е фокусирал върху нея, тя усеща, че той се намира на съвсем друго място. Това е тема за спор между тях от дълго време. Обръщам внимание на Джеймс, че фокусирането на обектива върху физическия акт на секса — сексът като представяне — няма нищо общо с еротиката. Ъгълът е твърде тесен. На мен ми изглежда, че на Джеймс му идва в повече да бъде сексуално активен с жена си: да заявява, че я желае, да си мисли еротично за нея, да се чувства свободен да изрази неприлично похотта си към нея.

Когато питам Джеймс дали някога е преживявал секс без тревога, той ми отговаря: „Само когато мастурбирам.“ Това е важно, защото потвърждава за мен, че няма органична трудност и че ако си говорим за анатомия, той може да се справя напълно добре. В самотния секс Джеймс може да обръща внимание на себе си без напрежението от желанията на някой друг. Жените, които населяват фантазиите му са похотливи, сексуално атрактивни и по никакъв начин не са уязвими. Той няма защо да се страхува, че егоизмът му може да ги нарани и може да се наслаждава на възбудата си без вина. Това е свобода, която никога не е постигал с жена си и това осъзнаване ни води към причината на еротичния му блокаж.

Джеймс не знае как да се радва на секса в присъствието на жената, която обича. Той не е в състояние да достави едновременно удоволствие както на себе си, така и на Стела, и затова не доставя удоволствие на никой от двамата. Макар че емоционално и интелектуално успява да поддържа силно усещане за себе си с жена си, той мрази нейния музикален вкус, отказва да носи италиански костюми и се бунтува срещу това, че е гласувала веднъж за републиканците. В сексуален контекст това удържане на себе си се разпада. Той се страхува, че ако се отдаде на собствената си похотливост и забрави за Стела, дори за момент тя ще бъде непростимо наранена.

Макар Джеймс да не осъзнава това, неговият еротичен план е надупчен с белезите от връзката му с нещастната му майка. Щом стане дума за секс със Стела, той отново влиза в сценария от детството си: трябва да направи невъзможния избор между това да обърне внимание на себе си или да се погрижи за близостта. Вината, която е усещал като дете, че е егоист се е трансформирала в сексуално затруднение. Вероятно точно затова Джеймс преживява желанията на жена си за секс като изисквания вместо като покана, и за него е задължение, а не съблазняване.

Еротиката се е загубила в задължението и тежи с напрежение, вина и тревога — все доказани антиафродизиаци.

Разпалването на желанието

Джеймс и Стела са озадачени. Досега са живели с убеждението, че сексуалният им проблем е резултат от липсата на химия между тях и са вярвали, че това е едно постоянно състояние, необратимо като ампутиран крак. Години наред Джеймс стоял затънал в сценария за безпомощност, който звучал приблизително така: „Проблемът все би трябвало да идва отнякъде; трябва някой да е виновен, ако не е моя вината, то чия е тогава? Остава да е на Стела. Тогава да обвиним нея.“

Давайки нова интерпретация на липсата на желание в Джеймс, аз намирам корена му категорично в последствията от детството му. И така той започва да изпитва някакво съчувствие към себе си. Същевременно го предизвиквам да поеме отговорност за това в настоящия момент. Заедно разопаковаме самообвиненията и отговорността и определяме посока за действия. Това му донася голямо облекчение. За Стела тази нова линия на разпределение е малка стъпка към възвръщане на себеуважението й.

Работя с Джеймс, за да изградим комфортно усещане за сексуална отделеност грижейки се обаче да изясним, че отделеност не означава безразличие. Вместо да се фиксира постоянно върху Стела, го карам да направи немислимото и да задържи вниманието върху себе си. Имайки това предвид, предлагам няколко неща: „Първо, излез от спалнята. Твърде много лоши асоциации. Обърни гръб на леглото — навсякъде по него са изписани провали и това блокира чувствеността. Намери други повърхности в къщата. След това искам да се самозадоволиш пред Стела, за да преживееш възможността да си доставяш удоволствие в нейно присъствие. Дръж под око напрежението и вината. Осъзнавай ги, вместо да се опитваш да ги избягваш.“

Избрах самозадоволяването по няколко причини. Първо, това е една област от сексуалността на Джеймс, в която той се отпуска свободно. Второ, това го приканва да бъде напълно вглъбен в себе си и го освобождава от отговорността да доставя удоволствие на жена си. Трето, по този начин се надявам да му помогна да утвърди в себе си усещането, че може да доставя удоволствие на себе си без това да наранява нея. Това, че тя го гледа ще подкрепи задоволяването на еротичната му индивидуалност без вина. И накрая ще преобърне тревогата му за това дали се справя. Самият акт на самозадоволяването в нейно присъствие е голямо представление, в което Стела е единственият зрител. За първи път може да му хрумне, че на нея й харесва да го вижда как преживява удоволствие. Да я остави да го гледа, докато се рее свободен в собствената си еротична територия е само по себе си интимен дар.

Всички тези нива спомагат да се създаде реалност, която е напълно различна от тази, която е усещал с майка си. Все пак ние не се самозадоволяваме пред родителите си, но можем да го правим пред любовниците си.

Разбира се, като предложих това, имах предвид също и състоянието на Стела. Когато Джеймс я докосва с намерение за секс и очаквайки знак от нея, че може да продължи, тя е изпълнена с негодувание. Оказва се, че внимателното отношение на Джеймс потиска възбудата й. Неговото съобразяване я натоварва; целеустременият му фокус й причинява болка.

В предишни разговори Джеймс отбелязва пред мен, че Стела е избухлива.

„Може и така да е, потвърждавам аз, но ако беше правил любов с жена си по-често, щеше да имаш жена с най-вероятно различен характер, защото фрустрацията, която хората преживяват, когато тялото им не е докосвано, задоволявано, прегръщано и преживяващо удоволствие прави хората много избухливи. Това, което получаваш тогава, е възбуда, превърната в гняв.“

Казвам на Стела това, което казвам на много хора, които са обичани съпрузи, но изгладнели любовници. „Знаеш, че те обича, никога не си се съмнявала в това и затова си останала през всичките тези години. Това, от което те боли най-много е, че никога не си се чувствала желана от него. Досега сексът действително е зависел изцяло от теб. Ти си заложила чувствеността срещу емоционалната сигурност. Това е жестока сделка.“

Подобно на внезапно разтопяващ се глетчер, по лицето на Стела руква поток от сълзи. Те разказват безкрайни истории за копнежа и отхвърлянето, които е преживявала толкова дълго. Буквално е невъзможно да не приемем подобно повтарящо се отказване лично и да не го разглеждаме като доказателство, че сме нежелани и да се съмняваме в себе си.

Казвам на Джеймс: „Любовта и желанието не са едно и също. Уютно не е същото като секси. Жена ти знае, че я обичаш. Това, което иска, е да се чувства желана от теб. Иска да познае глада ти, да вкуси деликатните вкусове на копнежите ти и да види как пасват на нейните собствени.

Невъзможността ти да се отпускаш, да се отдаваш на собствените си хедонистични наклонности я влудява. Пасивността ти я възмущава, а това, че се опитваш да се нагодиш, е точно обратното на нейната фантазия за освободен екстаз. Твоята похот би била открито насърчаване на нейната страст. Трудно е да се отпуснеш с някой, който не се отпуска.“

Експериментът със самозадоволяването има само частичен успех — мина горе-долу добре, както понякога се случват тези неща, но нямаше драматична трансформация. Самоосъзнаването на Джеймс изявява по-добрата страна в него. Той винаги е криел самозадоволяването като частно удоволствие и не е имал желание да го споделя. Но това, което се случва няколко дена след това, действително е повратна точка. Джеймс и Стела са се скарали. Тя се разстроила, убедена, че нещата няма да се променят никога. Първият му импулс е бил да я прегърне, но се зачудил, че може би не е това, което тя иска. Изглеждала много ядосана. Но все пак събрал сили, и макар да се чувствал неловко, я прегърнал. Макар че тя не откликнала, той я задържал в прегръдките си. В миналото Джеймс винаги се е отдръпвал, разчитайки единствено на нейните знаци дали е готова. Поведението му винаги се определяло от нея.

Този път направил сам избора си, оставайки верен на собствените си чувства, и изненадващо се възбудил. Поразмачкал раменете й, и тя започнала да се успокоява. Тя знаела, че той е там и че може да посрещне гнева й. Той бил достатъчно силен, за да понесе цялата интензивност на чувствата й. Така интензивността на единия имала ефекта на доминото за другия и това довежда до преживяване, което и двамата поотделно описват като „прекрасно правене на любов“. Върховете на бурния екстаз останали недокоснати от тях, но те пирували в тиха страст, породена от простото разбиране на две тела, събрани отново заедно след дълга раздяла.

Модел се създава от двама души, но и един може да го промени. Джеймс с доволство описва себе си на една по-късна сесия като „смел и настойчив“, и изненадан как това, че бил отговорен, действително го зареждало.

Поемайки контрола, най-сетне можел да загуби контрола. Сексуалният затвор, който със Стела така внимателно били съградили, започнал да се отключва. Освобождаването от хроничната реактивна позиция дори за момент го изпълва с надежда и му дава достъп до еротичните възможности, които има пред себе си. За първи път от години му се случва да фантазира за жена си — какво биха могли да направят заедно, къде биха могли да го направят. Той възвръща една част от себе си, която дълго време е била напълно изгубена в тревогата.

Важно е да отбележим, че в този случай (както и в последвалите) Джеймс не е имал проблем с това да свършва твърде рано или дори да се тревожи за това. Когато сексът се преживява като задължение, е много ефикасно да се свършва бързо — донася бърз край на неудобството, което изпитваме. Когато любовниците се любят като независими агенти, превръщайки отдаването в акт на себезаявяване, няма нужда да приключваме бързо. Очакването на големия финал не е чак толкова целта, колкото вкусването на взаимното доверие и интимност по пътя.

Преждевременната еякулация е грешка. Не става въпрос за време; в действителност е липса на намерение. По-точно би било да я наричаме „неволна еякулация.“ Щом веднъж Джеймс взима нещата в свои ръце по отношение на желанието си, той взима нещата в свои ръце и по отношение на еякулацията си.

В едно интересно отклонение от сагата Джеймс ми сподели, че когато правят любов със Стела след началото на терапията, всеки път е след някакъв спор. „Това малко ме смущава — признава си той, иска ми се да можем да правим любов, без да трябва да го предшестваме с каквото и да било.“

„Гневът и възбудата имат сложни взаимоотношения“, обяснявам аз. „Физиологично двете имат много общо. Психологически също. В твоя случай си мисля, че гневът те прави по-смел. Освобождава те от отстъпчивостта и те прави по-дързък. Гневът подчертава отделеността и е повратна точка за зависимостта; ето защо може толкова силно да предизвика желание. Дава ви дистанцията, от която се нуждаете. Като навик може да е проблем, но не може да се отрече, че е мощен стимулатор.“

През годините съм се срещала с много хора като Джеймс и Стела, двойки, които се оказват на ръба на чувствения аскетизъм, въпреки че имат богата и интересна връзка. Заедно изследваме емоционалните подводни течения за техния еротичен застой. Проследяваме произхода на блокажите, както и рационалните динамики, които поддържат. За тях е полезно да започваме по този начин и им е приятно да научат, че разбирайки миналото, това може да им помогне да променят настоящето.

Колко е важно да бъдеш егоист

Широко разпространено е вярването, че колкото по-близки сме с някого, толкова по-лесно би ни било да изоставим ограниченията си. Но това е само половината от истината. Интимността действително подхранва желанието, но сексуалното удоволствие също така изисква отделеност. Еротичното въодушевление изисква да можем да излезем от интимната връзка за момент да се вглъбим в себе си и да се фокусираме върху собствените ни нарастващи усещания. Нужно е да сме егоистични в един момент, за да бъдем еротично свързани.

Способността ни да се отделяме от любимите с доверие в тяхната устойчивост се кове в сигурността на връзките ни в детството. Колкото повече се доверяваме, толкова по-далеч можем да стигнем. Когато малки деца играят на криеница, обикновено не се отдалечават на повече от една ръка разстояние. Това, което задвижва играта, е осъзнаването, че дори когато не те виждам, ти продължаваш да съществуваш. По-големите деца вече играят на криеница на по-големи разстояния, сигурни в знанието си, че някой ще дойде да ги потърси. Тръпката на криенето е последвана от облекчението, че сме намерени. Еротичната интимност е версията на криеницата за възрастни. Като деца, колкото по-силна е връзката, толкова по-смели сме, за да я разтягаме. Знаем, че тези, които обичаме, ни чакат да се върнем, няма да ни накажат заради егоистичните ни странствания и всъщност може дори да ни аплодират за тях.

В книгата си „Възбудата“ Михаел Бейдър свързва идеята за егоизма с концепцията за сексуална безжалостност, която дефинира като „качество на желанието, което позволява на човек да се отдаде на пълната сила на собствения си ритъм на удоволствие и възбуда, без каквито и да било вина, тревога, или срам“. Обяснението на Бейдър набляга на важността на диференциацията — способността да оставаме в себе си в присъствието на някой друг. Без тази способност ставаме като Джеймс, който не успява да се отдели от мислите си за Стела достатъчно дълго, за да преживее собствената си страст. Необработеното желание може да изглежда низко, животинско, дори нелюбящо. Може да усещаме ероса като хищник, като едно ненаситно сграбчване. Каквато и вина да изпитваме от получаването на плътското удовлетворение, и какъвто и срам да изпитваме заради своята ненаситност страст и непристойност — всички те се подклаждат отново и отново от примитивната уязвимост на секса. Ние добавяме в еротичните си преживявания доживотна забрана срещу егоизма в контекста на любовта, подробностите за която са написани в личния ни вътрешен модел за еротиката. В допълнение към семейното наследство, ние наследяваме и моделите на културата, в която живеем. В процеса на социализация ние сме научени да се контролираме, да потискаме импулсите си, да опитомяваме животинското в нас. И така, като благонадеждни граждани и съпрузи ние редактираме сами себе си, маскираме ненаситния си апетит и прикриваме нуждата си да възприемаме като обект този, когото обичаме.

За много хора забраните срещу „егоизма“ в контекста на любовните взаимоотношения са твърде големи, за да могат да си позволят еротично отдаване. Себепоглъщането, присъщо на сексуалната възбуда замъглява другия по такъв начин, че се сблъсква с представата за интимност. Подобни хора откриват, че може да са безпроблемно похотливи и разюздани само с хора, които не познават добре, или за които не ги е грижа. Сексът за удоволствие, порнографията, киберсексът — всички те споделят елемента с дистанцията, дори анонимността, като така избягват тежестите на интимността и позволяват сексуалното въодушевление. Ясно е, че тези емоционално неангажирани ситуации по-често се намират извън дома, където нуждата от диференциация не е чак толкова интензивна. Да си с партньор, който не е на разположение, осигурява защитна граница — ако не можеш да се доближиш твърде много до някой, няма защо да се боиш, че може да затънеш или да изгубиш себе си.

Според мен развиването на усещане за „здравословен егоизъм“ в интимните взаимоотношения е интригуващо решение за проблема с желанието. Макар да изглежда на пръв поглед като отдалечаване или дори като липса на загриженост, то всъщност се корени в любовта и сигурността на нашата връзка. Рядко преживяване на доверие е да си в състояние да се отпуснеш изцяло, без вина или тревога, знаейки, че връзката, която имаш, е достатъчно обятна, за да те поеме изцяло. Така достигаме до уникална интимност в еротичните ни срещи. Тя надхвърля цивилизоваността на емоционалната връзка и включва суровите ни пориви и примитивни апетити. Кремъкът на триещите се тела излъчва жега, която не се постига лесно при по-опитомени форми на изразяване на любов.

Парадоксално, егоизмът е начин за постигане на близост. Еротичната интимност ни приканва към състояние на разкрепостяване, където преживяваме сладка свобода. Получаваме възможност да си починем от себе си — също и от наследствата от нашето детство, от навиците във връзката ни, от ограниченията на културата ни.

Да обичаш другия, без да губиш себе си е централна дилема в интимността.

Способността ни да преговаряме за двойствените нужди от свързване и автономност израства от това, което сме научили като деца и често изисква цял живот практика. Това оказва влияние не само върху начина, по който обичаме, но и върху начина, по който правим любов. Еротичната интимност съдържа в себе си двойното обещание да намерим и да загубим себе си. Тя е преживяване за сливане и пълно вглъбяване в себе си, за взаимност и егоизъм. Да си вътре в някой и вътре в себе си едновременно е двойствена позиция на ръба на мистичното. Моментното единство, което преживяваме с любимия израства от способността ни да признаем нашата неотменима отделеност. За да станем едно, първо трябва да сме две.

Към следващата част или към съдържанието

Естер Перел Еротична интелигентност (9) (Тайната на желанието в дълготрайните връзки)

Метаданни

Данни

Еротична интелигентност

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 7

Естер Перел
Еротична интелигентност (9) (Тайната на желанието в дълготрайните връзки)