Естер Перел
Еротична интелигентност (7) (Тайната на желанието в дълготрайните връзки)

Глава 5

Протестантската работна етика води до намаляване на желанието „Енергията и постоянството побеждават всичко.“

Бенжамин Франклин

Всичко е въпрос на стратегия

По темите за любовта, както и всичко останало, Америка е общество, ориентирано към постигането на цели. Предпочитаме точни значения, прямота и ясно казване пред непредвидимост, двойственост и намеци.

Разчитаме на точността на думите при предаване на чувствата и потребностите, а не на едва разпознаваеми пътища към близостта. „Кажи същественото“, „Изплюй камъчето“, „Не ми носи вода от девет кладенеца!“. Америка измисля обучението по асертивност. Това увлечение по яснотата и неподправената директност се насърчава и от много терапевти: „Ако искаш да правиш любов с партньора си, защо просто не му го кажеш ясно? И да му/й кажеш също какво точно искаш.“

Ние вярваме, че с добре дефинирана цел, добър план, солидни организационни умения и упорит труд всичко е възможно. Това е идеята зад американския оптимизъм. С точното усилие и непоколебима решителност няма пречка, която да не можеш да преодолееш. И обратно, ако се провалиш, най-вероятно си мързелив, немотивиран, егоцентричен и без желание истински да опиташ да получиш това, което искаш. Липсва ти хъс и можеш да виниш единствено себе си. И няма причина това обнадеждаващо и по същността си предприемаческо обяснение да не се разпростре до всяко житейско или романтично затруднение. Приложи този бизнес модел към романтиката и се получават книги като „Намерих си мъж след 35, използвайки това, което научих в бизнес училището на Харвард“ от Рейчъл Грийнуолд; „5 минути до оргазма всеки път, когато правиш секс“ от Клеър Д. Хътчинс и „Седем седмици до по-добър секс“ на Домина Реншоу. Американците ценят способността да определяме това, което желаем и да подреждаме всичко по точки: ако знаеш какво искаш във връзката си, просто го постигни, формулирането в точен брой стъпки, без да надвишават десет ти обещава навлизане в градината на земните удоволствия почти без да загубиш и минутка.

Като европейка винаги съм се възхищавала на американския оптимизъм.

Той е точно обратното на фатализма и примирението, които са превзели други, много по-традиционни култури, и изразява здравословното усещане, че това, което искаш, ти се полага. Хората тук не обичат да казват: „Това е положението; няма как да го промениш.“

Но тази нагласа, че всичко може да се направи, ни окуражава да предполагаме, че намаляващото желание е операционен проблем, който може да се поправи. От статиите в списанията до книгите за самопомощ, всички ни подканват да разглеждаме секса във взаимоотношенията си като проблем за влизане в графика, който изисква по-добро приоритизиране и управление на времето, или като следствие от недобрата комуникация. Ако проблемът е дефицит на тестостерон, може да получим рецепта — чудесно техническо решение. За сексуалното неразположение, което не може лесно да се опише в медицински термини, лековете изобилстват: книги, видеоматериали и сексуални атрибути са налице, за да ви подкрепят не само за основните неща, но и да ви отведат до неподозирани нива на екстаз.

В книгата си „Срещу любовта“, Лаура Кипнис пише: „Роди се изцяло нов сектор на икономиката. Разрасна се внушителен брой спомагателни индустрии и пазари и се предприеха масови социални инвестиции — от «Виагра» до порнографските филми за двойки; едно поклонническо шествие от ерата на късния капитализъм срещу умиращите бракове. Като отдадени лекари, които поддържат труповете на изкуствено дишане с лъскави машини, действащи като дробове и сърце и изкуствени органи. И двойките също — въоръжени с техните ултрамодерни технологии, не могат да възвърнат към живот загиналата страст.“

Прагматичният подход определя как великата държава, която вярва в управлението на съдбата, се опитва да решава проблемите. Разбиваш проблема на съставните му части, изследваш всяка от тях и създаваш план от стъпки, с който да работиш, и решение, което обещава изброими резултати. Прилагаш това към сексуалните проблеми и получаваш модел, който се фокусира повече върху функционирането на секса, вместо върху сексуалното усещане. Сексуалният терапевт Леонор Тифър ни предупреждава, че в тази парадигма тялото е разделено като колекция от несвързани части и удовлетворението се разглежда като резултат от тяхната синхронизирана дейност.

Акцентът върху физическото постигане, вместо върху желанието и насладата, върви заедно с прекомерното внимание върху гениталиите и подсилва доминиращата мъжка ориентация. Пенисът е нов пациент, заместил своя човешки притежател, и способността да поддържаш стоманена ерекция засенчва всеки друг вид сексуално майсторство, (а търсенията за намиране на женска „Виагра“ продължават — добра новина за всички отзивчиви съпрузи, които заменят домакинска работа срещу секс, но лоша новина за жените, които разглеждат липсата си на желание като свързана повече с романтиката, отколкото с механичната възбуда).

Субективното преживяване на сексуално удоволствие се замества от обективен списък от лесни за изброяване критерии, който обаче е печално осакатен: ерекция, сексуален акт, оргазъм.

Сексуалността е поставена под обсадата на количествено измерване, което осигурява статистика, според която да сравняваме собствените си връзки и да се мерим според тях. Списание „Нюзуик“ цитира експерти, които определят, че понастоящем браковете без секс са тези, в които двойките правят секс по-малко от 10 пъти в годината. Тези, които правят секс 11 пъти в период от 12 месеца, могат да си отдъхнат с облекчение. Останалите могат да се броят към групата на нормативно определените несексуални двойки (която наброява между 15 и 20 процента от населението). Ние сме станали излишно загрижени за честотата на сексуалната активност и броя на оргазмите. Колко секс? Колко интензивен е сексът? Какво е нивото на изпълнение? По-размитите и неуловими аспекти на сексуалното изразяване — любов, интимност, власт, отдаване, чувственост и възбуда — рядко стигат до първите страници на вестниците или кориците на списанията.

Еротичността като неизмеримо качество на жизненост и въображение е ограничена до това, което френският автор Жан Клод Гилбо нарича „ine arithmetique physiologique“ — физиологична аритметика.

Но щом ограничим секса до функция, приканваме идеята за дисфункция.

Вече не говорим за изкуството на секса, а за механиката на секса. Науката замести религията като авторитет. А науката е по-страшен арбитър.

Медицината знае как да плаши дори тези, които се присмиват на религията.

Сравнен с диагноза, какво толкова е един грях? Преди проповядвахме морал, днес привеждаме в норма, и тревогата дали ще се справим със светската версия на религиозната вина.

В моя опит лечение, което поставя акцента върху изпълнението и издръжливостта често изостря проблемните, които претендира, че решава.

Индустрията за „идеални сексуални постижения“ си създава собствени тревоги и табута. В повечето случаи красотата и естественото развитие на сексуалната среща се разгръщат в атмосфера без очаквания за крайния резултат. Чувствеността просто не се поддава на взискателността на отброяването на точки.

С това не казвам, че практическият съвет или експертното решение никога не са нужни или полезни. Ако комуникацията ви куца, разбира се, трябва да поработите върху това. Ако сте твърде зает, за да правите секс, сте твърде зает. Ако ви липсва знание, информирайте се. Ако имате проблем от физическо естество — възраст, хормонални промени, диабет, рак на простатата, хистеректомия — намерете лекар, който може да предложи медицинска помощ. Има много книги, които предлагат сигурна помощ в тази област. Но докато моделът за решаване на проблеми обръща внимание на важни аспекти от сексуалните затихвания, той не успява да се справи с донкихотовските и основни екзистенциални теми на човешката еротика, които са отвъд каквото и да било чисто техническо оправяне.

 

 

Когато работата не върши работа

Ние наистина сме нация, която се гордее с ефективността си. Но ето къде е уловката: еротиката е неефективна, тя обича да пилее време и ресурси.

Както Адам Филипс унило пише: „В еротичния ни живот работата не върши работа… да се опитваш винаги означава да прекаляваш с усърдието. Еротиката е акт на въображението и не можеш да го измериш. Ние възхваляваме ефикасността и не успяваме да разпознаем, че еротичното пространство е бляскав антракт, в който се отдаваме на лукс, безразлични към изискванията на продуктивността; удоволствието е единствената цел.“

Октавио Пас пише: „Моментът на сливането е пролука във времето, мехлем за раните, нанесени от минутите и часовете на времето. Момент толкова вечен, колкото и краткотраен.“ Той е скок в един отвъден свят. Този скок включва загубата на контрол, срещу което от малки ни учат да се пазим. Ние сме социализирани да опитомяваме дивата си страна: непокорните си импулси, сексуалните желания, хищните апетити. Социалният ред се гради върху това ограничение и липсата му съответно заплашва да създаде хаос.

Понеже загубата на контрол почти изцяло се разглежда в негативна светлина, ние дори не допускаме идеята, че отдаването може да бъде и емоционално, и духовно просветляващо. Но да преживеем временното отстраняване на разпознаваемото ни „аз“ често е освобождаващо и разширяващо. Виждала съм много хора, които се спъват щом просто не могат да се заемат с проблема на ероса и да го оправят Те остават учудени и изплашени, че командата им вече не действа. Помагам им да се научат как да се отказват от контрола умишлено, като средство за лично израстване и себеоткриване.

Райън и Кристин ходят на терапия от година. Срещам се с тях и заедно, и индивидуално, докато се борят с прехода си от сексуално свързана двойка към родители на три малки деца. След раждането на двете им дъщери — близначки любовното им еротично вдъхновение започва да се задушава.

Докато някои двойки приемат намаляването на интензитета с ведро примирение и се установят в привързано другарство, Райън и Кристин не искат да се откажат. Споменът за това, което някога са имали, все още им е скъп. Те правят ясно разграничение между правенето на секс и правенето на любов и не са правили любов от известно време. Те са взимали видео под наем, къпали са се заедно и държат на ежеседмичните си любовни срещи. Опитали са много неща, някои постигащи задоволителни резултати, други пълна загуба на време. Техният проблем не е точно сексът. Разбира се, биха искали да го правят по-често, но тяхната загриженост е по-скоро за интензитета, отколкото за честотата на секса. Не ги тревожи намаляването на количество секс, а нарастващата скука. Искат сами да поемат инициативата и търсят нови инструменти за тази цел. Мога да измисля много неща, които да им предложа и да се включа заедно с тях в практичния подход за разрешаване на намаляващото желание. Но поставям под въпрос рационалистичния подход към темите на сърцето. Считам, че предизвикателството да поддържаме ероса в дълготрайните отношения има друга природа. И ние невинаги знаем целите си предварително. Желанията ни не са без конфликти, нито пък страстите ни са без противоречия. Никакво количество воля или мисъл не може да диктува любовните ни мечти. Мисълта не познава корените на мечтите ни, нито пък разбира мистериозните нужди на сърцето. Невинаги можем да използваме законите за печалбата и загубата в романтичния и еротичния си живот. Да прилагаме работната етика е подвеждащо. Дори и най-логичният подход не може да неутрализира двойствеността на любовта.

Казвам на Райън и Кристин: „Нямам нищо ново, което да предложа в раздела «Как да…» Правили сте си срещи, горили сте ароматни пръчици, ползвали сте лубриканти. И имате стабилна сексуална диета, която е удовлетворяваща, без да е действително удовлетворителна. Правилно ли разбирам?“

Да, разбирате правилно, но какво всъщност казвате? Че това е то? Като в песента, „Това ли е всичко?“ пита Кристин.

„Няма логика в това. Страстта е непредвидима; не следва диктата на причината и следствието. Това, което работи в понеделник, може да не сработи в четвъртък. Решението често е изненада, а не резултат от работата, която сте свършили до момента. Така че нека да не говорим за работа. Вместо това нека да поговорим за свобода. Да поиграем.“

„Хм?“

„Опитайте нещо с мен“, предлагам им аз. „Може да ви се стори заобиколен път, но понеже вашият път се е превърнал в задънена улица, може и да пробвате. Това, което вкаменява желанието, е ограничаването. Бих искала да се замислите за противоположното — свободата. Говорете за това в широкия смисъл на думата. Кога се чувствате най-свободни във връзката си? По какъв начин това, че сте женени, ви прави по-свободни, и по какъв начин ви прави по-малко свободни? Колко свобода можете спокойно да си дадете един на друг? А колко да дадете на себе си?“

Започвам разговора с тях в офиса си с надеждата, че те ще продължат самостоятелно след това.

Харесва ми да правя предложения, които да изваждат хората от зоната им на комфорт или поне да им дадат различен начин на мислене. Опитвам се да създавам някакво неудобство в установения ред. Макар че Райън и Кристин са нещастни в ситуацията си, не съм сигурна, че са достатъчно нещастни за смела промяна. В терапията подхвърлям много идеи, без да знам дали те ще покълнат и ще се вкоренят. Оставям идеята за свободата да остане в тях известно време, за да видя дали ще даде резултат. След няколко месеца Райън започва една от сесиите си, обявявайки: „Добре, искаш да чуеш една история за криза на средната възраст? Ще я получиш. Най-добрата приятелка на жена ми от колежа ни посети наскоро. Нали знаеш, че работя от вкъщи, така че няколко пъти обядвахме заедно с детегледачката и децата — със сигурност не е сцена, подходяща за свалки.“

Барбара е хуманитарен работник в средата на 40-те, която води програми за кризисни ситуации по целия свят. Без деца, серийно моногамна и независима, тя е отдадена на каузата, но и започва да се изморява от начина си на живот. Той продължава, „Тя е красива също така — споменах ли това? Тя живее живота, който аз не съм живял. Край нея се чувствам на средна възраст и средностатистически. Не че има нещо лошо в това, ще кажеш ти, но адреналинът е заразен. Тя наистина докосва нещо в мен и ме вълнува.

Започнах много да си падам по нея. Нали знаеш как говорех за това усещане за застой, за изтичане на енергията ми, за натежаването на тялото ми? Струва ми се, че като уседнах, и изключих. Е, нейната енергия ме събуди. Искам да я целуна. Хем ме е страх да го направя, хем ме е страх, че няма да го направя. Чувствам се като глупак и виновен, но не мога да спра да мисля за нея. Разбираш ли, когато казвахме брачните си обети, аз наистина ги мислех. Влюбен съм в жена си, това няма нищо общо с нея. Става въпрос за нещо, което загубих и което ме е страх, че никога няма да си върна.“

Когато Райън се омъжва за Кристин, той затръшва вратата на скиталчеството. Изоставя не особено успешната си кариера на актьор, превръща втората си работа като помощник в адвокатски офис в постоянна работа и се записва в адвокатско училище. В момента работи за природозащитни организации като юридически съветник. Като слушам как звучи, удивен от тръпката си, виждам събуждане на позаспалите му сетива.

Не осуетявам „незрелите“ желания на Райън, нито му изнасям лекция. Нито пък се опитвам да налея малко разум в него или да изследвам емоционалните динамики под вероятно „юношеската“ му тръпка. Просто ценя преживяването му. Той гледа нещо красиво; да си фантазира за Барбара е начин да живее живота, който не е избрал. Дивя се с него на изкушението на очарованието, като заедно с това го наричам с истинското му име: фантазия. Въпросът, който му задавам, е как би могъл да се наслади на това преживяване, без да позволи това мимолетно увлечение да застраши брака му.

„Колко красиво и колко жалко“, казвам аз. „Чудесно е да знаеш, че все още можеш да си така жив. И знаеш, че никога не би могъл да сравняваш това състояние на опиянение с живота вкъщи, защото домът е нещо различно.

Домът е сигурност. Тук трепериш, намираш се на подвижна плоскост. Харесва ти, но и се боиш, че може да те отведе твърде далеч. Мисля си, че едва ли позволяваш на жена си да буди подобно вълнение в теб. Има един еволюционен антрополог — Хелън Фишър, която обяснява, че похотта е скъпа за метаболизма. И е трудна за поддържане след еволюционната отплата: децата. Ставаш толкова фокусиран върху непрестанните изисквания на ежедневието, че всеки пробуден заряд между вас се превръща в късо съединение.“

На следващата ни сесия Райън знае точно откъде иска да започне. По-рано през седмицата Кристин и Барбара направили план да излязат на ресторант за вечеря. Чувствайки се виновна както обикновено, когато излиза навън без него, Кристин поканила и Райън да отиде с тях. След това цяла вечер не му обръщала внимание. И този път той нямал нищо против да е на заден план и да наблюдава как жените си спомнят миналото. След колежа и двете прекарали по една година в Того с Корпуса на мира. Кристин се върнала, Барбара никога не го направила. Както често се случва в техните разговори, всяка споделя завистта и възхищението си от живота на другата.

„Току-що бяхме привършили една чудесна бутилка австралийско вино“, каза Райън, „и всички бяхме доста подпийнали, когато Кристин напълно ме шокира, избърборвайки на Барбара: Гледам те и се чудя дали си струва. Честно казано, не мисля, че ставам за това — децата, къщата, работата. Понякога се чудя дали не го направих само за да докажа, че мога.“ После каза: „Намирам го толкова тягостно.“

„Тя се чуди дали си струва и го намира за тягостно? Бях удивен.“ Райън повтори тези думи с притихнал глас, сякаш все още не можеше да повярва, че ги е чул. Подтикнат от мен, той ми каза и останалите бележки от страна на жена си — че чувства, че винаги прави това, което се очаква от нея, че така било по-лесно, отколкото да разбира сама какво да прави. Той продължи, като тонът му беше едновременно присмехулен и изпълнен с възхищение, когато умело имитираше жена си.

„Знам, че не е правилно да се оплакваш, когато имаш всичко“, каза тя. „Къде ми е благодарността? Благословена съм с деца, с Райън, останките от прилична кариера, добри приятели. Когато ги нямаш — семейството, брака — имаш романтични представи за тях. Или поне аз имах. Но когато ги имаш, се чувстваш в плен. Имам своите моменти наслада, но най-често тъна в слугуване.“

Райън не казал нищо, но бил шокиран. „Как се е очаквало от мен да знам, че тя се чувства по този начин? Тя винаги ми изглежда достатъчно щастлива. Мислех си, че има това, което е искала. Мислех си, че само аз се чувствам неспокоен“. Сега вече беше раздвоен. От една страна беше ядосан, че тя не е оправдала неговите очаквания, от друга беше загрижен какво казват нейните думи за него.

„За мен тя е като скала, аз съм този, който се гърчи. Работих усилено, за да съм това, което мислех, че тя иска да бъда, и да създадем този живот заедно. Почувствах се разочарован. Ако тя се чувства в плен, затънала в слугуване, в какво ме превръща това мен?“

„Имаш нужда тя да зачете усилията, които си положил ли?“ питам аз.

„Предполагам. Някак нейните съмнения омаловажиха стойността на моите усилия. Но тогава се случи най-странното“. Той замълча, преди да продължи. „Започнах да я харесвам.“

„Обясни ми малко повече“, казах аз.

„Сякаш се завъртях на пълни 180 градуса. Не можех да я прекъсна, което вероятно бих направил, ако бяхме сами, но и не че тя би ми казала подобни неща. И освен това бях заинтригуван. Тя се чувстваше точно така, както се чувствам и аз; тя казваше точно нещата, които аз не посмявам да изрека. Тя искаше повече. Също като мен тя беше гладна. На нея й липсва свободата й. Тя продължаваше да ми става все по-интересна и по-чужда. Виното действително й беше развързало езика.“

„Какво друго каза тя?“ — аз също бях любопитна. Актьорът в него не можеше да устои и да не изиграе ролята й.

„Чувствам се така, сякаш сме заседнали заедно“ — каза той, отново имитирайки гласа й. „Понякога си фантазирам за други животи, други мъже. Не някой друг мъж специално — просто си представям чисто начало, необремененост без история, без проблеми. Някой, с който да мога да бъда различна. Понякога толкова негодувам, че съм затворена в тази къща, в това семейство, в тялото ми. Всичко, което ми се иска да кажа, е: оставете ме на мира и не ме закачайте.“

Райън сподели с мен неочакваната развръзка на вечерта. „В началото се шокирах, после исках да се защитавам и накрая се ядосах. Но странното беше, че колкото повече тя говореше ли говореше, толкова повече я желаех. Тя беше секси. Първо си помислих, ох, просто прекъсни речта, но после бях в неин плен, идентифицирах се с нея и по странен начин се почувствах по-близо до нея и по-възбуден от много време насам. Интересът ми към Барбара изчезна. И знаех, че ако се бях оженил за Барбара, щях да копнея за Кристин.“

„И дори не се наложи да се трудите, за да стигнете до това осъзнаване“, казах аз. „И да исках, нямаше да мога да ви дам домашно, което да има подобен резултат“ Обясних му, че неговото възобновено желание е дошло от затвърждаването на нейната отделеност и нейните мечти. Като изказва несбъднатите си копнежи, тя позволява на Райън да освободи своите.

Понякога всичко това е много непрактично. Същият сценарий с друга двойка би могъл да провокира страха от изоставяне, който да възпламени битката на века. Никой не може да планира тези неща: това е същественото.

Желанието е енигма; непокорно е и се дразни от опитите да му се налагат. Тази вечер Райън се отвори към Кристин. Нейната искреност му помогна да я преоткрие. И още по-важно, той я избира наново и точно този акт на избора и свободата, която върви с избирането, е това, което държи връзките живи.

Във фламбето, което Райън и Кристин вкусват тази нощ, няма никаква ефективност или целесъобразност. Това не е задача, която да вместят в седмичната си практика. Кристин разклаща клетката и Райън се отмества.

Тя заявява своята индивидуалност и резултатът е по-голяма интимност. Желанието се ражда от парадокс: взаимното признаване на ограниченията на живота в брак създава връзка между тях; признаването на другостта вдъхновява близост. Няма начин да се институционализира или създаде лична политика за брака на тази двойка, която някак да гарантира, че те ще продължат да имат същото това преживяване. Като терапевт аз признавам, че установяването на някакъв вид програмирано подсигуряване, което да ги подкрепи да поддържат това новооткрито сияние е отвъд моите способности. Но макар да не мога да превърна това в някаква задача или упражнение, фактът, че то се случи може да ги събуди за нов вид реалност. Моята надежда е, че това ще промени начина, по който те гледат на себе си и един на друг „Парадокс, който да управляваме, а не проблем, който да решаваме.“

Това, което прави поддържането на желанието трудно в продължителен период от време е, че изисква да се примирят две противоположни сили: свободата и обвързването. Така че не е само психологически, но и практичен проблем; също така е и системен. Това го прави „труден за боравене.“ Той принадлежи към категорията на екзистенциалните дилеми, които са както нерешими, така и неизбежни. По ирония дори бизнес светът, където всичко е въпрос на прагматизъм и ефективност, признава, че някои проблеми нямат ясни решения.

Откриваме същите полярности във всяка система: стабилност и промяна; страст и разум; личен интерес и колективно благоденствие, действие и рефлексия (да назовем само някои). Тези напрежения съществуват във всеки индивид, в двойките и в по-големите организации. Те изразяват динамики, които са част от самата природа на реалността. Бари Джонсън, експерт по лидерство и автор на „Мениджмънт на полярностите: идентифициране и управление на нерешимите проблеми“, описва полярностите като набор от взаимосвързани крайности, които принадлежат на едно и също цяло — не можеш да избереш едното без другото; системата има нужда и от двете, за да оцелее.

Бен например има нова приятелка на всеки 6 месеца и всеки път е убеден, че е открил „Истинската“. Но щом еротичната интензивност започне да увяхва дори малко, той се паникьосва и се подсигурява, мислейки: „Оттук насетне тръгва само надолу. Предполагам, че все пак не е било любов.“ Той постоянно твърди, че иска стабилна връзка — иска обвързване, готов е да се съчетае с някой — но толерантността му към сексуалното униние е нулева. В опита на Бен обвързването и въодушевлението се изключват взаимно.

Но във фантазията му съществува онази всемогъща жена, която се намира „там някъде“ и може да направи така, че всичко да се случи. Нейните магически сили ще гарантират, че сексът ще остане жизнен — най-ясният знак, че любовта е дълготрайна. Тя ще е толкова изключителна жена, толкова удивителна, че самата и идеалност ще го накара да иска да се установи (сякаш това няма нищо общо с него). Неизменно това, че я няма, е нейната най-привлекателна черта. Той говори тези неща от години: „Просто не съм срещнал подходящия човек все още. Срещал съм се с много жени, но не съм срещнал правилната; тази, с която наистина бих могъл да остана. Питам приятелите си с кой биха ме свързали и те също не могат да се сетят за подходящ избор. Така че виждаш ли какво е положението?“

Бен е в постоянно търсене на идеалната жена. Разбира се, търси отдавна: дори и най-идеализираните създания в крайна сметка се оказват човешки същества и съответно с дефекти.

В началото на всяка нова връзка той се носи във въздуха и се чувства свободен от вътрешното си объркване. Неизменно, след като първоначалната възвисеност се снижи, страховете му се появяват отново, сякаш и най-красивата принцеса няма да може да го спаси от него самия или от предизвикателствата на любовта. Няма значение колко е уникална, тя не може да го защити от досадата, която се появява с времето и разбиването на илюзиите. След края на всяка връзка той попада в това, което Октавио Пас нарича „блатото на похотта“ и което обикновено наричаме сексуално пиршество. Тези множество връзки му предлагат удоволствия от върховете на Олимп през нощта, но разговори в низините на следващата сутрин. Така всяка среща бързо започва да се усеща празна и той отново се оказва в копнежа на фантазията за свързване със стабилен партньор. Изгладнял след месеци неангажиращ секс, той подхожда към следващото си завоевание с не по-малко паника. Всеки път, когато Бен се влюбва, той се изстрелва от раз от 0 до 100. Не може да се успокои. Не може да се насити. Той я обладава — при това не само сексуално. Това е другият край на махалото — напълно симетрично и също толкова интензивно.

За хора като Бен лесно се говори с пренебрежение заради крайните им реакции, но те също така са неизбежно привлекателна тема за разговор. Бен е от онези, за които хората говорят със смесица от съжаление (основно жени) и завист (основно мъже). Той е живият конфликт, който много от нас преживяват тихомълком или по заобиколен начин.

Познавайки романтичната природа на Бен, не бързам да предписвам конкретни сексуални идеи за поддържане на либидото му. Бен не приема съвети; прагматичните решения не работят за него, защото затруднението му има нужда повече от признаване, отколкото от поправяне. С това наум заимствам едно упражнение от Бари Джонсън. Казвам на Бен: „Искам да вдишаш и да задържиш дъха си колкото се може по-дълго.“ Свежият кислород неминуемо се превръща в задушаващ въглероден двуокис, което го заставя да издиша. В началото издишването се усеща чудесно, но след няколко мига копнее отново за свеж кислород. Обяснявам му: „Не можеш да избереш между вдишването и издишването; трябва да правиш и двете. Същото е с интимността и страстта.“ Обяснявам на Бен, че напрежението между сигурността и приключението е парадокс, който трябва да управляваме, а не проблем, който можем да разрешим. Това е пъзел.

„Можеш ли да удържаш осъзнатостта за всеки полюс? Имаш нужда и от двете в различни моменти, но не можеш да имаш и двете по едно и също време. Можеш ли да приемеш това? Това не е ситуация «или-или», а такава, в която получаваш ползите от всяка крайност и също така признаваш ограниченията на всяка. Това е прилив и отлив.“

Бен излиза с Адер от осем месеца — рекорд за него — и се случва нещо различно. „Мисля, че съм влюбен в тази жена“ казва той. „Е, да, аз мисля, че съм влюбен във всяка жена, но тази е различна. Добре де, всеки е различен, но тя е наистина различна. Тя ме приземява. Може да съм луднал за нещо — знаеш ме какъв съм — а тя не реагира. Не че не я интересува или не откликва, но не се увлича и не се паникьосва заедно с мен. Има нещо тихо в нея и нали знаеш, че аз никак не съм от тихите. Мисля, че това може да проработи. Харесва ми да съм с нея. И сексът е на ниво…“

Чакам „но-то…“, му казвам аз.

„Но усещам, че нещо се променя. И ставам нервен и се безпокоя. Наистина не искам да прецакам нещата този път. На 43 години съм, за Бога. Искам да имам дете, но се страхувам, че може да не се задържа.“

Не съм се срещала с Адер, но нещо в начина, по който се справя с Бен, ме кара да бъда оптимистка. Неизвестно за него, тя има защитно фолио срещу неговия (смея ли да го кажа?) страх от интимност. В миналото неговите приятелки с радост се сливаха с него, докато Адер е в състояние да удържа себе си — изглежда, че има истинско усещане за себе си, което съществува, независимо от него. Дори и след 8 месеца е много дискретна за личния си живот. Тя излъчва тихо самообладание, трезва и нежна интелигентност. Тя е сестра в педиатрична онкологична клиника и работи под надвисналото присъствие на смъртта. Бен я кара да се смее, той внася лекота в света й.

Неговата жажда за живот я заразява. Еротичната му страст е точно обратното на патологията. Харесва й контрастът Бен със сигурност внася цяла емоционална история в затруднението си и има много неща, с които да се справя. Но трудността да примири сигурността и въодушевлението не е само резултат от личните му проблеми. Това е предизвикателството на съвременния идеал за любовта.

Имайки това предвид, ние изследваме какво означава сексуалността за Бен.

Повечето от нас оплакват замирането на еротичната страст с меланхолия, тихо примирение или яростно вълнение; но поддържането на еротичната жизненост не е станало организират принцип на живота ни. Не е така обаче за Бен. Сексът е мястото, в което се чувства най-жив. Той има възстановителни сили, които му позволяват да се връща в света, чувствайки се обогатен и обновен. Правейки любов, той чувства свързаност и подхранване, което не получава никъде другаде.

Едновременно е уязвим и опитен, разкрит и уверен. Бен е мъж с активен ум. Подложен на високооктанови импулси от либидото си, той се движи най-вече с висока скорост. Става сприхав и дезорганизиран, но все пак неговата хиперактивност му служи добре в развиването на собствената му куриерска компания. За Бен сексът е най-висшето балансиращо преживяване, което разсейва маниакалната му енергия: след крайното напрежение следва пълно разтоварване. По никое друго време той не се чувства така спокойно, както когато е достигнал хедонистичния връх. Това е момент на пълна хармония между него и света. И докато Адер харесва секса, Бен има нужда от него. Сексът поддържа живота му — ако го изключи, ще си помисли, че умира. Не е за учудване, че се паникьосва от мисълта, че страстта запада.

Бен е съвременен мъж по всички показатели. Той се придържа към действието и затова типичният му отговор на сексуалната тревога е да прекрати връзката, да започне да излиза отново, да преживее горещ секс с някой друг, да започне нова връзка, в която се надява да е имунизирана срещу еротичното изстиване. Подчертавам за Бен, че противно на всеобщото вярване, предприемането на действие невинаги е добрият курс.

„Първото нещо е да не действаш веднага, щом се паникьосаш и да не изключваш Адер като начин да се отървеш от тревогата си“, му казвам.

„По-малкото секс не означава задължително по-малко любов.“

Предоставям му защитено пространство за обърканата му тревога и го окуражавам да обмисля противоречията на желанието, вместо да ги изживява. Това тласка Бен отвъд обичайния му начин на мислене. Карам го да признае дилемата и да я наблюдава със съчувствие и разбиране. Да минаваш през конфликта не е същото като да го премахваш. В зачитането и управлението на дуалността лежи оцеляването на желанието.

За Бен сексуалното преживяване е краткосрочно решение. То осигурява временен лек срещу тревогата му и му позволява да се гмурне до по-трудните въпроси: Какво ще му струва да се чувства въодушевен и сигурен в една и съща връзка? Защо екзалтираността и палавостта се разграничават от любовта и обвързването в главата му? Как би могъл да запазва усещане за свобода, докато е в интимна връзка?

Аз давам нова интерпретация на тревогата на Бен, като му предлагам да започне да я приема като ранен сигнал за това, че нещата са влезли в едни прекалено удобни релси. „В миналото си реагирал на тревогата с бягство. Вместо това бих искала да я разглеждаш като инструмент. Тревогата ти е твой съюзник, барометър за нуждата ти да поемаш някои рискове. Щом започнеш да се чувстваш нервен, време е за нещо — не някой — ново.“

На тръгване му давам и следния цитат за размисъл от Франк Джуд Бочо, автор на книгата „Йога на осъзнатостта“: „Оплакваме се от стръмните участъци по пътя ни, проклинаме всеки остър камък под нас, докато по някое време в процеса на нашето съзряване най-сетне поглеждаме надолу, за да видим, че те са диаманти.“

Живеем във време, в което по-бързото е по-добро, контролът е власт, постижението е по-важно от процеса и рискът се калкулира математически.

В свръхангажирания ни живот съществува изкушението да опростяваме екзистенциалните си трудности. Ние просто нямаме времето и търпението за обмисляне с отворен край. Предпочитаме да държим инициативата в ръце и съответно да препотвърждаваме усещането си за контрол. В моята практика се срещам с двойки, които се оплакват как рутината на живота им ги е накарала да се чувстват претръпнали. Но когато непрестанно инвестираме усилия в типа прагматични решения за „правене на секс“, които обещават средностатистическа регулярност ние рискуваме да засилим равнодушието, което се стремим да поправим. Еротизмът ни предизвиква да търсим различни по вид решения, да се отдадем на непознатото и неуловимото, и да разчупим оковите на рационалния свят.