Естер Перел
Еротична интелигентност (3) (Тайната на желанието в дълготрайните връзки)

Глава 1

„Основният огън на еротиката е сексуалността; тя повишава червения пламък на еротиката, който на свой ред повишава и подхранва друг огън, трептящ и син. Това е пламъкът на любовта и еротиката. Двойният огън на живота.“

Октавио Пас, Двойният пламък

От приключение към плен.

Защо търсенето на сигурност изпива жизнената сила на еротиката.

Партитата в Ню Йорк са като антропологични изследвания на терен — никога не знаеш с кого ще се срещнеш и кого ще откриеш. Наскоро наминах на едно събитие, и както е типично в този град на хора, с огромни амбиции и постижения, преди да ме попитат как се казвам, ме попитаха с какво се занимавам. Отговорих: „Терапевт съм и пиша книга.“

Привлекателен млад мъж, стоящ наблизо, също пишеше книга. „За какво пишеш?“, го попитах. „Физика“, отговори той. Любезно подадох и следващия въпрос: „Каква физика?“ Не си спомням какъв беше отговорът му, защото разговорът за физика беше внезапно прекъснат, когато някой ме попита: „А ти? За какво е твоята книга?“ „Двойките и еротиката“, отговорих.

Никога рейтингът ми не е бил толкова висок — на партита, в таксита, в салона за маникюр, в самолети, с тийнейджъри, със съпруга ми, и назовете който искате още — както когато започнах да пиша книга за секса. Давам си сметка, че има определени теми, които отблъскват хората и такива, които действат като магнит. Хората разговарят с мен. Разбира се, това не означава, че ми казват истината. Ако има една тема, която подканва прикриването, това е тази тема.

„И какво за двойките и еротиката?“, попита някой.

„Пиша за природата на сексуалното желание“, отговорих. „Искам да знам дали е възможно да запазим желанието живо в дълготрайните взаимоотношения, да се избегне обикновеното отмиране.“

„За секса не ти е нужна любов, но в любовта трябва да има и секс“, казва един мъж, който стои отстрани и все още не е наясно към кой разговор иска да се присъедини.

„Фокусираш се основно към омъжени двойки? Хетерогенни двойки?“ ме пита друг. Да се разбира: тази книга и за мен ли е? Успокоявам го: „Разглеждам множество двойки. Хетерогенни, гей, млади, стари, обвързани и с неуточнен статус.“

Казвам им, че искам да знам как или дали можем да запазим усещане за живост и въодушевление във взаимоотношенията си. Има ли нещо, присъщо на обвързването, което убива желанието? Възможно ли е да запазим сигурността, без да я превърнем в монотонност? Чудя се можем ли да запазим поетиката на това, което Октавио Пас нарича двойния пламък на любовта и еротиката.

Водила съм този разговор много пъти и коментарите, които чух на това парти, съвсем не бяха нови.

„Не може да бъде направено.“

„Е, в това е целият проблем на моногамността, нали?“

„Ето защо не се обвързвам. Не е свързано със страх, просто мразя скучния секс.“

„Страст, която да трае с години? А какво ще кажеш за страст, която трае само една нощ?“

„Взаимоотношенията се развиват страстта се превръща в нещо друго.“

„Отказах се от страстта, когато родих децата.“

„Виж, има мъже, с които правиш секс, и такива, за които се жениш.“

Както често става в обществените дискусии, най-сложните теми разделят веднага хората на два полюса и нюансът се замества от карикатура. И оттук идва делението на романтици и реалисти. Романтиците отказват живот без страст; кълнат се, че никога няма да се откажат от истинската любов. Те са вечните търсачи, все търсят човека, с когото страстта никога няма да угасне. Всеки път щом желанието отслабва, те стигат до заключението, че любовта си е отишла. Ако еросът запада, значи любовта е на смъртно легло.

Те оплакват загубеното въодушевление и се страхуват да уседнат.

В другата крайност са реалистите. Те казват, че трайната любов е по-важна от горещия секс и че страстта кара хората да правят глупости. Страстта е опасна, създава бъркотия и е слаба основа за брак. По неумиращите думи на Мардж Симпсън: „Страстта е за тийнейджърите и чужденците.“ За реалистите зрелостта взима превес. Първоначалното въодушевление израства в нещо друго — дълбока любов, взаимно уважение, споделено минало и другарство. Намаляващото желание е неизбежно. От теб се очаква да се спреш да се инатиш и да пораснеш.

При разгръщането на разговора двата лагера се гледат със сложна смесица от съжаление, нежност, завист, отчаяние и искрена насмешка. Но дори когато застават в двата края на спектъра, и двете страни се съгласяват с основополагащото предположение, че страстта се охлажда с времето.

„Някои от вас се противопоставят на загубата на интензивност, други я приемат, но всички вие изглежда вярвате, че с времето желанието замира.

Това, с което не сте съгласни, е само колко важна е действително загубата“, коментирам аз. Романтиците ценят интензитета повече от стабилността.

Реалистите ценят сигурността повече от страстта. Но и двата вида хора често са разочаровани, защото малко са тези, които могат да живеят щастливи с която и да било от двете крайности.

Неизменно ме питат и дали книгата ми предлага решение. Какво могат да направят хората? Скрит зад този въпрос е тайният копнеж за жизнения порив, за завръщането на еротичната енергия, която бележи чувството, че сме живи.

Независимо от сигурността и стабилността, заради които хората са избрали да се установят, те не престават да жадуват за тази сила в живота си. Аз станах много чувствителна за улавянето на момента, в който цялото това предъвкване на неизбежната загуба на страстта се превръща в израз на надежда. Истинските въпроси са тези: Можем ли да обичаме и да желаем в една и съща връзка за продължителен период от време? Как? Каква точно би била тази връзка?

Котвата и вълната. Наречете ме идеалист, но аз вярвам, че любовта и желанието не са взаимно изключващи се, а просто не се случват по едно и също време. Всъщност сигурността и страстта са две отделни основни човешки потребности, които се пораждат от различни мотиви и имат тенденция да ни водят в различни посоки. В книгата си „Може ли любовта да бъде трайна?“, изключително внимателният психоаналитик Стивън Мичъл предлага рамка за разрешаване на тази загадка. Както той го обяснява, ние всички имаме нужда от сигурност: постоянство, стабилна опора и приемственост. Тези инстинкти за вкореняване и гнездене ни дават основа за преживяванията ни като хора. Но заедно с това имаме нужда от обновление и промяна — основните сили, които придават на живота пълнота и трепет. Тук рискът и приключението се развихрят свободно. Ние сме ходещи противоречия, от една страна търсещи сигурност и предвидимост, от друга — стремящи се към разнообразие.

Някога гледали ли сте дете, което тича напред, за да изследва света и след това тича обратно, за да е сигурно, че мама и татко са още там? Малкият човек има нужда да се чувства спокоен, за да влезе в света и да го изследва; и щом удовлетвори тази своя нужда от откривателство, иска да се върне обратно към сигурната си база, за да се свърже. Това е спорт, към който ще се завърне и като възрастен, и който ще достигне пика си в игрите на Ероса.

Периоди, в които ще е смел и ще поема рискове ще се редуват с периоди, в които ще търси спокойствие и сигурност. Вероятно ще се колебае известно време, но рано или късно ще предпочете едното от двете.

А това, което е истина за човешките същества, е истина и за всичко живо: всички организми имат нужда от сменящи се периоди на растеж и равновесие. Всеки човек или система, изложен непрекъснато на новости и промени, рискува да попадне в хаос; както и всичко, което е ригидно и статично, престава да расте и накрая умира. Този неспирен танц между промяната и стабилността е като котвата и вълната.

Взаимоотношенията между възрастните отразяват точно тези динамики.

Търсим стабилна, сигурна котва в нашия партньор. И все пак очакваме любовта да ни предложи трансцендентално преживяване, което да ни позволи да се реем отвъд обикновения ни живот. Предизвикателството за съвременните двойки е да примирят нуждата си от сигурност и предвидимост с желанието да следват това, което е вълнуващо, мистериозно и ги кара да благоговеят.

За малко на брой щастливци това не е предизвикателство. Подобни двойки лесно съвместяват чистенето на гаража с взаимното правене на масажи. За тях няма разминаване между обвързването и въодушевлението, отговорностите и забавлението. Те могат да си купят къща и ще продължат да палуват и в нея. Може да станат родители и все така да са добри любовници. Казано накратко, те могат без проблем да съчетават обикновеното и тайнственото. Но за всички нас, останалите, които търсим тръпка в същата връзка, в която сме създали постоянство, това е висока летва. За съжаление твърде много любовни истории се развиват по такъв начин, че страстта се жертва в името на стабилността.

Така че какво всъщност искам?

Адел идва в офиса ми с половин сандвич в едната ръка, в другата с някакви документи, които чете в движение. На 38 години тя е известен адвокат с частна практика. Омъжена е за Алън от 7 години. Това е втори брак и за двамата и имат дъщеря Емилия, която е на 5 години. Адел е облечена елегантно и просто, макар че от известно време е искала да мине през фризьор и това си личи.

„Искам веднага да започнем да работим по темата“, казва ми тя. „През 80% от времето съм щастлива с него. Наистина щастлива.“ За тази добре организирана и успяла жена няма и минутка за губене. „Той не казва някои неща, не е многословен, но е наистина свестен мъж. Взимам вестника и чета за живота на другите и се чувствам късметлийка. Здрави сме, имаме достатъчно пари, къщата ни никога не е горяла, не се налага да избягваме куршуми по пътя към къщи след работа. Знам колко зле може да е там, отвън. Така че какво всъщност искам?“

„Гледам приятеля ми Марк, който се развежда за трети път, понеже жена му не го вдъхновявала, и питам Алън: «Вдъхновявам ли те?», и знаеш ли какво ми казва? «Вдъхновяваш ме да готвя пиле всяка неделя.» Прави чудесен петел с вино, и знаете ли защо? Защото иска да ми угоди; знае, че го харесвам.“

„Така че се опитвам да разбера какво е това, което ми липсва. Нали знаете това чувство от първата година заедно, флирта, вълнението, пеперудите в стомаха, физическата страст? Всъщност дори не съм сигурна дали мога да го изпитам отново. И когато повдигна въпроса пред Алън, той прави физиономия: «Ох, искаш да говорим за Брад и Джен отново?» Дори Брад Пит и Дженифър Анистън са се изморили един от друг, нали? Учила съм биология, знам как работят синапсите, как прекомерната им употреба намалява реакцията, разбирам го. Въодушевлението угасва, да, да, да. Но дори и да не мога да усетя пеперудите в стомаха си отново, искам да усещам нещо.

Реалистичната част от мен знае, че вълнението от началото е заради несигурността, когато не се знае съвсем ясно той какво усеща. Когато още ходехме по срещи и телефонът звънеше, беше вълнуващо, защото не знаех, че може да е той. Сега като пътува, му казвам да не ми звъни. Не искам да ме буди. По-интелигентната част от мен казва: Не искам несигурност. Омъжена съм. Имам дете. Не искам да се тревожа всеки път, когато пътува извън града. Харесва ли ме? Не ме ли харесва? Ще спи ли с друга?“ Нали ги знаете тези тестове по списанията: Как да познаете дали наистина ви обича? Не искам да се тревожа за това. Нямам нужда от това със съпруга ми в този момент, но бих искала да върна малко от онова въодушевление.

В края на дълъг работен ден, с грижите покрай Емилия, приготвянето на храната, чистенето, проверяването на задачите, които имам да свърша, сексът е последното нещо, за което се сещам. Накрая дори не ми се говори.

Понякога Алън гледа телевизия, а аз отивам в спалнята да си чета и се чувствам напълно щастлива. Така че какво е това, което се опитвам да кажа? Защото всъщност не говоря само за секс. Искам да бъда ценена като жена. Не като майка, съпруга или другар. И искам да го ценя като мъж.

Може да е поглед, докосване, дума. Искам да ме видят без целия багаж, който нося.

Той казва, че е взаимно. Прав е. Не е като да си облека нещо небрежно и да излезем да се мотаем. Мързелива съм в частта: „Направи се специална“.

Когато се запознахме, му купих кожена чанта за рождения ден — нещо, което беше видял и харесал — и вътре имаше два билета до Париж. Тази година му подарих DVD и отпразнувахме с няколко приятели, хапвайки печено месо, приготвено от майка му. Нищо против месото, но ето до какво стигнахме.

„Не знам защо не правя повече. Станах самонадеяна.“

В задъхания поток от думи Адел успява цветисто да улови напрежението между комфорта на обвързаната любов и приглушаващия ефект, който има върху еротичната жизненост. Познатото наистина е успокояващо и носи усещане за сигурност, от което Адел никога не би и помислила да се откаже. В същото време би искала да си върне качеството на жизненост и въодушевление, което са имали с Алън в началото. Иска както уюта, така и живота на ръба, и ги иска и двете с него.

 

 

Епохата на хедонизма

Преди не чак толкова много време желанието да изпитваме страст по съпруга си би било противоречие в понятията. В историята тези две сфери на живота са били организирани поотделно — от една страна брак, а страстта най-вероятно някъде другаде, ако изобщо някъде. Представата за романтичната любов, която се появява към края на 19-ти век, за първи път ги събира на едно място. Поставянето на секса в центъра на брака и повишените очаквания, които го съпровождат, се появяват едва десетилетия по-късно.

Социалните и културните трансформации от последните 50 години предефинираха съвременния живот в двойка. Алън и Адел се ползват от постиженията на сексуалната революция през 60-те, освободеността на жените, наличието на хапчета за контрол върху бременността и появата на гей движенията. С широкото разпространение на хапчето против забременяване сексът се освободи от репродуктивната си функция, феминизмът и гей парадите се бореха да дефинират сексуалното изразяване като ненакърнимо човешко право. Антъни Иденс описва този преход в „Трансформацията на интимността“, когато обяснява, че сексуалността е станала собственост на личността и можем да я развиваме, определяме и предоговаряме през целия си живот. Днес нашата сексуалност е личен проект с отворен край; тя е част от това, което сме, идентичност, а не само нещо, което правим. Тя стана основен елемент в интимните взаимоотношения и сега считаме, че сексуалното удоволствие ни се полага.

 

 

Настъпи ерата на хедонизма.

Тези развития, заедно с икономическия просперитет след войната допринесоха за период на несравнима свобода и индивидуализъм. Хората днес са насърчавани да се стремят към лична удовлетвореност и сексуално задоволство и да се освободят от ограниченията на социалния и семеен живот, които се свързват със задължения и дълг. Но в сянката на тази проявена екстравагантност, една нова разяждаща несигурност също си пробива път. Разширеното семейство, общността и религията може наистина да ограничават свободата ни (и сексуална, и не само), но в замяна предоставят така необходимото усещане за принадлежност. Поколения наред тези традиционни институции са осигурявали ред, смисъл, приемственост и социална подкрепа. Разпадането им ни оставя с повече избори и по-малко ограничения от преди. По-свободни сме, но и по-самотни. Както Гидънс го описва, станали сме онтологично по-неспокойни.

Ние внасяме в любовните си взаимоотношения това свободно носещо се безпокойство. От любовта се очаква не само да осигурява емоционална устойчивост, съчувствие и другарство, но и да действа като панацея за екзистенциалната самота. Ние гледаме на партньора си като на защитник срещу превратностите на съвременния живот. Не че човешката ни сигурност е по-голяма тези дни в сравнение с преди. Всъщност може би точно обратното е вярно. Различното е, че съвременният живот ни е лишил от традиционните ресурси и създаде ситуация, в която се обръщаме към само един човек за защита и емоционално свързване; нещо, за което преди са се грижели множество социални мрежи. Интимността се оказва претоварена с очаквания.

Разбира се, когато Адел описва състоянието на брака си, тя не мисли за съвременна всеобща тревога. Но вярвам, че опасностите пред любовта се засилват от особената съвременна болка, която внасяме в нея. Живеем на големи разстояния от семействата си, не знаем нищо за приятелите си от детството и обикновено сме изкоренени и посадени на ново място. Цялата тази непоследователност има натрупващ се ефект. И така внасяме в любовните отношения почти непоносима екзистенциална уязвимост — сякаш любовта сама по себе си не е достатъчно опасна.

 

 

Съвременна любовна история: кратка версия

Срещаш се с някой посредством мощната алхимия на привличането. Това е сладка реакция и винаги е изненада. Изпълнен си с усещане за нови възможности, надежда и издигане от ежедневното към един свят на емоция и омая. Любовта те сграбчва и се чувстваш силен. Този устрем ти харесва и ти се иска да запазиш усещането за него. Също така се страхуваш. Колкото повече си привлечен, толкова повече може да загубиш. Така че започваш да се стремиш да подсигуриш любовта. Опитваш се да я поправиш, да я направиш зависима. Поемаш първите ангажименти и с удоволствие се отказваш от малко свобода в замяна на малко устойчивост. Създаваш си комфорт посредством навици, ритуали, наричането с мили имена — все неща, които носят успокоение. Но въодушевлението е вървяло ръка за ръка с известно количество несигурност. Усещането, че се носиш над земята е било резултат от неувереността, и сега, когато се опитваш да го уловиш, се оказва, че изцеждаш жизнеността на връзката. Наслаждаваш се на комфорта, но се оплакваш, че си ограничен. Липсва ти спонтанността. В опита си да контролираш рисковете на страстта, си я опитомил до такава степен, че вече не съществува. Така се ражда скуката в брака.

Макар че любовта ни носи обещание за спасение от самотата, тя също така засилва зависимостта ни от един човек. Това няма как да не ни направи уязвими. Ние имаме склонност да смекчаваме тревогите си със засилване на контрола. Чувстваме се по-сигурни, като намаляваме дистанцията между нас, максимизираме увереността, минимизираме заплахите и удържаме неизвестното. Обаче някои от нас се защитават срещу несигурностите в любовта с такова усърдие, че се лишават от богатството й.

Съществува силна тенденция в дългогодишните взаимоотношения да се предпочита предвидимото пред непредвидимото. А еротиката процъфтява в полето на непредвидимото.

Желанието се сблъсква с навика и повторението. То е непокорно и предизвиква опитите ни за контрол. Така че докъде ни довежда това? Не искаме да се лишим от сигурността, защото връзката ни зависи от това.

Усещането за физическа и емоционална сигурност е основа за здравословни удоволствия и взаимоотношения. Все пак без елемент на несигурност няма копнеж, няма очакване и няма тръпка. Мотивационният експерт Антъни Робинс го изразява с лаконична простота, като обяснява, че страстта във връзката е пропорционална на количеството несигурност, което можем да понесем.

 

 

Да погледнеш с нови очи

Е, как да включим несигурност в интимните си взаимоотношения? Как да създадем този крехък баланс? В действителност той вече е налице.

Източните философи отдавна са знаели, че непостоянството е единствената константа. Имайки предвид преходната природа на живота и неспирния му поток, има повече от намек за арогантност в предположението, че можем да направим взаимоотношенията си постоянни и че сигурността може да се стабилизира. Както се казва в поговорката: „Ако искаш да разсмееш Бог, разкажи му плановете си.“ При все това със сляпа вяра ние продължаваме.

Като лоялни граждани на съвременния свят ние вярваме в собствената си ефективност. Ние сравняваме страстта в началото с юношеското опиянение — както преходно, така и нереалистично. Утехата за отказването от нея е сигурността, която чака от другата страна. За съжаление, когато заменяме страстта срещу стабилност, не подменяме ли една фантазия с друга? Както Стивън Мичъл посочва, фантазията за постоянство може да замени фантазията за страстта, но и двете са продукт на едно и също въображение.

Жадуваме за постоянство и бихме се трудили за това, но то никога не ни е гарантирано. Когато обичаме, ние винаги поемаме риска да загубим — като бъдем критикувани или отхвърлени, като преживеем раздяла или в крайна сметка и смърт — независимо колко усилено се опитваме да се защитим срещу това. Да въведем несигурност понякога не изисква нищо повече, освен да се откажем от илюзията на сигурността. С тази смяна на перспективата разпознаваме вродената мистерия на нашия партньор.

Изтъквам пред Адел, че за да поддържаме желанието към един човек живо във времето, трябва да можем да внасяме неизвестност в познатото пространство. По думите на Пруст: „Истинското откривателско пътуване не е в това да търсим нови пейзажи, а да погледнем с нови очи.“

Адел си спомня за един момент, в който е преживяла точно тази смяна на перспективата. „Нека да ти кажа какво се случи преди две седмици“, казва.

„Такава рядкост е, че си спомням самия момент. Бяхме на работа и Алън говореше с няколко свои колеги, и когато го погледнах, си помислих — толкова е привлекателен! Беше почти странно, като преживяване извън тялото. И знаеш ли кое беше най-хубавото? За един миг забравих, че ми е съпруг и истински таралеж в гащите, противен, инат, дразни ме и оставя пълен хаос по пода. В този миг го видях, сякаш не знаех всичко това, и бях привлечена от него точно както в началото. Той е много умен, говори добре, има нещо особено успокояващо и секси в него. Не си мислех за всички наши глупави спорове — когато се караме сутрин, защото закъснявам, или защо някой е направил нещо, или какво ще правим по Коледа, или че трябва да поговорим за майка му. Бях далеч от всички тези безсмислици и абсурдни разговори. Аз просто го видях. Ето така се чувствах и се чудя дали и той понякога все още се чувства по подобен начин към мен.“

Когато питам Адел дали е споделила с Алън за това свое преживяване, тя набързо ми казва, че не е. „Няма начин. Той ще ми се присмее.“

Предполагам, че изчезването на романтиката се дължи не толкова на ограниченията на познатото или на ежедневните задължения, които преживяваме като товар, колкото на страха. Еротиката е рискована.

Хората се боят да си позволят тези мигове на идеализация и копнеж по човека, с когото живеят Те включват признаване на суверенитета на другия, което може да се усети като нестабилност, когато приемем, че нашият партньор е отделен човек, със собствената си воля и свобода, деликатността на връзката ни става по-видима. Уязвимостта на Адел е видима в начина, по който се чуди дали Алън се е чувствал по същия начин като нея.

Типичната защита срещу тази заплаха е да останем в царството на познатото и любящото — обичайните кавги, удобният секс, всекидневните аспекти на живота, които ни държат привързани към реалността и отстраняват всяка възможност за трансцендентност.

Но когато Адел гледа Алън извън контекста на брака им — превключвайки от близък план към широкоъгълен обхват — тя го вижда като отделна, автономна личност и това на свой ред засилва привличането й към него. Тя го вижда като мъж. Тя трансформира един познат във все още непознат, дори и след всички тези години.

 

 

Точно когато си мислиш, че я познаваш…

Ако несигурността е вградена черта на всички взаимоотношения, така е и с мистерията. Много двойки, които идват на терапия си представят, че знаят всичко за партньорите си. „Съпругът ми не обича да говори“, „Приятелката ми никога не би флиртувала с друг мъж. Тя не е такъв човек“, „Любимият ми не би ходил на терапия“, „Защо просто не го кажеш? Знам какво си мислиш“, „Няма нужда да й купувам скъпи подаръци, тя знае, че я обичам.“

Опитвам се да им обърна внимание колко малко са видели и да ги подтикна да възвърнат любопитството си и да погледнат през пролуките на стените, с които са барикадирали другия.

В действителност никога не познаваме партньорите си толкова добре, колкото си мислим. Мичъл ни напомня, че дори и в най-скучните бракове предвидимостта е мираж. Нуждата ни от постоянство ограничава готовността ни да опознаваме човека до нас. Ние се стремим да пригодим него или нея към една представа, която често е плод на собственото ни въображение, основано на собствения ни набор от потребности. „Той никога не се тревожи. Като скала е. А аз съм невротичка“, „Той е твърде страхлив, за да ме напусне“, „Тя не се примирява с никоя от глупостите ми“, „И двамата сме големи традиционалисти. Макар че тя има докторат, наистина обича да си стои вкъщи и да се грижи за децата.“ Виждаме това, което искаме да видим, това, което можем да понесем да видим, и нашият партньор прави същото. Неутрализирането на сложността на другия ни позволява да се справим с неговата различност. Ние създаваме един опростен образ партньорите си, пренебрегвайки или отхвърляйки съществени части от тях, когато те заплашват установения ред на живота ни в двойката. Ние също така опростяваме собственото си аз, отказвайки се от големи парчета от нашата личност в името на любовта.

Така, когато вклиняваме себе и партньорите си към статични представи, не бива да се изненадваме, че страстта се спасява през прозореца. И съжалявам да го кажа, но загубата е двойна. Не само че сте изстискали живителната сила на страстта, но и не сте спечелили сигурност.

Крехкостта на това изфабрикувано равновесие става видима, когато единият партньор нарушава правилата и настоява да внесе по-автентични части от себе си във връзката.

Точно това се случва на Чарлз и Роуз. Женени от почти четири десетилетия, те са имали много време да се дефинират един друг. Чарлз е жив, провокативен и палав съблазнител. Той е страстен мъж, който има нужда от контейнер, някой, който да му помага да канализира разюзданата си енергия, която го разсейва. „Ако не беше Роуз, не мисля, че бих имал кариерата или семейството, които имам днес“, казва той. Роуз е силна, независима и трезвомислеща. Тя притежава едно естествено самообладание, което удържа неговата невъздържаност. Както те сами се описват — тя е стабилната, той е подвижният. Малкото пъти, в които Роуз се е впускала в по-страстни територии, е било преди да срещне Чарлз; намирала го е за твърде всепоглъщащо и след това се е чувствала изтощена и нещастна. За нея той е страстта, която тя няма нужда да притежава. Това, което плаши Роуз, е да загуби контрол, а това, което плаши Чарлз, е, че се наслаждава на загубата на контрол твърде много. Взаимното допълване в тяхната връзка им позволява да процъфтяват в едно определено пространство.

Това плодоносно решение е работело добре до деня, в който вече не е работело. Както често се случва, има един момент, в който си признаваме, че това, което сме правели досега, вече не работи. Често това се случва в резултат на значими събития, които ни заставят да преразгледаме смисъла и структурите в живота си. Изведнъж компромисите, които до вчера са работели, стават саможертви, които днес не искаме да търпим. За Чарлз поредица от загуби — смъртта на собствената му майка, смъртта на близък приятел и заплаха за собственото му здраве — са го накарали категорично да осъзнае, че е смъртен. Сега той иска да живее пълноценен живот, да използва жизнеността си, да се свърже с темперамента си, който е потискал, за да бъде с Роуз. И не може повече да издържа тази част от него да стои заключена, дори и в замяна на стабилната основа, която Роуз предлага. Но всеки път, когато се опитва да говори за този свой глад с Роуз, тя се чувства застрашена и го прекъсва: „Имаш поредната криза на средната възраст? Какво ще направиш, ще си купиш самолет ли?“.

И Роуз, и Чарлз са имали своите немоногамни прекъсвания през годините, фактите са били ясни, детайлите — не; и са оставили тези епизоди зад гърба си. Или поне Роуз го е направила. „Мислех, че вече сме преминали буйните години. Сега сме вече 60-годишни, за Бога“, жалва се тя.

„А това какво изключва?“ питам аз.

„Да ме наранява! Да рискува брака ни! Успях да приема условията на нашата връзка. Защо той не може?“

„И какви са тези условия?“

„Когато се оженихме, много се обичахме. И още е така. Но можем да кажем, че и двамата сме преживявали повече страст с други партньори.“

Чарлз осъзна своите илюзии след това — интензивността беше винаги кратка и в крайна сметка той се оказваше с жени, с които нямаше много общо. Аз излизах от своите връзки облекчена. Загубвах се в тях. Говорили сме за тези неща тогава и си казахме, че и двамата търсим нещо по-трайно и по-спокойно. Роуз продължава да обяснява как и двамата с Чарлз са имали други цели в брака си — партньорство, интелектуално развитие, физическа и емоционална грижа, подкрепа. „Ние наистина ценяхме това, което намирахме един в друг.“

Роуз израства в бедност. Баща й притежавал склад за отпадъци в селската част на Тенеси. Днес тя има ъглов офис на 56-и етаж с гледка към улица Мадисън в Манхатън. „Моето провинциално градче не можеше да даде подкрепа на момичета с амбиции, а аз имах много. Когато срещнах Чарлз, знаех, че е различен. Можех да бъда с него и той би ме оставил да правя каквото съм решила за себе си. В началото на 60-те това беше нещо много важно.“

„Какво си мислеше, че ще се случи със секса? В началото на 60-те и това беше нещо много важно“, казах аз.

„За мен сексуалният ни живот беше ОК. Мислех, че всичко е наред, даже ми беше приятно“, ми казва тя. „Винаги съм знаела, че за Чарлз не е достатъчно, но очаквах да се справи някак с това.“

В отделна сесия с Чарлз няколко седмици по-късно той ми разказва своята версия на нещата. „Сексът с Роуз е приятен, но винаги е бил някак скучен. Понякога се справях с ниската интензивност, понякога ми беше непоносимо. Влизах в интернет, излизах извън брака, отивах при Роуз. Най-вече се опитвах да го потисна, защото изглежда, че нямаше много място за секс между нас. Но повече не искам да го правя. Животът е твърде кратък. Остарявам. Когато се чувствам еротично жив — както ти казваш — не се тревожа за смъртта, не се тревожа за възрастта си, или поне за няколко мига е така.“

„Честно казано, изненадан съм от реакцията й.“, продължава той, „От години не се интересува от секс. Може и да звучи странно, но наистина не съм мислил, че тя ще има толкова силни емоции, свързани с желанието ми да излизам с други жени. Макар че вече не съм само с нея, аз съм й все така емоционално верен и отдаден, както винаги съм бил. Не искам да я нараня и със сигурност не искам да я напускам, но беше важно нещо да се промени за мен.“

Чарлз не се държи според предписанията, но и Роуз също не се държи според тях. Тя е крехка и се страхува, че не е непобедимата жена, която Чарлз иска тя да бъде. Точно както са забранили съблазънта, така са прикрили и уязвимостта си. Те са израснали респективните си роли и са в криза.

Двамата не подозират, това може да е най-прекрасната възможност за разширение, която са имали от години, защото тя им позволява да изразят части от себе си, които твърде дълго са отричали. Уморително е да държиш всичко под контрол през цялото време, и Роуз има нужда от почивка. Също толкова изтощаващо е да се чувстваш еротично мизерстващ, и отказът на Чарлз да понася повече тази ситуация е първата стъпка към това да представи по-автентични части от себе си на Роуз. По ирония, насред целия този емоционален безпорядък те започнаха отново да се любят след дълги години прекъсване. Желанието на Роуз към Чарлз се завръща заедно с неговия интерес към други жени. Колкото повече й се изплъзва, толкова повече тя го желае. А за него във факта, че нея я е грижа за това, което той прави, има много дълбок еротичен стимул.

Години наред тяхната връзка е действала като договор за взаимен интерес.

Те избягвали да изразяват чувства или потребности, които се намирали извън установените от тях граници. Никой от тях не си позволявал да бъде ирационален, безчувствен или алчен. Сега и двамата заявяват сериозно исканията си. Те изискват един от друг неща, от които не искат да се откажат. Има много болка, но заедно с нея и много жизненост, която никой от двамата не отрича.

„Не съм се чувствала толкова зле от години“, казва ми Роуз, „но под всичко това мога да видя, че нещо трябваше да се случи. Винаги съм се фокусирала върху това, което можеш да пипнеш — парите, къщата, децата да отидат в колеж — мислех си, че това е стабилност. Но кой казва, че това, което иска Чарлз, е фриволно? Може би е друга форма на грижа за брака.“

Отказвайки да признават всичко, което се намира извън рамките на приетото поведение, Чарлз и Роуз постигат точно обратното на това, което искат. Вместо да заздравят любовта си, те я правят по-крехка. Но позволението, което двамата си дават, за да разкрият потискани досега части от себе си, също носи определен риск. Залогът е самата основа на връзката им. Всеки от тях има за задача да понесе разгръщането на другия, дори когато това ги води отвъд познатата им зона на комфорт.

 

 

Разпадането на системата за сигурност

Ние често очакваме нашите взаимоотношения да действат като опора срещу залитанията и стрелите на живота. Но любовта по природа е нестабилна. И ние започваме да я укрепваме: заздравяваме границите, запушваме пролуките, създаваме предвидимост, и всичко това в усилието си да се чувстваме по-сигурни. За съжаление механизмите, които използваме, за да заздравим любовта, често я излагат на още по-голям риск.

Ние се вкопчваме в познатото и може би постигаме мирно съжителство, но по пътя започваме да дирижираме скуката. Ентусиазмът във връзката изчезва под тежестта на прекомерния контрол. Разстроени, двойките се чудят: „Какво стана със забавлението? Къде отиде въодушевлението, издигането над ежедневното, изумлението?“.

Желанието се разпалва от неизвестното и по тази причина му е вродено да предизвиква безпокойство. В книгата си „Отворен за Желанието“ психоаналитикът будист Марк Епщайн обяснява, че именно стремежът да се отдадем на тази мистерия пази желанието живо. Изправени пред неоспоримата различност на партньора ни, можем да реагираме със страх или с любопитство. Можем да се опитаме да ограничим другия до едно познато цяло или да приемем, че той завинаги ще остане загадка за нас.

Отказвайки се от желанието за контрол, оставайки отворени към неизвестното, ние запазваме възможността за нови открития.

Еротиката живее в противоречивото пространство между тревогата и удивлението. Партньорите ни продължават да ни вълнуващ да ни носят удоволствие и да ни привличат. Но за много от нас да се откажем от илюзията за сигурност и да приемем реалността като изначална несигурност се оказва трудна стъпка.