Естер Перел
Еротична интелигентност (11) (Тайната на желанието в дълготрайните връзки)

Глава 9

В храма на еротичния ум откриваме директен път към удоволствието „Цялата фауна на човешките фантазии, тяхната морска растителност се носи по течението и избуява в слабо осветените зони на човешката активност и сякаш сплита дебели плитки от тъмнината.

Тук също изникват фаровете на съзнанието, с тяхната привидна прилика с по-малко ясни символи.

Портите на неизвестността се отварят, докоснати от човешката слабост, и вече сме навлезли в царството на мрака. Една погрешна стъпка, една погрешна сричка и мислите на човека са разкрити.“

Луи Арагон

Плът и фантазия

При навлизането си в пубертета Катрин е била с около 25 килограма наднормено тегло. Сексуално невидима, многократно отблъсквана, тя била „грозното пате“, което оставяли да пази на вратата, докато нейните приятелки правели секс от другата страна. Днес тя е красива жена, омъжена от почти 15 години. Тя и съпругът й играят въображаем сюжет, в който тя е високоплатена проститутка. Мъже плащат огромни суми за удоволствието от нейната компания — желаят я толкова силно, че са склонни да похарчат цяло състояние, да рискуват работата и брака си, за да получат частица от нейното време. Колкото по-далеч прекрачат границата на общоприетото, толкова по-висока е и нейната цена. Униженията от миналото на Катрин сега са отмъстени от мъжете, които не могат да я подминат, без да й отправят погледи, изпълнени с възхищение. В своя свят на фантазии тя триумфира и търси своето отмъщение за болката и обидата от нейната ранна младост.

Жената на Дарил се оплаква: „Той не може да вземе решение дори за това в кой ресторант да отидем, а иска да ме завърже за леглото? Как да си го обясня?“ Трудностите, които Дарил среща в отстояването на мнението си във всекидневния живот са драматично отразени в неговите фантазии за доминиране. В силно ритуализирана и взаимно съгласувана хореография на подчинение и доминиране, агресията на Дарил намира безопасен начин на изразяване. Потребностите му са удовлетворени, страхът му да не отиде твърде далече е овладян и неговата мъжка сила носи на другите удоволствие вместо болка.

Лукас, освободен хомосексуален мъж, израснал в малък град в южен Илинойс, години наред се преструвал на хетеросексуален и живеел в постоянен страх да не бъде разкрит. Играел във футболния отбор на гимназията и дори правил секс с главната мажоретка, защото тя флиртувала с него пред очите на всички, и знаел, че ако й откаже, ще събуди съмнения относно сексуалната си ориентация.

Сега, вече навършил 30 години, той обяснява: „Махнах се от този град, защото исках открито да бъда гей, без това да застрашава живота ми. Сега се разхождам по нудисткия плаж в Акуина и се преструвам на хетеросексуален, като се надявам някой гей да пожелае да ме съблазни. Ще бъда хетеро, но само според собствените ми условия. Днес се преструвам на хетеро само когато това би ми помогнало да накарам някого да ме свали. За мое щастие толкова много обратни мъже харесват да свалят мъже с хетеро ориентация, че непрекъснато ми се усмихва късметът“.

Емир е моногамен мъж и винаги е бил такъв. „винаги съм имал приятелки, истински приятелки, жени, които обичах и с които бях заедно с години. Такъв съм. С Алтеа сме заедно вече от пет години. Имахме страхотен сексуален живот, но откакто се роди детето ни преди шест месеца, тя не иска да правим секс толкова често, колкото преди. Налага се да мобилизирам целия си арсенал от тактики за съблазняване, но дори и това невинаги помага. В повечето случаи се налага сам да се погрижа за себе си.“ Любимата фантазия на Емир е да прави секс с две жени едновременно: „Харесва ми идеята за цялото това внимание.“

Много хетеросексуални мъже фантазират за жени-нимфоманки, защото те не трябва да бъдат ухажвани или увещавани за секс. Не е необходимо да се разпалва настроението им, защото те винаги са в настроение. Те не казват: „Как можеш сега да мислиш за секс, когато имаме толкова много работа?“

Те казват: „Искам още, още и още.“ До тях мъжът не изпитва чувство за вина поради това, че е пожелал да прави секс, защото те самите го искат също толкова силно. Когато две французойки ви поканят в леглото си, можете да бъдете сигурни, че нито една от тях няма да каже: „Не тази вечер скъпи, прекалено съм изморена.“

 

 

Хлябът на бедните

До неотдавна на сексуалните фантазии се гледаше с неодобрение. Това, което в християнството някога е било грях, по-късно в очите на модерната психология започнало да се смята за извратеност, характерна за незадоволените и незрели личности. Дори в наши дни много хора считат, че фантазията не е нищо повече от слаба компенсация на сексуалната неудовлетвореност и пустота, и се дължи на слаби нерви, възпрепятствано развитие или наднормено тегло.

Те вярват, че сексуалните фантазии показват какво искаме да ни се случи в действителност. „Ако мъжът ми ме смяташе за достатъчно привлекателна, нямаше да има нужда да гледа снимки на жени с големи гърди“, оплаква се една съпруга. „Когато фантазирам, че други мъже ме обладават, се чувствам все едно изневерявам на приятеля си.“, казва друга клиентка. „Коя жена би искала да бъде изнасилена?“

Аз също следвах тесния мироглед, според който фантазиите са хлябът на бедните — храна за сексуално незадоволените. Бях научена да гледам на фантазиите като на симптом за невроза или незрялост, или като на еротично подправени романтични сънища, които пречат на хората да видят истинската личност на партньора си и подкопават връзките от реалния живот. Бях заседнала на границата между въображение и реалност, неспособна да се потопя в сложността на еротичния интелект. За щастие бях достатъчно любопитна, за да продължа да разпитвам пациентите си за техните фантазии. Но дори след като ми бяха разказали за тях, аз все още не знаех какво да правя с тази информация.

Все едно гледах някой велик руски филм без надписи; макар и да се възхищавах на красотата на кинематографията, нямах представа за какво става въпрос.

С годините мисленето по тази тема претърпя развитие и днес гледаме на фантазиите като на естествен компонент от сексуалността на възрастния човек. Докато някога на фантазиите се е гледало единствено като на скрити, натрапчиви импулси (или като на перверзни желания, характерни за неосъществените хора, представляващи малцинство), то днес вече мисленето по въпроса е много по-разкрепостено. Съвместната работа на философи и клинични психолози като Мишел Фуко, Жорж Батай, Етел Спектър Пърсън, Робърт Столър, Джак Морин, Майкъл Бадер, както и дузина други доведоха до огромната промяна в разбирането за дълбочината и богатството на еротичното въображение — какво представлява и как функционира.

В личната си практика започнах да считам фантазирането за ценен ресурс на въображението, независимо от това дали то се практикува самостоятелно или съвместно от двойките. Способността да отидем където пожелаем благодарение на нашето въображение е прост израз на личната ни свобода. То е креативна сила, която може да ни помогне да се издигнем над реалността. Осигурявайки ни временно бягство от дадена връзка, то служи като мощен лек срещу загубата на либидото във връзката. Казано по-просто, въображението е подправката, която обогатява любовта и нежността.

Фантазиите — сексуални или други, също така разполагат с почти магичната сила да лекуват и възобновяват. Те възвръщат отнетите при мастектомия гърди и ни помагат да се движим, както сме го правили преди осакатяващата злополука. Те ни връщат обратно в миналото, правят ни отново млади и за кратко време ни позволяват да бъдем такива, каквито вече не сме и каквито може би никога не сме и били: безупречни, силни, красиви. Помагат ни да бъдем с любимия човек, който вече е починал, или ни връщат към спомени на страстно любене с партньора, който вече не предизвиква желание у нас. Чрез фантазията ние поправяме, компенсираме и трансформираме. За кратък момент ние се издигаме над реалността на живота, а следователно и над реалността на смъртта.

Колкото повече слушам и проучвам, толкова повече оценявам колко значимо нещо е фантазията — нейната енергия, благоприятно й влияние, лечебните й качества и психологическата й сила. Фантазиите ни обединяват уникалността на нашата лична история с широкия обхват на колективното въображение. Всяка култура използва поощрения и забрани, за да изрази какво е секси (Американски идол/Моника Люински!) и какво е забранено (Секс с църковен служител/Секс с Моника Люински!) Полетите на въображението ни попълват празнината между възможното и позволеното, фантазията е онази алхимия, която превръща смесицата от психически елементи в чистото злато на еротичното желание.

В работата ми с двойки сексуалната фантазия също така служи като източник на информация за душевния живот на човека и за динамиката във връзката на двойката, фантазиите са хитроумен начин, благодарение на който нашият креативен разум преодолява всякакъв вид конфликти, свързани с желанието и интимността. Психоаналитикът Майкъл Бадер (чиято проницателна книга „Възбуда“ разкрива скритите тенденции на фантазиите) обяснява, че в храма на еротичния разум ние намираме психологически сигурно място за освобождаване от измъчващите ни тревоги и страхове. Нашите фантазии ни позволяват да обезсилим и премахнем ограниченията, наложени от съвестта, културата, в която живеем, и самооценката ни.

Ако се чувстваме несигурни и непривлекателни, то в нашите фантазии ние сме неотразими и завладяващи. Ако очакваме въздържана жена, то във фантазиите тя е ненаситна. Ако се страхуваме от собствената си агресия, в нашите вътрешни мечти ние може да се чувстваме силни, без да се тревожим, че може да нараним друг човек. Ако не смеем да изречем желанията си, в нашето еротично въображение другите отгатват нашите нужди още преди нас самите. Ако сме убедени, че не бива да правим секс, в нашия измислен свят ние се отдаваме на другия, без да се налага да поемаме отговорност за това — направили сме онова, което той е поискал, а не ние.

Фантазиите съдържат в себе си и проблема, и решението. Те са горещо пространство, в което страхът, който дотогава ни е възпирал, се трансформира в дързост. Какво облекчение е да открием, че срамът ни е преминал в любопитство, боязливостта в отстояване, а безпомощността в независимост. И все пак въображението невинаги се проявява под формата на подробно изработен сценарий. Много хора мислят, че ако не си представят внимателно нагласен сюжет, с добре описани герои, тогава те изобщо не фантазират. Това важи с особена сила за жените, които като цяло се затрудняват да създават собствени сексуални образи. Моята пациентка Клаудия веднъж ми разказа в големи детайли как би искала мъжът й да я прелъстява. Тя си представяше бавен, постепенно разгръщащ се танц на съблазняване, който продължава през целия ден, с провокиращи разговори, леки целувки по врата, нежни докосвания, сърдечни усмивки и съблазняващи погледи. „Искам да докосва раменете ми, без да докосва гърдите ми. Искам да се закача с мен, да се движи леко предизвикателно и след това да се оттегля, така че да ме накара да го желая. Искам да го моля да докосва гърдите ми.“ обяснява тя. „А ако той правеше подобни неща?“, попитах аз.

„Бихме имали напълно различна сексуална връзка.“, отговаря тя.

Когато след приблизително двадесет минути започвам да я разпитвам за нейния свят от фантазии, тя ме уверява: „Аз не фантазирам. Джим го прави, но не и аз. Той все мечтае за тройка.“ Изумена, аз й казвам: „Шегуваш ли се? Цялото ти описание за любовната игра и очакване е фантазия. Със сигурност не е реалност, нали?“

Считам, че сексуалните фантазии включват всяка мисловна дейност, която поражда желание и засилва ентусиазма. Не е задължително тези мисли да бъдат прекалено описателни, нито дори добре дефинирани. Те често са неизразими, и представляват по-скоро усещания, отколкото образи, по-скоро са чувствени, отколкото сексуални. Еротичното въображение може да се задвижи принципно от всичко. Спомени, миризми, звуци, думи, определени части от деня, повърхности и материи — всички те могат да бъдат считани за фантазия, в случай че задвижат дъгата на желанието.

В своята книга „Влюбени мъже“ Нанси Фрайдей пише: „Фантазията е карта на желанията, уменията, пътищата за бягство и скритите тайни; навигационна пътека, която изобретяваме, за да държим курса между рифовете и подводните пясъчни насипи на безпокойството, чувството за вина и потиснатостта. Тя е дете на съзнанието, но е родена като ответ на напора на подсъзнанието. Очарователното във фантазиите е, че са странни, но също така лесни за тълкуване; всяка от тях ни дава ясна и логична картина на личността — подсъзнанието — на човека, на когото принадлежи, дори той да е убеден, че това е било просто случайно хрумване за момента.“

 

 

Тишина, моля!

Символичните парадокси и ирационалността на нашето еротично въображение предоставят най-очарователната и разкриваща гледка към нашите психологически дълбини. Фантазиите изразяват истини за самите нас, които трудно могат да бъдат достигнати по друг начин. Те ни разголват докрай и по свой собствен, мистериозен начин изразяват нашите най-съкровени желания.

Въпреки това, когато се стигне до споделянето на нашите вътрешни размишления, повечето от нас са извънредно сдържани дори със собствените си партньори (а вероятно най-вече с тях). Във времена, в които интимност означава разкриване на нашите неудобни лични истини, мълчанието около еротиката продължава да се спазва като твърдо правило.

Въпреки че повечето от нас с охота споделят за нещата, които правят, малцина имат желание да разкрият за какво мислят, докато го правят. На най-елементарно ниво нашата неохота произлиза от просто смущение.

Повечето от нас от най-ранна възраст са научени да запазват мислите за себе си и да държат ръцете си далече от тялото. Някои от нас са получили дори по-строго предупреждение, което е превърнало невинното любопитство в постоянен срам. Научени на мълчание, наследили неоспоримото недоверие към секса — нищо чудно, че изпитваме пълно неудобство да споделим най-съкровените си мисли. Разкривайки се пред друг човек, рискуваме да ни се присмеят или да ни разкритикуват. Една от пациентките ми на име Зоя го обобщи много точно: „Възпитана съм да вярвам, че сексът е нещо лошо и за него не се говори. Хората, които обичат да правят секс, са маниаци и перверзници, ослепяват и им порастват косми върху дланите. Можеш да бъдеш сигурна, че си държах устата затворена.“

Ако ние не говорим, никой друг няма да го направи. Много от нас преживяват еротичните си фантазии единствено в усамотените мигове (въпреки широката публичност на секса). Тъй като не знаем другите какво мислят и правят, няма с кого да се сравним и няма начин да преценим дали сме нормални. Страхуваме се да не се окажем различни и с това да отблъснем останалите.

Всичко това нямаше да представлява такъв проблем, ако нашите еротични фантазии бяха по-сдържани и в по-голям синхрон с публичната ни личност. В нашата вътрешна еротична територия ние всички притежаваме кътчета, които са ни скъпи. Но обикновено се случва така, че поне при някои от тях се налага да се промъкваме, за да избягаме от строгия поглед на съвестта ни. Мъжът, който изпитва удоволствие от това да фантазира, че прави нежна любов с жена си, няма нужда да се укрива — както и жената, която фантазира за дузина рози от любимия, разпръснати върху леглото й. Нищо в техните романтични копнежи не дава повод за притеснение или вина. Би трябвало всички да имаме същия късмет въображение, населено с дами и джентълмени, все внимателни и учтиви, може лесно да се вмести в нашите вътрешни морални граници. Но еротичният ум рядко е така деликатен.

Това, което ни възбужда, често е в противоречие с предпочитаната от нас представа за самите себе си или с моралните ни и идеологични убеждения.

Както феминистката, която копнее някой да доминира над нея; жертвата на сексуално насилие, която изпълва личната си еротика с травматичните преживявания; съпругът, който фантазира за детегледачката (стриптийзьорката, масажистката, порнозвездата), за да повиши удоволствието с жена си; майката, която намира допира с кожата на бебето си чувствен и дори еротичен; съпругата, която мастурбира, докато си представя картини от страстен секс с приятеля психопат, за когото винаги е знаела, че няма да се омъжи; любовникът, който трябва да мисли за добре сложения мъж, който е видял във фитнеса, за да се възбуди, когато е с приятеля си.

Вярваме, че нещо не е наред с нас, защото имаме подобни похотливи мисли — че този вид фантазия не може да е част от еротичния живот на щастливо омъжената жена, че доминирането и налагането на волята нямат легитимно място в ума на един почтен съпруг и баща.

Колкото по-голям е дискомфортът от съдържанието на еротичното ни въображение, толкова по-големи са вината и срамът, които изпитваме, и толкова по-силна е вътрешната ни цензура.

Ралф живее с Шарън от петнадесет години. По всички параграфи те са много щастлива двойка. Но скоро след като се събрали, Ралф осъзнал, че фантазира всеки път, когато правят любов: неговата любима Шарън била заменена от едно седемнадестгодишно момиче, а действието се развивало в затъмнен киносалон. За Ралф вътрешният му живот е като племенна война: нежният любовник от едната страна и похотливият опипвач от другата.

Един ден той призна: „Това няма никакъв смисъл. Никога не бих докоснал едно седемнадесетгодишно момиче. Смятам се за свестен човек и не мога да направя връзката. Няма начин да призная това на Шарън. За мен самия е трудно да го приема.“

Истината е, че еротичното въображение се възпламенява от най-различни чувства, които далеч не отговарят на нормите за благоприличие: агресия, необуздана страст, инфантилна зависимост, власт, отмъщение, себелюбие и ревност (и това е само една малка част от тях). Тези чувства, които са постоянни участници в интимните връзки, представляват заплаха за нашите отношения и могат да превърнат любовта в нещастие. Много по-лесно и често пъти по-мъдро е да ги пропъдим в нашето въображение, откъдето не могат да навредят. В преддверието на еротичния разум правилата за уместност се обръщат с главата надолу и често биват поканени с единствената цел да ги потъпчем. Забранените граници са престъпени, ролите на двата пола се преобръщат, благоприличието бива покварено, подчинението и властта се превръщат в разточителна игра, и всичко това се случва единствено заради самото забавление. Във въображението си ние изиграваме онова, което не смеем да направим в реалността.

 

 

Йони и Рей

Йони има следното оплакване: „Рей е убеден, че не обичам секса. Но аз го обичам, или поне го обичах, просто не ми харесва да го правя с него. Той не ме възбужда сексуално и изглежда, че и аз не мога да го възбудя. Безнадеждно е. Аз съм само на двадесет и девет. Прекалено млада съм, за да се откажа от секса.“

„Има ли определена възраст за спиране на секса?“, питам аз. „По-късно може би може да определим дата. Засега по-скоро бих искала да знам кое е нещото, което искаш от Рей, но не получаваш?“

„Искам да е по-мъжествен и не мога да повярвам, че го казвам на глас“, казва тя, поклащайки глава. „Дори не знам какво означава това. Искам да е нещо като неандерталец от 50-те години. Но не искам това. Майка ми имаше такъв съпруг. Не мисля, че баща ми някога я е питал какво иска в спалнята или извън нея. Рей е много човечен. Той е истински джентълмен, уважава ме, оставя ме да бъда себе си. Харесва ми лекотата на нашата връзка, но не може да ме задоволи в сексуално отношение.“

„Какво ти липсва?“ — питам аз.

Изведнъж тя се протяга и грабва китката ми, не грубо, но с увереност „Ето това е, което искам“, казва тя. След това колебливо и нежно тя едва докосва ръката ми и добавя: „А това е, което получавам.“

„Имаш предвид, че е пасивен?“

„Не точно. Той през цялото време инициира секс, но начинът, по който го прави, ме подлудява. Той повдига вежди по един определен начин, и ме пита: «Хммм?» все едно че ме пита: «Ще ме вкараш ли в леглото си днес?», все едно оттук нататък аз трябва да поема нещата.“

„Неговият начин на доближаване към теб не казва «Искам те», а по-скоро казва: «Искаш ли ме?» Това ли имаш предвид?“

„Да!“ извиква Йони.

Ако искам да разбера какво иска от Рей, първо трябва да разбера какво иска да получи от секса. „Ако сексът е поход в търсене на съкровището, кой е твоят Свещен Граал?“, питам аз.

Йони е силно предпазлива в разкриването на сексуалното си минало: най-върховното й преживяване досега, най-лошото, както и нещата, които са ги направили такива. Тя ми разказва подробно за атмосферата, в която е израснала, за ранните си вълнения, за възрастта, на която е започнала да мастурбира, и възрастта, в която разбрала какво всъщност е мастурбацията.

Но когато я попитах: „Какво означава за теб сексът? Какви са чувствата, които съпровождат твоите желания? Какво търсиш в секса? Какво искаш да почувстваш? Да изразиш? Къде започват задръжките ти?“, тя ме погледна смутено и призна: „Нямам представа. Никой досега не ме е питал за това.“

Всички ние внасяме в еротичните си срещи един пълен комплект от нужди и очаквания. Ние търсим любов, удоволствие и признание. За някои от нас сексът е най-добрата арена за изразяване на бунт и бягство. Други търсят трансценденталност и екстаз, дори духовно сливане. Това, което чух от Йони, беше историята на нейния сексуален опит. Но това, което исках да разбера, бяха копнежите и конфликтите, които внасяше в този опит.

„Може ли да те попитам за фантазиите ти?“, попитах аз.

Йони пребледнява. „О, Господи. Това е толкова лично. Това, което правя, или това, което съм правила, далеч не е толкова неудобно в сравнение с това, което минава през ума ми.“

„Но това е точно нещото, за което е бих искала да говорим. Имам усещането, че ако говорим за твоите фантазии, можем да достигнем до същността на това, което стои между теб и Рей.“

С течение на времето и с много убеждаване, Йони разкрива фантастична колекция от несдържани, наситени с чувственост и безкрайно подробни еротични сцени, които тя е изграждала от най-ранно юношество. Каубои, пирати, царе и любовници в безкрайни комбинации от умело упражняване на власт и много изтънчено отдаване. С годините интригите се изменяха, но не и същността им. Последната сцена се развива в ранчото на нейния „съпруг“, където тя ритуално е поднесена в ръцете на неговите работници като сексуален дар. Вечерта, когато пристигат тя трябва да се подготви за вечерята, на която ще се срещне с тях. Съпругът й (който според нейното описание категорично не е Рей) избира облеклото — елегантна и едновременно с това разкриваща прелестите й рокля и съвършено подхождащи й, изискани аксесоари — обици-висулки, висящо между гърдите й диамантено колие, високи токчета. Той обръща внимание на всеки детайл от външността й. След вечерята я приканва да се съблече пред тях, за да могат да се полюбуват на нейната красота. Тя се съгласява, въпреки че е смутена и дори унизена, а цялата ситуация е някак особено вълнуваща. Тя е оставена изцяло в техни ръце и не прави никакъв опит да избяга. Мъжете също са поставени пред предизвикателство — те трябва да предусетят всяко нейно желание и да я издигнат до такива висини на сексуален екстаз, каквито никога преди това не е достигала.

„Искаш ли да знаеш от какво се страхувам? Страхувам се, че съм мазохистка, също като майка ми“, казва ми тя.

„По какъв начин си мазохистка в тази история?“ питам я аз.

„Отстъпвам. Пасивна съм, нямам собствена воля. Правя това, което ми казват и обичам да ми се казва какво да правя. Какво изобщо търся на едно такова място, където изпълнявам заповедите на някакви мъже? Аз не приемам заповеди от никого, не мога да понасям някой да ми се налага, но в същото време отстъпвам пред група каубои. В това няма никакъв смисъл, по дяволите!“

„Истината е, че в това има доста смисъл“, казвам й аз.

„Ами тогава, би ли била така добра да ми го разясниш, докторе?“

Обясних им, че сексуалната фантазия не работи като останалите видове фантазии. Ако някой ми каже, че мечтае за ваканция на Таити, ще си помисля, че този човек действително иска да отиде на почивка в Таити. Тук връзката между фантазия и желание е освежаващо проста. Но сексуалните фантазии не отразяват действителността по същия начин. Разликата е в това, че сексуалните фантазии включват игра наужким. Те представляват симулация, представление — не отразяват реалността, нито съдържат непременно желанието за сбъдване в реалността. Подобно на сънищата и произведенията на изкуството, фантазиите са много повече от това, което виждаме на повърхността. Те са сложни психологически комплекси, чието символично съдържание не бива да бъде тълкувано буквално. „Мисли поетично, а не прозаично“ казвам й аз.

След всичко, което Йони ми разказа за връзката си с Рей, не мисля, че трябва да се притеснява за това, че е мазохистка, или че е пасивна.

Каубоите може привидно да я контролират, но в крайна сметка тя е тази, която държи нещата в ръце. Тя е авторът, продуцентът, агентът, който извършва кастинга, тя е режисьорът и звездата в шоуто. Цялата пиеса е поставена от нея, с цел да си достави удоволствие, а не болка. Участниците са нейни пламенни обожатели, а не садисти. Ако действително беше насилвана, тя нямаше да чувства такава висша степен на удоволствие.

Макар средството да е контролът, нейното преживяване всъщност е свързано с усещането за обгрижване. Заплетените сюжети са просто сигурна пътека към насладата.

Когато обясних на Йони, че фантазиите й по-скоро отразяват уязвимост и нужда от внимание, отколкото мазохизъм, облекчението й беше осезаемо.

Тя се възстановяваше от алкохолна зависимост и мисълта, че има и други зависимости не беше изненадваща за нея. През целия си живот тя беше отхвърляла нуждата си от подкрепа, докато в същото време тайно беше копняла някой да се грижи за нея. Единственото нещо, от което си позволила да зависи, защото то й давало усещане за спокойствие, бил алкохолът — един верен и сигурен приятел. Още повече че той никога не е очаквал нищо в замяна.

На тринадесетгодишна възраст Йони кандидатства по своя инициатива в интернат, приета е и така напуска дома си завинаги. По това време тя се е смятала за амбициозно момиче. Сега, поглеждайки назад към миналото осъзнава, че това по-скоро е бил начин да избяга от нездравословното разпределение на нуждите и ресурсите, което доминирало в емоционалния живот на семейството й. През годините тя си е създала мрежа от здрави приятелства, които я обогатили по много начини. Но в крайна сметка нито интернатът, нито кариерата, нито алкохолът, нито дори приятелите й са успели да я предпазят от неизбежната зависимост и от тресавището на ранимостта, които интимната любов носи след себе си.

 

 

Втора сцена: влиза Рей. По собствените му думи, той е мъж до мозъка на костите си. Той е щастливият продукт на успешната мъжка социализация — независим, самоуверен, способен да се справя със собствените си проблеми. Той бил различен от момчетата, с които Йони обикновено излизала — напрегнати, обсебени от себе си, емоционално ненадеждни, алкохолизирани артисти, които напускали връзката, казвайки неща като: „Нека не вкарваме случващото се между нас в рамки, не може ли просто да видим докъде ще стигнат нещата?“, или „Много те харесвам и точно заради това не мога да бъда с теб.“ За разлика от тях Рей ясно показал, че има сериозни намерения към нея. Винаги се обаждал, когато обещавал, че ще го направи, никога не закъснявал и сам участвал в планирането на срещите им. „На практика той наистина ме изслушваше внимателно. Разпитваше ме за самата мен и запомняше отговорите. Бях свикнала с положение, в което човек можеше да прави секс с някого от половин година, без това изобщо да повдигне въпроса за значението или посоката на връзката. Рей не играеше такава игра. Той ме харесваше и не се страхуваше да ми го каже.“

Откритостта, последователността и емоционалната щедрост на Рей пробудили в Йони чувство на спокойствие и сигурност, каквито тя не познавала дотогава в романтичните си връзки. Тя била запленена от неговата способност да усеща нуждите й, а фактът, че самият той изглежда почти нямал собствени потребности, също бил в негов плюс.

„Какво неустоимо обаяние — да имаш мъж, който да предусеща нуждите ти“, казах аз, „Кажи ми, колко време продължи това?“

„Не достатъчно дълго. Напоследък имам чувството, че постоянно трябва да моля Рей за всичко, а понякога се налага да го правя и по два пъти. Не мога да понасям това положение.“, отговаря тя.

„Ето в този момент идват на помощ каубоите. На тях дори веднъж не се налага да им се казва.“

По време на терапията многократно се чувствам затруднена от силата, с която Йони успява да заобиколи всякакъв вид изразяване на нуждите си.

Има нещо крайно в това колко унизена и ограничена се чувства тя от собствената си нужда от грижа и няма как да не отбележа колко точно фантазиите с каубоите отразяват сърцевината на този емоционален проблем. В своите колоритни еротични фантазии тя се оставя на чуждата воля, без това да я кара да преживява съкрушителната безпомощност, от която се ужасява. Този конкретен сюжет (както и всяка една от другите й фантазии) й позволява да заобиколи рисковете на зависимостта: чувствата на безпомощност и ярост, униженията. Още повече — и това е важно — тя е желана заради същите онези качества, които в реалността най-много ненавижда в себе си. В убежището на своя разум тя трансформира пасивността в еротична наслада; властта се превръща в израз на грижа, а риск и сигурност се сливат в едно.

Йони е победена на всички фронтове: презряла собствените си нужди, емоционалните потребности на другите са смазващи за нея. Тя намира решението, като населява фантазиите си с карикатурни образи на мъжествеността. Това са силни мъже, които нямат слабости, нито пък нужда от грижа. Тези мъже не молят, те взимат. По този начин Йони снема от себе си общественото очакване за женското себеотрицание, и собствената й безгрижна сексуална ненаситност е освободена.

 

 

Зад маската на каубоя

Еротичните фантазии имат необичайната способност да разрешават по няколко въпроса наведнъж. Докато фантазиите на Йони определено говорят за нейните лични конфликти, те също така отговарят на въпроса за културното табу относно женската сексуалност като цяло. През историята на човечеството винаги са се полагали огромни усилия за контролиране на женското желание. Прави ни чест, че жените винаги сме се борили и стремили да преодолеем това табу. С всяка нова забрана нашето въображение е ставало все по-силно и устойчиво. На съзнателно ниво Йони се идентифицира с жените в своите измислени истории. Но тя също така е създала и мъжете, както и всички детайли в сюжета. Всъщност тя играе всички роли. Тя знае как да бъде сексуален хищник, знае какво е сладострастие и безмилостност. Чрез своите каубои тя получава достъп до чувството на агресия, себелюбието и мощта — качества, които в нейната представа са свързани най-вече с мъжествеността, поради което могат да бъдат изразени единствено чрез мъжки образи.

За много жени въображаемата представа за насилствено съблазняване представлява безопасен отдушник за изживяване на сексуалната агресия.

Женската сексуална агресия е несъвместима с културната ни представа за женственост, поради което ние си позволяваме да я изразим единствено в паралелните светове на фантазията. Въображаемият насилник получава правото да изрази агресията, която толкова много жени отхвърлят в себе си.

Почти скучната в днешно време фантазия за изнасилване звучи като падение в посока на широко разпространеното сексуално насилие над жените, но в тези въображаеми сюжети нападението не е реално. Едва ли са много жените, които включват в еротичните си блянове насинено око или разцепени устни. Сексологът Джак Морен твърди, че въображаемите изнасилвачи определено не са агресивни. Във фантазията насилието е победено от нежността. Благодарение на нежния мъж, жените безопасно преживяват удоволствието от „здравословното доминиране и мощното капитулиране“.

Междувременно, отново в ранчото в моята практика се стремя да създавам среда, която предразполага хората да говорят за секс и която е освободена от осъждане и морализиране, така че хората да могат спокойно да говорят за своята сексуалност. Дори единствено с това — а често това изобщо не е лесно — е възможно да се постигне огромен успех. От една страна сексът се превръща в начин през призмата на интимността и желанието да се осветят и конфликтите, а от друга се превръща в път към лекуване на деструктивните пукнатини във връзката. Заедно с Йони използваме съдържанието на нейните фантазии, за да изясним критичните моменти между нея и Рей. Зависимостта и пасивността, агресията и контролът са чувства, които е потискала с години и които са били допускани само до уединението на нейното съзнание.

Събуждайки тези чувства чрез терапията, тя започваше да ги освобождава и в дома си.

Вече освободила се от срама от фантазиите, тя се успокои и възвърна увереността си. За своя изненада тя започна да се обръща към Рей с всякакъв вид молби без почти никакво безпокойство. Последваха разговори, в които се оказа, че огромните проблеми не са нищо повече от неприятни недоразумения, които поради пренебрегване бяха нараснали лавиноопасно и бяха излезли извън контрол.

Години наред Рей живеел с убеждението, че именно неговото нежно отношение е това, от което се нуждае Йони. Всъщност той вярвал, че това е нещото, което всички жени искат и затова не можел да разбере защо, когато пита: „Какво бих могъл да направя за теб?“, винаги предизвиквал така раздразнен отговор като: „Нищо!“ Той нямаше как да знае, че за Йони сексуалното обгрижване означава да й бъде позволено да избяга от всички отговорности и да се наслади на една пасивна зависимост, без да изпитва чувство за вина.

Тяхната динамика беше станала абсурдна — нейният отказ задействаше неговата загриженост, която от своя страна довежда до още по-голямо отхвърляне от нейна страна.

Когато Йони подкани Рей да бъде потвърди самоинициативен, това подейства освобождаващо и за двамата. За първи път той почувства, че има пространство за целия диапазон от чувства, не само от нежност. Йони беше изненадана от положителния отговор на Рей към нейното собствено отстояване. Дори самото изразяване на нейното желание да бъде пасивна беше невиждана досега стъпка към отстояване на себе си. Като много други жени, тя беше възприела силно втълпяваната идея, че смелото изразяване на женската сексуалност е неморално, непривлекателно, егоистично и определено не е част от интимната любов. „Страхувах се, че ако кажа на Рей «Прави това и онова, забави, стой по-дълго, и т.н.», това ще го накара да се почувства немъжествено.“

Изцяло съобразявайки се с Рей в сексуално отношение, оставяйки се в негови ръце и пренебрегвайки собствените си желания, Йони успешно беше изпълнила вековната женска мисия да запази егото на мъжа си и да укрепи мъжествеността му. Или поне така си мислеше тя. Но предположенията й се оказаха погрешни — защото Рей очевидно беше възбуден от предпочитанията и дори от изискванията й. За него да има жена, която му е сексуално равнопоставена премахна товара на догадките и на постоянната несигурност от това никога да не знае дали се справя добре.

Когато тя даде сигнал, че има желание за секс, той не се притеснява за нея и повече не се чувства унизен заради нейните помирително равнодушни отговори. Нейното повишено настроение му позволява да прояви някои собствени изисквания и да изпита необуздана страст с жената, която обича.

Йони никога не разказа на Рей специфичното съдържание на фантазиите си, но въпреки това разкриването на тяхното значение доведе до значителни промени в тяхната сексуална и емоционална връзка. Веднъж осъзнала какво търси в секса и разбрала личните и социални бариери, които стояха на пътя й към удоволствието, Йони беше способна да се свързва и да отговаря на Рей по различен начин. На мен тя ми каза: „Сега, когато вече съм наясно какво означава сексът за мен и как искам да се чувствам по време на секс, мога да говоря за това с Рей, без да се налага да му споделям фантазиите си. Въпреки че дори и това вече не ми изглежда толкова страшно — в тях няма нищо, от което да се срамувам или страхувам.“

 

 

Личните фантазии — да ги споделим или да ги запазим за себе си?

Някои двойки си създават еротичен заряд, като споделят фантазиите си с думи или действия. Катерин и мъжът й са си създали схема на палаво съучастничество, в което заедно измислят детайлите на своя сладострастен акт. За тях това е забавно, разнообразно и им позволява да бъдат някой друг (или с някой друг), без да трябва да отиват другаде. По този начин те създават разнообразие вътре в моногамната връзка.

Но не всеки търси подобен начин за съблазняване. Споделянето и разкриването не е задължително необходима част при работата с фантазиите. Не съм поддръжник на тактиката „пълно себеразкриване“; не всеки би избрал да живее в атмосферата на „Откровени изповеди“^[1].

Възможно е да желаем да запазим за себе си своите въображаеми картини не от срам, а по-скоро защото подсъзнателно усещаме, че излагането им на дневна светлина може да ги попари. Друга възможна причина е, че просто сме достатъчно мъдри да фанглазираме сами, защото не сме на една и съща еротична вълна с любимия.

Нека вземем за пример Нат и неговата приятелка Аманда. Сексуалните фантазии на Нат не са спретнато подредени и заключени в уединението на неговия ум; те са поставени на преден план — в касетите, изложени на рафта с филми: „Секс оргия 1“, „Секс оргия 2“, „Секс оргия 17“, „Секс оргия 50“.

Сексуалните му вкусове не могат да бъдат сбъркани. Той никога не е изпитвал необходимост да ги крие, но също така не е изпитвал и нужда да ги споделя. „Те са нещо като фетиш за мен. Не мисля, че хората винаги разбират своите фетиши. Защо някои хора обичат обувки? Нямам представа. Опитвал съм се да го разбера, но не мога. Не съм срамежлив. Това е нещо дълготрайно при мен, още от тийнейджърските ми години, и няма връзка с актуалния ми сексуален живот.“

Ако Аманда не беше изразила своето безпокойство във връзка с видеокасетите, Нат вероятно щеше да продължи да си гребе удобно в своите лични води (въпреки че беше логично да очаква, че излагането им на преден план вероятно ще повдигне известни въпроси). „Не мога да разбера насилието. Ужасява ме. Веднага ме кара да си мисля за собствената ми уязвимост като жена“, казва тя. „Искам да кажа, има нещо сбъркано във всичко това, не съм ли права?“ Аманда вижда разгорещени мъже, които се възползват от беззащитни жени. Но Нат гледа съвсем различен филм.

Когато го питам: „Кой е силната страна тук?“, веднага отговаря: „Без съмнение жената.“ Нат се пали по жени, които са ненаситни, сексуално потентни, жени, които могат да задоволят по няколко мъже наведнъж.

Удоволствието му не е свързано нито с насилие, нито с болка. „Тя го иска, харесва й. Ако не беше така, веднага бих се отдръпнал.“

Обяснението на Нат успокоява Аманда и по този начин филмите й изглеждат по-малко отблъскващи, но тя все още е обидена от факта, че жените на екрана нямат нищо общо с нея. „Не мога да се състезавам с тези жени. Ако това е нещото, което той харесва, как е възможно да бъде удовлетворен от мен?“, попита тя.

Когато Аманда гледа записите, тя вижда само какво те намекват за самата нея, а не обръща внимание на това какво те изразяват за Нат, и така тя се чувства отхвърлена.

„Намирам тези жени за секси,“ признава той. „Виждам момиче, което се разхожда по улицата по бюстие и къса кожена минипола и ела-ме-изчукай ботуши, и разбира се, това ме възбужда. Но искам ли да прекарам остатъка от живота си с този човек? Не. Искам ли да рискувам връзката си с теб и да отида да изчукам това момиче? Не. В миналото бил ли съм привличан от такъв тип хора, чукал ли съм ги? Да. Имал ли съм дълготрайна връзка с някой от тези хора? Не. Мога ли да разпозная разликата между нещо, което намирам за възбуждащо и някой, когото обичам? Мисля, че съм достатъчно зрял, за да боравя с тези понятия. Чувствата ми към теб са нещо напълно различно.“

Подканвам Аманда да помисли върху факта, че вълнуващото за Нат е точно това, че жените в неговите фантазии не са реални. Пълната липса на психологическа усложненост възбужда желанието му. Ако тези жени бяха истински — ако те имаха чувства, нужди, несигурности, мнение — и цял гардероб с ботуши не би свършил работа. В тези фантазии комплексните личности са ограничени само до онова, което той иска да вземе от тях.

Жените в неговите порнографски филми трябва да бъдат достатъчно празни от съдържание, за да могат да поемат неговите въображаеми проекции и да задоволят нуждите му.

Нат извиква във въображението си образа на ненаситната жена-демон. За Йони това са каубоите, които сами по себе си също не са твърде сложни образи. При Дарил това е похотливият случаен минувач на плажа. За Катерин това е съпругът й в ролята на клиент. Нашите фантазии често са населени с подобни образи на необуздана сексуалност. Чрез тях можем да изпитаме просто развлечение или неудържимо сладострастие, освободени от сложните емоции на зрялата интимност. Тези добре дошли странници ни помагат да оставим настрана липсата на ориентир в желанията и превратностите в любовта.

Въпреки че те вървят ръка за ръка с любовта, не могат да заместят реалността.

Хетеросексуалната порнография, основно произвеждана за мъжката аудитория, е ангажирана главно с онова, което социологът Антъни Гидънс нарича „нисък емоционален и висок сексуален интензитет“. В известен смисъл тя посреща нуждата на мъжете да разделят сексуалния от емоционалния си живот и да поставят граница между стабилната връзка и желанията на плътта. Но също така служи и на една друга, не така очевидна цел. Докато опонентите на порноиндустрията се фокусират основно върху агресията и насилието на мъжката сексуалност, Гидънс поддържа тезата, че мъжката потентност, представена в тези сцени, е явно доказателство за неувереността на мъжете — сексуална и друга. Женските образи в повечето порнографски филми (сами по себе си неуязвими) неутрализират мъжката уязвимост, защото винаги са напълно отзивчиви и напълно задоволени.

Мъжът никога не страда от чувство за некомпетентност, защото жената е в състояние на екстатично блаженство, което е изцяло негова заслуга. Тя потвърждава неговата мъжественост.

Докато Нат слушаше моята опростена дисекция на порнографията, имах усещането, че в този момент би дал всичко на света, за да се намира някъде другаде. Не му хареса идеята, че „Секс оргия 47“ наистина може да отразява мъжката сексуална несигурност. Но все пак се отъждестви с нуждата от зона без емоции, където сексът е необременен и в суров вид и където всичката уязвимост, неадекватност и зависимост — неговата и нейната — могат да бъдат временно загърбени.

Ако касетите не бяха изложени на видимо място, вероятно нямаше да се задълбоча до такава степен във филмовите предпочитания на Нат. От друга страна Нат и Аманда бяха заедно от сравнително скоро време и все още полагаха основите на общия си живот и установяваха облика на връзката си.

Усещах, че несигурността, предубежденията и естетическите разлики биха затруднили Аманда да изслуша неговия личен начин за възбуждане, без да почувства заплаха от това.

От своя страна Нат не беше особено отзивчив към тревогите на Аманда.

Беше нехаен относно въздействието, което имаха всички тези касети върху нея и (обратно на собствените му твърдения) с твърдоглава уклончивост отказваше да проумее всичко това. Аргументът му, че я обича прекалено много, за да може да я вижда в подобна еротична светлина беше изключително повърхностен. За да пожелае някой да разкрие вътрешния си еротичен свят се изисква значително повече чувствителност и такт от това, което Нат проявяваше. Но също така, когато влизаме в света на фантазиите на партньора си, е нужно много повече чувство за лично разграничаване, отколкото Аманда съумя да събере в себе си.

Някои хора се възбуждат, надничайки зад завесите на тайните фантазии на партньора си; за други това се оказва катастрофално. Не само че не успява да обогати, но и вреди на тяхната еротична връзка. Да поканиш някого в интимното пространство на еротичния си свят е рисковано. Когато фантазиите не са добре приети, това може да подейства опустошително. Но когато са приети по начин, който ни кара да се почувстваме приети и признати, те могат да бъдат силно утвърждаващи. Докато самата фантазия може да не съдържа интимен сценарий, нейното разкриване и изразяване допринася за задълбочаването на любовта и доверието.

В същото време навлизането в еротичните територии на съзнанието на другия изисква да положим усилия за разбирането му, както и да притежаваме значително умение за емоционално разграничаване.

Възможно е нещата, които чуем, да не ни харесат. Възможно е да не ни се сторят секси. Постигането на подобно ниво на емпатична обективност не е лесна задача, особено когато става въпрос за интимните ни желания. Ако партньорът ни се възбужда от нещо, което ни е чуждо и несвойствено, тогава изкушението първо да го осъдим, а след това да задаваме въпроси, ако изобщо го направим, е огромно. Разговорът, който е започнал като открито изследване на другия, може бързо да се изроди в отбранително оттегляне. Когато еротичният ум усети критика, той се скрива. Загубил неприкосновеността си, той става потаен.

Считам личното пространство за нещо много важно и предпочитам предпазливия подход, когато става въпрос за сексуално себеразкриване.

Изследването на личната еротика не е синоним на публичното й разкриване. А признаването на нуждите не означава тяхното споделяне в детайли. Има много начини, чрез които да внесем своето еротично аз в интимните си връзки. Не всички от тях изискват да го облечем в думи.

Подходът, който изберем, трябва да отговаря на конкретната връзка и на съвместимостта между партньорите.

Нашето културно табу относно еротичните фантазии е толкова силно, че за много хора самата идея да се говори за тях предизвиква безпокойство и срам. И все пак фантазиите са карти на нашата психологическа и културна нагласа; изучавайки ги, можем да постигнем по-високо самосъзнание, което е съществена стъпка за създаването на промяна. Когато отцепим своя еротичен вътрешен свят оставаме със секс, който е орязан, лишен от жизненост и не особено интимен. Това, което хората пропускат да видят, е, че скучните и отегчителни сексуални връзки често са последствие от затварянето на въображението именно по този начин.

Еротичното въображение е ярък израз на нашата жизненост и е едно от най-мощните средства, които притежаваме, за да поддържаме желанието живо. Даването на пространство на фантазиите може да ни освободи от многобройните лични и социални препятствия, които стоят на пътя към удоволствието. Ако успеем да признаем приноса, който фантазиите имат за нас, това ще ни помогне да осъзнаем какво търсим в сексуално и емоционално отношение. Еротичните ни сънища съдържат енергията, която ни помага да останем отдадени и будни към собствената ни сексуалност.