Естер Перел
Еротична интелигентност (10) (Тайната на желанието в дълготрайните връзки)

Глава 8

„Ако някой се надява децата да му донесат вътрешен мир, самочувствие или трайно усещане за щастие, ще бъде силно шокиран. Онова, което децата правят, е да усложняват, вплитат и добавят сюжетни линии към сценария и цветове към картината, да прибавят допълнителни окраски към всичко, да носят непознат досега страх, да разкриват святото, да обяснят жестокостта на човешкия разум, да изтриват или повтарят миналото, докато хвърлят сенки върху бъдещето. Когато в дома има деца, скуката е изключена. Рискът е висок. Волтажът е на максимум.“

Ан Ройф, „Женени“

Родителство — когато три заплашва две

Сексът прави бебета. Тъкмо в това е иронията — детето, което е въплъщение на любовта между двойката, често пъти се превръща в заплаха именно за романтиката, която е довела до зачеването му. Сексът, който е задвижил цялото начинание, често пъти бива изоставен в момента, в който детето се появи на бял свят. Дори когато децата се появят по друг начин, влиянието им върху сексуалния живот на родителите е не по-малко драматично.

Много от родителите, с които се срещам, потвърждават, че изчезването на интимния живот помежду им може да се проследи до момента на раждането на първото им дете. Защо родителството води до такъв фатален край?

Появата на третия в живота на двойката е едно от най-сериозните предизвикателства, с които някога ще се срещнат. Нужно е време — време, измерено в години — за да се ориентират в този напълно нов свят. Раждането на детето е психологическа революция, която променя връзката ни с почти всичко и всеки, като започнем от чувството ни за самите нас и за собствената ни идентичност и стигнем до връзката с партньора, приятелите, родителите и роднините. Телата ни също се променят. Променят се финансите и професионалният ни живот. Приоритетите се пренареждат, ролите се предефинират, а балансът между свободата и отговорностите ни се подлага на основна ревизия. Буквално се влюбваме в малките ни бебчета, и както вече знаем от връзката с партньора си, влюбването е история, която напълно ни поглъща и измества всичко останало встрани. Създаването на семейство изисква преразпределение на ресурсите и за известно време се оказва, че за двойката от всичко остава по-малко: по-малко време, по-малко разговори, по-малко сън, по-малко пари, по-малко свобода, по-малко докосване, по-малко интимност, по-малко възможност за уединение. Макар двойките да споделят, че са щастливи от така разширилото се семейство и че се чувстват изпълнени като личности поотделно, все пак описват тези промени като предизвикателство за връзката помежду им.

Рано или късно идва моментът, когато повечето от нас успяват да преоткрият себе си в този нов, семеен контекст в най-добрия случай можем да се похвалим, че сме придобили по-голяма опитност в основните умения за грижата и възпитанието. Изграждаме подкрепата, от която се нуждаем.

Разпределяме както домакинските, така и работните задачи по начин, който е приемлив за всеки. Организираме кой да се грижи детето; сближаваме се с други родители; откъсваме по няколко минути за себе си, за да отпочинем и да се заредим. Ако сме късметлии, започваме отново да спим през нощта, да ходим на фитнес, успяваме да прочетем и последната статия от любимото ни списание, преди да е излязъл следващият брой, и успяваме да създадем известно пространство, в което да се свързваме един с друг като възрастни.

За някои хора това е моментът, в който романтиката започва да си пробива път обратно в тъканта на живота. Припомняме си колко забавен може да бъде сексът; колко добре се чувстваме след него и как ни кара да се чувстваме по-близки. Както казва Клара, моя приятелка: „Лесно забравяме, че преди да станем родители, сме били любовници. Сексът ни го припомня. Той ме кара да си спомня, че избрах Майер, защото го обичам; днес отново бих избрала него. За мен това е романтично.“

Но докато някои двойки постепенно успяват да намерят отново пътя един към друг, други бавно се отдалечават по посока на взаимното отчуждение.

Възстановяването на еротичната интимност невинаги е лесно. Днешните американски семейства, независимо от слой и положение, са прекалено натоварени и заети. В резултат от това, на практика ние отписваме от живота си секса, като го поставяме на постоянна пауза, за да се отдадем на по-наложителните ни задължения. Семейният живот може да прилича на едно постоянно сортиране: какво изисква незабавното ми внимание и какво е онова, което мога да отложа за по-късно? Постоянно подреждаме задачи, които са в конфликт една с друга и ги поставяме в йерархично подредени категории: Неотложно, Важно, Жадувано, Задължително, Пренебрежимо, Онова, което може да се пропусне. Безинтересно, Маловажно. Всеки познава и категориите „Може би някой ден“ и „Не и в този живот“. Много често сексът заема стабилно място на дъното на този списък и така и не напуска позицията си на последен, давайки по този начин предимство на другите, по-ежедневни задачи.

Защо еротичната връзка с партньора ни стига до подобен жалък край?

Наистина ли е от такова значение дали съдовете са измити или има и нещо повече, което се крие под мистериозната охота, с която се отказваме от секса? Може би в съвременната американска култура има нещо специфично, което предизвиква еротичното онемяване у майките и бащите. Или може би еротиката в контекста на семейството е нещо, което просто е прекалено сложно за възприемане.

 

 

Родители ООД

Сигурността и стабилността придобиват съвсем различно значение, когато в картината се намесят децата. Отворете която и да е книга за бебета и деца и ще видите, че повтарящ се елемент навсякъде е акцентът върху рутината, предсказуемостта и постоянството. За да се чувстват децата достатъчно уверени, за да излязат навън и сами да започнат да опознават света, те се нуждаят от сигурна основа. Родителството изисква от нас да бъдем стабилни, надеждни и отговорни. Пускаме здрави корени в земята, за да могат децата ни да полетят. Още преди детето да се е родило, проверяваме застраховката си за живот, купуваме кола с въздушни възглавници и се преместваме в най-добрия (разбирай най-сигурния) квартал, който можем да си позволим. Намаляваме количеството алкохол, най-накрая отказваме цигарите и започваме да държим в хладилника нещо повече от стека с бира, кетчупа и майонезата.

Правим всичко това заради децата си, но го правим и заради себе си. На прага на голямата неизвестност, която носи родителството, ние се опитваме да постигнем колкото е възможно повече сигурност за себе си. Създаваме структура, която да ни помогне да се справим с неизвестното.

Организираме, подреждаме приоритети, ставаме сериозни. В процеса на това зарязваме всичко, което ни се струва лекомислено, незряло, безотговорно, безразсъдно, крайно и непродуктивно, защото всичко това противоречи на задачата, с която сме се заели: създаването на семейство.

„Продадох мотора си, когато Джими се роди. Повече не можех да си позволя да рискувам да умра в инцидент на пътя.“ „По професия съм скулптор, но започнах да правя PowerPoint презентации за една водеща инвестиционна компания, защото заплатата е добра и получавам отлични бонуси, а освен това след пет години всичко ще ми е узаконено, ще съм спокоен за пенсията и ще мога да отделя пари по сметката на Беки за колежа“ (всичко това изречено без нито веднъж да си поеме въздух). „Приключих с купоните до зори, още повече откакто се налага да ставам в пет и половина — или в шест и петнадесет, ако бебето прояви милосърдие.“ „Преди децата животът ни беше фокусиран единствено върху тръпката от настоящето. Например, в единия миг ни скимне да отидем на къмпинг и в следващия вече сме натоварили палатката в колата и пътуваме натам. Можех да звънна на Даун в офиса в пет и петнадесет, за да й кажа за някоя група, която ще свири от девет и тя винаги ме чакаше там. Сега си купуваме абонаментни карти за концертите през целия сезон и накрая раздаваме половината от тях на приятели.“

Семейният живот процъфтява в среда на спокойствие и постоянство. За разлика от него еротиката се нуждае от непредсказуемост, спонтанност и риск. Ерос е сила, която не търпи ограничения. Когато навлезе в сферата на повторението, навика или правилата, той започва да умира. Превръща се в скука, а понякога и в нещо много по-силно — в отблъскване. Сексът винаги предвещава загуба на контрол, той е маркиран с чувствата на несигурност и уязвимост. Но когато на сцената се появят децата, търпимостта ни към тези дестабилизиращи чувства се изпарява. Вероятно това е причината, поради която така често ги запращаме в най-далечните кътчета на семейния живот. Онова, което е благоприятно за еротиката, е същото нещо, срещу което се бори семейният живот. Много от нас са обсебени от родителската си роля до такава степен, че сме неспособни да се освободим от нея дори когато ни се предложи възможността за това: „Разбрах, че имаме проблем, когато осъзнах, че мисълта за секс ми е невъзможна, ако играчките не са прибрани“, признава с неохота моята пациентка Стефани. „А освен тях трябва да се погрижа и за мръсните съдове, прането, сметките, кучето. Списъкът е безкраен. Трябва да призная, че домакинските задължения винаги надделяват, а интимността между мен и Уорън се изгубва сред бъркотията. Ако някой ме попита какво бих предпочела: да измия пода в кухнята или да правя секс с мъжа си, сигурно бих избрала секса. Но какво правя в действителност? Избутвам Уорън и хващам парцала.“

Лесно е да говорим с пренебрежение за парцала и чистенето. Подобно на много други майки (да, майки), Стефани негодува срещу домакинската работа, макар и да се чувства принудена да преследва идеала за чистия дом като символ на успешното майчинство. Изпитва непреодолима мания към чистотата, сякаш външният ред би могъл да доведе до вътрешен покой. И в известен смисъл това е точно така. Колкото и да ненавижда списъка със задачите, които има, по някакъв начин тяхното изпълнение й носи усещане за контрол и ефикасност. Достатъчно бисквити и крекери, които да осигурят следобедните закуски за три седмици напред. Чисти шкафове. Обувки, подредени по големина. Някои дейности имат моментални и измерими резултати и човек се справя много по-лесно с тях, в сравнение с неяснотата и ужаса, съпровождащи отглеждането на дете.

Децата са благословия, извор на радост, истинско чудо. Също така са и малък катаклизъм. Тези така желани натрапници ни карат да се чувстваме дълбоко уязвими и да губим контрол. Страхуваме се от мисълта, че може да им се случи нещо ужасно, или още по-лошо, че може да ги загубим. Те ни държат в плен на една постоянна тревожност. Обичаме ги безкрайно и искаме да ги защитим на всяка цена. Някои от нас се опитват да потиснат тези мисли, други са напълно обсебени от тях, но и в двата случая това, което искаме, е да се справим наистина добре. Добре ли се чувстват? Как да разберем? Правилна ли беше реакцията ми или е време да започна да спестявам, освен за колежа, и за терапия? Изправена пред тези обезсърчаващи въпроси, Стефани грабва парцала и започва да чисти дори когато не е нужно, защото това й дава капка контрол в иначе емоционално хаотичната среда.

Истината е, че в миналото Стефани е била доста небрежна. „Преди да родя, никога нямаше да ми хрумне да почистя поставките за яйца в хладилника. Бях доста разпиляна. Навсякъде разхвърляни книги, вестници, и никога нямах усещане за загуба на контрол. Така ми беше уютно. Но сега усещам нужда да се наложа над средата, в която живея. Това съм аз срещу бъркотията, моята лична борба срещу силите на хаоса, които знам, че ще ме победят в мига, в който им обърна гръб, за да погледам телевизия, или, не дай си боже, да прекарам няколко интимни мига със съпруга си.“

Преди раждането на Джейк Стефани работи като офис мениджър в международна куриерска компания. Винаги е планирала да се завърне на работа, след като приключи майчинството си, но пристигането на Джейк променило това. Тя не могла да понесе мисълта да го изостави; и след като направила няколко бързи сметки, осъзнала, че по-голямата част от заплатата й така или иначе би отишла за бавачка. След пет години се появила София. „С две деца, съответно на пет и две, аз съм майка на 24-часово работно време в седем дена седмично. Ако изобщо ми остане някакво свободно време, то го искам само за себе си. Когато Уорън направи опит да ме доближи, аз се чувствам сякаш още един човек иска нещо от мен. Знам, че не това е намерението му, но това е начинът, по който се чувствам. Изчерпана съм и нямам какво повече да дам.“

„Кога сексуалната близост се е превърнала единствено в негова нужда? На теб не ти ли липсва интимността?“ питам аз.

Тя свива рамене. „Не бих казала. Продължавам да мисля, че тази нужда ще се завърне някой ден, но не бих казала, че ми липсва.“

Докато желанието на Стефани е в застой, напрежението в Уорън постоянно расте. „Опитах всичко“, признава той. „Тя ме моли за помощ — помагам й. Мия съдовете, позволявам й да се наспи до късно през почивните дни, излизам навън с децата, за да може да отдели малко време за себе си. Но разберете ме, аз също работя. По цял ден препускам. Не мислете, че почивам и ходя на пикник. Тя си мисли, че единственото нещо, което искам, е да я вкарам в леглото, но това не е така. Искам просто понякога да мога да се прибера и да прекарам известно време със съпругата си. Но всичко, което получавам, е една жена, която се е превърнала изцяло в майка. Всичко се върти около децата. Постоянно правим планове, заети сме, пазаруваме. Не можем ли просто да оставим всичко това настрана от време на време?“

„Гледал ли си филма «Преди залез»?“ питам го аз. „В едната сцена главният герой, Джес, казва, че се чувства така, сякаш с човека, с когото навремето са излизали, сега са колеги, които се грижат за детска градина.“

„Точно така!“, щраква с пръсти Уорън.

„Забавлявате ли се понякога?“ питам аз.

„О, да, прекарваме си чудесно. Като семейство правим много неща заедно и аз обичам това. Миналата седмица отидохме да берем ябълки. Караме колела, разхождаме се в парка и такива неща. Децата са прекрасни, смеем се много. Стефани е страхотна майка. Винаги има нови идеи за това какво да правим заедно.“

„Двамата заедно или заедно с всички останали?“

„Заедно с всички останали.“ смръщва се той.

Пренасоченият ерос Стефани изобилства от идеи: художествени проекти, разходки сред природата, посещения на музеи и пожарни станции, куклени театри, изрязване на сладки, печене на сладки, партита със сладки. Не минава и ден, без да измисли нещо ново и забавно, което да прави с децата. Родителската любов пулсира от жизненост. Наблюдавайки семейните занимания на Стефани, става ясно, че нейната игривост не е изчезнала, след като е станала майка. Животът й е изпълнен с новости и приключения, но всичко това е свързано единствено с децата и оставя Уорън сам с копнежите му.

Сега децата са приключението за нея.

Ако приемем, че еротиката не е само секс сам по себе си, но е и вибрираща, творческа енергия, то лесно можем да се съгласим, че еротичният импулс на Стефани е жив и в отлична форма. Само че нейният еротизъм не е насочен към съпруга й. Вместо това е канализиран към децата. С Джейк редовно играят заедно, докато с Уорън имат едва три срещи насаме в годината: два рождени дни — нейният и неговият — и годишнината им. За София се купуват дрехи, които са най-новият писък на модата, докато Стефани носи предимно колежански анцузи. На всеки двадесет филма за деца гледат по един филм за възрастни. За децата нежните и дълги прегръдки са в изобилие, докато възрастните трябва да оцеляват на диета от кратки докосвания.

Това ме навежда на една друга мисъл. Стефани получава огромно количество физическо удоволствие от децата си. Нека бъда напълно ясна тук: тя разбира разликата между сексуалността на възрастните и чувствеността в грижите за малките деца. Подобно на повечето майки, никога не би пожелала да търси сексуално удовлетворение от децата си. Но в определен смисъл се е получило известно заместване. Чувствеността, която жените преживяват с децата си в известен смисъл има много общо с женската сексуалност по принцип. За жените, много повече отколкото за мъжете, сексуалността съществува заедно с онова, което италианският историк Франческо Алберони нарича „принцип на целостта“. Женският еротизъм е дифузен, не е локализиран единствено в половите органи, а е разпръснат навсякъде по тялото, ума и възприятията. Той е свързан със сетивата и слуха, с обонянието, кожата и допира; сексуалната възбуда често е по-скоро субективна, отколкото физическа, и желанието се пробужда върху мрежа от различни емоции.

Физическият контакт между майка и дете предлага всевъзможни чувствени преживявания. Милваме копринената им кожа, целуваме ги, люлеем ги и ги поклащаме. Гризем пръстите на крачетата, те докосват лицата ни, смучем ръчичките им, позволяваме да ни хапят, когато им никнат зъбите. Запленени от тях, ние сме способни да ги гледаме в захлас часове наред. Те ни поглъщат с големите си очи и ние оставаме омагьосани, както остават и те от нас. Това блажено сливане поразително прилича на връзката между влюбени. Всъщност, когато Стефани описва ранния възторг от връзката си с Уорън — продължителни погледи, уикенди, прекарани в леглото, използване на умалителни имена, закачане с пръстите на краката — не мога да не разпозная същите знаци. Когато тя казва: „В края на деня вече нямам какво да дам“, аз й вярвам. Но също така започвам да си мисля, че в края на деня може би тя не се и нуждае от нищо повече.

Цялата тази ангажираност в игра и забавления, както и дълбоката и проникновена отдаденост на развитието на децата й, целият физически контакт са пленили еротичния потенциал на Стефани за сметка на интимността и сексуалността на двойката. Пренасоченият ерос е именно това. Сублимираната енергия се е изместила върху децата, в които тя намира основно емоционално удовлетворение.

 

 

Култът към децата.

Чувственото удовлетворение, което получаваме от грижите за малките деца е естествено и универсално. Освен това е много мъдро от еволюционна гледна точка — връзката на майката с детето е мощна психологическа реакция, която осигурява оцеляването на малкото. Въпреки това бих искала да направя разграничение между връзката родител — дете от едната страна и модерната отскоро тенденция за отглеждане на деца, която от друга страна е раздула тази връзка до изумителна степен.

Интензивният фокус на Стефани върху децата не е просто нейна лична прищявка или стил на възпитание. Този вид фанатизирано родителство отразява едно сравнително ново явление, което, да се надяваме, вече е достигнало връхната си точка на безумие. Наистина, детството е основен етап от живота, който неизменно оказва влияние върху бъдещето на детето. Но през последните две десетилетия щастието на детето се преекспонира до степен, от която предците ни биха настръхнали.

Детството се счита за свято и днес вече никой възрастен не смята за абсурдно да жертва напълно себе си в името на гладкото и щастливо развитие на своя наследник — така създавайки еднолична, 24-часова фабрика за отглеждане на дете. Това е много далече от дните, когато децата изначално са били считани за колективни икономически средства (явление от близкото минало на Америка, което съществува и до днес в много точки по света), а жените са давали живот на много деца, с надеждата да запазят поне няколко от тях. Днес децата ни трябват не за работа, а за да осмислят живота ни.

Междувременно американският индивидуализъм, със стремежа си към автономност и лична отговорност е поставил нас — семейните — между чука и наковалнята. От една страна обграждаме децата си със сантиментална идеализация и имаме култура на отглеждане на деца, която изисква огромни емоционални и финансови ресурси. От друга страна обществото ни очевидно не разполага с подкрепата, която е нужна за успешното изпълнение на този проект. Основните услуги за децата ни — здравеопазване, детски градини и образование — се намират отвъд възможностите на много семейства, дори на онези, които представляват средния слой от обществото. Нашата индивидуалистична култура ни прави склонни да „приватизираме“ недостатъците на обществения сектор и да ги приемаме като личен провал. Живеем в изолирани семейни единици: пренатоварени родители, лишени от близостта на роднините и от подкрепата на близките и институциите. С баба, която живее на 3000 мили разстояние, и с висококачествената грижа за деца, която на някои места достига 30 000 долара на година (и сумата продължава да нараства), двойките едва успяват си поемат въздух, докато преследват пространство, време и пари.

Отговорността за отглеждането на детето и ограничените ресурси засягат най-вече майките, които носят по-големия товар в хетеросексуалните връзки. И проблемът не приключва дотук; този безпрецедентен фокус върху децата изтрива романтиката от бита на съвременното семейство. Ние не само се стремим да бъдем перфектни родители и да дадем всичко на децата си; ние искаме също така връзката с партньора ни да е щастлива, пълноценна, сексуално вълнуваща и емоционално-интимна. Трябва да признаем, че в нашата култура оцеляването на семейството зависи от щастието на двойката. Но култивирането на идеална връзка изисква грижа и внимание, а това директно противоречи на всеотдайното родителство, което много от нас приветстват. Утопичната представа за романтиката е разрушена от действителността на семейния живот. Стефани се чувства пренатоварена, защото наистина е така.

Уорън иска жена си обратно. Стефани и Уорън са олицетворение на типичната брачна двойка: тя е ангажирана с децата, изтощена и незаинтересована от секса; той е потиснат и самотен. Тя негодува срещу факта, че всичко, свързано с децата и домакинството пада директно върху нейните рамене и твърди, че ако получаваше повече подкрепа от него, щеше да е по-склонна да прави секс.

Иска й се от време на време да могат да бъдат физически близо, без това да води непременно до нещо повече, и се оплаква, че неговите очаквания са доказателство за липсата му на разбиране. Чувствата на негодувание и вина постоянно се редуват в нея.

Уорън се чувства не на място и твърди, че през годините се е наслушал на тиради от извинения. „Първо беше неразположена и й се гадеше, след това беше прекалено уморена, а след това се чувстваше прекалено наедряла. След раждането на Джейк причината беше епизиотомията, после кърменето и възпалените зърна.

«Не сега, трябва да накърмя Джейк. Не сега, тъкмо накърмих Джейк. Не сега, ще трябва да кърмя Джейк по-късно.» След това пък се чувстваше напълняла и извън форма. Събрахме се отново за кратко до зачеването на София, след което отново се върнахме на нулата.“ Във времето, когато започват да посещават кабинета ми, вече са затворени в една повтаряща се матрица. Той прави стъпка, тя го отблъсква, той се чувства отхвърлен и се отдръпва, тя се чувства емоционално ограбена и още по-подозрителна към сексуалните мотиви на съпруга си. „Не се разбираме достатъчно добре, за да поискам да опитаме.“ оплаква се тя. И двамата обвиняват другия за посърналия им сексуален живот и всеки счита другия за отговорен да го поправи.

Притеснявам се за тях и им го казвам. Причината не е в това, че не вярвам, че една връзка може да съществува и без наличието на секс — когато липсата на сексуално желание е взаимна, тогава той не се превръща в проблем.

Съществуват много начини да бъдем щастливо обвързани и не всички от тях предполагат присъствието на секс. Но ако единият от двамата наистина желае секс, а не успява да привлече за него партньора си, те тръгват надолу по една пагубна низходяща спирала. За тези хронично разочаровани двойки липсата на сексуална интимност създава емоционална пустота. Рано или късно нещата започват да избиват на повърхността. Започват да се бунтуват и да търсят секс другаде: по интернет, във флиртове, в лъжи и изневери.

Или си тръгват, дори ако това означава да изчакат, докато децата пораснат. Или пък остават, но толкова се вгорчават и свиват, че ти се иска да си бяха тръгнали. Затова посоката, в която са поели Уорън и Стефани, ме тревожи.

Това, което Стефани пропуска да види, е, че зад досадното настояване на Уорън се крие неговото желание да бъде близо до жена си. За него сексът е прелюдия към интимността, път към собствената му емоционална уязвимост. Реакцията й към него е като към още едно дете, което се нуждае от нещо. Тя не осъзнава, че сексът не е само за него, но и за нея. Подобно на много жени, веднъж навлязла в ролята на грижовна майка, за нея става много трудно да излезе от нея. Умът й до такава степен е организиран около нещата, които тя трябва да направи за другите, че е неспособен да забележи случаите, в които на нея й се предлага нещо.

Непоносимото за Уорън е това, че подходът му има тъкмо обратния ефект спрямо намерението му. Отчаяно търси да открие искра от желание от страна на Стефани, но той си представя, че то просто ще се появи, внезапно и цялостно, по начина, по който той самият го усеща в себе си. Обяснявам му, че очакването партньорът ни да е в настроение само защото ние сме, е гаранция за разочарование. Приемаме липсата на желание у другия като отхвърляне на самите нас и забравяме, че едно от най-добрите средства за възпламеняване на страстта е очакването. Не можеш да принудиш другия да те пожелае, но можеш да създадеш атмосфера, в която желанието да се пробуди. Можеш да привлечеш, да ухажваш, да бъдеш романтичен, да прелъстиш. Можеш да изслушаш, поканиш, раздразниш, целунеш. Всички тези тактики помагат в създаването на еротична атмосфера, от която партньорът ви по-лесно да придобие настроение.

Още преди раждането на децата сексуалността на Стефани винаги е била по-скоро откликваща, отколкото инициираща и тя рядко е изпитвала спонтанно желание. През онези дни ролята на Уорън е била определено допълваща: нейната плахост се е компенсирала от неговата настъпателност. Той не само я е карал да се чувства желана и привлекателна, но също така и сама да почувства желание. Той я съблазнявал бавно, постепенно пробуждайки сетивата й, и тя пламенно отвръщала на това. Тази отзивчивост така подчертана през ранните дни на връзката им, временно замаскирала липсата на сексуално желание в нея (което е често срещана черта сред жените).

Посочвам му, че може би тя би била по-отзивчива днес, ако той обърне повече внимание на култивирането на нейното желание, вместо просто да го наблюдава и отбелязва. За Стефани любовта и желанието са две неразделни неща. Тя се нуждае да чувства близост, преди да си позволи уязвимостта от секса. В противен случай тя остава с усещането, че към нея са се отнесли като с предмет.

„Понякога ми се струва, че той просто иска да се облекчи. Цялата работа няма нищо общо с мен,“ казва тя. „Това напълно ме отблъсква.“

„Стефани се нуждае ти да поемеш инициативата, но ти не можеш просто да й купиш билет; трябва да я накараш да пожелае да пътува,“ казвам на Уорън. „Ти имаш важната роля да поддържаш пламъка. В момента, тя чувства единствено натиск. За нея твоето настояване е грубо и натрапчиво. Тя е убедена, че искаш единствено секс. Докажи й, че не е така.“

 

 

В търсене на Стефани

Беше ми по-трудно да достигна до Стефани, защото и тя, и аз трудно успявахме да се издигнем над идеологическия натиск, който се криеше под повърхността на нашия разговор. Приемането на нуждите на съпруга й лесно можеше да се изтълкува като отричане на нейните собствени. Как да накараш една жена да се свърже отново със своето тяло и сексуалност, отделно от децата й, когато е напълно безразлична към това или когато се чувства недостойна или непълноценна? Как да избяга от капана на това да се люшка напред и назад между нуждите на децата и съпруга си, вечно оставяйки собствените нужди на последно място? Не ми се искаше да налагам гледна точка за секса, която да добави допълнително напрежение към този микс.

Казах й следното: „Никога няма да ме чуеш да те съветвам да се насилваш. Нищо не охлажда еротичното желание така, както сексът по задължение. Но също така вярвам, че сексът е важен: за теб, за твоя партньор, за брака и децата ви. Озадачена съм от лекотата, с която си склонна да загърбиш тази значима част от себе си. Как се е получило така, че в дългия списък с нуждите на децата не фигурират родители, които правят секс?“

Много жени се борят с проблема как да съвместят сексуалността с майчинството. В обществото ни е прието да мислим, че майчината грижа означава пълно себеотдаване: саможертва, себеотричане, себеотказване.

Години наред Стефани е поставяла децата на първо място, напълно забравяйки за себе си. Отказала се е от свободата и независимостта си — крайъгълните камъни на желанието — и сама се е отказала от себе си. Заедно изследваме изплъзващото й се сексуално желание. Връщаме се назад в историята на нейната сексуалност: какви изрази е намирала сексуалността в семейството й докато е растяла и какви са били най-ранните й преживявания. Разказва ми колко странна е била майка й по отношение на темата за секса, как никога не го е споменавала открито, а вместо това е говорила завоалирано за морал и грях. Никога не е възприемала майка си като човек, който прави секс и не мога да не мисля, че историята вероятно се повтаря.

Разговаряме за това как се е променила нейната сексуална идентичност в резултат от бременността, раждането, кърменето и майчинството.

Поставяме личния й опит в един по-широк обществен контекст и обсъждаме общественото мнение за майчинството, митът за непорочността и медикализирането на бременността и раждането — всички те са се съюзили, за да отнемат сексуалните аспекти от майчинството. Препоръчвам й да прочете една много ценна книга: „Секси майки“ от Кати Уинкс и Ан Семанс, която разглежда темата за сексуалността и майчинството по един достъпен, земен и позитивен начин. Предлагам й да си я постави на видно място, върху нощното шкафче.

Тези разговори бяха моят опит да помогна на Стефани да преоткрие сексуалността в себе си и да придобие усещане за себе си като за сексуално същество. Години наред тя беше прехвърляла своето желание на Уорън, а едновременно с това го беше критикувала за начина, по който се опитва да се грижи (наред със зимните гуми, градината и боклука) за еротиката помежду им. Разбирам, че сме засегнали нещо важно, когато избухва: „През целия си живот съм била пълен сексуален провал и не мога да понеса това, че Уорън приема за свое право нещо, което аз не мога да позволя на себе си!“

Заедно преместваме фокуса от себеотричането към себеосъзнаване.

Изследваме начините, по които тя би могла да възстанови правото си да получава удоволствие, с принципно заложената в него егоцентричност, без това да я кара да се чувства лоша майка. В резултат от нашите разговори Стефани прави радикална (за нея) крачка — отива на двудневна почивка със сестра си и оставя Уорън и децата да се справят сами. Бяха ни нужни много усилия, докато стигнем до този момент, но усещам, че преди да се отвори към секса, тя има нужда да разшири основните си представи за лично удоволствие. Ако започне да бъде по-щедра към себе си, надявам се, че може би ще бъде и по-отзивчива към съпруга си.

Не съм много добра в поставянето на домашна работа по време на терапията, особено когато знам, че списъкът със семейните задължения и без това е безкраен. В същото време знам, че действията са предпоставка за промяна. Така в края на една от общите ни сесии моля Уорън и Стефани през следващата седмица всеки от тях да направи нещо по различен начин.

Казвам им да не го обсъждат, защото усилията им ще бъдат оценени не според успеха, а според намерението им. „Бих искала да излезете извън досегашните си граници и да направите нещо, което да ви отведе една крачка отвъд онова, с което сте свикнали.“ На Уорън казвам: „Склонни сме да правим за останалите онова, от което самите ние се нуждаем, но всъщност не е сигурно, че те искат същото. Необходимо е да се сработим и да уважаваме различията помежду ни. В миналото ти преследваше Стефани с голяма креативност, но сега е време да престанеш да го правиш.

Има едно такова вярване — и то важи и за много други хора — че преследваме само онова, което не притежаваме. Разковничето се крие в това, че за да поддържаме еротичната ангажираност на партньора си, трябва да бъдем по-изкусителни, а не по-малко.“

До този момент сексът е бил сведен до това какво Уорън иска и това, от което Уорън се нуждае. Отзивчивостта на Стефани се е превърнала в реактивност. От тази пасивна позиция основната й сила се е състояла в това да отказва. Предлагам й да размисли над следното: „Имай предвид, че има нещо ограничаващо в едно абсолютно «не». Онова, което го наранява, е категоричното отхвърляне. Може би ще откриете повече свобода в отговори като «Може би» или «Хайде да се целуваме» или дори в «Убеди ме да го направя». Уорън повече от всеки друг е способен да ти помогне да преоткриеш жената в майката. Можеш ли да си представиш да го привлечеш, вместо да го отблъснеш? Накарай го да те покани и виж какво ще последва.“

Погълната от майчинството, Стефани прекалено прибързано е отхвърлила ценното в настойчивостта на Уорън. Това, което виждам аз е, че Уорън носи в себе си постоянното послание за това, че интимната близост е нещо важно и ценно. С негова помощ и чрез него тя има възможност да започне да развързва стегнатия възел между себе си и децата и да прехвърли известна част от енергията си обратно върху себе си и върху връзката с Уорън. Когато бащата потърси близост с майката и когато майката го допусне до себе си, пренасочвайки своето внимание към него, това променя баланса на силите в цялото семейство. Поставят се граници, въвеждат се нови териториални правила и се очертава пространство, в което се допускат само възрастни. Времето, ресурсите, игрите и забавлението се преразпределят, а либидото е освободено от принудителната почивка.

Работата ми с хомосексуални двойки ме накара да осъзная, че същата динамика се повтаря навсякъде, където основно единият родител, независимо от пол, се грижи за децата. Двойките от един и същи пол не се подчиняват на традиционното разпределение на труда — жените у дома, а мъжете на работа — поради което те предлагат една полезна база за сравнение. Онова, което виждам да се повтаря отново и отново е, че човекът, който поема основната грижа за децата, почти винаги се сблъсква със същите предизвикателства, с които и Стефани: тотално въвличане в живота и ритъма на децата, загуба на себе си и невъзможност за измъкване от домашните задължения (което действа със силата на вътрешна принуда и е едновременно сломяващо духа, но и даващо чувство за сигурност и стабилност).

Ролята на по-автономния родител е да помогне на грижещия се родител да се откъсне от децата и да пренасочи енергията си към двойката. „Зарежи за малко играчките, никой няма да те награди с медал, отиди да подремнеш.“

„Не е нужно да правиш този орехов пай, достатъчно си свършила за днес.“

„Бавачката е тук, нека да поседнем за десетина минути и да изпием по чаша вино, преди да си е тръгнала.“ Това е по-различен подход спрямо традиционното разделяне на труда, подход, който подчертава споделената отговорност и взаимност и който зачита взаимозависимото положение и на двамата родители.

Когато Уорън пита: „Искаш ли?“ и Стефани най-накрая отговаря: „Накарай ме да искам“, динамиката между тях е започнала да се променя. Това прекъсва изтощителното напрежение помежду им и въвежда на сцената една позакъсняла взаимност. Молбата да й помогне сама по себе си е израз на сексуална инициатива. И Уорън, най-сетне свободен от ролята на молещия се, може да започне да възвръща жена си. Ролята му на пазител на огъня получава ново значение.

 

 

Повдигане на еротичното ембарго

Уорън и Стефани са се отправили в правилната посока, но силите на ероса все още не са изравнени. И най-изпипаните ритуали за прелъстяване на Уорън постоянно и безславно биват провалени от несговорчивия семеен живот. Има нещо абсурдно в степента, в която техният живот се върти около децата: уикенди, изпълнени с бейзбол, игри и рождени дни; деца, които си лягат само половин час преди техните родители; политика на отворени врати към спалнята на родителите. От шест години Уорън и Стефани не са прекарали нито един уикенд сами, далеч от децата. Престанали са да отразяват собствените си нужди в семейния бюджет, а детегледачката за тях представлява рядък лукс, вместо ежедневна необходимост. Казано накратко, никога не са си отделяли времето и пространството, от което се нуждаят, за да се отпуснат и да се заредят индивидуално или като двойка. Престанали да се забелязват един друг, те са се обърнали към децата, за да компенсират онова, от което се нуждаят. През годините забелязах, че поставянето на децата в центъра на света е не само въпрос на начин на живот; също така понякога това е емоционална нагласа. Децата наистина са извор на внимание и обич за възрастните.

Тяхната безусловна любов и пълна преданост изпълват живота ни с едно извисено чувство за смисъл. Проблемът се появява тогава, когато започнем да търсим от тях онова, което вече не получаваме един от друг: усещане за това, че сме специални, че сме от значение, че не сме сами. Когато прехвърлим тези свои емоционални нужди върху децата, ние поставяме прекалено голям товар върху тях. За да се чувстват защитени, децата трябва да знаят, че съществуват граници за нещата, които могат да се искат от тях открито или неизказано. Те се нуждаят родителите им да имат своя любовна връзка, какъвто и облик да има тя. Когато се чувстваме емоционално и сексуално удовлетворени (или поне до разумни граници; нека не си правим излишни илюзии), ние даваме на децата си онази свобода и подкрепа, която е нужна, за да развият собствената си независимост. Ако Уорън и Стефани искат да излязат от своята рутина, те трябва да се освободят — както емоционално, така и на практика — от несъразмерния фокус върху децата си. Спонтанността е желано нещо, но реалността на семейния живот изисква планиране. Двойките без деца могат да инициират секс, когато си поискат, но на родителите се налага да бъдат по-практични. Независимо дали става въпрос за определяне на редовни дати за среща, самостоятелен уикенд през няколко месеца или един допълнителен час в колата, важното е родителите да отцепят една еротична територия за себе си. Когато Уорън и Стефани се отдръпват от мисълта за предварително уговорения секс, аз им казвам: „Планирането може и да ви се струва неромантично, но в действителност то предполага наличието на намерение, а намерението изразява ценност. Когато планирате секс, онова, което действително правите, е да потвърдите своята еротична връзка. Не е било по-различно и когато сте се срещали като гаджета. Приемете го като една продължителна любовна игра, която може да трае двадесет минути или два дена.“

Планирането се оказа полезно най-вече за Стефани. Тя обяснява следното: „Представата на Уорън за любовна среща е следната: вторник, в единадесет часа той иска да правим секс. Когато му отказвам, той предлага: «Може ли да си направим среща утре вечер?» Тогава се налага да му обясня, че сексът по програма за мен не е любовна среща. Аз искам да излезем някъде навън. Искам да поръчаме храна, която е сготвена от някой друг, и да се нахраним върху съдове, които ще измие някой друг. Когато излезем навън, ние разговаряме, целуваме се, шегуваме се. Можем да довършим изреченията си, без да бъдем прекъснати. Той ми обръща внимание и това ме кара да се чувствам секси.“

Тези излизания навън не само помагат в поддържането на така важната за Стефани емоционална връзка между двамата, но също така й помагат да направи прехода между целодневно ангажираната майка и любовницата.

„Толкова дълго време единствената ми мисъл за секса беше как да го избегна. За разлика от тогава, сега, когато знам, че двамата с Уорън ще имаме среща, започвам да я очаквам. Глезя се, взимам си душ, обръсвам си краката, слагам си грим. Старая се да спра негативното си настроение и да си позволя просто да усетя своята сексуалност.“

Историята на Стефани и Уорън е типичен пример за влиянието на родителството върху еротиката. Техният случай е само един сред многото.

Това е историята на праволинейните, бели, официално бракосъчетани двойки от средната класа, чиито идеали за равноправие и романтични вдъхновения са били безмилостно потъпкани от прехода от двама към трима. Работата ми с тях все още не е завършена. Нещата определено са се подобрили, но за тази двойка, за тази жена грижата за малките деца определено не е в съзвучие с идеята за еротика. Подозирам, че когато достигнат до следващия етап от живота си — когато и двете деца започнат училище и когато Стефани се върне на работа, както планира сега — ще се освободят нови енергии. А дотогава мисълта за това като за просто един етап от една доживотна връзка им помага да запазят търпението и надеждите си.

А секси майки все пак съществуват в днешно време навлизаме в родителството с една често пъти напълно разгърната сексуална идентичност всички ние се възползвахме от момента, в който сексуалността се отдели от репродукцията. Като редовни ползватели на средствата за контрол над раждаемостта ние получихме привилегията за безопасно лудуване, което може да продължи с години.

Наслаждаваме се на желанията си без това да има сериозни последствия поне до известно време, и очакваме връзките, на които сме се отдали, да ни донесат сексуална пълнота. За нашите родители и техните родители сексът след раждането на децата вероятно не се е различавал особено от секса преди децата — забременяването и тежките отговорности, които вървят с него, винаги са надвисвали като една потенциална заплаха. Но за хората, родени по време на и след големия бум в раждаемостта^[1], родителството просто е внесло усложнения в нашия освободен и хедонистичен начин на живот. Разривът след раждането на първото дете е още по-оскърбителен и поради факта, че има с какво да бъде сравнен. „Преди това ти обожаваше секса“, „Правехме любов часове наред“ и „Някога знаех как да те накарам да ме желаеш“ — постоянно чувам такива и подобни оплаквания. Когато родителството внезапно и остро прекъсне забавленията ни, ние се чувстваме едновременно изненадани и обидени.

И мъжете, и жените се сблъскват с тези промени, но не по един и същи начин и определено не по равно. Освободителните процеси, които така силно подкрепиха женската сексуалност, има какво още да свършат по отношение на майчинството, което все още е обградено от аурата на целомъдрието и светостта, която винаги е имало. Десексуализирането на майката представлява един от стълбовете на традиционните патриархални култури, вследствие на което сексуалната невидимост на съвременните майки от западния свят достига особено голям размер. Може би нашето пуританско наследство е онова, което е лишило майчинството от неговите сексуални елементи; може би сме подчинени на убеждението, че страстта и желанието не могат да бъдат съчетавани с майчините ни задължения.

Разбира се, Америка не е хомогенна и ще намерим изобилие от културни различия в границите на тази обширна страна. Приятелката ми Джун не забравя да ми напомни, че не всички американци са пристигнали с кораба Мейфлауър^[2]. „Чернокожите хора, естествено, също си имаме своите сексуални проблеми, но ние определено сме много по-разкрепостени в сравнение с вас, белите,“ казва тя. „Сексът е естествена част от живота, а не някаква голяма мръсна тайна. Моите деца са наясно с това, че аз правя секс; като дете и аз знаех, че родителите ми правят секс. Те си пускаха плоча с Марвин Гей, затваряха се в спалнята и ни предупреждаваха да не се опитваме да ги притесняваме.“ Приятелката ми от аржентински произход обича да се шегува с това как съпругът й я нарича „мамче“ в леглото — какъв по-добър начин за преборване на табуто? Испанската ми колежка Сузана споделя, че в Мадрид най-големият й сексуален актив е именно нейният прекрасен тригодишен син: „В Ню Йорк е акцентът, косата, краката ми, но определено не и синът ми.“

Една моя пациентка — Стейси, чиста американка и бяла жена, която живее в Бруклин с дъщеря си, е наясно със своето демографско разположение: „Единствените мъже, които флиртуват с мен, са източноиндийският педиатър, руският зъболекар, италианецът пекар и пуерториканският бакалин. Белите мъже? Забрави! Когато съм с детето си, те просто гледат през мен.“ За разлика от това мъжете, които се грижат за бебета, получават съвсем различни реакции. Силата не е единственото качество, което действа като афродизиак. Мъжът, който се разхожда с малко дете на раменете си излъчва стабилност, всеотдайност и грижа. За повечето жени (както и за някои мъже с обратна нагласа) това е секси.

В книгата си „От Париж до Луната“ Адам Гопник съпоставя американския асексуален модел на репродукция с много по-чувственото отношение на французите: „Всички американски книги, в които се говори за нещата, които да очакваме, започват с теста за бременност, а не със сексуалния акт на зачеването.“ Той продължава така: „В Париж бременността е нещо, което се е случило вследствие на секса, и с малко помощ и съвети може да приключи с освобождаване от нея, за да можеш да продължиш с още повече секс. В Ню Йорк бременността се намира под опеката на медицинските институции. В Париж тя е просто глава от сантименталното ни образование, едно странно последствие от удоволствията на тялото.“

Въпреки широко разпространения американски модел на мислене, не са малко жените, които водят ежедневна битка срещу отричането на ероса. За тях майчинството е вестител на новооткрита сексуална самоувереност, женственост и дори лек, който възвръща целостта на нараненото им тяло.

Веднъж имах две сесии със Стефани и Амбър една след друга. В действителността, в която живееха, в тяхното ежедневие съществуваше необичайна прилика, но като лично преживяване не биха могли да бъдат по-далеч една от друга. Амбър сподели: „Преди естествената ми позиция беше да отказвам да правя секс. Кой знае поради каква причина.

Отхвърлянето на всяко желание, дори на глада, се беше оформило в мен вследствие на примера на майка ми, която тежеше 48 килограма. Преди да родя, всеки път, когато мъжът ми ме питаше дали искам да ям, отговарях с «не». Отказвах просто по навик, преди изобщо да съм осъзнала въпроса.“

„Сега вече имам много по-дълбоки причини да отказвам предложението за секс: ужасната преумора вследствие на грижите за новороденото; привидно безкрайният ми гняв срещу две и половина годишното ми дете, което събужда малкото си братче; горчивината от това, че не чувствам достатъчно подкрепа, сякаш съм кон, който не спира да работи за децата и къщата. И въпреки това аз съм тази, която изпитва постоянен глад за секс и която си го иска и се оплаква, ако не го получи. По цял ден се отдавам по един много физически начин: кърмене, готвене, събиране на играчки, носене на децата на ръце, смяна на пелени. След няколко последователни дни на мазане на филии с фъстъчено масло и гледане на детски сериали, когато се превръщам в участник в живота на децата си до степен, в която изключвам собствения си живот, знам, че е време за моята чаша шери, моята музика и моя мъж. В този момент мечтая да се измъкна от рошавата коса, смачканата тениска и лекьосаните панталони, които представляват моята обвивка на «майка». Използвам всеки възможен случай, за да слагам тази обвивка да си ляга заедно с децата.“

Друга моя пациентка, Шарлийн, разказва как собствените й деца са се превърнали в пример за нея. „Децата ми ме научиха да бъда егоист. Петнадесетмесечното ми бебе може да суче от мен в продължение на половин час, след което да отиде да играе, само за да се върне след минути обратно за още. Когато му предлагам мляко от шише, той клати отрицателно глава, повдига блузата ми и скимти, докато не разкопчая отново сутиена си за него. Когато види зърното ми, на лицето му грейва усмивка, започва да гука и потъва в пазвата ми. Тригодишният ми син иска близостта, времето и вниманието ми толкова често, колкото успява да си ги открадне от братчето си.

Обяснява ми как да разположа тялото си на земята, как точно да бутам камиона, и не изпитва грам вина или срам, когато обявява с кой от двамата родители иска да играе или кой иска да го сложи да спи. Естествено, те невинаги получават нещата, които искат, но съм впечатлена от лекотата, с която тялото и умът им предават техните желания. Те си позволяват да чувстват по начин, който отдавна съм забравила или от който съм била отучена; наблюдавайки ги, започвам все по-силно да осъзнавам собственото си тяло и да си припомням собствените си желания.“

Бременността донесла на Рене непознато дотогава себеприемане.

„Бременността беше изцеляващо преживяване за мен. Като дете бях сексуално насилвана и заради това вечно изпитвах омраза към всеки признак на женственост в тялото ми. Бях във война със себе си в продължение на двадесет и пет години. В годината, преди да забременея бях приета в болница заради хранително разстройство. Бях толкова кльощава, че дори не можех да си представя да забременея. От години не бях имала редовен цикъл. Но от секундата, в която видях двете черти на теста за бременност, всичко се промени. За първи път през живота ми храната престана да ми бъде противна и нежелана. Наслаждавах се да наблюдавам как тялото ми назрява. За първи път през живота ми гърдите ми бяха естествено закръглени и аз бях толкова горда. Повечето от приятелките ми се оплакваха от чувството за дискомфорт и от увеличените килограми. Но за мен това означаваше, че най-сетне съм в мир с идеята да изглеждам като жена. Родих по естествен път; беше могъщо преживяване. Бях поразена от това да видя на какво е способно тялото ми и какво може да понесе. Дори не предполагах на колко много съм способна. Оттогава всеки път, когато правя любов, търся същото онова интензивно преживяване.“

За Джули, майка на тригодишно дете, майчинството също донася позитивна нова идентичност: „В началото на двадесетте си години се обличах като момче: големи пуловери, джинси, огромни кецове. Напълно отхвърлях женствеността и притежавах едно феминистко недоверие в нещата, които стояха зад нея. Считах интереса към мен като акт на това, че ме приемат за предмет и не вярвах, че един мъж може да погледне на мен като на друго, освен сексуален обект. Днес вече нося стилни панталони — тесни и забавни; блузите ми са с изрязани деколтета. Най-накрая се превърнах в жената, на която и баща ми, който е италианец, би се възхитил, и която би накарала майка ми да се изчерви — жадна, секси и пълнокръвна. Защо ли? Сега вече се чувствам защитена. Няма кой да ми хвърля око. Вече съм хваната, напълно ангажирана с нуждите и желанията на другите (четирима мъже, както става ясно). И в това място, където не съществува война за надмощие, аз се чувствам свободна. Не се налага да откликвам на никой, който преди това да не съм избрала сама. Като майка аз не се страхувам да бъда сексуална, чувствена и да преследвам желанията си.“

 

 

Следродилна депресия, но при бащата

На всеки един мъж като Уорън, който се чувства сексуално изоставен, когато жена му се превърне в майка, има и по един такъв като Лео, чието либидо се изпарява по пътя от родилното към дома. Отслабналото желание при майките в известен смисъл не е нещо ново. Може и да не ни харесва, но поне донякъде можем да намерим обяснение за него. Но как да си обясним бащата, който вече не изпитва еротично влечение към майката на децата си? Този сценарий е не по-рядко срещан от другия, но е доста по-рядко споменаван.

Когато Карла и Лео ме посетиха за първи път, тя се беше изчерпала от идеи.

Бяха заедно от седемнадесет година: първите шест — подчинени на страстите на плътта, следващите четири на хаоса покрай децата, а последните седем — сексуална пустота. Тя преминала от разговори към молби, после кавги, а накрая потърсила решение навън. Имала няколко афери и една сериозна връзка. Той разбрал за нея, тя отворила дума за развод, той предложил терапия и ето как стигнали до мен.

Тя разказва: „Омръзна ми от извинения. Винаги има някакво оправдание: работата, стресът, баща му на смъртно легло, ранното ставане, това, че не е ходил на фитнес и няма енергия, това, че го боли гърбът, дъхът ми, килограмите ми, неговите килограми. Толкова дълго време приемах това лично, но вече приключих. Обичам този човек, готова съм да остана с него, но не мога да живея повече така.“

Той казва: „Винаги съм се смятал за сексуално компетентен. Често се шегуваме с това как в началото на връзката ни потрошавахме леглото; тогава имаше много страст. Никога не съм гледал на децата като на определящ момент в сексуалния ми живот, но очевидно нещо се е преобърнало някъде дълбоко в мен.“

Научих, че Лео е започнал да се отдръпва физически, когато Карла забременяла с първия им син и когато сексуалният им контакт прекъснал през последния триместър. Лео просто започнал да се прибира все по-късно от работа. Карла усетила, че нещо се случва, но те така и не го обсъдили открито.

„Какво се промени за теб, когато тя стана майка?“ попитах.

„Значимостта й“, отговаря той. „Цялата й същност се измени — от моя любовница, партньор и съпруга до майка на моя син. А след това до майка на другия ми син. За известно време те се нуждаеха от пълното й внимание и за мен това беше в реда на нещата. Мислех си, че това е най-страхотното нещо на света — две бебета, които спят до нас, за да може тя да ги кърми през нощта. Изобщо не ревнувах. Аз самият съм много сърдечен и грижовен баща.“

Питам го: „Какво е усещането да смучеш гърдата на жена, която преди това е кърмила бебето си?“

„Беше странно“, отвръща той. „Целият физически акт на раждането беше малко странен. Два пъти я наблюдавах как дарява живот и трябва да кажа, че това не се отрази добре на сексуалните ни отношения.“

„Знам, че се предполага това да е един магичен момент чудото на живота и всичко останало, но като че ли никой не желае да признае, че го има и момента на отвращението“ уверявам го аз. „Не е прието един мъж да признае, че му е противно да наблюдава как жена му ражда. В една от книгите на Алис Уокър, мисля, че беше «Мистър Хол», след като вижда жена си да ражда, никога повече, до края на живота си не пожелава да я докосне — нито нея, нито друга жена. Той казва, че никога повече не би искал да изложи някого на подобно нещо.“

„Да, това е малко крайно, но да. Отношението ми към нея се измени, станах по-предпазлив и по-малко освободен. Предполагам, че това ме накара да бъда по-малко агресивен или страстен към нея, по-малко да я желая по този начин — да отдавам себе си или да я имам — неща, които преди това бяха нормални за нас. Това определено беше промяна.“

„Не би могъл да сториш това на майката на децата си?“, питам аз.

„Очевидно не“, отвръща той.

„Нека да обсъдим въпроса по темата за Светата Дева и кучката, продължавам аз. Всичко това има своите дълбоки психологически корени.“

Много мъже се затрудняват да изпитват еротични чувства към майката на децата си. За тях това е прекалено животинско, прекалено близо до темата за кръвосмешението и Едиповия комплекс. Но не бива да забравяш, че тя е тяхна майка, а не твоя. На този етап препоръчвам да внесете нещо във връзката ви, което да ти помогне да я разграничиш от образа на „майката“.

През по-голямата част от срещата ни Карла беше мълчалива, но при следващата сесия вече не се и съмнявах, че е слушала внимателно. Смеейки се, тя ми разказа следната случка.

„Имах силно желание да се отпуснем с Лео. Исках да му доставя удоволствие с едно наистина продължително и страхотно фелацио. Не просто поради задължение или учтивост. Но знаех, че той има проблем с това, че съм съпруга и «майка». Щеше ли тогава да ми позволи? Затова започнах една игра и казах: Знаеш ли, може да правим какъвто си искаме секс и приеми това, което ще ти кажа, както пожелаеш, но ако искаш да продължа със свирката, това ще ти струва пари. Сто долара, ако го искаш. Сто долара. Мислех си, че идеята с парите е забавна, но най-вече исках да разбера дали Лео ще успее да ме види извън ролята на майка. Все пак човек не плаща пари на майката на децата си, за да му направи свирка, нали? Човек не плаща на жена си, за да получи свирка. С една дума, искам да кажа, че експериментът си заслужаваше.“

„Може би е време да започнеш да приемаш и кредитни карти. Сложи си един терминал за плащане с кредитни карти на нощното шкафче“, шегува се Лео.

Примерът за игривата еротична намеса на Карла остана с мен години наред. Само с един жест тя беше успяла по един много остроумен начин да улови и прекърши същността на целия проблем и да избави любовницата от рамката на майката. Лео се страхуваше да изрази необузданата си страст към майката на децата си — жена, която заслужава изключително уважение и любов. Карла рискува, разчупи матрицата и го покани да бъде неин еротичен съучастник. Тя свали маската на ограниченията и се превърна в една сексуално провокативна, мръсна жена, която искаше заплащане срещу услугите си. В цялата тази ясно заявена постановка на крещяща сексуалност страстта на Лео най-накрая се отприщи.

 

 

Бягство от оковите на семейния живот

Децата са една от основните цели в живота ни. В известен смисъл ние се размножаваме, независимо дали по биологичен път или създавайки семейство по друг начин, за да не умрем. Изиграваме своята роля в цикъла на живота и вписваме имената си в хода на историята. Издигаме се над преходността, като оставяме след себе си нещо или някой: един представител на нашия съюз. В този смисъл създаването на потомство е израз на страстта към живота. Това е един чист, жизнеутвърждаващ акт. Колко жестоко е да наблюдаваме как именно той нанася смъртоносния удар на силата, която го е създала.

Няма съмнение, че децата затрудняват поддържането на еротичната връзка.

Семейният живот не може да съществува без присъствието на определена рутина, но точно тя проваля сексуалната спонтанност. Можем да твърдим, че по отношение на ресурсите двойката е подложена на неоспорим стрес: по-малко време, по-малко пари и енергия един за друг. Също така съществува сексуалната незабележимост на американската майка, която е така дълбоко вкоренена в нашата психология, че мъже и жени в пълно съзвучие отхвърлят майчината сексуалност. Съществуват и множество начини, по които възпираме своето сексуално аз в рамките на семейството и действаме водени от убеждението, че за да предпазим децата си, трябва да крием секса от тях.

За много родители представата за тайната градина предизвиква широка гама от емоции, които се простират от остра вина и безпокойство до по-меките степени на неудобство и смущение. Основните ни опасения са, че нашата сексуалност на възрастни може да повреди по някакъв начин децата ни, че е неуместна или опасна. Но кого всъщност предпазваме? Децата, които имат за пример родители, които изразяват с лекота своята привързаност един към друг — дискретно и в подходящи рамки е много по-вероятно да израснат с една здравословна представа за сексуалността и ще се отнасят към нея с уважението, отговорността и любопитството, които тя заслужава. Когато поставяме цензура върху сексуалността, потискаме желанието си или директно се отричаме от него, ние предаваме своите задръжки непокътнати на следващото поколение.

Съществуват толкова много причини да се откажем от секса, че онези, които не го правят, заслужават да бъдат наречени шампиони. Смелите и непоколебими родители, които успяват да запазят еротичната връзка помежду си, преди всичко са онези двойки, които ценят тази връзка. Когато усетят, че желанието помежду им се намира в криза, веднага задвижват своята изобретателност и започват да полагат съзнателни усилия за неговото съживяване. Те знаят, че не децата убиват желанието, а възрастните, които не успяват да запазят искрата жива.