Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (92)

92

2:00 следобед

Фокс се насочи към друга врата, изработена от полирана стомана и снабдена с електронна ключалка. Отвори я с магнитната карта, която извади от джоба на сакото си. Пред очите им се разкри дълъг и нисък тунел, водещ към сърцето на планината. Беше осветен от електрически крушки, висящи на голи жици на пет-шест метра една от друга.

— Част от каменовъглена мина, прокопана преди повече от сто години — поясни Фокс и тръгна по дъските, поставени направо във влажния под. — Повечето галерии са изоставени отдавна, малцина изобщо не си спомнят за тях. Ние имахме късмета да използваме тази. Някога цялата планина е била под водите на Средиземно море. В съседство е имало друга, по-висока, от която е извирала голяма река. Водите й се вливали в залива, образувайки големи подземни пещери. Днес тези пещери са далеч над морското равнище — сухи, проветриви, с относително постоянна температура. Като прибавим към това размера на галериите и тяхната изолираност, те автоматично се превръщат в почти идеално място за моите експерименти.

Безпокойството на Мартин рязко нарасна. Лабиринтът от преплетени улички на повърхността изглеждаше като детска играчка в сравнение с изоставената мина, в която се бяха озовали в компанията на един опасен престъпник. Вече беше убеден, че този човек ги води към капан, независимо дали действаше сам, или не. Отново се обърна и хвърли предупредителен поглед към президента.

Но Харис не му обърна внимание, оглеждайки с интерес издълбаните неравни стени на галерията.

Няма значение дали ще му хареса, или не, но аз съм длъжен да се намеся, реши Мартин.

— Господин президент! — остро каза той. — Според мен отиваме твърде…

— Пристигнахме, господа — обади се в същия миг Фокс, направи още няколко крачки и спря пред друга метална врата, вградена в стената. Магнитната карта отново влезе в действие и вратата се плъзна встрани. Зад нея имаше огромно помещение.

Фокс влезе пръв, а Мартин се възползва от ситуацията и дръпна президента за ръката.

— Спокойно, братовчеде, всичко е наред — промърмори Харис и влезе в пещерата по стъпките на Фокс. Половин секунда по-късно вратата се затвори след тях.

Озоваха се пред море от лабораторни маси. Таванът се издигаше на седем-осем метра над главите им. В дъното мътно проблясваше редица от стоманени клетки.

— Преди време наистина извършвах експерименти върху животни — призна с лека въздишка Фокс. — Но тези клетки отдавна са празни.

— Управата на манастира знае ли за съществуването на пещерите? — пожела да узнае Мартин.

— Вече ви казах, че орденът великодушно ми предложи подходящи условия за работа — леко се усмихна Фокс.

Президентът се оглеждаше с интерес. Очите му опипваха грубо изсечените варовикови скали, тавана и пода. Вниманието му беше привлечено от голяма пейка от неръждаема стомана с дебели дървени крака от едната страна и голям механичен барабан от другата. Друга стоманена плоча на колела беше поставена върху тесни релси, пресичащи цялата пещера.

— Какво е това, докторе? — попита той.

— Работен плот.

— Прилича на средновековна машина за изтезания.

— Машина за изтезания? — учудено го погледна Фокс, после на лицето му се появи усмивка. — Може би, но само за растения. Стоманената повърхност се покрива със семена, върху които слагаме специални пластмасови листове. Предварително нагретият барабан започва да се търкаля напред-назад върху листовете и затопля семената до температура за посев. Използваме почва със специален състав — каквато видяхме в предишното помещение. Един вид инкубатор — високоефективен, иновационен и абсолютно безвреден.

Харис хвърли кос поглед към Мартин и каза:

— Повече ми допада идеята за машина за изтезания. Нещо, към което привързват човек, за да изтръгнат признания за греховете му.

— Не съм сигурен, че ви разбирам — озадачено отвърна Фокс.

В същия миг Мартин разбра защо президентът пренебрегна предупрежденията му и продължи с огледа на подземните лаборатории. Очевидно търсеше охранителни камери, микрофони и друга специализирана техника. Несъмнено имаше опит в тези неща, защото Сикрет Сървис със сигурност го беше запознала с целия си арсенал, а и той самият притежаваше достатъчно опит. Доказателство за това беше начинът, по който се беше измъкнал от хотела в Мадрид. До този момент Мартин се беше опасявал, че се намират на твърде изолирано място и Фокс ги води към някакъв капан. Но мислите на президента бяха в коренно противоположна посока. Не те, а докторът беше сам. Рискът беше огромен, тъй като нямаше начин да бъдат сигурни, че не ги наблюдават. Но риск беше и самото му съгласие да се срещне с Фокс.

— Бихме искали да си поговорим, докторе — спокойно рече Харис. — Интересуват ни плановете ви по отношение на мюсюлманските държави.

— Моля? — погледна го с добре изиграно смайване Фокс.

— Плановете ви, казах. Програмата за унищожение на Близкия изток, която сте разработили с участието на мои добри приятели във Вашингтон.

— Разочаровате ме, господин президент — пусна крива усмивка Фокс. — Вече ви доказах, че през последните двайсетина години работя единствено за благото на човечеството и планетата.

— Номерът не мина, докторе! — гневно отвърна Харис.

— Какво инжектирахте на Каролайн Парсънс? — изстреля Мартин.

— Вече ми зададохте подобен въпрос, но аз все още…

— Става въпрос за рехабилитационния център „Силвър Спрингс“ в щата Мериленд — притисна го Мартин. — Там ви помагаше лекарка на име Лорейн Стивънсън.

— Никога не съм чувал за подобен център. Нито пък за някаква доктор Стивънсън. Още в Малта ви обясних това.

— Вдигнете лявата си ръка! — внезапно заповяда Мартин.

— Какво?!

— Лявата ръка, с палеца напред! Искам президентът да види татуировката върху него. Знакът на Алдебаран.

Лицето на Фокс бавно почервеня, чертите му се изопнаха. Мартин вече познаваше това изражение.

— Достатъчно, господа! — ледено процеди докторът. — Обиколката приключи, позволете да ви изведа навън.

След тези думи той рязко се завъртя и тръгна към вратата. В ръката му се появи малък електронен уред и той го вдигна към устните си.