Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (67)

67

Барселона, 7:34 сутринта

— Въздушно наблюдение. Посоченият район е изоставен. Повтарям: въздушно наблюдение, посоченият район е изоставен.

Хап Даниълс подскочи от острия глас на пилота, управляващ хеликоптера на специалните части. Миг по-късно се включи и вторият хеликоптер:

— Прието. Посоченият район е изоставен.

Очите на Хап останаха заковани в екрана, на който се виждаше сателитна снимка на крайбрежието в района на Барселона, направена от специалистите в АНС. На нея се виждаха градът, летището, извивките на река Льобрегат от планините към морето, пристанището и река Бесос на север, която течеше към Коста Брава. Пръстът му докосна някакъв клавиш и снимката се увеличи веднъж, втори, а след това и трети път. Изображението се фиксира върху координатите, които АНС бе получила след засичането на мобилния телефон на Никълъс Мартин. Мястото се оказа някакъв пуст плаж северно от Барселона.

— Полковник, говори Тигър-Едно — промърмори в микрофона си той, представяйки се с кодовото си име на командира на въздушната част. — Моля, наредете на водещия пилот да се издигне на височина петстотин метра и да направи по-широк оглед на района, а вторият да кацне и да инспектира конкретния терен.

— Разбрано, Тигър-Едно.

— Благодаря, полковник.

Даниълс изпъшка тихо и се облегна назад. Беше изтощен и дълбоко разтревожен, но най-много се ядосваше на себе си. Независимо от обстоятелствата той не би трябвало да допусне незабелязаното измъкване на президента. Той и никой друг. Беше непростима грешка.

Заобиколен от компютри и друга електронна техника, Даниълс седеше на шефското място в огромния черен джип на Сикрет Сървис, докаран със самолет от Мадрид. На седалката до шофьора седеше първият му заместник Бил Стрейт с пушка, опряна на коленете. Отзад работеха специалистите по събиране и обработка на данни, които приемаха пристигащата информация от половин дузина разузнавателни централи. Всички се надяваха Мартин отново да използва мобилния си телефон.

Даниълс хвърли пореден поглед към екрана пред себе си, после извърна глава към Джеймс Маршъл и Джейк Лоу, които заемаха допълнителните седалки насреща. Двамата гледаха мрачно и мълчаха. Приличаха на изпаднали в затруднено положение бойци: силни и решени на всичко, но едновременно с това гневни и несигурни.

Тежката машина се носеше по улиците на Барселона, водена от две полицейски коли с включени сирени. Плътно зад нея се движеше блиндираният микробус на медицинския екип, охраняван от двама агенти на Сикрет Сървис. Процесията завършваше с три автомобила без отличителни знаци, във всеки от които имаше по четирима агенти.

На частно летище, разположено на двайсет километра северно от града, чакаше малък реактивен самолет на ЦРУ, изпратен от началник-кабинета на президента Том Кърън, който продължаваше да се намира във временния оперативен щаб, действащ на територията на американското посолство в Мадрид. Даниълс не знаеше накъде трябва да излети той в мига, в който президентът бъде качен на борда. Най-вероятните дестинации бяха Швейцария или Южна Германия.

— Вектор 4-7-7 — внезапно се обади един от експертите, млад къдрокос мъж.

— Какво? — рязко се завъртя Даниълс.

— 4-7-7, ново обаждане.

Даниълс светкавично превключи честотите, но техниката го изпревари. Специалното електронно оборудване вече засичаше сигнала и електронната карта на екрана моментално отрази новите координати.

— Сигурен ли си, че това е мобилният на Мартин?

— Да, сър.

Джейк Лоу и д-р Маршъл бързо настроиха честотите на своите слушалки.

Даниълс отново увеличи електронната карта, но този път насочи вниманието си към зелените хълмове на североизток от река Бесос. Миг по-късно докосна слушалките си, сякаш искаше да усили сигнала в тях.

— Какво говорят, по дяволите?

— Това е само един глас, сър. На човек, който се обажда от Манчестър, Англия.

— Манчестър?

— Да, сър.

— Къде по-точно в Манчестър? — остро попита д-р Маршъл.

— Тихо! — извика Даниълс, без да се обръща конкретно към никого. Правеше всичко възможно да улови част от думите, които жужаха в слушалките.

Те принадлежаха на самотен мъжки глас, който говореше тихо, но настоятелно:

— Alabamese. Albiflorum. Arborescens. Atanticum. Austrinum. Calendulaceum. Camtschaticum. Canandense. Canescens.

— Какви ги дрънка тоя, по дяволите? — екна гласът на Джейк Лоу в половин дузина слушалки.

— Cumberlandanense. Flammeum.

Хората в подвижния комуникационен център започнаха да се споглеждат. Недоумението на Лоу беше напълно оправдано.

— Micronulatum. Nudiformum. Roseum.

Гласът на Бил Стрейт наруши настъпилата тишина.

— Азалии! — извика той. — Някой изрежда имената на различни видове азалии!

— Schlippenbachii!

Мобилният телефон на Мартин внезапно утихна.

— Засякохме ли координатите? — обърна се Даниълс към оператора зад гърба си. В същия миг на екрана пред него отново изплува сателитната снимка. Върху нея имаше защрихован сектор с диаметър от около осем километра.

— Той е някъде в този район, сър — обади се къдрокосият и леко премести мишката. Изображението се увеличи десет пъти. Оказа се, че в центъра на защрихования сектор се намира ябълкова градина, пресечена от черен път. Новото, този път максимално увеличение улови малкото облаче прах след движещ се по пътя автомобил.

— Пипнахме ги! — обяви с усмивка операторът.