Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (122)

122

10:37 вечерта

— Не, не! — извика Хосе и уплашено се дръпна от тесния процеп.

— Какво става, по дяволите? — извика Хап.

Намираха се на около сто и петдесет метра под земята, във виещ се варовиков канал. Вече бяха успели да се промъкнат през подобен комин, който остана високо горе, съвсем близо до повърхността. Положението беше наистина потискащо, особено за младежите.

— Кажи му, че всичко е наред — прошепна Хап с побеляло от болка лице. — Кажи му, че и ние сме в същото положение, но трябва да продължаваме!

Мигел се обърна към Хосе на испански, но хлапето тръсна глава, изплю се в мрака и отсече:

— Не мога повече!

 

 

Преди около четирийсет минути бяха стигнали до нивото, където момчетата очакваха да открият приятелите на Мигел. Първи се добраха до него Амадо и Хектор, следвани от останалите. Но едва изминали стотина метра, до слуха им достигна тропот на крака, който бързо се приближаваше. Мигел понечи да се върне обратно, но Хектор го хвана за ръката.

— Насам! — прошепна той и се втурна по посока на шума. На петдесетина метра по-нататък в скалата се появи тясна цепнатина, която можеше да бъде забелязана само от човек, който добре познаваше тунела. Тя беше тясна и се спускаше стръмно надолу. Хлътнаха в нея и трийсет секунди по-късно зад гърба им се разнесоха стъпките на спасителния екип. Останаха неподвижни, тъй като пространството не позволяваше дори да се обърнат. Тропотът над тях се усили. Тунелът се изпълваше с още хора.

— Май търсим важни клечки — тихо се обади Амадо.

— Така е — кимна Мигел, хвърляйки кос поглед към Хап. — Един от тях е от правителството на САЩ.

— А тези горе са полицаи, които искат да го пипнат и да му причинят зло.

— Те са убедени, че му помагат, но всъщност правят точно обратното. Ако го хванат, ще го заведат при хора, които му мислят злото.

— Кой е този човек? — попита Хектор.

Хап реши да им каже истината просто защото се беше доверил на момчетата и продължаваше да се нуждае от помощта им.

— Президентът — промърмори той.

— На Щатите? — попита на развален английски Амадо.

— Да.

Момчетата се разсмяха, сякаш бяха чули страхотен виц, после видяха израженията на двамата възрастни и млъкнаха.

— Вярно? — попита Амадо.

— Вярно — кимна Хап. — Трябва да го измъкнем оттук, без никой да разбере.

Мигел преведе думите му и добави:

— С него има още един човек, близък приятел на президента. Задачата ни е да ги открием преди полицията и да ги изведем оттук. Разбирате ли?

— Si — хорово отвърнаха момчетата. — Si.

Хап хвърли поглед на часовника си и се извърна към Мигел.

— Преди да влезем, момчетата казаха, че могат да определят докъде горе-долу е стигнал президентът след земното свличане. Това беше преди два часа и половина. Те познават тунела. Къде може да са президентът и Мартин сега, ако допуснем, че са живи и се движат със същата скорост?

Мигел преведе.

Младежите проведоха кратка консултация помежду си, после Амадо се извърна към вуйчо си.

— Cerca — обяви той. — Cerca.

— Наблизо — преведе Мигел.

Над главите им долетя шум, придружен от приглушени гласове. Отрядът се беше върнал обратно, гласовете се чуваха съвсем ясно в тясната цепнатина. Мигел стана неспокоен, Хектор забеляза това и им направи знак да го последват. Започнаха да се промъкват навътре в комина, който се извиваше като змия напред и надолу в земните недра. Пет минути по-късно Хосе се закова на място.

— Не! — уплашено рече той.

— Какво има? — попита го Мигел.

— Мъртъвците. — В гласа му имаше паника и ужас.

— За какво говори той? — попита Хап.

Последва кратък спор на испански. Мигел се обърна към Хосе, който запази мълчание, после и към Амадо, от когото изтръгна признанието.

— Пред нас има друг тунел — поясни на английски той. — С вагонетки, движещи се върху единична релса. Виждали са ги — били пълни с трупове.

— Какво?! — вдигна вежди Хап.

— Виждали са ги няколко пъти.

— Какви са тези глупости?

Мигел и Амадо размениха няколко реплики на испански.

— Преди няколко месеца Хосе и Хектор се промъкнали в мината и открили въпросния тунел — започна да обяснява Мигел. — По-тесен от другите и много по-нов, с циментово укрепване. По пода му минавала единична релса, а в тавана имало дупка. През нея видели долу да се движи вагонетка, която приличала на туристическо влакче. Била пълна с трупове, нахвърляни като дърва за огрев. Момчетата се уплашили и избягали. След два месеца решили отново да дойдат тук и пак видели вагонетката. Този път тя се движела в обратна посока, отново пълна с трупове. Хосе бил убеден, че ако слязат долу, ще се присъединят към тях. И до днес мисли, че това е Адът.

Хап го гледаше с разширени от учудване очи, опитвайки се да асимилира чутото. После се овладя и простичко попита:

— Има ли друга връзка между горната галерия и тунела с труповете?

Мигел преведе. Момчетата се замислиха, после Хектор взе един остър камък и започна да чертае по скалата.

— Долната галерия е хоризонтална — поде Мигел. — А горната е наклонена: започва от по-високо и се спуска надолу. В момента ние се намираме на двайсетина метра между двете. Много по-надолу има няколко вентилационни шахти, през които може да бъде осъществена връзка.

Хап внимателно изслуша превода, след което над главите им прозвуча шум, от който космите по тила му настръхнаха.

— Горе са се събрали много хора! — напрегнато рече той. — Ако президентът се е намирал в този тунел, жив или мъртъв, те вече щяха да са го открили. Но фактът, че все още са тук, сочи противното.

— Значи моите братовчеди са в долната галерия! — зяпна Мигел, едва сега схванал мисълта му.

— Или близо до нея — кимна Хап. — Ако Хосе не иска да продължи, нека остане тук. Но ние слизаме!