Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (118)

118

9:50 вечерта

Мартин и президентът задъхано пълзяха навътре, блъскайки се един в друг. Пространството беше изключително тясно за двама едри мъже.

До ушите им долиташе тропотът на крака в тунела. Ставаше все по-силен и по-силен. После мъжете се появиха пред дупката, на сантиметри от нея. В следващата секунда продължиха нататък и тропотът отслабна. Бяха поне двайсет души, а може би повече. След по-малко от минута щяха да се срещнат с отряда, който напредваше от другата страна. Съвещанието щеше да продължи не повече от няколко скъпоценни секунди, после щяха да се разделят и да поемат по обратния път. Този път по-бавно, старателно проверявайки всичко, покрай което бяха минали тичешком.

— Хайде! — прошепна президентът и започна да си пробива път обратно към изхода.

— Не! — дръпна го Мартин. — След тях може би идват други!

— Какво ще правим?

— Ще чакаме.

— Няма време за чакане. Те ще се срещнат с другия екип и моментално ще поемат обратно. Сега е моментът!

— Добре — въздъхна Мартин и се обърна. В същия миг огънят на върха на почти изгорялата факла отново се разгоря. — Чакай! — прошепна той и приближи жарта към стената. Тя видимо побеля. Той духна и от нея затанцуваха пламъчета. Вдигна я нагоре и се огледа. — Тази дупка е била прокопана с инструменти, които се различават от използваните в главния тунел. И не е на осемдесет години.

Президентът се завъртя и внимателно огледа стените.

— Шахта за въздухообмен — констатира секунда по-късно той.

— Защо? Откъде започва и къде свършва?

— Подай ми факлата.

Мартин се подчини. Президентът се извъртя на лакти и запълзя към вътрешността на дупката.

— Виждаш ли нещо?

— Желязна тръба, с диаметър петдесет-шейсет сантиметра. Спуска се почти отвесно надолу, вероятно към друг тунел, прокопан под този.

— Ще можем ли да се пъхнем в нея?

Зад тях се разнесе тропот на крака, последван от отсечени заповеди на висок глас. Отрядът се връщаше.

— Нямаме друг избор — промърмори президентът.

 

 

9:55 вечерта

Вятърът се усили и заваля. Джейк Лоу вдигна яка и се втурна покрай малката група испанци, които бързо монтираха палатка над командния пункт. Миг по-късно застана до Бил Стрейт и капитан Диас.

През последните няколко минути се задоволяваше да стои настрана и да следи радиовръзката между отрядите в мината и колегите им в планината над нея. На няколко пъти потърси с поглед Джим Маршъл, който бъбреше с медицинския екип под нещо като навес в скалите и очакваше сигнала за намесата им в операцията. Но този сигнал се бавеше. Нищо не се случваше. Избликът на смях откъм скалата го накара да стисне устни и да се втурне към Стрейт и Диас.

Нима единствено той мислеше за онова, което щеше да се случи, ако президентът бе жив и здрав и откажеше да се качи на специалния самолет на ЦРУ? Това би означавало, че плановете им за Варшава и Близкия изток отиваха по дяволите, а всички те — от вицепрезидента надолу, щяха да бъдат изправени пред опасността от арест и съд за опит да свалят законното правителство. Присъдата за подобни деяния бе само една: смърт.

— Какво става долу, по дяволите? — изгуби търпение той. Думите му прозвучаха по-скоро като обвинение, отколкото като въпрос.

Отначало Стрейт не му обърна внимание, после бавно се обърна.

— Спуснали сме пет екипа в централната галерия — търпеливо започна той. — Други три изследват страничните тунели. Останалите са готови да се намесят всеки момент. Екипът, който проникна тук, вече се е срещнал с колегите, тръгнали откъм страната на манастира. Резултатът е един тъмен и празен тунел. В момента очакват допълнително осветление, за да тръгнат обратно и да изследват подробно стените.

— Какво стана със спътниковото наблюдение?

— След четирийсет минути спътникът ще бъде над района, сър — отвърна Стрейт и хвърли многозначителен към Маршъл. Сякаш го молеше да махне от главата му този досадник. — Термичните снимки от спътника не могат да решат проблема. Те няма да ни покажат какво става долу.

— А кога ще получим възможност да разберем какво става долу? — раздразнено попита Лоу.

— Не мога да кажа, сър. Площта, която изследваме, е огромна.

— След десет минути или след десет часа? — продължи да го притиска съветникът.

— Ние вече сме в тунелите, сър. Там са екипите на Сикрет Сървис, на ЦРУ и на испанската полиция.

— Прекрасно знам чии екипи са там!

— Може би желаете да се спуснете лично?

Лоу окончателно побесня от проявата на неподчинение.

— А ти може би желаеш да ринеш лайна в Оклахома? — изсъска той.

Маршъл най-после реши, че е време да се намеси.

— Джейк, всички сме изнервени — приближи се той. — Напрежението е голямо. Вече те посъветвах да се успокоиш. Това ще бъде от полза за всички.

Ръката на Стрейт се стрелна към слушалките на главата му.

— Какво? Къде? Колко?

Диас се извърна него, същото сториха и хората от медицинския екип. Лоу и Маршъл млъкнаха и наостриха уши.

— Проверете района още веднъж! Изпращаме резервните екипи. Да, прожекторите вече пътуват към вас.

— Какво става, по дяволите? — подскочи Лоу.

— Открили са останки от изгоряло бельо. Най-вероятно е било използвано вместо факла. По пода на тунела са забелязани неясни отпечатъци от обувки, най-вероятно на двама души. Посоката им е обратно навътре.

— Двама души?

— Да, сър.