Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (104)

104

5:10 следобед

Хап Даниълс гледаше младия лекар, който сръчно бинтоваше рамото му. Намираха се на втория етаж на малка къща на брега на реката, в околностите на Ел Борас. Градчето беше разположено в дъното на дълбока котловина, на североизток от манастира, а къщата принадлежеше на Пау Савал, чичото на Мигел. Зад нея беше скрит мерцедесът на компанията „Лимузини Барселона“, а Пау, по професия зидар и бояджия, беше заел на Мигел мотоциклета с кош, с който се бяха придвижили дотук.

Лекарят приключи с бинтоването и се изправи. Очите му зад очилата без рамки се спряха върху лицето на Хап. После той измърмори нещо на испански.

— Казва, че си извадил голям късмет — обади се Мигел от другата страна на леглото. — Ранен си на две места, но в меките тъкани. Куршумите са излезли от другата страна. Малко ще те боли, но ще се оправиш. Той настоява да тръгнеш утре, а тази нощ да почиваш.

— Имаш много късмет, mi amigo — обади се на развален английски и лекарят. — Един господ знае защо. Затова имаш amigo като него — кимна по посока на Мигел той. — Този човек е божи човек, да знаеш. А сега ме извини, но децата ме чакат за вечеря.

След тези думи подхвърли нещо на испански на Мигел и двамата тръгнаха към вратата. Малко преди да излязат, докторът пъхна някакво пликче в ръцете на Мигел.

 

 

5:20 следобед

Хап си пое дъх и плъзна ръка по бинтованото рамо. Отново си спомни болезненото пътуване в тесния кош на мотоциклета. Двайсетте минути дотук му се бяха сторили цяла вечност. След още двайсет минути бе пристигнал и докторът.

През това време той бе изпил две солидни глътки местна ракия и бе научил кой е Мигел и хората, които той наричаше свои братовчеди. Човекът беше решил да му помогне в момента, в който Хап се беше легитимирал като агент на Сикрет Сървис и беше рискувал живота си. Мигел бе обяснил, че е шофьорът на лимузината, с която президентът и Мартин се бяха отправили към манастира „Монсерат“. Бе обяснил и как се беше сдобил с кода за достъп до офиса на Фокс.

Мигел беше отишъл в ресторанта, за да потърси братовчедите си. Главният сервитьор ги беше видял да излизат в компанията на Фокс и му бе казал къде се намира неговият офис. На крачка от вратата бе забелязал появата на оперативния екип и бе побързал да се скрие в отсрещния вход. Оттам се разкривала отлична гледка към клавиатурата на алармата, използвана от Сплескания нос. Нямал проблеми да запомни комбинацията — 4-4-4-2, тъй като от години играел на лотария и помнел наизуст всякакви цифри.

Едва тогава Хап си даде сметка, че безжизненият белокос мъж, влачен от агентите, бе д-р Мериман Фокс. До този момент само беше чувал за него, най-вече във връзка с показанията му пред Подкомисията за борба с тероризма. За пръв път бе зърнал лицето му едва когато Мигел изскочи срещу агентите, които го влачеха към изхода, и сакото падна.

Преди Мигел да потвърди част от подозренията му, той нямаше представа защо президентът бе рискувал да измине целия път до манастира, за да се срещне с Фокс. Явно не бе съгласен с плановете на своите „приятели“ във Вашингтон за геноцид срещу мюсюлманските страни — планове, чийто главен архитект е бил д-р Фокс. Именно желанието да научи повече подробности го бе довело тук в компанията на Никълъс Мартин. Двамата са се надявали да притиснат доктора, след което да вземат съответните мерки. Никой не знаеше дали са успели, или не.

 

 

5:35 следобед

Мигел се върна в стаята с чаша вода и малък плик, от който извади две бели хапчета.

— Вземи ги — подаде му ги той заедно с чашата. — Болкоуспокояващи, даде ми ги докторът. В пликчето има още.

Хап отпи глътка вода, но не докосна хапчетата.

— Преди да припадна, забелязах, че отвори вратата към офиса на Фокс — каза той. — Най-вероятно за да потърсиш президента. Явно не си го намерил, защото иначе нямаше да си тук. Искам да ми кажеш дали там имаше някакви следи от неговото присъствие.

— Първо си вземи лекарството — поклати глава Мигел.

— Имаше ли следи от него? — притисна го Хап, без да обръща внимание на думите му. — И ако действително е бил там, къде, по дяволите, е изчезнал, за да не го открият агентите?

— Долу е чичо ми със съпругата си — кротко рече Мигел. — Само те и докторът знаят, че си тук. Ще дойдат да те видят, преди да си легнат. Можеш да им имаш доверие. Ще ти доставят всичко, от което се нуждаеш.

— Ти какво, тръгваш ли? — втренчи се в него Хап.

— Ще се върна.

— У теб ли е моето блекбъри?

— Да. — Мигел извади апарата от джоба си и му го подаде.

— А пистолетите? Бяха два.

Мигел разтвори сакото си, измъкна зиг зауера от колана си и го остави на масата.

— А щаера?

— Той ми трябва.

— За какво?

— Ти си добър човек, но имаш нужда от почивка — усмихна се испанецът.

— За какво ти е? — натъртено повтори Хап.

— Шест години служих в четвърти батальон на австралийските специални части. Зная как се борави с подобно оръжие.

— Не те питам къде си служил, а за какво ти е! — раздразнено изръмжа Хап. — Защо ти трябва картечен пистолет?

— Лека нощ, сър — отвърна Мигел и тръгна към вратата.

— Изобщо не си сигурен, че президентът е бил там, нали? — извика подире му Даниълс. — Само си предполагал!

— Бил е там, сър — обърна се Мигел, взе нещо от закачалката и го хвърли в скута на Хап. Беше широкополата шапка на Деми. — Това беше част от дегизировката му. Намерих я в лабораторията зад офиса на Фокс. Вратата и част от стената в дъното бяха смазани от огромен къс скала. Вероятно в резултат на земетресението или онова, което ни събори на пода. След ден-два, с помощта на тежка строителна техника, входът от другата страна ще бъде разчистен. Няма гаранции какво ще открият там. Дълбоко под земята има стара мина с множество пещери и километри изоставени галерии. Наближава буря, но още известно време ще има луна. От върха на планината има проходи към мината и аз отивам там. За мен вашият президент и Никълъс Мартин са част от семейството. Длъжен съм да ги открия, независимо дали са живи, или мъртви.

— Лимузината ти е отвън.

— Да. Какво от това?

— Често ли водиш клиенти нагоре в планината?

— О, да. Постоянно го правя.

Мигел нетърпеливо пристъпи от крак на крак, тъй като този разпит отнемаше ценно време.

— Имаш ли комплект за първа помощ в багажника?

— Да.

— Голям ли е?

— Моля да ме извиниш, сеньор Хап, но имам намерение да открия вашия президент! — решително отвърна Мигел и отново тръгна към вратата.

— Чакай! Тези комплекти съдържат ли малки, навити на руло светлоотражателни одеяла? Като тези, които използват пожарникарите.

— Защо са всички тези въпроси? — рязко се обърна Мигел.

— Отговори ми!

— Да, имам такива одеяла. Те са задължителни за всяка лимузина на фирмата. По едно за всеки пътник, плюс шофьора. При мен са десет на брой.

— А храна? Малки порции за спешна помощ?

— Няколко блокчета шоколад, това е всичко.

— Окей, донеси ми целия комплект! — заповяда Хап и се изправи. Наложи му се да разпери ръце, за да запази равновесие.

— Хей, какво правиш?

Хап грабна 9-милиметровия пистолет, тикна го в колана си, а пликчето с болкоуспокоителни потъна в джоба му.

— Проклет да съм, ако те пусна да тръгнеш сам! — извика гневно той.