Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (163)

163

9:30 сутринта

Хап се обърна, за да влезе отново при останалите и да им съобщи, че трябва да останат вътре и да изчакат пет-шест минути до пристигането на Уди. В същия миг до ушите му достигна грохотът на включен двигател, последван от втори. Хап погледна към вратата, после се насочи към хълмчето, откъдето бяха огледали района на идване. Двата еднакви правителствени хеликоптера чакаха на петдесетина метра от него с отворени врати и готови за излитане. Зад тях се виждаше дългата редица на мъже и жени в официално облекло, които се качваха в черните автобуси. Мястото гъмжеше от агенти на испанските тайни служби. Много му се искаше да разбере какво става във вътрешността на храма след спирането на газовите дюзи и прибирането на сцената. И какво бе станало с другата жена, Кристина. От начина, по който Мартин поклати глава, можеше да заключи, че е мъртва. Но какво бе станало с тялото й? Каква бе ролята на монасите? А микробусите отзад техни ли бяха? С тях ли бяха дошли? Тогава можеха да очакват появата им всеки миг, при това точно на стълбището и коридора, където чакаха президентът и останалите.

Погледът му внезапно се спря на Роли Сандовал, началника на охраната на вицепрезидента, който крачеше начело на група агенти на Сикрет Сървис, придружаващи Хамилтън Роджърс, министрите на отбраната и външните работи и останалите членове на елитния антураж на Роджърс, включително конгресмен Джейн Дий Бейкър.

Всички вървяха с бърза крачка към правителствените хеликоптери.

Хап изведнъж си даде сметка, че сега всичко зависеше от времето. Независимо от случилото се в храма, независимо от всички възможни усложнения. Нямаше никакво съмнение, че веднага след излитането на хеликоптерите и потеглянето на автобусите испанските тайни служби щяха да огледат щателно храма, след което щяха да го запечатат. А това означаваше, че нямаше къде да се скрият до появата на Уди освен сред околните храсталаци.

Вратите на хеликоптерите се затръшнаха, моторите забоботиха. После те се издигнаха един след друг и изчезнаха на юг. След броени секунди грохотът на двигателите им заглъхна в далечината.

9:34 сутринта

Хап насочи вниманието си към автобусите. Опашката пред тях бързо намаляваше. Не след дълго монасите щяха да тръгнат насам, а агентите на тайните служби щяха да започнат проверката на храма. Беше ясно, че президентът не можеше да остане там нито минута повече. Трябваше да го изведе на открито с ясното съзнание, че може да попаднат в престрелка.

Взел решение, той се надигна. В същия миг над дърветата с рев изскочи хеликоптер на испанската полиция, прелетя над паркинга и бързо се върна обратно. Хап се шмугна под едно разклонено дърво. Машината забави ход и увисна над площадката. Пилотът подхвърли нещо на помощника си, след което започна оживен разговор по радиостанцията. След няколко секунди хеликоптерът се издигна на 50–60 метра и остана да виси там.

Хап вдигна глава. Къде, по дяволите, се бавеше Уди? Дали изобщо бе получил съобщението? Или го бе получил и бе предал съдържанието му на испанските тайни служби, а те бяха изпратили свой хеликоптер на мястото? Автобусите зад гърба му се раздвижиха и поеха надолу по пътя.

— Мамка му! — простена той. — Мамка му!

Беше безсилен да направи каквото и да било. И най-малкото движение щеше да го издаде, а заедно с него и президента. Но, от друга страна, не можеше да чака, тъй като монасите или агентите всеки миг щяха да започнат претърсването на храма. Той погледна часовника си. Беше 9:35. Къде, по дяволите, бе Уди? И щеше ли да дойде въобще?