Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (110)

110

7:32 вечерта

На два пъти Мартин и президентът бяха принудени да си пробиват път през огромни купчини пръст и раздробени скали. При всички обстоятелства това начинание би било трудно, но в условията на непрогледен мрак то изглеждаше абсолютно невъзможно. Двамата не знаеха колко големи са свлачищата и дали не са се заели с непосилната задача да прокопават планината с голи ръце.

Все някак ще открием пътя навън и ти ще можеш да говориш пред онези хора!

Емоционалното обещание на Мартин доведе до неусетна промяна в плановете им. Вместо да вървят напред с надеждата, че все ще стигнат до изхода, те вече целенасочено търсеха някакво въздушно течение, което щеше да ги насочи към цепнатина в скалите, през която да се измъкнат навън. Но за тази цел им трябваше постоянен пламък, който да гори много по-дълго от обикновената кибритена клечка. След известен размисъл Мартин стигна до решението да се раздели с памучната си фланелка, която нави на руло, оставяйки долния й край да виси свободно като фитил. За подпалването на фланелката отидоха две от скъпоценните клечки кибрит. С нейна помощ изминаха няколкостотин метра надолу по галерията, където се натъкнаха на купчина изоставени инструменти. Повечето бяха проядени от ръжда, но сред тях имаше и два-три, които щяха да им свършат работа. На първо място тежък миньорски чук. Другите бяха кирки — или по-скоро една кирка и една дръжка от кирка с насмолено покритие, която можеше да замени полуизгорелия парцал, в който се беше превърнала фланелката на Мартин. Светлината от тази импровизирана факла беше много по-слаба, но все пак двамата можеха да виждат на два-три метра пред себе си.

Закрачиха един до друг. Мартин носеше чука и кирката, президентът стискаше тлеещата факла. И двамата бяха на края на силите си и умираха от глад, но никой не го споменаваше. Вниманието им беше насочено изцяло върху факлата, очаквайки онези малки искрици, които щяха да отбележат раздвижването на въздуха.

— Нямам никакви доказателства — внезапно се обади президентът. — Абсолютно никакви!

— За какво?

— За каквото и да било — мрачно отвърна Харис, помълча малко и накрая реши да сподели тревогите си. — Първоначалните ми намерения бяха да измъкнем някаква информация от Фокс, след което да се свържем с генералните секретари на ООН и НАТО, а също така и с главните редактори на „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“. Но вместо това се оказахме в забравен от бога лабиринт, от който трябва да се измъкнем навреме, за да мога да говоря на конференцията в Арагон. Но защо? Какво мога да кажа на тези хора? Че сме изправени пред световна конспирация, подробностите на която са известни на доктор Фокс? И какво от това? Фокс е мъртъв и отнесе със себе си подробностите за планирания геноцид. Тайната му лаборатория и експонатите в нея са тотално унищожени, защото той е планирал нещата по този начин. Ние можем да разкажем какво сме видели, но то вече не съществува. Моите „приятели“ ще обявят, че съм болен, защото съм преживял нервна криза. Като потвърждение ще посочат начина, по който избягах от хотела в Мадрид, и минаването ми в нелегалност. Ти ще потвърдиш думите ми, но това няма да помогне. Президент или не, нещата опират до моята дума срещу тяхната. Ако ги обвиня, че планират убийствата във Варшава, те съчувствено ще се усмихнат на поредното доказателство за заболяването ми, а после просто ще ги отложат. Ако ги обвиня за планирания геноцид в Близкия изток, ще се превърна в още по-смахнат глупак, който не знае какво говори. — Очите на президента проблеснаха отчаяно в мъждукащата светлина. — Нямам доказателства за нищо, мистър Мартин!

— Нямаш, но не можеш да забравиш онези обезобразени трупове, нали? — тръсна глава Мартин. — Частите от телата и лицата, които плуваха в онези аквариуми?

— Да ги забравя ли?! Те са запечатани завинаги в съзнанието ми, завинаги ще остана жигосан с тях! Но без доказателства… те никога не са съществували.

— Напротив!

Президентът отмести очи към мъждукащата светлина, раменете му се приведоха. Приличаше на човек, който е на път да се предаде. А Мартин за пръв път си даде сметка, че президентът не се чувства особено комфортно сам въпреки изключителния кураж и силната воля, които го бяха довели дотук. Той имаше нужда от хора, от обмен на различни мнения. Може би за да изясни идеите си или за да получи различен поглед върху състоянието на нещата.

— Ти трябва да говориш пред тези хора в Арагон, господин президент! — твърдо рече Мартин. — Да ги предупредиш за убийствата във Варшава, да им разкажеш за случващото се. Включително всички подробности за ултиматума, който са ти поставили — кога, къде, от кого. Направиш ли го, твоите „приятели“ ще бъдат принудени да отложат убийствата, поне временно. Не го ли сторят, ще докажат, че си бил прав. В същото време антените ще щръкнат навсякъде. Ти си президент на Съединените щати. Обществеността ще обърне внимание на думите ти, медиите — също. Можеш да заповядаш разследване на цялата дейност на Фокс, а и на дейността на твоите „приятели“. Да, това ще те постави в центъра на вниманието. Самият факт, че говориш за тези неща — независимо от реакцията — ще забави, а може би и ще спре изпълнението на плановете им. Да, ти действително нямаш доказателства, но фактът, че говориш, вече е нещо. Невинаги е нужно действията да станат факт, за да се докажат намеренията. Ако не друго, поне ще спасиш живота на френския президент и германския канцлер.

Президентът му хвърли бегъл поглед и продължи напред.

— Искаш ли да направим почивка? — внимателно попита Мартин.

Отговорът се забави. После, сякаш включил на друга предавка, президентът изпъна рамене и очите му се проясниха.

— Не, мистър Мартин! — отсече той. — Продължаваме напред!